Вещицата

Бохуслен, 1671

Елин бе принудена да признае, че Брита изглежда очарователно. Тъмните й очи изпъкваха красиво на фона на синята рокля, а спуснатата й коса блестеше, придържана встрани от лицето само с една копринена панделка. Рядко имаха такива изтъкнати посетители. Всъщност никога, да си го каже правата. Такива величия нямаха причина да посещават обикновен свещеник в енория Танумсхеде, но кралската заповед до губернатора на Бохуслен беше ясна. Всички църковни представители в лена следваше да бъдат въвлечени в битката срещу вещерството и силите на сатаната. Държавата и църквата водеха обща борба срещу дявола и това бе причината домът на енорийския свещеник в Танумсхеде да бъде удостоен с такава визита. Посланието трябваше да достигне всички кътчета на страната, кралят изрично бе подчертал това. И Брита не закъсня да се възползва от случая. Не биваше да се срамуват заради трапезата, подслона или разговорите по време на престоя на Ларш Хиерне. Той учтиво бе предложил да отседне в странноприемницата, но Пребен отвърна, че и дума не може да става. Естествено, че щяха да сторят всичко по силите си да приемат подобаващо знатния гостенин. И макар по закон странноприемницата да разполагаше с отделение за благородници и отбрани хора, енорийският свещеник щеше да се погрижи пратеникът на губернатора да получи и в дома му всичкия комфорт, от който би могъл да се нуждае.

Брита и Пребен чакаха на вратата, когато свитата пристигна. Елин и останалите слуги стояха встрани, със сведени глави и вперили погледи в краката си. На всички им бе казано да се измият и облекат прилично, с чисти и здрави дрехи. Прислужничките бяха сресали косите си прилежно, така че изпод шапчиците им да не стърчат никакви косми. Във въздуха се носеше приятна миризма на сапун и на боровите клонки, с които ратаят бе украсил стаите сутринта.

Когато седнаха на масата, Елин наля вино в големите чаши. Бяха й толкова добре познати. Баща й беше сервирал вино в тях през цялото й детство. Брита ги получи като сватбен подарък. Елин от своя страна получи няколко от покривките, които майка й беше избродирала. С изключение на тях, баща й не смяташе, че хубавите вещи в дома им имат място в една бедна рибарска колиба. И в известен смисъл тя бе склонна да се съгласи. За какво им бяха на нея и Пер украшения? Те подхождаха повече на къщата на свещеника, отколкото на нейния простичък дом. Покривките на мама обаче пазеше грижливо. Съхраняваше ги в малко сандъче, заедно с билките, които береше и сушеше всяко лято, след което ги увиваше в хартия, за да не оставят петна по белия плат.

Елин строго беше забранила на Мерта да отваря сандъка. Не само защото не искаше мърлявите детски пръсти да пипат мамините покривки, ами и защото някои от билките можеха да бъдат отровни, ако не се използват правилно. Баба й я беше научила каква употреба имат различните растения, както и кои заклинания за кои случаи са подходящи. С тези неща не биваше да стават грешки, последствията можеха да са катастрофални. Елин беше на десет, когато баба й започна да я учи, и тя бе решила да изчака Мерта да навърши същата възраст, преди да й предаде знанията си.

— Ох, ужасявам се, като си помисля за тези дяволски жени — каза Брита и се усмихна нежно на Ларш Хиерне.

Той се взираше запленено в красивите черти на лицето й, осветени от сиянието на множество свещи. Синият брокатен плат отлично подхождаше на Брита. Роклята й блестеше и святкаше на фона на тъмните стени в трапезарията, очите й изглеждаха сини като морето през слънчев юлски ден.

Елин се питаше какво мисли Пребен за безсрамния поглед, който гостенинът бе вперил в съпругата му. Свещеникът обаче беше невъзмутим, всъщност като че изобщо не забелязваше какво става. Вместо това Елин видя, че той гледа към нея, и бързо сведе глава. Но успя да забележи, че той също изглежда необичайно изискано. Когато не беше облечен със свещеническите одежди, най-често го виждаха да носи мръсни работни дрехи. Като за човек с неговото положение, Пребен проявяваше забележителна склонност към физическия труд в градината, както и към грижите за животните. Още първия ден, след като пристигна, Елин попита една от другите слугини за това и получи отговор, че наистина било странно, но стопанинът на къщата често работел рамо до рамо с тях. Просто трябваше да свикнат с тези му чудатости. Само че, продължи прислужницата, съпругата му, изглежда, не одобрявала това и поведението на свещеника ставало повод за множество караници. После обаче осъзна коя е Елин и се изчерви от глава до пети. Подобни случки не бяха рядкост. Елин заемаше странната позиция едновременно на прислужница и сестра на съпругата на свещеника. Беше част от персонала, но и не беше. Често се случваше да влезе в общото помещение и всички внезапно да замлъкнат, без да смеят да погледнат към нея. Донякъде това правеше самотата й още по-голяма, но в същото време Елин нямаше кой знае колко против. Никога не бе имала много приятелки, тъй като считаше, че другите жени отделят твърде много време за ненужни клюки и сплетни.

