Вдовицата

Четирийсета глава Вдовицата

11 юни 2010, петък

— Имала ли си някога съмнения, че той е замесен в тази история с Бела, Джейн? — пита Кейт.

Отпивам от кафето и поклащам глава. Очаквах да ми зададе този въпрос. Полицията непрекъснато ми го задаваше. И имам подготвен отговор.

— Как е възможно да мисля, че е замесен в такова ужасно престъпление? Той обичаше деца, и двамата ги обичахме.

Но не по еднакъв начин, както се оказа.

Кейт ме поглежда и аз отново притихвам.

— Джейн — започва тя, — за какво си мислиш?

Искам да ѝ кажа, че си мисля за онзи ден, когато Глен ми каза, че е видял Бела, но не мога да го направя. Ще бъде истинска бомба.

— За разни неща — отвръщам и добавям: — За Глен. Питам се познавала ли съм го всъщност.

— Какво имаш предвид? — пита тя и аз ѝ разказвам за лицето му в деня, когато го арестуваха.

— Лицето му стана като маска. В първия момент не можах да го позная. Изплаших се.

Тя си записва в бележника, кима и ме поглежда в очите. Оставя ме да говоря и темата за порното веднага заема своето място. Седи, пише бързо, но нито за миг не откъсва очи от мен. Кима, подканва ме с очи, излъчва съчувствие и разбиране. Години наред приемах, че аз съм виновна за онова, което извърши Глен. Корях се, че манията ми за дете го е накарала да действа, но днес той не е тук и няма как да ме погледне с онзи поглед. Мога да се ядосам, мога да заплача за онова, което той правеше в празната ни стая. Докато лежах в брачното ни ложе от другата страна на коридора, той канеше мръсотията на гости у нас.

— Какъв човек трябва да си, за да харесваш такива снимки, Кейт? — питам аз. Тя свива рамене. Нейният мъж сигурно не гледа снимки на изнасилени малки момиченца. Щастливка. — Той ми каза, че не било наистина. Че били жени, облечени като деца, но не беше вярно. Не бяха всички такива. Полицията каза, че е било наистина. Глен ми обясни, че било пристрастяване. Не можел да устои. Каза, че започнало с нормално порно. Аз… не знам на какво му викаше „нормално“. А ти?

Кейт поклаща глава.

— И аз не знам, Джейн, съжалявам. Предполагам, че става дума за голи жени.

Кимам. И аз си мислех същото. От онези снимки по списанията за мъже в магазинчето или от филмите, забранени за деца под осемнайсет години.

— Но това не беше нормално. Каза ми, че искал да гледа все повече и по-нови снимки. Било по-силно от него. Каза още, че открил първите снимки случайно, но това не е възможно, нали?

Кейт отново свива рамене, после поклаща глава.

— За такива неща се плаща — продължавам аз. — Трябва да напишеш номера на кредитната си карта, името и адреса. Всичко. Няма как да се натъкнеш на тези сайтове ей така. Това е целенасочено търсене, отнема време и внимание — точно така се изрази специалистът от полицията на процеса. И Глен е действал нощ след нощ, търсел е все по-мръсни и извратени неща. Нови снимки и видеоклипове. От полицията казаха, че са били стотици. Стотици! Дори не си представях, че съществуват толкова много. Убеждаваше ме, че мразел да ги гледа, но нещо в него го карало да търси все повече. Обясни ми, че било болест. Нямал контрол над това. И обвиняваше мен.

Кейт ме поглежда, насърчава ме да продължа с поглед и аз го правя. Не мога да се спра сега.

— Обвини ме, че аз съм го подтикнала. Но той ме предаде. Преструваше се на нормален мъж, който ходи на работа, пийва по някоя бира с приятели и помага с прането вкъщи, но всяка вечер превръщаше празната ни стая в отвратително място. И вече не беше моят Глен. Той беше болният, не аз. Щом е могъл да прави това, мисля, че е възможно да е направил и всичко останало.

— Предполагам, че ти е било много трудно, Джейн — казва тя и ме поглежда, сякаш наистина го мисли. Искам да спра, но тя отново стиска ръката ми.

— Такова облекчение е да разкажеш тези неща. — И сълзите ми потичат отново.

Тя ми подава салфетка и аз издухвам силно носа си. Продължавам да хълцам и да говоря:

— Не знаех какви ги върши в онази стая. Наистина не знаех. Щях да си тръгна, ако знаех. Не бих останала при такова чудовище.

— Но когато разбра, остана?

— Нямаше как. Той непрекъснато ми повтаряше онези неща и след време вече не знаех кое е правилно и кое не. Казваше, че всичко било съчинено от полицията, от банката или от интернет компаниите. И започваше да ме обвинява. Накара ме да го видя като моя грешка. Беше толкова убедителен, че започнах да му вярвам.

— А Бела? — пита тя, както и очаквах. — Той ли отвлече Бела, Джени?

Бях стигнала прекалено далече, за да спра сега.

— Да — отвръщам тихо. — Мисля, че е бил той.

В стаята настъпва пълна тишина и аз затварям очи.

