Вдовицата

Трета глава Вдовицата

9 юни 2010, сряда

Кейт Уотърс ме поглежда и отново клати глава. Тя е добра в работата си, виждам го. Досега не съм разговаряла с журналист, като изключим виковете ми да се махат оттук, нито съм пускала някого в дома си. Те идват до вратата ми и си отиват години наред. Кейт е хитра, крие в джоба си целия арсенал от журналистически трикове, но аз съм по-добра от нея. Защото дълго време репетирам в съзнанието си.

— Предполагам, че смъртта му е била голям шок за теб — казва тя и отново стиска ръката ми.

Кимвам безмълвно.

Не мога да ѝ кажа как лежах будна в леглото с часове и си мечтаех Глен да умре. Не, всъщност не да умре. Не исках да го боли и да страда. Просто исках да го няма. Често си представях момента, когато от полицията ми се обаждат.

— Госпожо Тайлър — очаквах да чуя дълбок мъжки глас, — много съжалявам, но трябва да ви съобщя лоша новина.

От онова, което щеше да последва, ми идеше да повърна.

— Госпожо Тайлър, за мое голямо съжаление, съпругът ви почина при автомобилна катастрофа.

После се виждах… наистина се виждах как плача и отивам на телефона да се обадя на майка му.

— Мери — казвах наум, — имам лоша новина. Глен… той е мъртъв.

Чувах ужаса в гласа ѝ, усещах скръбта ѝ. Виждах и състраданието на приятелите заради трагичната загуба. Представях си как семейството се събира и се суети около мен. И тайно се наслаждавах на тръпката.

Аз — опечалена вдовица. Не ме разсмивайте!

Но когато наистина се случи, ми се стори нереално. Майка ми изглеждаше почти толкова облекчена, колкото и аз, и нямаше съчувстващи приятели, а само шепа роднини.

— Беше по-лесно, защото нямаме деца — казвам аз и предугаждайки въпроса ѝ „защо“, продължавам: — Не можехме. Докторите казаха, че нещо не е наред при Глен.

Баща му разбра и на Коледа си направи шега по този повод.

— Виж това, Глен — рече той и взе от купата с плодовете един портокал. — Този е като теб, без семки.

Баща му беше гадняр, но дори и той разбра, че е отишъл твърде далеч. Всички замълчахме. Тишината беше просто оглушителна. Никой не знаеше какво да каже, за това всички се втренчихме в телевизора и се направихме, че нищо не се е случило. Глен пребледня като мъртвец. Стоеше като статуя и аз не можах да събера сили да го докосна. Без семки.

По пътя за вкъщи той заяви, че никога няма да прости на баща си. И наистина не му прости. Повече никога не споменахме името му.

Аз отчаяно исках дете, подмятах за лечение или за осиновяване, но той не обичаше да говори за „нашия проблем“. Скриваше се вътре в себе си и аз оставах сама. За известно време живеехме като непознати.

Кейт Уотърс пита за тоалетната и предлага да направим още чай. Оставям я да се оправя, давам ѝ чашата си и ѝ показвам тоалетната на долния етаж. Тя излиза и аз оглеждам бързо стаята, за да се уверя, че не е останало нищо от Глен. Че няма сувенири, които биха я изкушили да открадне. Чувала съм какви ли не истории за хората от пресата. И малко след като пуска водата, тя се появява с подноса с чая и започва отново да ме превъзнася. Каква забележителна жена съм била, колко лоялна, направо „не-ве-ро-ят-на“.

Заглеждам се в сватбената снимка на стената над газовата печка. На нея изглеждаме толкова млади, сякаш сме облекли дрехите на родителите си. Уотърс проследява погледа ми, става и сваля снимката от стената. Сяда на страничната облегалка на фотьойла ми и двете се вглеждаме в нея. Шести септември 1989. Денят, когато затегнахме възела и станахме семейство. Не знам защо, но се разплаквам. Това са първите истински сълзи след смъртта на Глен и Кейт слага ръка на рамото ми.

Оставям я да ме прегърне, защото искам тя да поеме отговорността.