Урагири

Глава 12

Джунко бързо си проправяше път през тълпата. Задъха се от усилието и от страха, че отново престъпва заповедите на баща си. Но копнежът на сърцето й я тласкаше към забранения любим.

Доскоро стоически приемаше мисълта, че ще се омъжи за човек, избран от баща й заради богатството и деловата му прозорливост. Бе понесла безброй миай, официални срещи с евентуални съпрузи. Но после на градското празненство миналата есен бе срещнала мъж, в когото се бе влюбила мигновено и страстно.

— Той е твърде млад, твърде беден и няма опит в търговията — сопна се баща й, когато тя изрази гласно своето предпочитание. — Пък и семейството му никога няма да се съгласи на тази женитба, ще искат той да си вземе невеста от някой важен самурайски клан. Забрави го.

Но Джунко загърби благопристойното си възпитание и не се подчини. Двамата се срещаха тайно вече почти година — винаги когато работата му го позволяваше и тя можеше да се измъкне от къщи. Допреди два месеца, когато баща й я хвана да прескача през прозореца.

— Няма да допусна дъщеря ми да мърсува! — развилия се той и я подгони из къщата с бамбукова пръчка.

Джунко хлипаше, а той сипеше удари по гърба й.

— Онегаи ишмас, Ото сан! Моля те, обичам го! Искаме да се оженим.

— И дума да не става!

След това Урабе нае жена да я придружава и следи навсякъде. И се захвана най-усърдно да й търси подходящ съпруг. Джунко криеше мъката си и тайно се надяваше баща й да премисли и да се вслуша в молбите й. Този ден отчаянието я бе принудило да отиде при него. Това, което дочу от разговора му със сосакан Сано, я накара да хукне към своя любим.

Сега тичаше край оградените къщи на даймио над търговската част. Скоро летните вили, накацали по хълмовете, останаха зад гърба й. Тя продължи нагоре по тясна лъкатушеща пътека и навлезе в гората. Въздухът стана по-хладен. Сърцето й биеше тежко, гърдите й мъчително се повдигаха и отпускаха, но тя не забави трескавия си ход. Пое по една пътека напряко през гората, катереше се по скалите и се препъваше в паднали клони, докато накрая стигна до своята цел — високата и тясна постройка на една от стражевите кули на Нагасаки. Стаята на върха имаше голям прозорец, който гледаше към пристанището. Точно там Джунко забеляза проблясващите стъкла от бинокъла на любимия, с който той оглеждаше морето дали се задават кораби.

Джунко се огледа, бързо се шмугна през вратата на кулата и тръгна по спираловидните стълби нагоре към върха.

— Кой е там? — извика мъжки глас отгоре.

— Кийоши, аз съм — отвърна тя нетърпеливо.

Той затопурка тежко надолу. Готова всеки миг да се разплаче от радост, Джунко се заизкачва по-бързо. Срещнаха се по средата, до един прозорец, който хвърляше светлина върху чезнещите надолу стълби. Джунко спря на две стъпки под Кийоши. Очите й го поглъщаха жадно. Беше красив както преди, но чувственото му лице бе някак остаряло от последния път, когато се бяха видели. Бяха се появили нови сенки под очите му и сега изглеждаше сериозен и зрял, което бе тъй непривично за неговите петнайсет години. В сивата униформа й се стори далечен и непознат. В душата на Джунко отекна тревожен акорд. После Кийоши се усмихна и предишната младежка жизненост озари чертите му. Тревогата на Джунко премина в радостна наслада и тя също засия в усмивка.

— Хубаво е, че те виждам, Джунко, но си поела голям риск, като си дошла тук — каза Кийоши. — Баща ти ще те пребие, ако разбере. По улиците има хулигани, по хълмовете — разбойници. Обещай ми, че ще внимаваш занапред.

— Обещавам — отвърна щастливо Джунко и го хвана за ръка.

Ето какво най-много обичаше у него — вълнуваше се за другите повече, отколкото за себе си. Защитаваше селяните от самураите, които ги тормозеха, макар че другарите му се присмиваха на неговата състрадателност. Работеше дълги часове в стражевата кула и патрулираше на пристанището, учеше бойни изкуства и холандски език не заради личната си кариера, а за да бъде гордост за своя баща — комендант на Дешима, за своя покровител — губернатор Нагай, и за своя учител — главния преводач Ийшино. Сега можеше да загуби поста си, задето е допуснал забранен посетител, но силно бе разтревожен за безопасността й. Не можеше ли баща й да разбере, че нежната му загриженост е по-ценна от богатството? Не можеше ли и комендантът Охира да осъзнае, че тя ще бъде по-вярна и предана съпруга на Кийоши от всякоя знатна самурайска невеста?

