Вдовицата

Седемнайсета глава Вдовицата

17 април 2007, събота

През уикенда след излизането на Глен от предварителния арест дойдоха родителите му. Не се бяхме виждали скоро и когато застанаха на входната врата, репортерите ги обградиха, опитаха се да разговарят с тях и да ги снимат. Джордж побесня, започна да ги ругае, а Мери се разплака. Прегърнах я и я поведох към кухнята.

Джордж и Глен отидоха в гостната, а ние двете седнахме на масата в кухнята.

— Какво става, Джен? — попита тя, все още плачейки. — Как може някой да си помисли, че моят Глен е направил такова нещо? Той беше най-прекрасното дете на света. Толкова мил, толкова умен!

Опитах се да я успокоя и да обясня нещата, но тя продължи да повтаря „не и моят Глен, не и моят Глен“. Отказах се и приготвих по чаша чай, за да има какво да правя и да оставя подноса между двамата мъже, за да не се избият.

При тях, в гостната, атмосферата беше смъртоносна. Джордж стоеше пред камината и се взираше в Глен. Лицето му пламтеше. Глен седеше във фотьойла и гледаше ръцете си.

— Как си, Джордж? — попитах, докато му подавах чая.

— Щях да бъда сто пъти по-добре, ако този идиот не се бе забъркал с полицията. Благодаря ти, Джейн. От пресата не спират да чукат на вратата ни и да ни звънят. Трябваше да изключим телефона, за да си починем малко. У сестра ти е същото, Глен. Това е някакъв кошмар.

Глен не отговори. Вероятно всичко беше казано, преди да вляза при тях. Но аз не можех да мълча.

— За Глен също е кошмар. За всички нас. Той не е направил нищо. Станало е някакво объркване.

Мери и Джордж си тръгнаха скоро и баща му не стъпи у нас до погребението.

— Прав им път — измърмори Глен след тях, но аз не бях сигурна, че е искрен. Все пак те му бяха родители. Той не успя да се сдобри с баща си. Колко тъжно. Джордж сигурно съжалява сега.

После дойдоха мама и татко. Казах на татко по телефона да минат през двора на Лиза, за да не ги тормозят репортерите, и да влязат през междинната врата.

Мама е прекрасна жена, но винаги ѝ е било трудно да се справя с нещата. И то със съвсем обикновени неща — да хване правилния автобус, за да отиде на лекар, или да се запознае с нови хора. Виж, татко е добър в тези работи. И не ѝ се сърди за „леките пристъпи на паника“, както ги наричат те. Просто сяда до нея, започва да гали ръката ѝ и да ѝ говори кротко, докато тя се отпусне. Двамата наистина се обичат и винаги е било така. Обичат и мен, но мама има нужда от цялото внимание на татко.

— Ти си имаш Глен — обича да повтаря тя.

Когато дойдоха, мама седна — бледа и изгубила дъх, а татко се настани до нея и хвана ръката ѝ.

— Майка ти има нужда от малко спокойствие, Джен — ме прекъсна той, когато за пръв път се опитах да кажа, че тя има нужда от лекар. — И аз реших да я успокоя.

— Всичко ще се оправи, мамо. Истината ще излезе наяве, ще видиш. Станала е грешка. Глен им каза къде е бил и какво е правил, те ще проверят и нещата ще се оправят.

Тя се взря продължително в мен, сякаш ме изпитваше.

— Сигурна ли си, Джен?

Джен беше сигурна.

Те не дойдоха повече. Аз ходех у тях да се виждаме.

— Майка ти не може да понесе идването у вас — ми каза татко по телефона.

Аз ѝ правя косата всяка седмица. Преди обичаше да ходи на фризьор веднъж месечно, но след ареста на Глен го правеше все по-рядко. Опитвах се да не го виня за това, но ми беше трудно. В някои дни се улавях как си мисля, че и аз не го харесвам вече.

Като онзи ден, когато ми каза, че е видял албума с изрезките. Стана два дни след като го бяха пуснали. Тогава вече е знаел, бяха му казали в полицията, но изчакваше подходящ момент. Усещах, че ще се случи нещо. Познавах го.

И когато ме хвана да гледам снимката на едно бебе в списанието, избухна.

Любовта ми към бебета била маниакална — така ми каза, треперейки от гняв. Всичко станало, защото те намерили албумите ми в дъното на шкафа, където ги държах, зад тубата за вода. Бяха само снимки. Какво лошо има в тях?

Той се развика. Не викаше често. Обикновено се затваряше и спираше да ми говори. Глен не обичаше да показва емоциите си. Когато сядахме да гледаме филм заедно, аз си изплаквах очите, а той просто си седеше. В началото мислех, че е така, защото е много силен, че истинските мъже правят така, но сега не съм сигурна. Може би просто не чувства нещата като другите хора.

Но в онзи ден той се развика. Имах три албума, всичките пълни със снимки на бебета. Изрязвах ги от списанията в работата, от вестници и поздравителни картички. Бях написала на корицата „Моите бебета“, защото си беше така. Толкова много бебета! Имах си свои любимци. Например Беки с ританките и панделката в същия цвят, и Тео — пухкаво момченце с усмивка, която ме караше да замирам от удоволствие.

Моите бебета!

Знаех, че Глен ще го приеме като обвинение, че е безплоден, за това ги криех, но не можех да спра.

— Ти си болна — крещеше той.

Накара ме да се засрамя. Може би наистина бях болна.

