Урагири

Глава 6

— Сумимасен — обади се Хирата, докато изкачваше редом със Сано стъпалата към крайбрежната алея. — Залавянето на убиец в непознат град няма да е леко. Трябва да ми позволите да помогна!

Сано вече се чудеше кога помощникът му ще поднови молбата си за участие в разследването. Тъй като усещаше, че Хирата възнамерява да каже още нещо, си замълча. Преди младежът да заговори отново, двамата минаха покрай складове и магазини, стражеви патрул и рибари, понесли ведра със сепия и октоподи.

— Имам доста опит в детективски разследвания — продължи Хирата. На лицето му както винаги, когато говореше твърде сериозно, се появиха бръчици и Сано за миг си представи как момъкът би изглеждал, когато поостарее. — Мога да установявам самоличността на заподозрените, да ги разпитвам, да проверявам дали имат алиби и…

— Хирата! — резкият тон на Сано накара младия човек да млъкне. — Не оспорвам способностите ти. Само че това разследване е опасно. В случай че се проваля, не смятам да повличам и теб.

— Но мое задължение е да съм с вас, където и да сте — опита се да възрази Хирата. Замълча, после пое дълбоко дъх и продължи: — Преди малко, докато бях в града, открих, че около Дешима става нещо странно. Жителите са забелязали тайнствени светлини из пристанището… Имало някакъв китайски свещеник, който страшно мразел холандеца. Занимавал се с магия и може да е замесен в изчезването или смъртта на Спаен…

Това бе интересна и вероятно важна информация. Ала вестта, че Хирата не се е отказал от разследването, подейства на Сано като юмрук в стомаха.

— Нали ти казах какво да правиш — рече той гневно. — Трябваше да се забавляваш, а не да провеждаш разпити…

Хирата се почувства обиден и унизен, но храбро отвърна:

— Аз това и правих! Разхождах се и си говорих с хората. Не съм проявил неподчинение.

— Пренебрегнал си моя заповед и го знаеш!

Иронията на ситуацията едва не разсмя Сано. Точно той, който често бе проявявал неподчинение в името на собствените си убеждения, сега да порицава друг човек за същото нарушение! В много отношения двамата си приличаха: хора на честта, изкушавани от опасностите и предизвикателствата на детективската работа… и упорити до невъзможност.

— Виж, или ще се подчиняваш, или те изпращам обратно в Едо.

Очите на Хирата се разшириха от тревога.

— О, не! Няма да го сторите!

Стигнаха до стражевата кула на Дешима — дълга постройка с дъсчени стени и керемиден покрив, разположена в подножието на моста, който свързваше сушата с острова. Ийшино ги чакаше отвън; Охира вероятно вече бе влязъл.

— Ако се налага, ще го сторя — рече Сано с непоколебимост в гласа и сърцето. — Сега си отивай вкъщи и не мърдай от там.

— Моля, дайте кесията си, сосакан сама. После застанете с раздалечени крака и изпънати встрани ръце.

Намираха се в стражевата кула на Дешима. Сано отвърза кесията от колана си, подаде я и застана, както го бяха помолили. Пазачът я остави на съхранение в някакъв шкаф. Друг служител от охраната претърси Сано за неща, които някой предател би могъл да отнесе на холандците: пари, оръжие, тайно съобщение. Трети пък подложиха преводача Ийшино на същата процедура, защото никой, дори и високопоставен служител от Нагасаки, не беше извън подозрение.

Ръцете на претърсващия стигнаха до пояса на Сано, където бе скрил писмото на доктор Ито за холандския лекар. За щастие тънката мека оризова хартия не можеше да се напипа в гънките на пояса. С престорено безразличие Сано заоглежда стражевата кула. По стените висяха въжета, железни пранги и дървени тояги за обуздаване и наказване на холандските бегълци или за отвеждане на японските нарушители до мястото за екзекуция.

Сано сподави въздишката на облекчение, когато дежурният каза:

— Можете да влезете в Дешима.

Придружен от преводача и двама пазачи, Сано излезе от стражевата кула. Напред се виждаше високата дървена ограда на острова с набити по нея шипове. Каменен мост, охраняван на равни интервали от войници, свързваше Нагасаки с Дешима. Под лъчите на залязващото слънце морето изглеждаше тюркоазно.

— Сосакан сама, работя с варварите от девет години… девет години — каза Ийшино. — Ако искате да научите нещо за тях, само ме попитайте.

Сано забави крачка. Беше очаквал с нетърпение да види Дешима и холандците, при все това се почувства безкрайно неподготвен за предизвикателството да разпитва варварите. Конфликтът на кораба бе разклатил увереността в собствените му сили и в стабилността на страната му и той съжаляваше за наивността, която го бе накарала да повярва, че е способен да проведе това разследване.