Заедно изкачиха стълбите към малката квадратна стаичка на върха на кулата. Под прозореца на Кийоши лежаха бинокълът и холандският речник, по който младежът учеше по време на самотните си смени. Джунко се извърна към него и неуверено рече:

— Кийоши…

— Какво? — бегла усмивка озари мрачното му лице. — Не можеш да останеш дълго, Джунко. Лейтенантът скоро ще мине на проверка. И двамата ще загазим, ако те завари тук.

За пръв път тя се почувства разколебана в любовта му. Нима раздялата бе охладила привързаността му?

— Какво има? — попита го тя и от страх я побиха тръпки. Посегна да го докосне, но после отдръпна ръката си. Не искаше да накърнява достойнството си, като умолява или се натрапва, затова потърси друг начин да се увери в любовта му. Спомни си за какво бе дошла.

— Сосакан Сано говори с баща ми — каза тя. — Интересува се от тайнствените светлини. Ако искаме да ги заловим преди него, трябва да побързаме. Научи ли вече нещо?

В първия миг Кийоши не отговори. После, все така без да я поглежда, каза с неохота:

— Знам какви са тези светлини.

Радост бликна като фонтан в гърдите на Джунко и отми съмненията й.

— Искаш да кажеш, че си видял духа? О, Кийоши, всичките ни проблеми ще се решат! — тя щастливо плесна с ръце. После объркана забеляза тъга и съжаление в погледа, който Кийоши бе отправил към нея.

— Но какво има?

Той я прегърна и я притисна към гърдите си, за да не вижда лицето му.

— Трябва да забравиш за светлините, Джунко. Особено сега, когато сосакан сама знае за тях.

Джунко се отдръпна озадачена.

— Но защо? Гадателката каза, че „те са ключът към нашето щастие“… — при последната си среща бяха отишли да потърсят съвет от най-добрата врачка в Нагасаки. — Тайнствените светлини…

— Казах ти да ги забравиш! — извика Кийоши с пламнал поглед.

Никога по-рано не й бе повишавал тон в гневен изблик. Без да каже нито дума, тя се обърна и запремигва бързо, за да спре сълзите си.

— Съжалявам — промълви след миг Кийоши. На лицето му вече не бе изписан гняв, а гласът му звучеше унило. — Не исках да те засегна, но трябва да ми повярваш, че така е най-добре.

Откъм прозореца нахлу студен вятър и Джунко потръпна. Кийоши се наведе към нея и я стисна за рамото.

— Кажи ми какво си научил за тези светлини — Джунко държеше да чуе истината.

Кийоши отдръпна ръката си от рамото й:

— Не мога да ти кажа.

Упорството му я накара да забрави крехката си гордост:

— Моля те, кажи ми какво не е наред! Искам да ти помогна!

Кийоши я прегърна и я погали по косата. Тя усети, че ръката му трепери, почувства учестения му дъх върху челото си, топлата му сила, но тялото му оставаше сковано.

— Нищо не можеш да сториш — отвърна той унило. — Трябва да се оправя сам — мълча дълго и после продължи, сякаш говореше повече на себе си: — Трябва да реша дали да сторя онова, което е правилно, дори ако трябва да засегна… някого… — после я освободи от прегръдките си. Преглътна с усилие и добави: — Неприятно ми е да ти го кажа, Джунко, но смятам, че… повече не бива да се виждаме.

— Да не се виждаме повече? Защо? — тя не бе в състояние да скрие съмненията си. — Не ме ли обичаш вече? Някоя друга ли има?

— Нямам това предвид! — Кийоши сграбчи ръцете й и ги притисна до гърдите си; — Обичам те! Никога няма да има друга за мен. Ала така е най-добре. Моля те, повярвай ми.

— Не!

Чуха някакъв шум и замръзнаха — от стълбите долитаха нечии стъпки.

— Лейтенантът е — каза Кийоши и побутна Джунко към прозореца, от който към земята се спускаше стълба. — Върви! Преди да те е видял.

— Почакай, Кийоши! — изрече умолително Джунко. Не искаше да се разделят така и да оставят нещата нерешени.

Стъпките се чуваха по-силно и по-близо. Тя се прехвърли през прозореца и стисна стъпенките на стълбата. Докато се спускаше по нея, хвърли поглед нагоре да зърне за последен път Кийоши. Той й махна набързо, усмихна се напрегнато, обърна се, отдалечи се от прозореца и изчезна от погледа й.

— Ей? Има ли някой? — извика Сано, докато се изкачваше по стълбите на стражевата кула.

Бе изгубил следите на Джунко в гората, но кулата, изглежда, бе единственото място, където би могла да отиде. Той извика името и титлата си, за да не го сбърка дежурният с нападащ враг. Влезе в стаята на върха и се озова лице в лице с познат младеж.

