Вдовицата

Дванайсета глава Детективът

20 октомври 2006, петък

Беше събота, когато в отдела се обадиха от една куриерска фирма в Южен Лондон. Двама от техните хора имали доставки за Южния бряг в деня, когато Бела изчезна.

От централата препратиха обаждането директно към Спаркс.

— Мисля, че това е за вас, сър — каза дежурният, оставяйки информацията на бюрото му. Спаркс върна моментално обаждането на „Куик Деливъри“, за да уточни подробностите. Мениджърът, Алън Джонстоун, започна с извинение, че губи времето на полицията, но бил отскоро във фирмата и жена му го накарала да се обади.

— Тя непрекъснато говори за случая с Бела. И когато онзи ден видя един от нашите микробуси, ми каза: „Всичките ти микробуси са сини. Провериха ли ги от полицията?“. Не спря да ми пили на главата и накрая отидох в офиса и проверих графиците на хората. Открих, че двама от тях са имали работа в Хампшър. Никой не е бил в Саутхамптън, може би за това никой от старите мениджъри не се е свързал с вас. Решили са, че не си заслужава да ви губят времето. Но жена ми ме накара да обещая и…

— Не се притеснявайте, господин Джонстоун. Няма информация, която да не си струва времето — успокои го Спаркс и кръстоса пръсти. — Благодаря ви, че намерихте време да ни се обадите. Кажете ни сега за тези микробуси, за шофьорите и за поръчките, които са изпълнявали.

— Шофьорите се казват Глен Тайлър и Майк Дунан, постоянни служители, Дунан напусна… никой не го караше да се пенсионира, поне за следващите две-три години, но има болки в гърба и шофирането влоши нещата. Глен все още е при нас. Добро момче и доставките му са винаги навреме. На втори октомври Майк и Глен са имали доставка в Портсмут и Уинчестър. Резервни части за верига гаражи. Всъщност трябваше да изпратим една кола, но след като Глен потегли, се обадиха за допълнителни бройки и Майк пое след него.

Спаркс записваше всичко, телефонът беше под брадичката му, докато вкарваше с лявата ръка имената и подробностите в компютъра.

Доставката на двамата мъже беше в радиус от двайсет мили от Манър Роуд и часът съвпадаше с времевата рамка на престъплението.

— Глен напусна депото малко преди обяд. Пътят му е час и половина до два, ако не спира никъде — поясни господин Джонстоун.

— В колко часа е доставил стоката? — попита Спаркс.

— Изчакайте минутка. Ще ви се обадя пак, когато направя справка с документите.

Спаркс затвори телефона и извика:

— Матюз, тук! Веднага!

И докато нареждаше на сержанта си какво да търси в интернет, телефонът звънна отново.

— Доставката е получена в два часа и пет минути — каза Джонстоун. Подписано, подпечатано и всичко, както си е. Тук не се е мяркал след това. Ние работим до пет часа. В пет часа служителите са видели микробуса на паркинга, измит и почистен, готов за следващия работен ден. Всъщност и сега е там.

— А Майк Дунан?

— Трийсет и пет минути след Глен той тръгнал за Портсмут по шосе А три. Доставил стоката в два часа и четирийсет и пет минути и се прибрал след пет часа.

— Чудесно. Ще трябва да говорим и с двамата, за всеки случай. Може да са видели нещо важно. Къде живеят тези момчета? — попита Спаркс, опитвайки се да прикрие вълнението в гласа си. Записа адресите, и двата в Южен Лондон, и приключи с думите:

— Благодаря ви, господин Джонстоун. Бяхте много отзивчив.

След около час той и Матюз вече пътуваха към Южен Лондон.

По документи двамата шофьори изглеждаха много различни: Майк Дунан беше към края на петдесетте, живееше сам, шофьор от години, с много глоби заради неплатена такса за паркинг. Глен Тайлър беше по-млад, женен, и работеше за фирмата от близо година. Но очевидно двамата имаха нещо общо.

Бързият преглед в базата данни показа, че момчетата от „Стопуоч“ са регистрирали „интерес“ и от двамата към сайтовете за порно с деца, наблюдавани от службите. „Интерес“ означаваше, че имаха евентуална връзка с тези уебсайтове. Хората от „Стопуоч“ работеха върху списък със стотици мъже в Обединеното кралство, чиито кредитни карти са използвани за посещение на специфични сайтове. Първоначално вниманието им беше насочено към хората с достъп до деца — учители, социални работници, скаутски лидери, — после преминаха и на другите. На този етап на разследването все още не бяха стигнали до Дунан (роден 04.05.56; проф. шофьор; статус — наемател на общинско жилище, разведен, без деца), нито до Тайлър (роден 03.01.65; проф. финансов консултант; статус — собствено жилище, женен, без деца) и затова никой не бе чукал на вратите им през изминалата година.

