Вдовицата

Двайсет и девета глава Детективът

21 юли 2008, понеделник

След проваления процес Спаркс усети нещо различно. Гняв. Насочен главно към него самия. Беше позволил да го примамят и бе възприел губеща стратегия.

Какво си бе въобразявал? Докато минаваше покрай отворените врати на горния етаж, дочу един от началството да го нарича „ловец на слава“ и се сви вътрешно. Уж бе мислил за Бела, но изглеждаше, че всичко е било за собственото му его.

„Обаче не получих слава“, каза си горчиво той.

Излезлият няколко месеца по-късно доклад, написан в онзи изчистен стил, характерен за този вид документи, заключи, че решението да се използва служител под прикритие, за да се намери доказателство срещу заподозрения, „е взето на базата на експертно мнение и консултации с висши служители и експерти, но тактиката е била напълно погрешна заради липса на контрол от страна на опитен служител“.

„С други думи, провалихме се“, каза Спаркс на Ейлийн, когато ѝ се обади след срещата с шефовете.

Отстраниха го временно от работа и той си остана вкъщи, по пижама, да чака изхода от разследването. Звънеше всеки ден на колегите от екипа си. От тях разбра, че вътрешното разследване е решило да обвини за всичко по-висшестоящите, той щеше да получи порицание, но нямаше да го уволнят. Щяха да му възложат други задачи с друг екип. Не знаеше да плаче или да се смее на това.

На следващия ден се върна на работа и пое новите си задължения.

— Ново начало за всички ни — каза му току-що назначеният шеф. — Знам, че те тегли, но трябва да оставиш Глен Тайлър на някой друг. Няма как да работиш по случая след този публичен провал. Ще изглежда като разплата и всички нови следи ще бъдат неглижирани.

Спаркс кимна и заговори за новите случаи на бюрото си, за годишния бюджет, дежурствата и за последните клюки в службата. Но докато се връщаше към ежедневието си, Глен Тайлър остана начело в списъка му. Всъщност беше единственият в този списък.

Матюз го посрещна с радост. Двамата затвориха вратата след себе си и обсъдиха тактиката си.

— Сега ще ни държат изкъсо, шефе. Трябва да се убедят, че не го дебнем. Докараха една от Бейзингстоук. Тя ще отговаря за случая „Бела Елиът“. Вече преглежда документацията. Жена е, но е добро ченге. Казва се Джуд Даунинг. Познаваш ли я?

Същия следобед Джун Даунинг почука на вратата на Спаркс и му предложи да пият кафе. Елегантна, с червена коса, тя седна срещу него в кафенето надолу по улицата и рече:

— Служебното кафене е като меча дупка. Какво ще кажеш да си вземем по едно…

И зачака.

— Той все още е на свобода, Джуд — заяви накрая Спаркс.

— Как мислиш, може ли Бела все още да е жива?

— Не знам.

Образът на детето го преследваше в сънищата му и предишната вечер той бе споделил с Ейлийн.

— Възможно ли е това да означава, че е мъртва? — попита го тя и той не знаеше какво да отговори. Като ченге беше убеден, че не е жива, но като човек не можеше да го приеме.

— В този брак сме трима — каза веднъж Ейлийн и се засмя с онзи сух фалшив смях, който пазеше за случаите, когато искаше да го накаже. Разбира се, не го е заслужил, но проумя, че трябва да престане да говори за случая вкъщи.

Джуд Даунинг му каза, че преглежда отново всяка улика, за да е сигурна, че не е пропуснато нищо.

— Всички сме го преживявали, Боб. Обвързваме се толкова силно с даден случай, че не виждаме ясно нещата. Не те виня, често става така. За теб е по-добре да се отдръпнеш за малко. Не се засягай, но искам да започнем от самото начало и да следваме нашите собствени следи.

— Разбирам. Благодаря за кафето, Джуд. Трябва да се връщам.

Той опита да се потопи в новите случаи, но вършеше нещата механично. След месец Йън Матюз реши, че иска да прави кариера, и се премести в друго управление.

— Трябва ми промяна, Боб — каза му той. — На всички ни трябва.

Той беше последният човек, на когото Спаркс държеше. Като оставим Глен Тайлър настрана.

Скоро се появи новият му сержант — трийсет и пет годишно плашещо интелигентно момиче.

— Жена, Боб — поправи го Ейлийн. — Момичетата носят конски опашки.

Тази нямаше конска опашка. Носеше лъскавата си коса вдигната нагоре в стегнат кок, толкова силно опъната, че кожата на слепоочията ѝ се набръчкваше. Беше упорита млада дама с диплома и амбиции за кариера.