— Да, времената са неприятни — каза Ларш Хиерне. — Но, за щастие, имаме крал, който не си затваря очите и не бяга от борбата, която водим със злите сили. В кралството настъпиха тежки години и безчинствата на сатаната не са били толкова видни от поколения насам. Колкото повече от тези жени успеем да издирим и изправим пред съда, толкова по-бързо ще можем да сразим силите на дявола.

Той отчупи къшей хляб и го налапа със задоволство. Погледът на Брита се задържа около устните му, а очите й сияеха прехласнато и изплашено.

Елин слушаше внимателно, докато доливаше старателно вино в чашите. Първото ястие вече беше сервирано и Буел от Холта, изглежда, нямаше защо да се срамува от постигнатото в кухнята. Всички се хранеха с добър апетит, а Ларш Хиерне няколкократно похвали храната, което накара Брита да разпери скромно ръце.

— Но откъде сте сигурни, че тези жени са подвластни на дявола? — попита Пребен, облягайки се назад в стола си с чаша в ръка. — В нашата околия все още не се е налагало да изправим някоя вещица пред закона, но предполагам, че няма да ни се размине. Само че засега до нас достигат единствено слухове и откъслечни приказки за това как се справяте вие.

Ларш Хиерне откъсна поглед от Брита и се обърна към Пребен.

— Всъщност е много просто да се разобличи една вещица, или пък вещер. Да не забравяме, че и мъжете се поддават на изкушенията на дявола. Но все пак това се случва по-често с жените, тъй като те са по-податливи.

Ларш Хиерне погледна сериозно Брита.

— След като една вещица бъде заловена, първо се прави изпитание с вода. Хвърляме я във водата с вързани ръце и крака.

— И после?

Брита се наведе напред. Темата, изглежда, й бе изключително интересна.

— Ако изплува, значи е вещица. Само вещиците се носят във водата, това са отколешни знания. Ако потъне, значи е невинна. Но мога с гордост да заявя, че досега не сме повдигнали несправедливо обвинение към нито една праведна жена. Всички плуват като риби. И по този начин разкриват истинската си същност. Но след това, разбира се, получават възможност да си признаят и да получат опрощение от Бога.

— А вещиците, които залавяте, правят ли го?

Брита се наведе още по-напред. Пламъците на свещите хвърляха танцуващи сенки върху лицето й.

Ларш Хиерне кимна.

— Да, всички си признават. Някои се нуждаят от повече убеждаване от други, тъй като сатаната явно е впил нокти в тях по-дълбоко. Все още размишляваме дали причината е, че жената е прекарала повече време във властта на дявола, или че тъкмо тя му е особена любимка. Но всички си признават. И биват екзекутирани, съгласно повелите на краля и Бога.

— Вършите добра работа — каза Пребен, кимвайки замислено. — И все пак се боя от деня, когато и в нашата енория ще ни се наложи да се заемем със същата мъчителна задача.

— Да, това е тежък кръст, но както се знае, Бог не ни товари повече, отколкото можем да понесем. Трябва да имаме смелостта да изпълним мисията, която ни е била възложена.

— Истина е, истина е — каза Пребен и надигна чашата си.

Основното ястие пристигна и Елин побърза да долее още от червеното вино. И тримата пиеха охотно и очите им започваха леко да лъщят. Елин отново усети как Пребен спира погледа си върху нея и положи усилия да не му отвърне. По гръбнака й премина тръпка и тя насмалко да изпусне каната с виното. Баба й казваше, че това е предчувствие. Предупреждение, че се готви нещо лошо. Но Елин се опита да се убеди, че от зле уплътнените прозорци просто е подухнал вятър.