Глен никога не говореше за „нашия проблем“, както го наричаше той. В началото тръгнах сама по доктори, исках да разбера защо не мога да забременея.

— Много сте млада, госпожо — ми каза доктор Уилямс. — Успокойте се и се опитайте да не мислите за това. Ето ви най-доброто лекарство.

И аз се опитах. Но след една година убедих Глен да дойде с мен. Казах му, че нещо не е наред с тръбите ми, и той се съгласи да дойде за подкрепа. Доктор Уилямс ни изслуша с кимане и усмивка.

— Искате ли да направим изследвания? — попита накрая и така започнаха нашите разходки до болницата.

Първо направиха моите изследвания. Бях готова на всичко, за да забременея, и изтърпях безропотно всички спекулуми, прегледи, ултразвуци и какво ли още не.

— Тръбите са чисти като стъкло — заключи гинекологът в края на мъките. — Вие сте напълно здрава.

Следващият беше Глен. Стори ми се, че не искаше да участва, но аз бях толкова отчаяна, че нямаше как да откаже. Сподели, че било ужасно. Накарали го да се почувства като парче месо. Проби, пластмасови чаши, стари разкъсани порносписания. Опитах се да го ободря с думите, че съм изключително благодарна, но не помогна. После зачакахме.

Оказа се, че броят на сперматозоидите на Глен клони към нула. Това сложи край на изследванията. Горкият Глен! В началото беше съсипан. Смяташе, че се е провалил, че е по-малко мъж, и беше толкова разстроен, че не виждаше какво означава това за мен. Означаваше, че няма да има бебета. Никой никога нямаше да ме нарече „мамо“, нито „бабо“. През първите дни той се опитваше да ме успокоява, когато плачех, но бързо се отегчи и след известно време втвърди тона. Каза, че е за мое собствено добро и трябва да се примиря.

Престана с извиненията и започна да повтаря:

— Нали се имаме един друг, Джени. Всъщност сме големи късметлии, нали?

Опитах да се почувствам късметлийка, но не успях.

Винаги съм вярвала в късмета. Харесва ми мисълта, че хората могат да променят целия си живот за един миг. Вижте „Кой иска да стане милионер“. И тотото. В един момент си обикновена жена на улицата. В следващия — милионерка. Аз си купувам талон всяка седмица и на сутринта над мивките в салона си фантазирам, че печеля. Знам точно какво бих направила. Ще купя голяма къща до морето, някъде, където има много слънце, може и в чужбина, и ще осиновя няколко сирачета. Глен не фигурира в плановете ми. Знам, че няма да одобри, и не искам стиснатите му устни да развалят мечтата ми. Глен беше част само от моята реалност.

Истината беше, че двамата не си бяхме достатъчни, но мисълта, че имам нужда и от някой друг, го нараняваше. Предполагам, че по тази причина не се съгласи да осиновим дете, „Не искам някой да си пъха носа в живота ни, Джени. Това си е само наша работа“. И беше категорично против да потърсим сурогатна майка. С Лиза бяхме обсъждали темата. Една сутрин бяхме седнали на бутилка вино и тя ми предложи да ми роди едно. Изглеждаше искрена в желанието си и аз се заех да намеря подходящ момент и да убедя Глен.

— Отвратителна идея, ако ме питаш — каза той.

И темата приключи.

С времето се научих да не плача пред него, но всеки път, когато приятелка или близка се похвалеше, че е бременна, сърцето ми се късаше. Сънищата ми бяха пълни с бебета, изгубени бебета, които търсех безкрай и понякога, когато отворех очи, все още усещах главичката им на рамото си.

Започнах да се страхувам от сънищата си, отслабнах доста. Пак отидох на лекар и той ми даде някакви хапчета, за да се успокоя. Не казах на Глен. Не исках да се чувства виновен.

Тогава започнах да събирам колекцията си. Тайно късах снимките от списанията и вестниците и ги пъхах в чантата си. Когато станаха много, започнах да ги лепя в тетрадки.

Изчаквах да остана сама, вадех ги, сядах на пода, галех всяка снимка и се обръщах към бебетата по име. Можех да карам така с часове, преструвайки се, че са мои.

От полицията казаха, че Глен е правел същото на своя компютър.

Онзи ден, когато се развика, ми заяви, че го карам да търси порно в компютъра. Пълен абсурд, но той беше много ядосан и не разбра как му се изплъзна от устата.

Упрекна ме, че му отнемам желанието със своята мания за деца. И трябвало да търси удовлетворение другаде.

— Просто гледам порно — побърза да добави, когато разбра, че е отишъл твърде далеч. — Всички момчета обичат да гледат порно, нали, Джени? Не пречи на никого. Просто малко забавление.

Не знаех какво да отвърна. Не знаех също, че всички момчета обичат да гледат порно. Тази тема не се дискутираше в салона.

Разплаках се. Той ми каза, че вината не била негова. Завлекли го в тези сайтове, докато бил онлайн. Не трябвало да показват такива неща в мрежата. Чисто и просто капан за свестни мъже. И с времето се пристрастил. „Това е медицински проблем, Джени. Пристрастяването.“ Не можел да се въздържи, но никога не гледал детско порно. Тези кадри просто си пробили път в компютъра му. Като вируси.

Не исках да го слушам повече. Беше ми прекалено трудно да отделя моя Глен от онзи мъж, когото полицията издирваше. Трябваше да държа нещата в правилната посока.

Трябваше да пазя тайните му, както и своите.