Вдовицата

Двайсет и първа глава Вдовицата

12 юни 2007, вторник

Странно нещо са рождените дни. Всички ги обичат, но аз се страхувам от тях. Страхувам се от вълнението, от задължението да се чувстваш щастлив, да прекараш добре. И от разочарованието, ако не стане, както си го мислил. Днес навършвам трийсет и седем години и Глен отиде в кухнята, за да качи горе подноса със закуската. Много е рано и още не ми се яде, така че храната ще бъде като пясък в устата ми, но ще трябва да му кажа, че ми харесва. И че го обичам. Наистина го обичам. Той е целият ми свят, но всяка година на рождения си ден се надявам на чудо и най-после да си имаме бебе.

Опитвам се да не мисля много за това, но рождените дни са труден момент. Тогава човек осъзнава, че е изминала още една година. Знам, че има и други важни неща, но не мога да не си го мисля.

Можехме да си осиновим бебе от чужбина. Чела съм много статии за осиновени деца от Китай, но няма как да кажа това на Глен, защото знам, че ще го ядосам.

Ето го, идва. Чувам чашите и чиниите да звънят в подноса. Той се появява с двайсет и четири каратова усмивка и червена роза във вазата между сварените яйца. Запява „Честит рожден ден“, докато заобикаля откъм моята страна на леглото и изтънява гласа си, за да ме разсмее. „Хаппи бърдей, диър Джени, хапи бърдей ту ю“, изпява той и ме целува по челото, носа и устата.

— Извинявай, скъпи. Не знам какво ми става — казвам и се опитвам да се усмихна.

Той слага пръст на устните си и отива до гардероба да извади картичката и подаръка.

Оказва се нощница. С бяла бродерия и розови цветчета. Като на малко момиченце.

— Прекрасна е! — възкликвам и го целувам. — Благодаря ти, скъпи!

— Опитай закуската — подканя ме той.

— По-късно. Трябва да отида до тоалетната и да пия хапчето си.

Мразя рождените дни.

Малко преди рождения ден на Бела, втория след изчезването ѝ, отидох в „Смитс“ да ѝ купя картичка. Прекарах цяла вечност пред различните модели и послания и избрах една с надпис „Аз съм на три“ с Телетъбис, защото прочетох във вестниците, че обичала да гледа това филмче. Не знаех какво да ѝ напиша, затова отидох в парка и седнах на една пейка да помисля. Не бях тъжна, защото знаех, че е жива. Майка ѝ и аз вярвахме, че е жива. Глен също. И двамата бяхме на мнение, че е открадната от майка, чието дете е умряло, и сега я гледа като своя някъде в чужбина. Питах се дали полицията бе помислила за този вариант. Но Глен сигурно щеше да им разкаже теорията ни.

За това написах: „Честит рожден ден, скъпа Бела Елиът. Надявам се скоро да се прибереш у дома. Целувки“. И го адресирах до нея — госпожица Бела Елиът. Не знам номера на къщата ѝ, но се надявам пощаджията да го знае. Майката казва, че получава десетки писма всеки ден. В „Часът на жените“ каза, че някои от тях са жестоки, написани от „луди“ хора, които твърдят, че тя заслужава да изгуби детето си. Едно от тях трябва да е моето.

Написах го в началото, когато ѝ се ядосвах, че е оставила Бела сама, а аз не можех да имам бебе. Исках да знае, че вината е нейна. Но не подписах нито първото, нито второто писмо.

Слагам марка на картичката, издута заради значката вътре, и го пускам в пощенската кутия на път за къщи.

На двайсет и осми април Даун беше в сутрешното шоу на телевизията с малка торта и три свещички върху нея. Носеше значката за рождения ден, която ѝ изпратих, до онази с надпис „Намерете Бела“. Благодари на всички за прекрасните пожелания и подаръци и каза, че няма да ги отвори, докато Бела не се прибере вкъщи. Жената, която разговаряше с нея, почти се разплака.

Аз отворих подаръка, който купих за детето: малка кукла със златиста коса и рокля в бяло и розово, и я сложих на леглото си.

Можех да си го позволя, защото Глен не си беше у дома. Беше поел курс, нямаше да се върне скоро и можех да прекарам малко време с Бела. Имам нейни снимки, изрязани от вестниците, и други, цветни, от списания. Реших да не я слагам в албума, защото е истинска и специална. Надявам се да я срещна някой ден. Когато се прибере у дома.

Планирала съм всичко. Представям си как се срещаме в парка. Тя ме познава, затичва се към мен, смее се и за малко не пада, защото тича прекалено бързо. Малките ѝ ръце прегръщат коленете ми, аз се навеждам, вдигам я и я завъртам около себе си.

Това е любимата ми мечта, но напоследък започва да превзема почти целия ми ден. Понякога седя в кухнята и часовникът показва, че съм там повече от час, а не мога да си спомня кога е минало времето. Друг път започвам да плача, но не знам за какво. Отидох на лекар, да се прегледам. Не му споменах за Бела, но той знаеше всичко за „обстоятелствата около Глен“, както се изрази, и си тръгнах оттам с нова рецепта.

— Трябва да се успокоите, госпожо Тайлър — посъветва ме той, затваряйки бележника си. — Мислили ли сте да се отдалечите малко от случващото се?

Идеята беше добра, но нямаше как да стане. Нямаше как да се отърва от мислите си с едно качване на самолета. Не мога да ги контролирам, вече не мога да контролирам нищо. Исках да му кажа „аз съм пътник, не шофьор“. Но лекарствата щяха да ме направят отново Джени, когато се налагаше.

Майката на Бела непрекъснато е на екрана. Интервюират я във всяко токшоу. Повтаря старата песен за „моето ангелче“ и как плачела всяка нощ, преди да заспи. Не пропуска нито една възможност. Чудя се дали не ѝ плащат за това.

Късно вечерта повдигам въпроса по радиото. Крис от Катфорд ме подкрепя веднага.

— Каква майка може да бъде тя? — възмущава се той.

Радвам се, че и други хора мислят като мен.