Вдовицата

Осма глава Детективът

5 октомври 2006, сряда

Боб Спаркс се прозя шумно, протегна ръце над главата си и изпъна схванатия си от продължителното седене гръб. Опита се да не поглежда към часовника на бюрото си, но той примигваше към него и въпреки всичко привлече погледа му. Беше два през нощта. Трети ден от издирването на Бела, а още бяха наникъде.

Провериха хиляди сини микробуси, като разширяваха непрекъснато района, но работата беше бавна, досадна и не водеше доникъде.

Спаркс не искаше да мисли какво става с Бела Елиът или ако трябваше да бъде честен, какво вече бе станало с нея. Трябваше да я намери, и толкоз.

— Къде си, Бела? — попита снимката на бюрото си той.

Лицето на детето беше непрекъснато пред очите му. В стаята имаше десетки нейни снимки и всички до една се усмихваха на забързаните детективи. Сякаш малка икона благославяше работата им всяка минута. Вестниците също изобилстваха от снимки на малката Бела.

Спаркс прокара ръце по косата си, отчитайки разширяващата се плешивина. „Хайде, мисли, мисли!“, си каза той и се наведе над компютъра. Отново прочете свидетелските показания и докладите от срещите с местните извратеняци, търсейки някаква пукнатина в историите им, но не успя да открие нищо.

После се зае да провери още веднъж профилите им. В по-голямата си част това бяха жалки създания. Нещастни самотници с лоша хигиена и развалени зъби, живеещи в измислена онлайн вселена, които от време на време излизаха на светло, в реалния свят, за да опитат късмета си.

След тях идваше ред на рецидивистите. Хората на Спаркс бяха отишли в къщата на Пол Силвър — той бе насилвал собствените си деца години наред, — но съпругата му („И трета ли има? — зачуди се Боб. — Или все още живее с Даян?“) им каза, че бил в панделата, дали му пет години за кражба с взлом. „Търси разнообразие“, пошегува се Боб с колегите си.

Момчетата претърсиха два пъти и дома на Стан Спенсър, съседа, защото „може да е нагласил цялата работа със синия микробус, за да отклони вниманието от себе си. Трябва да се уверим, че не е той“, както им каза Спаркс. Втория път Спенсър побесня и в знак на протест махна стикера с „квартален наблюдател“ от вратата си.

Естествено, през първите четирийсет и осем часа получиха обаждания от цялата страна, включително и два сигнала от Белгия, от хора, които се кълняха, че са видели Бела. Полицаите се втурнаха да проверяват информацията и някои сигнали разтуптяха сериозно сърцето на детектива.

Някаква жена от Нюарк им се обади и съобщи, че има нова съседка и тя си играе в двора с едно дете.

— Момичето е малко, с руса коса. Досега не съм виждала дете в двора. Мислех, че няма деца.

Спаркс веднага изпрати двама от местните полицаи и застана до телефона в очакване на рапорта им.

— Оказа се племенница на жената. Дошла на гости от Шотландия — съобщи му полицаят, разочарован не по-малко от Спаркс.

— Съжалявам. Може би следващия път.

Може би. Проблемът беше, че повечето обаждания идваха от търсачи на внимание и хора, които даваха мило и драго да са част от драмата.

Основната линия на разследване беше, че последният, видял Бела, освен майка ѝ, беше продавачката в местния павилион за вестници и списания надолу по улицата. Собственичката — една устата бабка — си спомни, че към единайсет и половина в магазинчето влезли майка и дъщеря. Били от редовните клиенти. Даун идвала всеки ден да си купи цигари и онзи ден посещението им беше записано от евтината охранителна камера в магазина.

Полицаите видяха малката Бела до гишето, хванала майка си за ръка. Лицето ѝ беше размазано, трудно се разпознаваше, сякаш вече изчезваше. Държеше хартиен плик в ръка. После се виждаше как вратата на павилиона се затваря след нея.

От телефонните разпечатки разбраха, че майката на Даун се е обадила на дъщеря си следобед, по-точно в два и седемнайсет. Тя каза в полицията, че чула внучката си да вика „Боб строителя“ — известна игра, — и поискала да говори с нея. Даун я повикала, но Бела предпочела да остане при играчките.

Разпределението на следващите шейсет и осем минути бе дадено от Даун. Описанието беше колебливо, накъсано от домакинските ѝ задължения. Накараха я да повтори готвенето, прането и сгъването на дрехите на Бела от сушилнята, за да усетят атмосферата на изминалите минути след три часа — моментът, когато Даун каза, че видяла Бела да си играе в градината.

