Вдовицата

Девета глава Репортерката

11 октомври 2006, сряда

Кейт Уотърс пристигна в къщата на Манър Роуд по обяд с един фотограф и букет от лилии, закупени от близкия супермаркет. За да не привлича внимание, паркира надолу по уличката, далече от тълпата. Звънна на Боб Спаркс да му каже, че е тук, и премина бързо покрай журналистите, седнали с големи сандвичи „Биг Маг“ в ръце в колите си пред градината. Докато се усетят и изскочат от местата си, тя вече беше вътре.

Спаркс я посрещна и докато я водеше към хола, тя поглъщаше атмосферата с очи. Видя синия анорак на Бела с бял пух по качулката и раничката с мече, закачена на перилата на стълбата. Видя и червените ѝ гумени ботушки, подредени до вратата.

— Снимай това, Мик — прошепна тя на фотографа, докато вървяха към стаята. Навсякъде имаше играчки и снимки на малката и сцената я отведе директно в първите дни от собственото ѝ майчинство, когато войната с хаоса в къщата ѝ се виждаше изгубена завинаги. В деня, когато доведе Джейк от болницата, седна в кухнята и заплака, разбита от следродилния хормонален дисбаланс и внезапната тежест на отговорността. Спомни си как сутринта след раждането попита сестрата може ли да го вземе у дома, сякаш той беше притежание на болницата.

Щом влезе в хола, майката повдигна глава и я погледна. Лицето ѝ се бе състарило от сълзите. Кейт се усмихна и хвана ръката ѝ. Понечи да я поздрави, но размисли и я стисна разбиращо.

— Благодаря ти, че се съгласи да поговорим — каза тя. — Знам колко тежко е за теб, но се надявам това да помогне на полицията да открие Бела.

Даун кимна бавно. „По дяволите! Боб не се шегуваше, тя наистина е зле“, помисли си Кейт. Вдигна червената кукла телетъбис от дивана и каза:

— Това По ли е? Моите момчета предпочитат рейнджъри.

Даун я погледна, видимо заинтригувана.

— Бела обича По — отвърна тя. — Обича да прави балончета от сапунена вода, да ги гони и пука.

Кейт видя на масата снимка на малко момиче, което правеше точно това, взе я и я показа на Даун.

— Ето я твоята принцеса — каза тя и Даун пое снимката от ръката ѝ. — Каква красавица! Но мога да се обзаложа, че не е от най-кротките.

Даун ѝ се усмихна с благодарност. Двете жени бяха открили допирна точка — майчинството — и Даун заговори за детето си.

„За пръв път започна да говори за нея като за дете, а не като жертва на престъпление“, помисли си Боб.

— Тази Кейт е много добра в работата си, не може да ѝ се отрече — сподели той с жена си същата вечер. — Влиза в главата ти по-бързо от повечето колеги.

Ейлийн сви рамене и се върна към кръстословицата си в „Телеграф“. За нея полицейската работа беше част от живота на друга планета.

Кейт обра от стаята още снимки и играчки и ги подаде на майката, за да поддържа разговора, оставяйки Даун да ѝ разкаже историята на всяка една, като задаваше въпроси само в краен случай. Междувременно включи диктофона си и го мушна бързо под възглавницата между тях, за да не изпусне нито дума. В подобна ситуация бележниците не бяха добра идея — щеше да заприлича на полицейски разпит, а тя искаше Даун да говори. Искаше да слуша за всекидневните радости и трудности на една самотна майка. Да разбере всичко: как приготвя Бела за детската градина, на какво си играят, докато я къпе, как се е радвала на новите си лъскави гумени ботуши.

— Тя обожава животни. Веднъж отидохме в зоологическата градина. Не можах да я откъсна от маймуните. Гледаше ги и се смееше ли смееше — разказваше Даун, потърсила временен подслон за измъченото си съзнание в предишния им живот.

Картините от този живот щяха да помогнат на читателя да разбере кошмара на майката сега. Кейт го знаеше и вече пишеше първите изречения от статията в главата си:

„Пред вратата на Даун Елиът стоят малки червени гумени ботуши. Нейната дъщеря, Бела, си ги е избрала преди две седмици и още не е имала възможност да ги обуе…“.

Ето какво искаше да чете публиката, за да потръпне вътрешно в домашния си халат, докато хапва препечена филийка с чай, и да каже на половинката си: „Това можеше да се случи и на нас“.

Редакторът също щеше да го хареса.

