Вдовицата

Четвърта глава Репортерката

9 юни 2010, сряда

Кейт се върна на мястото си. Не трябваше да пие кафе, преди да дойде. Като прибавим и чая, мехурът ѝ я побъркваше, непрекъснато изпращаше тревожни сигнали и след малко отново щеше да се наложи да остави Джейн Тайлър на мислите ѝ. Лоша идея на този етап, особено като се има предвид, че Джейн се умълча, отпиваше малки глътки от чая си и се взираше в далечината. Кейт започна отчаяно да се бори да не прекъсва момента и да прецака репортажа, който вече се оформяше в главата ѝ. Двете бяха в много деликатен етап от разговора. Един пропуснат контакт с очи и всичко можеше да се промени.

Веднъж мъжът ѝ Стийв сравни работата ѝ с дебнене на животно. Бяха поканили гости за вечеря, той бе обърнал малко повече чашки с вино и бе хванал микрофона.

— Приближава се стъпка по стъпка, храни ги с любезни думи и усмивка, ако се наложи, намеква за пари и докато хапват от протегнатата ѝ ръка, постепенно ѝ разказват своята история. Истинско изкуство — обясни той на гостите около масата.

Гостите бяха негови колеги от онкологията. Кейт пусна една професионална усмивка и каза примирено:

— Стига, скъпи, знаеш, че не е така.

Гостите се засмяха нервно и отпиха от виното. След това тя се разбесня, разсипа храна навсякъде, докато хвърляше съдовете в мивката, но Стийв я прегърна, целуна я в знак на помирение и заяви:

— Много добре знаеш, че ти се възхищавам, Кети. Ти си съвършена в работата си.

Тя отвърна на целувката му, но осъзна, че той е прав. Понякога, за да направи бърза връзка с подозрителен, дори злонамерен непознат, трябваше да играе роля или да играе танца на съблазнителка. На нея ѝ харесваше. Обичаше адреналина в кръвта си, когато доближаваше нечий праг за пръв път, натискаше звънеца и чуваше звука на живота в къщата, обичаше промяната на светлината в прозорчето на вратата, когато домакинът приближаваше, и докато той отвореше, тя вече беше готова за представлението.

Репортерите имат различни техники, когато са пред нечия врата. Неин приятел, с когото преминаха заедно обучението, наричаше този момент „заека в торбата“. Един се опитва да предизвика симпатия, друг вини главния редактор, че го кара да безпокои хората, а имаше случай, когато една репортерка набута възглавница под полата си, престори се на бременна и попита може ли да ползва тоалетната, за да влезе.

Тези игрички не бяха в стила на Кейт. Тя си имаше свои правила: винаги се усмихвай, никога не стой прекалено близо до вратата, не започвай с извинение и се опитай да отклониш вниманието от факта, че си дошла за интервю. Често използваше бутилка с млякото, но млекарите вече бяха на изчезване. И беше много доволна, че успя да влезе през тази врата с такава лекота.

Ако трябваше да е искрена, нямаше желание да идва. Искаше да отиде в офиса и да свърши с попълването на фактурите, преди да превиши кредита и банката да блокира сметките ѝ. Но главният редактор имаше други планове за нея.

— Иди и почукай на вратата на вдовицата, по път ти е — ревна той, за да надвика новините по радиото до себе си. — Човек никога не знае. Може днес да се окаже щастливият ти ден.

Кейт въздъхна. Веднага бе разбрала за кого става дума. Тази седмица имаше само една вдовица, която всички искаха да интервюират, знаеше също, че колегите ѝ вече бяха направили пътека до къщата ѝ. Трима си бяха опитвали късмета без резултат и тя подозираше, че ще е следващият неудачник.

Но не стана така.

Докато завиваше по алеята за дома на Джейн Тайлър, инстинктивно се огледа за други журналисти и веднага забеляза застаналия до колата си колега от „Таймс“. Строга вратовръзка, кръпки на лактите и сресана на една страна коса. Класика в жанра. Тя подмина адреса, продължи напред с колоната от пълзящи по пътя коли, но едното ѝ око остана при врага. Налагаше се да заобиколи квартала още веднъж и да се помотае малко. Надяваше се „Таймс“ да са си отишли дотогава.

— Да му се не види! — измърмори под носа си тя, даде ляв мигач и сви в една странична уличка да паркира.

Петнайсет минути по-късно, след като хвърли един поглед на всекидневниците, Кейт сложи отново предпазния колан и запали мотора. Телефонът ѝ звънна и тя бръкна чак до дъното на чантата си, за да го намери. Извади го, видя на екрана името на Боб Спаркс и изключи двигателя.

— Здравей, Боб, как си? Какво става?

Детектив инспектор Боб Спаркс искаше нещо от нея, това беше очевидно. Не беше от онзи тип хора, които се обаждаха просто да си побъбрят, и тя можеше да се обзаложи, че разговорът щеше да трае по-малко от шейсет секунди.

— Здрасти, Кейт. Зает, както винаги. Имам няколко случая, по които работя, но нищо интересно. Слушай, питах се, дали се интересуваш от случая Глен Тайлър.

— За бога, Боб, да не би да ме следиш? Тъкмо се каня да почукам на вратата им.

Спаркс се засмя.

— Спокойно, доколкото знам, не си в списъка за проследяване.

— Има ли нещо, за което трябва да съм известена, преди да се видя с нея? — попита Кейт. — Нещо ново от последните часове?