— Той ли ти каза, че я е отвлякъл? Какво мислиш, че е направил с нея, Джейн? — пита Кейт. — Къде я е оставил?

Въпросите ѝ се сипят един след друг и ме разкъсват.

Не мога да мисля повече.

Не бива да казвам нищо повече, иначе ще загубя всичко.

— Не знам, Кейт.

Усилието да замлъкна в този момент ме побърква, става ми студено и аз увивам ръце около себе си, разтреперана. Така ми е хубаво, чувствам се малка и обичана. Мама ме прегръщаше така, когато бях болна или разстроена. „Не плачи, пиленце“, утешаваше ме тя, прегръщаше ме и аз се чувствах в безопасност. Чувствах се, сякаш нищо не може да ме нарани. Но сега е друго. Кейт Уайт не може да ме защити от онова, което предстои, но аз седя до нея и облягам глава на рамото ѝ за момент.

Тя задава отново въпрос. Тихичко:

— Глен каза ли ти нещо за Бела, Джейн? Преди да умре?

— Не — отвръщам само с дъха си.

Някой чука на вратата. Таен сигнал. Трябва да е Мик. Тя измърморва нещо под носа си и аз усещам, че се колебае да го пусне ли, или да извика: „Разкарай се!“. Накрая пуска ръката ми, вдига вежди в смисъл „Проклети фотографи“ и отива до вратата. Двамата разговарят шепнешком, но разговорът е бурен. Долавям думите „не сега“, но Мик не помръдва. Повтаря, че трябва да направи няколко снимки за следващия брой, защото иначе „Главния“ щял да му извие врата. Преди да влезе, ставам и отивам в банята да се освежа.

В огледалото виждам червеното лице и подутите от сълзи очи.

— На какво приличаш само! — казвам на глас. Напоследък често го повтарям, може би всеки път, когато погледна в огледалото. Направо съм страшна и нищо не може да помогне, затова решавам да си взема вана. Докато я пълня, не чувам какво става в стаята. Най-после затварям кранчетата и се заслушвам. Кейт крещи. След нея крещи Мик.

— Къде е тя? — реве ядосано.

— В проклетата баня, тъпак такъв! Тъкмо стигнахме донякъде и ти развали всичко.

Лежа във ваната, играя си с водата около мен и мисля. Решавам, че съм казала достатъчно. Ще остана да направят снимките, защото обещах, но после си отивам директно вкъщи. Това е моето решение. „Да, Глен, моето. Майната ти. Глен!“, си казвам наум и се усмихвам.

След петнайсет минути излизам порозовяла от топлата вода и все още с вдигаща се от косата ми пара. Кейт и Мик седят един до друг без да се гледат и да разговарят.

— Джейн — става бързо Кейт. — Добре ли си? Разтревожих се за теб. Не ме ли чу, когато те виках през вратата?

Малко ми е жал за нея, честна дума. Сигурно я подлудявам, но трябва да мисля за себе си.

Мик успява да измъдри една приятелска усмивка.

— Изглеждаш страхотно, Джейн — лъже набързо. — Нали нямаш нищо против да направя няколко снимки, докато все още има светлина?

Кимвам и се оглеждам за четката си. Кейт се притичва на помощ и прошепва в ухото ми:

— Извинявай, но трябва да свършим и това. Обещавам да стане бързо — казва тя и стиска ръката ми.

Налага се да излезем отвън, защото според Мик така щяло да стане по-естествено. „По естествено от какво?“ ми се ще да го попитам, но махам с ръка. Искам да приключим по-бързо и да си отида вкъщи.

Той ме кара да се разходя из градината на хотела, нагоре, надолу, после към него и обратно.

— Погледни в далечината — вика към мен и аз поглеждам. — Може ли да облечеш нещо друго? Ще ми трябват различни снимки.

Подчинявам се безмълвно. Връщам се в стаята и обличам новия си син пуловер, вземам едно от колиетата на Кейт и се връщам долу. Момичето на рецепцията сигурно си мисли, че съм известна личност, и предполагам, че скоро ще стана. Известна.

След известно време дори и Мик се отегчава да ме снима подпряна на дърво, седнала на пейка, на ограда или тръгнала по алеята: „Не се усмихвай, Джейн“, и ние всички се връщаме горе.

Кейт заявява, че трябва да пише, а Мик се заема да вкара снимките в компютъра. Заставаме в коридора пред стаите и Кейт ми казва да си почина два-три часа и да си взема нещо за хапване в стаята. Когато влиза в стаята си, аз се връщам в моята и напъхвам всичко в пътната чанта. Не знам дали мога да задържа купените от редакцията дрехи, но повечето от тях са на гърба ми и нямам намерение да се преобличам. Приключвам и сядам отново. За миг ми се струва, че не бива да си тръгвам. Но решавам, че е глупаво. Вече съм почти на четирийсет. Мога да правя каквото си искам. Вземам багажа и тръгвам надолу по стълбата. Момичето на рецепцията ми се усмихва широко, все още с мисълта, че съм знаменитост. Моля я да извика такси до най-близката гара и сядам във фотьойла пред купа с ябълки. Вземам една и отхапвам.