— Направо да настръхне човек — щеше да каже и да освободи първата и втората страница за нейната история.

След двайсетина минути Даун започна да показва признаци на умора. Въздействието от лекарствата намаляваше и напрежението отново изпълни стаята. Кейт погледна Мик. Той се изправи и каза тихо:

— Хайде да те снимаме, Даун. Може да е с онази прекрасна снимка на Бела, където прави балончета.

Тя се подчини веднага, като дете.

— Никога няма да си простя — прошепна тихо, докато Мик щракаше. — Не биваше да я пускам сама навън. Просто изчаквах чая ѝ. Не беше в полезрението ми за по-малко от минута. Бих направила всичко, за да върна времето назад.

И се разплака, разтърсена от дълбоки ридания без сълзи. Кейт я прегърна здраво и всички се втренчиха в двете жени.

Кейт осъзнаваше силата на интервюто. „Когато говориш истински с един човек, без да засягаш егото му или да му предлагаш нещо за продан, той разкрива цялата си същност пред теб и ти пред него. Между вас се получава толкова интимна връзка, че за известно време изключва всички останали“, бе казала тя веднъж на… някого. На кого? Не си спомняше. Сигурно бе искала да го впечатли, но наистина помнеше всяка фраза от всяко затрогващо интервю.

— Ти си смела майка, Даун! — Тя ѝ стисна ръката. — От сърце ти благодаря, че ми отдели време и поговори с мен. Ще се обадя на инспектор Спаркс и ще му кажа кога излиза статията. Ще ти оставя и визитка, за да можеш да се свържеш с мен, ако поискаш.

Тя събра бързо нещата си, прибирайки незабелязано диктофона в чантата, и отстъпи мястото до Даун на полицайката.

Спаркс ги изпрати до вратата.

— Мина чудесно. Благодаря ти, Боб — наведе се към ухото му тя. — Ще ти се обадя, когато напиша статията.

Той кимна, тя мина покрай него и излезе, изправяйки се пред злобните погледи на колегите си от другите медии.

Щом влезе в колата, започна несъзнателно да оформя бъдещата си статия, прехвърляйки цитати от думите на Даун в главата си. Срещата бе пресушила силите ѝ и тя трепереше леко. Щеше ѝ се да не бе спирала цигарите, но вместо да запали, звънна на Стийв. Веднага се включи гласова поща — явно беше в отделението — и тя му остави съобщение: „Всичко мина добре. Горкото момиче. Не знам как ще го преживее. Извадих лазанята от фризера за довечера. Ще се чуем после“.

Докато говореше, осъзна колко разстроена звучеше. „Остаряваш и ставаш мекушава“, си каза, запали двигателя и тръгна да търси по-спокоен паркинг, за да започне статията.

На следващия ден, когато историята се появи във вестника, Даун Елиът започна да ѝ звъни. Най-често се обаждаше по мобилния от банята, където можеше да се скрие от постоянното присъствие на Сю Блакмън. Нямаше представа защо се крие, може би искаше тези разговори да си останат само за нея. Полицаите бяха разнищили целият ѝ живот, за това ѝ се искаше нещо нормално. Просто един разговор.

Кейт се развълнува. Директна връзка с майката беше наградата, на която се надяваше, но не бе сигурна, че ще я получи, затова започна да я гради внимателно. Без въпроси, свързани с разследването, без нездраво любопитство, без притискане. Не биваше да я плаши. Говореше с Даун, сякаш ѝ беше приятелка, споделяше подробности от собствения си живот — за момчетата, за задръстванията в града, за нови дрехи и за последните клюки около звездите. И както предполагаше, Даун откликна. Започна да споделя страховете си и последните действия на полицията.

— Обадили са им се от чужбина. Близо до Малага. Някой бил на почивка там и видял едно момиченце в парка. Мисли, че е Бела — ѝ каза след два дни. — Смяташ ли, че може да е тя?

Кейт заприглася убедително, докато записваше всичко и в същото време изпращаше съобщение на криминалния кореспондент, сериозно влюбен в алкохола, който напоследък се бе издънил няколко пъти. Тя го взе под крилото си и той ѝ бе благодарен за това.

Кейт приключи разговора с Даун, веднага се обади на разследващите журналисти, съобщи новината и на главния редактор и запази билети за първия полет до Испания.

Момичето не беше Бела, но вестникът получи емоционално интервю от почиващите там и си намери прекрасно извинение за ново показване на снимката ѝ.

