Вдовицата

Трийсет и осма глава Детективът

21 януари 2010, четвъртък

Къщата на Манър Роуд този път изглеждаше по-чиста и подредена. Играчките на Бела бяха прибрани в кашон до телевизора, а предната стая беше превърната в офис на кампанията „Да намерим Бела“. На една маса се бяха наредили доброволци и работеха.

— В някои дни получаваме по сто писма — каза гордо Даун.

Момчетата и момичетата сортираха писмата в три купчини — „Възможна следа“, „Благопожелатели“ и „Откачалки“. Купчината с откачалките изглеждаше много по-голяма от другите две, но Спаркс си спести коментара.

— Много хора ни изпращат пари, за да подпомогнат търсенето — сподели му Даун. Фондацията бе разпространила реклами във всички вестници и от време на време плащаше на някой частен детектив да провери евентуалните следи.

— Може ли да отидем на по-спокойно място, Даун? — попита Спаркс, поведе я към кухнята и затвори вратата след тях.

Щом спомена за Мат, тя избухна в сълзи.

— Как го открихте? Какво каза за мен той? Ами за Бела?

— Не отрече, че може да ѝ е баща. Чакаме ДНК тестовете.

— Има ли други деца?

— Да, Даун.

— Те приличат ли на нея?

— Не съм ги виждал, но колегата, който е бил в дома му, каза, че има голяма прилика.

Тя заплака по-силно.

— Хайде, Даун, успокой се. Трябва да поговорим за нещо друго, което Еванс ни спомена. Видял те е в една чат стая.

Това спря потока от сълзи.

— Мат ме е видял в чат стая? Аз не съм го виждала.

— Но си била там, нали?

— Да, но то не беше от местата, за които говорехте на процеса. Не ставаше дума за такива перверзни, нито за секс.

Спаркс се замисли.

— Защо не ни каза, че си използвала чат стаи?

Даум се изчерви.

— Беше ми неудобно. Не съм казвала на никого, защото хората щяха да си помислят, че съм търсила секс. Но не беше така, инспекторе. Просто бях самотна. Исках да поговоря с някого. Например какво е станало в последния епизод на „Ийстендърс“ или в „Аз съм звезда“… Не съм се срещала с никой от онези мъже в истинския си живот. Затова не мислех, че е важно да ви казвам.

Спаркс се наведе и потупа отпуснатата ѝ на масата ръка.

— Споменавала ли си за Бела в интернет?

Тя вдигна очи към него и заговори с мъка.

— Не… всъщност, да. Говорехме с другите жени. Но бяха невинни неща: как Бела ме е държала будна или какво смешно е направила. Просто си споделяхме.

— Но другите хора са виждали какво си пишете, нали?

Даун го погледна така, сякаш всеки момент щеше да припадне, и Спаркс заобиколи масата, отиде до нея и положи нежно главата ѝ на гърдите си за момент.

След малко Даун се отдръпна, но лицето ѝ все още беше смъртнобледо.

— Имате предвид, че той може да ме е видял — промълви тя. — Питате ме възможно ли да е чел, докато съм говорила за Бела, нали? Мислите, че така я е открил?

Нямаше нужда да споменава име. И двамата знаеха кого има предвид.

— Не можем да сме сигурни, но трябва да обмислим тази вероятност. Искам да върнеш лентата назад и да си спомниш с кого си говорила. Искам също да проверим лаптопа ти.

Една от доброволките дойде да пита нещо, но като видя мокрото от сълзи лице на Даун, веднага отстъпи назад.

— Не, остани, моля те — вдигна ръка Спаркс. — Би ли останала за малко при Даун. Тя се разстрои и мисля, че ще ѝ дойде добре чаша чай.

Той излезе от стаята и се обади на Салмънд.

Салмънд дойде веднага и докато вземаше показания от съсипаната майка, Спаркс занесе лаптопа ѝ в техническия отдел. Искаше да бъде на линия, когато Биг Беър, или каквото там идиотско име използваше сега Тайлър за своята илюзия, случайно се окаже един от приятелите на Даун в чата.

Атмосферата в лабораторията беше зловонна — носеше се миризма на съблекалня и недоядени пици, а техниците изглеждаха изтощени, когато приключиха с компютъра. И въпреки това бяха благодарни, че има следа, по която да тръгнат, въпреки че се наложи да работят часове наред, за да направят списък на чат стаите и на контактите на Даун в тях.

Списъкът се оказа позната смесица от фантазии и изкусителни имена и Спаркс се зае веднага да търси познатите аватари на Тайлър.

— Сигурно е използвал друго име — каза той на Маршал.