Стигнаха до обкована в желязо порта. Пазачът почука и тя се отвори. Зад нея, застанал между други двама пазачи, ги очакваше комендантът Охира.

— Сосакан сама — поклони се той. — Добре дошли на Дешима — скованият поздрав не излъчваше ни най-малка сърдечност, а Охира изглеждаше още по-зле, отколкото в дома на губернатор Нагай. Скулите на лицето му сякаш бяха още по-изпъкнали, бузите — по-хлътнали, а кръговете под очите — по-тъмни. — На ваше разположение съм.

За да спечели малко време, Сано каза:

— Преди да видя варварите, ще огледам острова.

Вероятно можеше да открие някакви улики, които да му подскажат как търговският директор Спаен е успял да избяга и кой го е убил.

Охира преведе Сано и Ийшино през портала. Малък проход, отделен с високи огради, извеждаше на главната улица на Дешима. Озовавайки се в света, който тъй често си бе представял, Сано с разочарование откри, че е твърде малък, за да крие много изненади. Пътят криволичеше по цялата дължина на острова между двуетажни дървени постройки. На долните си етажи към пътя те имаха плъзгащи се врати, а на горните — прозорци с решетки, подредени в правилни редици под покрити балкони. При всяка врата стоеше пазач, а други от охраната патрулираха по пътя или бяха заели позиция по покривите. Охира наистина се бе погрижил да няма повече бегълци сред варварите.

— Претърсихте ли всички постройки? — попита Сано.

— Разбира се — каза Охира, а чертите му се изостриха от раздразнение. — Мога да ви уверя, че докато търсехме Спаен, сме проверили всяко кътче. Ако имаше нещо подозрително, щях да докладвам. Изчезването не се дължи на небрежност от моя страна и ако убиецът не бъде заловен, вината няма да е моя.

— Аз не ви обвинявам — побърза да поясни Сано, изненадан от отбранителната позиция на коменданта. — Извинете ме, ако съм оставил такова впечатление у вас, но искам сам да огледам къщите.

В кървясалите очи на Охира се мярна негодувание, но той кимна. По негов знак стражите отвориха вратите и пред Сано се разкриха огромни складове с кепенци на прозорците. Всички бяха празни, с изключение на един, в който имаше сандъци и денкове.

— Тези неща пристигнаха с кораба миналата година, но не бяха продадени — обясни Ийшино. — Законът изисква да бъдат съхранявани до пристигането на следващия кораб и отново да бъдат предложени за продажба заедно с новите стоки.

Сано огледа складовете и празните стаи на горния етаж, но не откри нищо важно. Под свъсения поглед на коменданта той продължи към източния край на улицата. Там имаше друга стражева кула с още пазачи в нея. До вратата Сано видя стълби, ведра и цистерна — екипировка за борба с евентуални пожари.

— Прясната вода от реката стига до Дешима по бамбукови тръби — услужливо обясни комендантът и потупа дървения капак на цистерната: — Винаги е закован, освен когато слугите носят вода.

— Има ли друг достъп до Дешима, освен по моста?

— Да. Портите в морето.

Охира го поведе към противоположния край на острова покрай друга стражева кула и от там — в голям ъглов двор. В него имаше къща с издадена входна веранда и балкон с решетки, две колиби, една дълга едноетажна постройка и други две — малки, квадратни, с варосани стени и керемидени покриви. Охира неохотно назова функцията на всяка постройка.

— Моят кабинет, кабинетът на преводача и кабинетът на помощниците на губернатора. Складът, в който варварите продават стоките си. Противопожарните складове.

По негов знак двама от охраната отвориха широката двойна врата в оградата. Сано видя каменни стъпала надолу към морето и знаците, предупреждаващи корабите да не се доближават до Дешима.

— Портите бяха ли отворени снощи? — попита той стражите.

— Не — отговори Охира вместо тях. — Отварят се само когато екипажът на холандския кораб и товарът се превозват до Дешима или до техния плавателен съд. Мога да ви уверя, че както вратата, така и всяка друга част от острова са под непрекъснато наблюдение.

— И снощи ли?

— И снощи.

Сано огледа стъпалата, но не откри доказателство, че някой скоро е слизал по тях.

— Има ли канализация на острова? — попита той.

Охира го изгледа ядно.

— Тръби, които вървят под земята и се изпразват в пристанището под повърхността на морето. Те са тесни и закривени, през тях може да премине само вода. Какво още искате да видите? — попита той, очевидно нетърпелив да завърши обиколката.

— Покажете му границите на острова и стаите на търговския директор Спаен — прозвуча в отговор напевният глас на Ийшино. — Може да открие нещо, което сте пропуснали.