Маргарет Емерсън, която живееше до Даун, излязла в три и двайсет и пет, за да вземе нещо от колата си, и беше сигурна, че в градината нямало никого.

— Бела винаги се провикваше към мен: „Пийпо“. Беше нещо като игра. Горкото момиче. Тя обичаше да получава внимание — заяви съседката. — Майка ѝ не се интересуваше много какво прави Бела — продължи предпазливо госпожа Емерсън. — Детето често си играеше само. Разхождаше куклата с количката си и гонеше котката. Като всяко дете.

— Плачеше ли често? — попита Спаркс.

Госпожа Емерсън се замисли за момент, но после поклати глава и каза бързо:

— Не, беше едно щастливо дете.

Фамилният лекар и здравният работник го потвърдиха. „Прекрасно дете“, „Сладурана“, бяха коментарите им.

— Майката обаче доста страдаше. Трудно е да отглеждаш сама дете, нали? — каза лекарят и Спаркс кимна, сякаш беше наясно.

Всичко това бе написано и събрано във всекидневно набъбващите папки — доказателство за усилията на отдела да реши случая, но той знаеше, че това са само приказки. Всъщност нямаше развитие.

— Може би ще я намерим утре — прошепна той на спящата си съпруга, когато се прибра у дома.

Но следващата седмица не им донесе никаква промяна. Кейт Уотърс му се обади.

— Здравей, Боб. Главният редактор реши да предложи награда за информация, която би ни отвела до Бела. Готов е да даде двайсет бона. Не е зле, нали?

Спаркс простена неволно. „Шибани награди — изруга наум, — вестниците си правят реклама, а ние отговаряме на обажданията на всеки ненормалник в страната.“

— Много щедро, Кейт — каза той на глас. — Но мислиш ли, че сте избрали точния момент?

— Утре ще излезе на първа страница — прекъсна го тя. — Виж, знам, че полицията не си пада по идеята с наградите, но ако има хора, чули или станали свидетели на нещо, при вида на двайсетте хилядарки ще се престрашат и ще се обадят.

Той въздъхна:

— Ще отида да предупредя Даун. Трябва да я подготвя.

— Добре — отвърна Кейт. — Я ми кажи, има ли някаква надежда да седна и да поговоря малко с тази Даун? Горката жена, почти не си отвори устата на пресконференцията. Искам да ѝ дам шанс да разкаже за Бела. Ще бъда много внимателна, Боб. Какво ще кажеш?

Той искаше да ѝ каже, че по-добре да не бе вдигал телефона. Харесваше Кейт, но надушеше ли нещо, тя тръгваше след него като териер след кокал. Знаеше, че няма да го остави на мира, докато не получи каквото иска, но не беше сигурен, че е готов да ѝ позволи да опече Даун на шиш.

Даун все още бе непозната територия; емоционално объркана, упоена от успокоителни и неспособна да се фокусира върху нещо за повече от трийсет секунди. Спаркс бе прекарал часове с младата майка, но чувстваше, че е успял да направи само няколко драскотини по повърхността. Можеше ли да я остави на Кейт Уотърс?

— Всъщност може да се окаже полезно да поговори с човек, необвързан с полицията. Може да си припомни нещо…

— Нали?

— Ще говоря с нея, но не ти обещавам нищо. Жената е на транквиланти и хапчета за сън, трудно се концентрира.

— Благодаря ти, Боб — каза тя и той усети усмивката в гласа ѝ.

— Чакай. Не съм обещал. Изчакай да говоря с нея тази сутрин, после ще ти се обадя.

Когато пристигна, той намери Даун да седи на същото място на дивана между играчките на Бела, късметчета от кафе, гневно накъсани кутии от цигари и скъсани страници от вестници. Това място се бе превърнало в нейно убежище.

— Лягала ли си, скъпа? — попита я той. Сю Блакмън, младо момиче в униформа, поело ролята на социален работник, поклати мълчаливо глава и вдигна вежди.

— Не мога да спя сега — отвърна Даун. — Трябва да съм будна, ако се прибере.

Спаркс отведе полицай Блакмън в коридора.

— Трябва да поспи, иначе ще стигне до болница — прошепна ѝ той.

— Знам, сър. През деня дреме на дивана, но щом се стъмни, отваря очи. Казва, че Бела се страхува от тъмното…