Вдовицата

Трийсет и трета глава Вдовицата

2 октомври 2008

Треперех цялата, когато влязохме в кантората. Не бях сигурна дали от гняв, или от нерви — вероятно и от двете — и господин Елегантен сложи ръка около раменете ми.

— Проклети търговци на души — обърна се той към Том Пайн. — Не знам дали да не ги дадем на медийния съвет.

Аз продължавах да въртя сцената на улицата в главата си. Странно, но в първия момент не осъзнах кой стои пред мен. Не я познах веднага, въпреки че съм я виждала десетки пъти по телевизията и в съда. Но когато видиш някого неочаквано на улицата е различно. По принцип човек не се вглежда в лицата на минувачите, вижда само техните контури. Но щом я огледах по-подробно, веднага я познах. Даун Елиът. Майката. Стоеше там с онези идиоти от „Хералд“, които я насъскваха, и обвиняваше моя Глен, въпреки че съдът го призна за невинен. Това не беше правилно. Не беше честно.

Аз се развиках, вероятно от шока. Глен се ядоса, че ѝ наговорих онези неща.

— Това изостря допълнително нещата, Джейн. Тя ще трябва да се защити, ще продължи да дава интервюта. Казах ти да си мълчиш.

Отговорих, че съжалявам, но всъщност не беше така. Всяка дума беше истина. Вечерта щях да се обадя в радиопредаването и да го повторя. Там можеш да си кажеш на глас всичко, което мислиш. Хората трябва да разберат, че вината е нейна. Трябваше да се грижи за нашето момиченце, а позволи да го отвлекат.

Мъжете ме оставиха в голямата стая с чаша чай, а те се затвориха в кабинета на адвоката. Не бях в настроение да слушам законови процедури, затова се настаних в ъгъла и прехвърлих отново в главата си цялата случка, заслушана в гласа на секретарката, която говореше по телефона. Отново бях невидима.

Срещата на Глен продължи цяла вечност, после се наложи да обсъдим как да излезем оттук, без да ни види пресата. Накрая се измъкнахме през задния вход и продължихме по алеята, където стояха контейнерите за боклук и велосипедите.

— Сигурно вече са се разотишли, но няма защо да рискуваме — каза Том. — Трябва да са качили всичко в уебсайта си, а утре ще го видим във вестника. Това ще увеличи щетите. Мисли си за парите, които ще вземете.

Глен кимна, а аз махнах неопределено с ръка. Не им исках парите. Исках това да спре.

Когато се прибрахме, Глен беше невероятно мил с мен. Пое палтото ми, настани ме да седна, вдигна краката ми на дивана и отиде да кипне вода за чай.

Днес се навършваха две години от изчезването на Бела. Отбелязах си датата в календара с точка отстрани. Малка точица, все едно че химикалката случайно е докоснала листа, за да не може никой друг да разбере, ако неволно погледне.

Изминаха цели две години. Сигурна съм, че няма да я намерят — хората, които я бяха отвлекли, сигурно вече бяха убедили всички около себе си, че е тяхна дъщеря, а тя вероятно си мислеше, че те са нейните мама и татко. Толкова е мъничка, че едва ли помни истинската си майка. Моля се да е щастлива и те да я обичат толкова, колкото щях да я обичам аз, ако беше при мен.

За миг я съзирам да седи на стълбите пред къщи, подскача и се смее. Вика ме да изляза и да я видя. Можеше да е тук, ако Глен я бе довел при мен.

След като се прибрахме, той се умълча. Взе лаптопа на коленете си и го затвори бързо, когато отидох при него.

— Какво гледаш, скъпи? — питам го аз.

— Преглеждам спортните страници — отвръща той и отива да налее бензин в колата.

Изчаквам да излезе, вземам компютъра и го отварям. Но там пише, че е заключен. Оставам загледана в снимката си, която Глен е сложил на десктопа. Ето ме, заключена като компютъра.

Изчаквам го да се прибере и се опитвам да го накарам да помислим за бъдещето.

— Защо не се преместим? Нали все говорим за ново начало? Ако не се махнем, няма никога да се отървем от тях.

— Няма да се местим, Джейн! — сопва ми се той. — Това е нашият дом и няма да позволя да ме изгонят оттук. Ще го преживеем. Ще оправим нещата заедно. Пресата ще забрави за нас, ще намери друг нещастник и ще хукне след него.

„Няма да забрави“, искам да кажа. Всяка година на датата, когато Бела изчезна и всеки път, когато изчезне дете, те ще се връщат. А ние ще седим тук и ще чакаме.

— Има толкова хубави места за живеене, Глен, нали си говорехме един ден да се преместим на морето? Защо да не го направим сега? Можем да заминем и за чужбина, ако искаш.

— В чужбина? Какви ги говориш, за бога? Не искам да живея някъде, където не разбирам какво си говорят хората. Оставаме тук.

И ние останахме. И в пустинята да се бяхме преместили, нямаше да сме толкова изолирани, както в малката ни къща. Правехме си компания един на друг, решавахме заедно кръстословици в кухнята, гледахме филми в хола, аз се учех да плета, а той — да си гризе ноктите. Като двойка пенсионери. А аз нямам още четирийсет.

— Мисля, че пуделът на семейство Манинг е умрял. Седмици наред минаваме без кучешки лайна на стълбите — казва Глен. — Беше доста старо.

Графитите продължават. Ужасно трудно е да свалиш боята, а и никой от нас не иска да стои и да търка пред погледите на съседите, за това всичко си стои. „Изрод“ и „Педофил“, написани с големи червени букви.

— Дечурлига — казва Глен. — Сигурно са от местното училище и явно не са много добри ученици, като гледам правописа.

По онова време получавахме често писма от зелените ултраси, но постепенно се научихме да ги хвърляме директно в боклука. Пристигаха с килограми в странни малки пликове. Никога не съм виждала да се продават такива малки пликове за писма — отмъстителните хора сигурно си имат свой собствен източник на зареждане за тях и за грубата жълтеникава хартия, която явно предпочитат. Вероятно са избрали най-евтината.

Свикнах да оглеждам почерците и се мъчех да отгатна какъв човек е писал. Някъде буквите са прекалено завъртени, като надписите по поканите за сватби. Сигурно бяха от възрастни хора, защото по-младите вече не пишат така.

Не всички писма са анонимни. Някои изписват отгоре адреса си и аз чета прекрасни имена — „Роуз котидж“ или „Уилоус“, — под които ни замерват с отровните си храчки. Идваше ми да им отговоря, да им кажа какво мисля за тях и да им върна малка част от злобата, с която ни заливат. Пишех отговорите наум, докато се правех, че гледам телевизия, но не отидох по-далеч, защото щеше да ни донесе нови неприятности.

— Това са болни мозъци, Джени — казваше Глен всеки път, когато пощенската кутия изтракваше. — Трябва да ги съжаляваме.

Понякога се питах какви са тези хора и реших, че са като мен и Глен. Самотници. Хора, изхвърлени встрани от живота. Затворници в собствените си домове.

Купих огромен пъзел от местния супермаркет. Картина на плаж с чайки по него. Това ми запълваше времето след обяда. Зимата тази година щеше да бъде дълга.