Вдовицата

Четирийсет и седма глава Вдовицата

27 май 2010, четвъртък

Погребението мина много бързо. Оставих Мери да подбере химните и четенията. Не можех да мисля правилно и нямаше да знам какво да избера. Тя заложи на сигурно: „Изумителна благодат“ и „Бог е моят пастир“, защото всички знаеха мелодиите, което беше добре, тъй като в параклиса се събраха само петнайсетина певци.

Двете отидохме заедно в погребалния дом да видим Глен преди кремацията. Беше много елегантен в костюма си от банката и вратовръзката в морскосиньо и златисто, която толкова обичаше. Ако беше тук, щеше да му хареса. Но, разбира се, нямаше как да стане. Той беше в ковчега, но всъщност не беше и там, ако разбирате какво искам да кажа. Изглеждаше като восъчна статуя. Майка му се разплака и аз отстъпих назад, оставих я да си вземе сбогом с малкото си момче. Не спирах да се взирам в ръцете му и в идеалните му розови нокти. Ръце на невинен човек.

От погребалния дом отидохме до „Джон Луиз“ да си купим шапки.

— Ще ги видите ей там — посочи продавачката и ние тръгнахме към дъното на пътеката. Скоро застанахме пред щанд с трийсетина черни шапки и се опитахме да си представим как ще изглеждаме на погребението с всяка една. Аз избрах малка шапка без периферия и с къса воалетка, за да скрие очите ми, а Мери си хареса една с голямата периферия. Струваха цяло състояние, но нито една не събра сили да протестира. Излязохме на улицата с големите хартиени торби и спряхме пред входа като изгубени.

— Хайде, Джени, да отидем вкъщи и да пием чай — каза Мери и ние тръгнахме.

На следващия ден се наредихме пред огледалото в коридора и сложихме новите си шапки. После се качихме в таксито и отидохме на погребението. През цялото време ръцете ни се докосваха. Бащата на Глен зяпаше през прозореца. Навън ръмеше лек дъждец.

— Винаги вали на погребение — каза той. — Какъв ужасен ден!

Погребенията са странни. Според мен приличат много на сватбите. Събираш се с хора, които няма да видиш никога повече, бориш се да стигнеш до бюфета, а около теб хората плачат и се смеят. Дори и на погребението на Глен чух един от чичовците му да се смее тихичко с някакъв човек.

Щом пристигаме, ни отвеждат в залата за чакащи. Аз, мама, татко, неговите родители и малка групичка от рода Тайлър сме единствените скърбящи. Радвам се, че никой друг не дойде. Нито един от банката, нито от фризьорския салон. Вече не сме част от този свят.

Появи се и Боб Спаркс. В черния си костюм, вратовръзка и тържествена физиономия ми заприлича на собственик на погребално бюро. Застава далеч от нас, на ръба на Градината на спомените, и се преструва, че чете имената на мъртвите по табелите. Не донесе цветя, но ние помолихме хората да не носят. „Само цветя от семейството“, ни посъветваха от погребалното бюро, за да остане само моят венец от лилии и лаврови клонки. „Класическо и класно“, бе казало почти весело младото момиче в цветарския магазин. Мери поръча да изпишат името на Глен с бели хризантеми. На него нямаше да му хареса. „Колко предвидимо“, го чувам да казва, но на Мери ѝ харесваше, а в края на краищата това беше важното, нали?

Аз се въртя, искам да видя къде е застанал Боб Спаркс.

— Кой го покани? — пита сърдито Мери.

— Не се тревожи за него, скъпа — потупва я по рамото Джордж. — Той не е важен днес.

Службата води викарият от църквата на Мери, говори за Глен като за реална личност, а не като за онзи човек от вестниците. Не сваля очи от моите, сякаш се обръща само към мен. Скривам се зад воала на шапката и го слушам — сякаш познава съпруга ми. Споменава за футболния отбор, за отличните му постижения в училище, за прекрасната му жена, „която го подкрепяше в трудните времена“. Сред конгрегатите се разнася шепот. Слагам глава на рамото на татко и затварям очи. Ковчегът потегля към пещта и завесите се спускат след него. Всичко свършва.

Излизаме от църквата и аз търся с очи Боб Спаркс, но той явно си е тръгнал. Всички искат да ме прегърнат и целунат, да ми кажат колко прекрасна съм била. Успявам да се усмихна, прегръщам наред и аз, и след малко всичко свършва. Дойде ни наум да поканим хората на чай, но не знаехме колко от тях ще дойдат и ще стигне ли чаят, а и сигурно щяхме да говорим за Глен и неминуемо някой щеше да спомене Бела.

Затова го караме по-кротко. Петимата отиваме у дома, пием чай и хапваме по сандвич с шунка, приготвени от Мери и прибрани във фризера. Свалям шапката, слагам я в найлонов плик, после в торбата от „Джон Луиз“ и я качвам най-отгоре на гардероба.

По-късно оставам сама и къщата притихва за пръв път след смъртта му. Слагам пеньоар и тръгвам безцелно из стаите. Къщата не е голяма, но Глен е във всеки неин ъгъл и аз очаквам да подвикне отнякъде: „Джейн, къде сложи вестника?“, или „Хайде на работа, скъпа, ще се видим по-късно“.

Накрая си сипвам едно питие и вземам чашата с мен в спалнята заедно с шепата съболезнователни картички и писма от семейството. Вече изгорих обидните.

Леглото ми се струва голямо без него. Той невинаги беше до мен — понякога, когато бе неспокоен, слизаше долу на дивана. Казваше „Не искам да те будя, Джени“, вземаше възглавницата си и излизаше. Вече не искаше да спи в празната стая, за това разтягаше дивана и лягаше на него. През деня прибирахме завивките зад страничната табла. Не знам дали някой ги е забелязал.