— Не приемам нареждания от вас! — отвърна рязко Охира.

Реакцията му изглеждаше крайна дори и като се имаше предвид колко неприятен човек бе преводачът.

— Ийшино сан, изчакайте ме в квартирата на Ян Спаен — помоли Сано. — Ще се срещнем там, след като комендант Охира ми покаже границите на острова.

Отдалечаването на преводача не укроти Охира; той рязко се обърна и тръгна. Сано го последва.

— Снощната буря би ли могла да разстрои охраната на Дешима?

Охира гледаше право напред, докато вървяха по пътеката между високите огради, опасващи целия остров.

— Упражнявам строг надзор над Дешима. Промените във времето не могат да го нарушат.

„Но все пак нещо го е сторило“, помисли си Сано. По гладките, потъмнели от времето дъски на оградата нямаше драскотини или следи, които да подскажат, че някой се е катерил или опитвал да се прехвърли от другата страна. Какво ли се бе случило в действителност на Дешима през изминалата нощ?

— Кога и къде е бил видян директорът Спаен за последен път? — попита Сано, когато двамата с Охира завиха зад ъгъла и тръгнаха надолу по западната страна на острова.

— В полунощ. Когато стражите влезли в стаята му, той бил там. Заключили го.

Както и да се е измъкнал от стаята си Спаен, може да го е нямало с часове, преди някой да забележи, че е изчезнал.

— Сигурно добре сте го познавали… Имате ли някаква представа, къде може да е отишъл, след като е избягал от Дешима?

Охира спря рязко и се извърна с лице към Сано.

— Не се сприятелявам с холандци! — ноздрите му бяха побелели от ярост. — Не нарушавам законите. И ако знаех нещо за убийството на Спаен, уверявам ви, щях да ви кажа.

Съмненията на Сано относно Охира се засилиха. Ако комендантът бе невинен, както твърдеше, би трябвало с готовност да му сътрудничи? Напрежението понякога се отразява върху хората по странен начин, при все това Сано не можеше да има доверие на толкова враждебно настроен човек.

— Ще говоря с подчинените ви — каза той — и ще разбера какво знаят за събитията от снощи.

Нездрава пот бе избила по лицето на Охира, сякаш имаше треска.

— Мога да ви уверя, че вече разпитах всички стражи, слуги и преводачи — каза той, впил свиреп поглед в Сано. — Никой от тях не е видял, не е чул и не знае каквото и да било.

Сано бе убеден, че подчинените често знаят неща, които не споделят с вишестоящите, но не възрази. Охира не можеше да му откаже и добре го знаеше.

— Да довършим огледа на периметъра.

Приключиха без никакъв резултат и се върнаха на главния път.

— Доволен ли сте? — попита Охира, а в очите му проблясваше отмъстително пламъче.

— Засега. Ще огледам жилището на директора Спаен.

— Насам, сосакан сама, насам — извика Ийшино, застанал пред една от къщите.

Той ги поведе нагоре по стъпалата към балкона и отвори вратата. Първото нещо, което Сано отбеляза, когато влезе в сумрачната стая, бе гранивата миризма на варварин. Разтвори четирите прозореца с кепенци. Два от тях гледаха към пътя и два — към градината отзад. Видя, че решетките са непокътнати.

— Вече ги проверихме — обади се Охира, застанал до вратата със скръстени ръце.

Тази констатация заедно с огледа на останалата част от острова накара Сано да заключи, че ако Спаен е избягал от Дешима, без да остави следа, значи някой му е помогнал — някой японец от персонала. Дали същият човек бе и убиецът? Сано се зае да огледа необикновената обстановка в стаята.

В единия ъгъл върху дървена платформа имаше дюшек, покрит с одеяло. Върху дългокрака маса бяха поставени лула от слонова кост и кожена кесия за тютюн, газена лампа, керамична кана за вода, леген и смачкана кърпа — доказателство, че варварите действително се мият понякога. Сано огледа правия бръснач и гребена с останали по него жълти косми. Огледалото над масата отразяваше с учудваща яснота собственото му изненадано изражение. В кръгла плоска златна кутийка на верижка имаше миниатюрно копие на часовника на губернатора Нагай. Сано отвори отсрещния шкаф. Вътре висяха окачени тъмни наметала, панталони, къси връхни дрехи и бели ризи. На рафта отгоре лежаха две черни шапки с широка периферия. Отдолу бяха оставени чифт лъснати черни кожени обувки. В един сандък до скрина имаше черни чорапи, странни бели гащета, ризи, шапчици и роби, за които Сано предположи, че са бельото и дрехите за спане на варварина; и странно — три къси парчета въже, усукани и оръфани, сякаш някога са били вързани на възел.

— Какви са тези въжета тук? — попита той. — Липсва ли нещо?