— Имам добро предчувствие — каза Спаркс на сержанта.

Всички бяха в готовност, полицаите бяха разположени дискретно около адресите, но никой не биваше да предприема действия, преди да пристигнат силите от Хампшър.

Мобилният телефон избръмча в ръката на детектива.

— На място сме. И двамата са си у дома — каза той, когато затвори телефона. — Глен Тайлър мие колата си. Понеже сме по-близо до неговия адрес, отиваме първо там. Местните пък ще потърсят Дунан. Ако двамата имат някаква връзка, е добре да не им даваме възможност за комуникация.

Майк Дунан тъкмо вписваше номера на състезателния си картон в „Сън“, когато чу да се звъни на вратата. Залюля крака, за да може да стане от фотьойла, и простена. Болката прониза левия му крак и той остана на място за момент, за да си поеме въздух.

— Почакайте, идвам — извика и закуцука натам.

Когато открехна вратата, се оказа, че не е добрият съсед самарянин със съботния пазар, а двама мъже в черни костюми.

— Ако сте мормони, вече имам достатъчно бивши съпруги. — Той понечи да затвори.

— Господин Майкъл Дунан? Ние сме от полицията и искаме да поговорим с вас.

— По дяволите! Нали не е заради глобите за паркиране? Мисля, че ги изчистих всичките. Влезте, влезте.

Той седна бавно на стола си в малката гостна на общинското жилище.

— Гърбът ме яде — каза и изпъшка от болката.

При споменаването на Бела Елиът Дунан наведе глава.

— Горкото дете! По обяд бях в Портсмут, по работа. За това ли сте тук? Казах на шефа, че трябва да ви се обади, но той не искаше ченгетата да се месят в работата му. Не знам защо… питайте него. Но никой от нас не е ходил в Саутхамптън в онзи ден.

Дунан съдейства с готовност, дори предложи да даде проба за ДНК тест, за да го изключат от заподозрените.

— Някакъв изверг я е отвлякъл. Готов съм да помогна с каквото мога, за да го хванете. Обърнете внимание, че ако бях аз, не бих съдействал за нищо, нали?

Полицаите го изслушаха внимателно, после го попитаха за интереса му към детските фотографии. Той се засмя.

— Огледайте се господа. Аз нямам компютър. Това не е за мен. Дори съм малко технофоб, ако трябва да сме честни. Всички тези разследвания водят по фалшива следа. Във вестника пише, че генийчета в Русия крадат номерата на кредитните карти и ги препродават.

Той се извини, че не може да стане и да ги изпрати.

— Затръшвате врата и толкова. И сте добре дошли по всяко време — провикна се след тях.

Момчетата влязоха в смърдящата кабина на асансьора и се спогледаха.

— Бела не е тук, но тоя тип не ми харесва. Беше прекалено отзивчив. Тръпки да те побият. Но това не е престъпление, нали? — каза по-старшият. — Ще уведомя момчетата от Хампшър.

Майк Дунан изчака около час, после се завлече до закачалката в коридора и извади един ключ от джоба на палтото си. Взе две от своите специални хапчета в пластмасовото шише и ги глътна с вече изстиналото кафе. Изчака да стигнат до правилното място и тръгна да извади снимките и списанията от шкафчето си в гаража на съседа.

— Шибана полиция — изръмжа той и потърси подкрепа в стената на асансьорната кабинка. Щеше да изгори снимките по-късно. Глупаво беше да ги държи, но това бе последното, останало от невинното му хоби. Работата с компютъра приключи още преди месеци, когато гърбът му се влоши и нямаше как да ходи до любимото си интернет кафе.

— Сакатите не стават за порно — засмя се на себе си той. Обезболяващите винаги действаха така — размекваха го и го развеселяваха. — Истинска трагедия.

Щом влезе в мазето, отвори вратата на сивия метален шкаф и извади от горния рафт синята омачкана папка. Ъглите на снимките бяха разръфани от употреба и цветовете вече бледнееха. Беше ги купил от друг шофьор, който караше такси по бреговата ивица и продаваше такива неща от багажника на микробуса си. Дунан знаеше всяка снимка наизуст. Лицата, позите, обстановката на задния план — гостни, спални, бани.

На другия лондонски адрес сърцето на Спаркс биеше като парен чук, докато вървеше по алеята към дома на Тайлър. Всичките му сетива бяха изострени до краен предел. Беше извървял стотици алеи, но усещането не се бе променило изобщо с годините.

Къщата беше близнак, боядисана и добре поддържана, с двойни стъкла на прозорците и чисти тънки пердета.