Детектив Зара Салмънд беше тук, за да направи живота му по-лесен, както сама се изрази, и се захвана да го осъществи.

Папките с различните случаи започнаха постепенно да се топят: смърт на дрогиран тийнейджър, дързък обир с взлом, намушкване в нощен клуб. Но нищо не можеше да отклони вниманието на Спаркс от човека, който на практика споделяше кабинета с него.

Глен Тайлър му се хилеше като маймуна, щастлив и свободен, където и да погледнеше. Образът му не излизаше от всекидневието му.

„Той е там някъде“ стана неговата мантра, докато ровеше тайно във всеки документ, написан в деня, когато Бела изчезна.

Спаркс чу мълвата, че отново са се хванали за Лий Чембърс. Той бе излежал трите месеца за непристойно поведение на обществено място, бе изгубил работата си и трябваше някак си да продължи, което беше трудно, но явно не бе изгубил и грам от наглостта си. Въртеше се на стола, крещеше, че е невинен, ала в крайна сметка им разказа подробно за търговията си с порнографски материали — кога, къде и кои бяха постоянните му клиенти — в замяна на обещанието да не го намесват в големия процес.

„Трябва да го държим под око“, беше решението на новия екип по случая, но всички бяха единодушни, че той не е техният човек, затова го зарязаха. Но получената информация им даде нов фокус и камерите най-после засякоха някои от клиентите на Чембърс. Спаркс очакваше да разбере дали Глен Тайлър е сред тях.

— Няма следа от него, сър — го уведоми Салмънд, — но друг шофьор от „Бързи доставки“ е там.

— Какво? Онзи сакатият с гърбицата? Кажи ми датите, Салмънд. Бил ли е там в онзи ден? Докарай го тук.

Зара нямаше какво да му каже. Беше нова и искаше да направи добро впечатление, но разполагаше само с обезоръжаваща информация.

— Да, бил е там, когато е изчезнала.

При тези думи Спаркс се надигна от стола, но Салмънд сложи ръка на рамото му.

— Но записът го оневинява. Видяхме го да пазарува от Чембърс точно по времето, когато Бела е била отвлечена. Часовете не съвпадат. Няма как да е той. Съжалявам, сър.

Спаркс се отпусна отново на стола и затвори очи. Вината не беше нейна, но да убиеш вестителя понякога е доста изкушаваща мисъл. Макар и трудно, той ѝ се противопостави.

— Добра работа, Салмънд. Продължавайте — каза, без да отваря очи.

И те продължиха.

Беше впечатляващо, сякаш гледаше драматизация на своето разследване, но вместо актьори ролите бяха изпълнявани от детективи.

— Сякаш седя в залата и гледам пиеса — сподели той с Ейлийн.

— Кой играе твоята роля? Робърт де Ниро? О, не, забравих, че е Хелън Мирън — засмя се тя.

Но стоейки в периферията като част от публиката и далече от врящия котел на разследването, той видя нещата от друга гледна точка. Сега можеше да осмисли обективно нещата и това му даде възможност да забележи пукнатини в разследването и фалшиви следи.

— Съсредоточихме се върху Глен Тайлър прекалено рано — обясни той на детектив Салмънд. Беше му коствало много да си го признае, но знаеше, че трябва да е честен със себе си. — Хайде да разгледаме още веднъж деня, когато Бела изчезна. Да го направим тихо, без да вдигаме шум.

И те се върнаха тайно към всяка стъпка на Бела през онзи втори октомври 2006 година, от мига, когато се е събудила. Използваха набързо разчистения метален шкаф в ъгъла на кабинета на Спаркс и направиха своя монтаж от снимки и факти.

— Изглежда като проект по изобразително изкуство — пошегува се Салмънд. — Липсва само пластмасово покритие и можем да си направим значки за шоуто на Синия Питър.

Тя предложи да подреди всичко в компютъра, но Спаркс се страхуваше да не ги разкрият.

— Така ще можем да се отървем от него, без да оставим следа, ако се наложи.

Той не беше сигурен кога Салмънд предложи помощта си. Тя не го притискаше като Матюз. Матюз му липсваше, липсваха му пиперливите мъжки шеги и близостта, неподходяща при работа с жена. При работа с жена вървеше по-скоро лекият флирт, отколкото приятелството. Но определено не тъгуваше за наплесканите с кетчуп наденички на Йън Матюз и гледката на подаващо се над късата риза шкембе.

Детектив Салмънд беше умна и старателна. Той все още не знаеше може ли да ѝ се довери, но нямаше избор. Имаше нужда от нейния лишен от емоции ясен поглед, за да го предпази да заоре отново в същата посока.