— Всъщност не — отвърна той и Кейт долови разочарованието в гласа му. — Но ще съм ти признателен да споделиш с мен, ако Джейн Тайлър изпусне нещо пред теб.

— Ще ти звънна после — отвърна тя. — Но предполагам, че ще затръшне вратата в лицето ми. Така е направила с останалите репортери.

— Добре, ще се чуем по-късно.

И затвори. Тя погледна дисплея и се усмихна. Четирийсет и една секунди. Нов рекорд.

Пет минути по-късно Кейт зави по свободната от медии улица към алеята за къщата на семейство Тайлър.

Сега вече искаше тази история.

„Ох, за бога, как да се концентрирам?“, рече си тя и заби нокти в дланите, за да събере мислите си. Но и това не помогна.

— Извинявай, Джейн, но ми се налага отново да използвам тоалетната. — Тя се усмихна извинително. — Чаят има такова действие, нали знаеш? Ако искаш, ще направя по още един.

Джейн кимна, стана и тръгна към кухнята.

— Оттук — посочи и се отдръпна, за да може Кейт да влезе в спасителната тоалетна.

Докато миеше ръцете си с луксозния сапун за гости, тя вдигна глава и улови лицето си в огледалото. Помисли си, че изглежда малко уморена, приглади косите си и потупа с пръсти по торбичките, както я бе посъветвало момичето, при което от време на време ходеше за масаж. Излезе и отиде да приготви чая.

Останала сама в кухнята, докато чакаше водата да заври, тя се загледа разсеяно в бележките и магнитите по хладилника. Само списъци за пазаруване и сувенири, нищо интересно за нея. Имаше една снимка, направена в някакъв ресторант на плажа. Семейство Тайлър се усмихваха с вдигнати към камерата чаши. Глен Тайлър беше с разрошена тъмна коса и празнична усмивка, а Джейн, с тъмноруса коса, фризирана за случая. Бе прибрала няколко кичура зад ушите си и гримът ѝ беше леко размазан. Гледаше съпруга си.

„Обожание или страхопочитание?“, зачуди се Кейт.

„Последните няколко години са взели своето“, каза си тя, докато се взираше в младата Джейн. Онази Джейн, която я чакаше в хола, беше облечена с широки спортни панталони, развлечена тениска и домашна жилетка, косата ѝ бе събрана на опашка ниско зад врата, но половината беше паднала и закриваше лицето ѝ. Стийв винаги се удивляваше как успява да забележи и най-дребните детайли, но това беше част от занаята. „Аз съм обучен наблюдател“, обичаше да се шегува тя и с удоволствие споделяше подробности. Сега например погледът ѝ веднага отчете загрубелите напукани ръце на жената, ръце на фризьорка, както ги определи за себе си, и неравната от гризане кожа около ноктите. Бръчките около очите ѝ разказваха своя собствена история.

Кейт извади телефона си и засне снимката. После огледа кухнята. Всичко в нея беше безупречно чисто. Не приличаше на собствената ѝ кухня, където синовете ѝ тийнейджъри със сигурност бяха оставили следи от закуската — празни чаши от кафе, вкиснато мляко, наполовина изядена препечена филийка, буркан с конфитюр със стърчаща дръжка на лъжица. И задължителните мръсни футболни екипи, събиращи прах на пода.

Водата в чайника завря, тя направи чай, сложи чашите на един поднос и ги отнесе.

Завари Джейн да се взира в нищото, забила зъби в нокътя на палеца си.

— Така е по-добре — каза Кейт и седна. — Съжалявам за прекъсването. Докъде бяхме стигнали?

Вече започваше да се тревожи. Бе прекарала близо час с Джейн Тайлър и бе напълнила бележника си с парченца от детството и първите години от брака ѝ, но това беше всичко. Всеки път, когато доближеше онзи период, който ѝ трябваше за статията, Джейн сменяше темата и заговаряше за нещо безобидно. В един момент започнаха дълъг разговор за предизвикателството да си родител в днешно време и тъкмо когато мислеше да насочи темата в желаната посока, трябваше да отговори на едно от настоятелните повиквания от редакцията.

Щом разбра, че Кейт е в къщата, Ник се ентусиазира.

— Страхотно! — извика в телефона. — Браво на теб. И какво казва тя? Кога ще изпратиш нещо?

Кейт измърмори тихо под надзора на бдителните вдовишки очи:

— Чакай малко, Ник. Тук сигналът не е много добър.

И излезе в коридора, като сви раздразнено устни към Джейн и поклати нещастно глава, за да ѝ покаже, че прекъсването ѝ е неприятно.

— За бога, Ник, седях до нея. Сега не мога да говоря — прошепна тя, наблюдавайки в голямото огледало до вратата как добре играе изкаран от търпение репортер. — Честно казано, става много бавно, но мисля, че започва да се отпуска. Трябва ми още време.

— Подписа ли договор? — попита Ник. — Накарай я да подпише, после ще довършим нещата.

— Не искам да я плаша, като насилвам нещата, Ник. Правя каквото мога. Ще говорим после.

Тя затвори и обмисли следващия си ход. Може би трябваше веднага да спомене за парите. Предложи ѝ чай, предложи ѝ съчувствието си, време беше да се заеме със същинската работа.

„Мъжът ѝ е мъртъв, може би има нужда от пари“, помисли си тя.