— Ти си Кийоши, нали? — попита Сано, като си спомни, че го бе видял на плажа предишния ден. — Синът на коменданта Охира?

Кийоши преглътна с усилие.

— Аз… очаквах лейтенанта — каза той и се поклони припряно. — Моите извинения за това грубо посрещане, сосакан сама. Моля, позволете ми да ви предложа услугите си.

— Търся една млада дама на име Джунко — обясни Сано, докато се чудеше защо Кийоши е толкова изнервен. — Дъщеря е на търговеца Урабе. Виждал ли си я?

— Не! — Кийоши отстъпи назад към прозореца, вдигна припряно бинокъла и го запремята от ръка в ръка. — Искам да кажа, не съм виждал никого.

— Чух гласове тук горе — каза Сано.

— Аз бях, говорех си сам. Уча холандски — обясни Кийоши и посочи речника. — Упражнявах се.

Някъде долу се чу приглушено тупване. Сано забеляза тревожния поглед на момчето към прозореца и отиде до него. Погледна навън и видя стълбата. Забеляза в гората леко, едва доловимо размърдване.

— Познаваш ли Джунко? — попита Сано.

— Не! Искам да кажа, може и да съм я виждал в града, но всъщност не са ми я представяли.

Кийоши излъга храбро, като го гледаше право в очите, но Сано лесно сглоби истината. Кийоши и Джунко бяха обвързани с непозволена любов и тук, далеч от чужди погледи, бяха откраднали малко време за себе си. Измъчван от болката по Аой, той изпита състрадание към двамата млади.

— Исках да попитам Джунко какво знае за тайнствените светлини в пристанището — обясни Сано.

Забеляза как в очите на Кийоши проблесна панически ужас, и си помисли, че в крайна сметка може да научи нещо.

— Работиш ли понякога нощна смяна?

— От време на време — отвърна Кийоши, а дългите му пръсти непрестанно опипваха бинокъла. — Не често. Обикновено патрулирам из пристанището.

— Може да си видял светлините — предположи Сано — Знаеш ли от какво са?

Кийоши погледна крадешком към прозореца.

— Не. Искам да кажа, никога не съм ги виждал. Всъщност не вярвам, че има такива. Сигурно е само слух. Нали знаете как става с…

Да, Сано знаеше как мълвата плъзва и превръща фантазиите в реалност, но не разбираше защо Кийоши така бърза да отрече, че светлините съществуват, или да разсее интереса му към тях. Той погледна през прозореца и разбра, че кулата е идеалното място за наблюдение на огромната панорама от небе, град и море.

— Може ли да погледна през бинокъла ти? — попита той Кийоши.

— Разбира се, сосакан сама.

Очевидно щастлив да смени темата, Кийоши подаде инструмента и обясни как работи. Сано насочи и дългата тръба навън от прозореца и заоглежда през увеличителното стъкло околността. Завъртя кръгчето за фокусиране и размазаната гледка изведнъж се проясни. Корабите в пристанището изглеждаха толкова близо, че Сано инстинктивно вдигна ръка да ги докосне. В открито море на дрейф стоеше холандският кораб с ясно очертани мачти и платна. Сано бе обзет от тягостно предчувствие — капитанът и екипажът трябваше вече да са получили съобщението му. Какъв ли щеше да бъде отговорът им? После насочи бинокъла към Дешима. Видя стражите да патрулират покрай оградата и главната улица. Почти успя да разчете предупредителните надписи по стълбовете на острова.

— Има чудесна видимост — отбеляза той и подаде бинокъла на Кийоши. — Кажи ми, беше ли дежурен в нощта, когато изчезна директорът Спаен?

Младежът хвана непохватно инструмента и едва не го изпусна. Притисна го към гърдите си като щит и каза:

— Да. Май бях.

— Забеляза ли нещо необичайно на Дешима? — с широко отворени, пълни с тревога очи Кийоши поклати отрицателно глава. Адамовата му ябълка подскочи. Сано продължи: — А някакви подозрителни действия, нещо странно, някой да идва, да си отива? Някакви лодки край острова?

Ново отрицателно поклащане на главата.

— Моля да ме извините — смотолеви Кийоши, — но пристанището е доста тъмно през нощта. Трудно е да се види чак дотам, особено когато има буря… А пък и аз… такова… може да съм задрямал. Или да съм се увлякъл в ученето. Това е…

Младежът определено знаеше нещо, макар и да отричаше. Сано си спомни колко обезпокоен изглеждаше той, когато откриха трупа на плажа. Започваше да вярва, че светлините са свързани по някакъв начин с убийството, макар и само заради това, че всяко споменаване на едното или другото предизвиква подобни реакции у младежа.

Ако други улики не го насочат към убиеца, трябва да разпита Кийоши повторно и да го притисне по-здраво.