— Добра работа — похвали ги главният редактор и минавайки покрай Кейт, добави: — Браво, Кейт. Пътуването си струваше.

Кейт черпеше направо от извора, но трябваше да внимава. Ако Боб Спаркс разбереше за тайните телефонни разговори с Даун, не я чакаше нищо добро. На другата сутрин на път за работа тя повтори наум аргументите си. „Това е свободна страна и Даун може да говори с когото си поиска, Боб“, „Не мога да ѝ забраня да ми се обажда“, „Аз не ѝ звъня“, „Не съм задала нито един въпрос за разследването. Тя просто споделя с мен проблемите си“.

Но разбираше, че Спаркс няма да се върже на тези неща. Той беше ченге от главата до петите и нямаше да ѝ повярва. Тя бе харесала мълчаливия инспектор още от случая в Ню Форест и му бе разрешила да я изведе няколко пъти на по едно питие.

„Добре де, прав си“, рече си тя и си обеща да му каже всичко, което би могло да помогне на разследването. Но в същия момент кръстоса пръсти.

Боб се обади по-скоро, отколкото очакваше.

В онзи момент Кейт се криеше зад една от колоните в нюзрума с надеждата окото на шефа на новинарския екип да не я забележи. Тъкмо бе сглобила скелета на статия за сериен изнасилвач, който скоро щеше да се изправи пред съда в Манчестър, и бе изпратила копие, за да го прочете, когато го обявиха за виновен — или тласнат да си признае.

Беше работила здравата месеци наред. Бе издирила жена му и предишните му приятелки чрез Фейсбук, бе разровила всичко — регистрите за раждане, смърт и брак, бе почукала на всяка врата. И имаше няколко добри попадения: интервюта за него като тийнейджър, който не могъл да понесе, че гаджето му го изоставило.

— Първо беше мил, но после се превърна в истински гадняр — ѝ бе казала една от приятелките му или по-скоро жертва, когато двете седнаха на сандвичи в близкото заведение. — Все едно си имаш работа с Джекил и Хайд.

Кейт бе потръпнала вътрешно, когато от устата на момичето излезе таблоидното клише. Но сега много хора използваха едни и същи изрази, защото не можеха да изразят със свои думи чувството на ужас и тъга. И прибягваха до прочетените във вестника фрази. Трябваше ли и Кейт да ги използва? Вече чуваше уморения глас на главния редактор:

— Божичко, Джекил и Хайд! Колко драматично!

Телефонът ѝ звънна, тя го измъкна от чантата и излезе в коридора да говори на спокойствие.

— Здрасти, Боб. Как си?

Детективът беше притеснен и ѝ го каза. Последният разговор на Даун с любимата ѝ репортерка беше подслушан от полицайката и Боб бе бесен.

— Чакай малко. Даун Елиът е голямо момиче. Може да говори с когото си поиска. Тя ми се обади, не аз.

— Сигурен съм, Кейт. Но уговорката ни не беше такава. Заведох те да вземеш интервю, а ти се промъкваш зад гърба ми и продължаваш. Това може да повлияе върху разследването, наясно ли си?

— Успокой се, Боб. Тя иска просто да си поприказва с някого. Не говорим за разследването. Има нужда да избяга от всичко това за няколко минути.

— А ти имаш нужда от информация за своите статии. Не ми се представяй за социален работник, Кейт. Знам, че си повече от това.

Тя усети как я залива вълна на срам. Той наистина я познаваше добре.

— Съжалявам, че те разстроих, Боб. Искаш ли да се срещнем, да пийнем по нещо и да поговорим?

— В момента имам много работа, но може би следващия път, Кейт…

— Добре. Сигурно си ѝ казал да не ми се обажда повече, но ако го направи, не мога да не ѝ отговоря, разбираш, нали?

— Разбирам. Добре, дочуване.

Кейт се облегна на стената и започна съвсем различен спор с детектива в главата си. В него тя се издигаше на по-високо морално равнище, а Спаркс пълзеше в краката ѝ. След това, успокоена, изпрати съобщение на Даун, в което се извиняваше за евентуалните проблеми, и веднага получи отговор: „Ще говорим после“. Значи, щяха да продължат.

Кейт се ухили на съобщението и реши да отпразнува развитието на нещата с двойно еспресо и мъфин.

„За малките победи в живота“, каза си тя и вдигна високо картонената чаша в кафенето. Утре щеше да отиде в Саутхемптън и да заведе Даун на сандвичи в търговския център.