Според Даун Бела се бе събудила в седем и петнайсет. Малко по-късно от обикновено, но било, защото вечерта си легнала късно.

— Защо си е легнала късно — попита Салмънд.

И те прегледаха показанията на Даун.

— Ходили до „Макдоналдс“ за някакво събитие и на връщане чакали дълго автобус.

— Какво събитие? Празнували ли са нещо? Не е бил рожденият ѝ ден… той е през април. Мислех, че Даун е зле с парите. Има около петстотин лири в кредитната си карта. Съседите казват, че рядко излизала от дома.

— Сега като чета показанията ѝ, виждам, че не сме я попитали — каза Спаркс и Салмънд го записа в своя списък.

„Това момиче обича списъците — помисли си Спаркс. — С жените е така, дай им списъци да правят.“

— Значи, специален чай. А после бонбони в магазина. Нещо се е случило в живота им.

Салмънд написа „Смартис“ на нова страница и сложи тефтера със списъците в шкафа.

Те седнаха от двете страни на бюрото. Салмънд зае стола на шефа. Между тях лежеше копие от доклада на Матюз, оставен като подарък на раздяла. Спаркс имаше усещането, че е на разпит, но Салмънд беше права да посочи пропуснатите въпроси и той се съсредоточи върху тях.

— Имало ли е мъж в живота ѝ? Какво знаем за онзи Мат, от когото е забременяла? Говорили ли сме с нея за това?

Пропуските в разследването впериха обвинително очи в Спаркс.

— Хайде да разберем тези неща — каза бързо Салмънд, щом забеляза, че лицето на шефа ѝ потъмнява.

В акта за раждане на Бела не бе отбелязано името на бащата. Като неомъжена, Даун нямаше право да го назове, освен ако той самият не бе присъствал и не бе дал съгласието си за това. Но тя каза на разследващите, че името му е Мат Уайт, че живее някъде около Бирмингам и работи за фармацевтична фирма.

— Може да осигури виагра, когато си пожелае — каза тя на Спаркс.

В началния етап на разследването те не откриха в Бирмингам Матю Уайт, който да отговаря на описанието. После Тайлър влезе в картинката и всички останали отидоха в чекмеджето.

— Мат може да е прякор. А не знаем дали не се е представил под фалшиво име. Женените често го правят, за да се предпазят от нахални гаджета, особено когато всичко свърши — отбеляза Салмънд. — Обзалагам се, че е фен на „Приятели“.

— Онзи сериал, дето едни идиоти седят в едно кафене и се опитват да минат за по-умни, отколкото са, за него ли говориш?

— Да, сър. Мат Уайт може да е Мат ле Бланк. Схващате ли?

Той схвана. Щракаше ѝ мозъкът на Салмънд, но как щяха да го открият?

Салмънд се зае с новата следа. Намираше време между другите задачи, работеше кротко, но ефективно и след всеки доклад оставяше Спаркс успокоен и леко объркан. Успяваше да се шмугне в офиса му за момент с нов документ, с отговор на някой от въпросите или просто за съгласуване на действията, без да откъсва и него, и себе си от текущата работа.

Постепенно той повярва, че може да открият нова следа. Но тази нова надежда го обърка, изнерви го и отслаби вниманието му. Разкриването на това паралелно разследване от началството беше неизбежно. Той често забравяше да затвори вратата и един ден, докато говореше по телефона, детектив Даунинг използва момента и надникна вътре, без да чука. Поканата ѝ да споделят обяда си остана без отклик от страна на Спаркс, но докато говореха, тя видя своя случай „Бела Елиът“ на бюрото му.

— Джуд, това са просто останали документи от времето, когато работех по случая — обясни ѝ той, когато забеляза погледа ѝ.

Обяснението му прозвуча кухо дори за самия него, но не знаеше какво друго да направи, за да предотврати нещастието.

Вместо укор получи съчувствие, но това като че ли влоши още повече нещата.

— Трябва да си починеш, Боб — обърна се твърдо към него шефът на официалната им среща на другия ден. — Трябва ти помощ. Препоръчвам консултация с психолог. Тук имаме прекрасни специалисти.

Спаркс преглътна смеха си. Взе един списък с имена и две седмици отпуск и се обади на Салмънд от колата си, за да я уведоми.

— Не се върти повече около случая, Салмънд. Ако те пипнат, бъди сигурна, че няма да мине за случайност. Мисля, че следващия път ще бъдат безмилостни. Нека го оставим на новия екип. Аз излизам в отпуск.

— Разбрано — каза остро тя и той си помисли, че сигурно не е сама.

— Обади ми се, ако искаш да говорим — добави той.