Застаналият до вратата Охира изсумтя раздразнено. Ийшино сви рамене и отвърна:

— Варварите имат странни обичаи… — после порови из дрехите на търговския директор и добави: — Всичко е тук, освен един кат дрехи, които вероятно е облякъл, преди да тръгне.

Значи или е планирал кратко отсъствие, или е предпочел да пътува без багаж.

— Какво има тук? — попита Сано и посочи една врата в стената.

Ийшино я отвори, същото стори и с прозорците на вътрешната стая.

— Кабинетът на Спаен.

За Сано, свикнал с голотата и аскетичността на японските стаи, кабинетът изглеждаше претрупан и в безпорядък. Върху високо бюро бяха разхвърляни листи, гъши пера и счетоводни книги. Сано отвори твърдата кожена подвързия на една от тях и видя колони драскулки. Спря поглед върху подпряния на стената струнен инструмент с дълъг гриф. Огледа странните предмети по перваза на прозореца, вещите, натрупани по стената над бюрото, и осъзна, че след като знае толкова малко за холандската култура, едва ли би могъл да се надява да добие представа за характера и мотивите на Ян Спаен от вещите му.

— Кажете ми какви са тези неща — обърна се Сано към Ийшино.

Комендантът Охира бе отишъл до прозореца и наблюдаваше градината долу.

— Това е лютнята на директор Спаен — отвърна Ийшино, потупвайки музикалния инструмент. — Той свиреше много хубаво, освен това пееше и танцуваше. Когато отишъл в Едо да засвидетелства почитта си към шогуна, негово превъзходителство бил много впечатлен от таланта му, много впечатлен.

Ийшино отиде бързо до прозореца и взе колода карти с цветното изображение на жена варварка от едната страна и странни символи от другата, както и два дълги, извити остри зъба и кожен предмет с формата на конус.

— Това са холандски карти за игра. Спаен обичаше хазарта. Това пък са зъби на тигър от Индия и рог на носорог от Африка. Беше велик ловец… — възхищението в очите на преводача се смеси с тъга. Той посочи стената над бюрото: — Карти на света, на целия свят, с означени на тях маршрути за търговия. С тези карфици са отбелязани местата, където е бил.

Картите бяха красиво изрисувани с разноцветно мастило, а държавите и градовете бяха изписани на непознат език. Сано с болезнена изненада установи колко малка изглежда Япония. Колко ли незначителна им се струва на варварите империята на Токугава!

— Това е Пийт Хейн14 — продължи да обяснява Ийшино, сочейки малка черно-бяла рисунка на варварин с мустаци. — Директорът Спаен много му се възхищаваше. Казваше, че Хейн го е вдъхновил да се включи в компанията „Ист Индия“ и да търси собствени начини за натрупване на богатство.

— Липсва ли нещо от тази стая? — попита Сано.

— Не, доколкото забелязвам.

— Какво пише в тези книжа?

Сано предпочиташе да тълкува уликите сам и сега се дразнеше от невежеството си, което го правеше зависим от познанията на друг човек. Ийшино прелисти книжата върху бюрото.

— Това са изчисленията на печалбите от продажбите на холандски стоки. Спаен трябваше да допълни сметките, преди да напусне Япония с кораба, който току-що пристигна. Друг търговец щеше да заеме мястото му на Дешима заедно с нов персонал. На холандците не се разрешава да остават тук повече от две години. Иначе е възможно да се сближат твърде много с японците.

— Последната продажба на стоки е била преди година, когато е пристигнал последният кораб, нали? — попита Сано и след като Ийшино кимна, добави: — Защо тогава Спаен се е забавил толкова дълго с уравняването на сметките?

По някаква причина този въпрос, изглежда, обезпокои Ийшино, който сведе поглед и се отдалечи боязливо от Сано.

— Варварите не са така усърдни като японците, сосакан сама — обади се Охира откъм прозореца. — Мога да ви уверя, че закъснението на Спаен не е необичайно за ленивите холандци и едва ли има някаква връзка със смъртта му. Огледахте ли вече всичко? — от тона му бликаше сарказъм.

Сано би могъл да възрази, че пътуването по целия свят и натрупването на богатство от международна търговия противоречат на твърдението за холандския мързел. Реакцията на Ийшино и Охира на този толкова безобиден въпрос го заинтригува. Но сега по-важно бе да открие как този търговец, музикант, комарджия, воин и ловец бе успял да избяга, къде бе отишъл и кой го бе убил. В тези стаи и на всички други места на Дешима, които бе огледал досега, липсваха оръжие, кръв, следи от борба и всякакви други доказателства за убийство.

— Сега искам да се видя с варварите — каза Сано на Охира, неспособен да отлага повече тази среща.