— О, не, трябва ви съседният адрес — посрещна ги една пънк дама с щръкнала на всички страни коса. — Сигурна съм, че са си вкъщи. Глен миеше колата преди малко, а Джейн се върна скоро от пазар.

„Тук ли си, Бела? — запита се Спаркс, докато вдигаше ръка да почука на вратата. — По-спокойно — напомни си веднага той. — Не бива да плашим хората.“

Пред тях се появи Глен Тайлър.

Изглеждаше точно като съседа от другата страна. „Но чудовищата никога не изглеждат чудовищно“, помисли си детективът. Надяваше се да види злото в очите им. Това щеше да направи работата им сто пъти по-лесна, но злото беше хлъзгава субстанция, проблясва в погледа само от време на време и точно затова е толкова ужасно.

Спаркс огледа бързо терена зад Глен за някакви знаци за присъствието на дете. Коридорът и стълбите бяха безупречно чисти, всичко беше на мястото си.

— Нормално до връхната точка на ненормалното — сподели по-късно с Ейлийн той. — Като че ли са се готвили за снимки по телевизията.

Ейлийн се засегна, съзирайки косвена забележка към собствените ѝ домакински умения, и изсумтя недоволно.

— По дяволите, Ейлийн, какво ти става? Никой не говори за теб сега. Става дума за къщата на заподозрения. Мислех, че ще ти е интересно.

Но връщане назад нямаше. Ейлийн се затвори в кухнята и започна шумно да чисти. Още една мълчалива седмица, каза си той и включи телевизора.

— Господин Глен Тайлър? — попита любезно Спаркс.

— Да, заповядайте? — отвърна Тайлър. — Какво мога да направя за вас? Продавате ли нещо?

Детективът приближи с една крачка. Йън Матюз също.

— Господин Тайлър, аз съм детектив инспектор Боб Спаркс от полицейското управление в Хампшър. Може ли да влезем?

— Полиция? За какво става дума? — попита Тайлър.

— Бих искал да поговорим за изчезналото дете, което издирваме. Казва се Бела Елиът — обясни той, опивайки се да скрие емоцията в гласа си.

Цветът изчезна от лицето на Глен и той отстъпи назад, сякаш го бяха ударили в корема.

Съпругата му излезе от кухнята. Бършеше ръцете си в кърпа, когато чу името Бела Елиът. „Симпатична жена“, помисли си Спаркс. Тя ахна и вдигна ръка към лицето си. „Странно как реагират хората“, каза си той. Този жест, да покриеш лицето си с ръце, беше заложен дълбоко в човешката психика. „От срам ли е? Или е нежелание да погледнеш истината в очите?“, запита се детективът, докато чакаше да го поканят вътре.

— Наистина странно — сподели по-късно с Матюз. — Той не погледна към жена си нито веднъж. Дори когато каза, че тя ще потвърди алибито му. Сякаш я нямаше. Горката жена, помислих си, че ще припадне.

Тайлър се съвзе бързо и отговори на въпросите им.

— Върнали сте се в четири, господин Тайлър. Доста бързо сте се прибрали от път. Сигурен ли сте, че беше четири?

Тайлър кимна и сбърчи чело, сякаш опитваше да се съсредоточи и да се сети нещо.

— Да, определено беше четири. Джейн ще потвърди.

Джейн Тайлър не каза нищо. Като че ли не чу въпроса на Спаркс и той трябваше да я попита втори път, за да се обърне към него и да кимне.

— Да — отговори, сякаш беше на автопилот.

Спаркс се обърна отново към Тайлър:

— Вашият микробус съвпада напълно с описанието на превозното средство, забелязано наоколо по времето, когато Бела е изчезнала. Сигурно сте го прочели — вестниците не пропускат нито една подробност. Затова проверяваме всички сини микробуси.

— Никой от нас не е бил в Саутхамптън — отвърна Тайлър.

— Да, но искаме да се уверим, че никой от вас не е правил допълнителна доставка, след като си е свършил работата.

Тайлър опита да се засмее на предположението.

— Не поемам никаква допълнителна работа. Предпочитам да си почина. Вижте, това е някаква ужасна грешка.

Спаркс кимна замислено.

— Сигурен съм, че разбирате колко сериозни са нещата, господин Тайлър. Затова не вярвам да имате нещо против да поогледаме наоколо.

Полицаите плъзнаха мигновено по стаите, викаха Бела, надничаха в шкафовете, под леглата и зад диваните. Не откриха нищо.

Но в историята на Тайлър имаше нещо смущаващо. Спаркс реши да го вземе със себе си и да го разпита още веднъж. Дължеше го на малката Бела.

Джейн Тайлър остана да ридае на стълбите, докато полицаите приключиха с огледа.