— Нали намерихме всичките му имена от неговия компютър, сър?

— Сигурни ли сме, че има само един лаптоп?

— Няма свидетелства за втори, но би могъл да използва някое интернет кафене… докато е пътувал.

Техникът въздъхна.

— Ще трябва да отхвърлим колкото може повече, за да стесним изследването поне малко.

Спаркс взе списъка и пое обратно към дома на Даун.

Тя продължаваше да плаче. Салмънд държеше ръката ѝ и ѝ говореше тихо:

— Поплачи си, Даун. Не се притеснявай. Справя се отлично, сър — обърна се тя към Спаркс.

Даун вдигна глава към него. Усещането за дежавю дойде неочаквано.

— Нося списък с хора, с които си говорила в интернет. Хайде да го разгледаме заедно, да видим спомняш ли си някого.

Този път къщата беше тиха. Прогонени от усещането за обреченост и сълзите на Даун, доброволците си бяха отишли.

Тя прокара пръст по имената, обърна страницата и продължи нататък.

— Не знаех, че съм говорила с толкова много хора — каза тя.

— Не е нужно да си говорила. Хората просто влизат в чат стаята, казват „здрасти“ и слушат какво си говорят другите.

Тя спря няколко пъти, карайки сърцето на Спаркс да подскача възбудено, и сподели със Салмънд подробности от разговорите си с този или онзи.

— Чайка например живее в Брайтън и се интересуваше от цените на имотите тук. Били Джийн беше голям фен на Майкъл Джаксън, все ни говореше за него. Ред Хед Сто търсеше голямата любов. Чудя се дали я е открила…

Но повечето бяха съвсем обикновени и Даун почти не си спомняше за тях.

Когато стигна до ВТН, спря.

— Висок тъмнокос непознат. Спомням си го. Когато прочетох за пръв път името, се засмях. Типично клише. Мисля, че си разменихме по едно-две писма извън чата. Нямаше нищо романтично. Веднъж успя да ме разсее, когато бях в лошо настроение, но не поддържахме близка връзка.

Спаркс излезе от стаята и телефонира на Маршал.

— Я погледни този ВТН, или Висок тъмнокос непознат. Може да е нашият човек. Писали са си извън чата. Изпрати ми съобщение, ако намериш нещо.

Отне известно време, но най-после телефонът му изпиука. Съобщението беше „Открих го“.

Когато Спаркс пристигна в управлението, един от техниците го чакаше с новина.

— Открихме имейлите между Даун и ВТН. Само три са, но в тях се споменава за Бела.

Спаркс не беше човек, който би скочил до небето от радост, но му мина през ума да пробва.

— Сега трябва да свържем адреса на имейла с Тайлър.

Друг екип прегледа Фейсбук профила на Даун. В него имаше стотици снимки на Бела, но Дан Маршал търсеше само поместените преди отвличането ѝ и преглеждаше приятелите ѝ, очаквайки някаква връзка.

„Това вече наистина е крачка напред“, помисли си Спаркс, докато наблюдаваше работата на екипа.

Един изморен от работа техник дойде по-късно при него и каза:

— Имаме проблем, сър. Даун Елиът не е имала никаква защита на своята страница във Фейсбук преди изчезването на дъщеря си. Това означава, че всеки е можел да погледне в нея, да прочете информацията и да види снимките, без да ѝ става приятел.

— О, не! Проверихте ли все пак?

— Разбира се. Нито едно от познатите имена на Тайлър не се появява. Но има нещо странно. Засякохме Джейн Тайлър. Тя е приятел на фондация „Да намерим Бела“.

— Джейн ли? Сигурен ли си?

— Абсолютно. Тя не само е харесала страницата, но е поместила и няколко съобщения.

— Съобщения ли?

— Да. Първо е писала на Даун, че се моли за спасението на Бела, а после е написала поздравление за четвъртия рожден ден на детето.

Спаркс се обърка. Защо Джейн Тайлър ще се сприятелява с Даун Елиът?

— Сигурни ли сме, че е тя, а не някой, който се представя за нея?

— Имейл адресът ѝ е jeaniel970@hotmail.com, който използва и за други неща, а и ай пи адресът е от тази част на Лондон. Не сме сто процента сигурни, но всичко сочи натам.

Спаркс обмисли възможностите. Можеше съпругът ѝ да пише от нейно име, но всички съобщения бяха след отвличането. Може би е искал да се увери, че е в течение на всички новини около издирването на малкото момиче.

— Добра работа. Продължавайте да ровите — каза той на екипа и влезе в кабинета си да помисли.

Трябваше да говори още веднъж с Глен и Джейн. Поотделно.