Но когато по-късно вечерта легна да спи, чувството отново я обзе. Придърпа Мерта по-плътно до себе си в тясното легло, опитвайки се да го прогони, но въпреки това то не я напусна.

Йоста се радваше, че не се налага да присъства на пресконференцията. Считаше цялата работа за фарс. Винаги оставаше с усещането, че журналистите са дошли по-скоро да търсят грешки и да създават проблеми, отколкото да посредничат между полицията и обществеността и по този начин да помогнат на разследването. Но може би просто страдаше от цинизъм, с годините човек лесно можеше да пипне тази болест.

Все пак, макар да се радваше, че има причина да не ходи на пресконференцията, стомахът му се свиваше при мисълта за предстоящата задача. Беше се обадил на областния лекар, който му съобщи, че Ева и Петер са разтърсени, но са в състояние да говорят. Йоста добре си спомняше колко дълго време двамата с Май-Брит бяха като парализирани от мъка, след като изгубиха малкия си син.

Подмина малка червена къща с бели ъгли, пред която видя колата на Паула и Мартин. Надяваше се, че имат успех с разпитването на съседите. Хората, които живееха толкова далеч от града, обикновено имаха представа какво се случва в околността. Той самият живееше в отдалечена къща близо до игрището за голф и често се улавяше как седи до кухненския прозорец и наблюдава всички минувачи. Да, това бе още едно от нещата, които идваха с възрастта. Имаше ясни спомени как баща му седеше в кухнята у дома и гледаше през прозореца. Като дете това му се струваше страшно скучно, но вече разбираше баща си. Действаше му успокояващо да седи така и да наблюдава. Не че някога беше пробвал онези работи с медитацията, но си представяше, че е нещо подобно.

Зави по тесния път, който водеше към стопанството. Вчера мястото кипеше от активност, но сега изглеждаше пусто. Не се мяркаше жива душа. Всичко беше толкова тихо и застинало. Сутринта духаше лек вятър, който обаче бе утихнал, когато слънцето достигна най-високата си точка. Въздухът трептеше от жегата.

До обора имаше захвърлено въже за скачане, а Йоста заобиколи внимателно полето за игра на дама, разчертано на пътя. Линиите бяха започнали да се заличават и скоро щяха да изчезнат напълно. Неа сигурно ги беше издълбала в чакъла с малкото си краче, или пък мама или татко й бяха помогнали.

Йоста спря за миг и огледа къщата. Нищо в малкия двор не свидетелстваше за преживените трагедии. Старият обор беше малко по-разкривен и разнебитен, отколкото в спомените му отпреди трийсет години, но малката къща беше пребоядисана и поддържана, а градината беше по-цветна и красива от всякога. В единия край имаше проснато пране и Йоста видя дрешките, които никога повече нямаше да бъдат носени от Неа. Гърлото му се сви и той се прокашля. После продължи към къщата. Както и да се чувстваше, имаше работа за вършене. Ако някой трябваше да говори с родителите, това бе той.

— Ехо, може ли да вляза?

Вратата беше открехната и той я бутна. По-възрастна и значително по-почерняла от слънцето версия на Петер се запъти към него с протегната ръка.

— Бенгт — каза мъжът сериозно.

Крехка жена със сламено руса коса, оформена в прическа „боб“, и съответстващ слънчев загар, също стана от мястото си и се представи като Ула.

— Лекарят ни каза, че ще дойдете — каза Бенгт.

Съпругата му отново седна. Масата беше отрупана със смачкани парчета домакинска хартия.

— Да, помолих го да ви предупреди, не исках да се появя изневиделица — каза Йоста.

— Седни, ще повикам Ева и Петер — каза Бенгт тихо и тръгна към стълбите. — Просто отидоха да си починат малко.

Ула погледна Йоста с насълзени очи, когато той седна срещу нея.

— Кой би могъл да направи нещо такова? Тя беше толкова малка…

Жената се протегна към рулото домакинска хартия и откъсна едно парче, с което попи сълзите си.

— Ще направим всичко възможно, за да разберем — каза Йоста и сключи ръце върху масата.

С периферното си зрение видя Бенгт да слиза по стълбите, следван от Ева и Петер. Движеха се бавно и Йоста усети как буцата в гърлото му се увеличава.

— Искаш ли кафе? — попита Ева автоматично.

Ула се втурна да я изпревари.

— Седни, миличка, аз ще направя.

— И аз мога… — каза Ева и тръгна към кухненския плот.

Ула избута нежно снаха си към масата.

— Не, ти седни, аз ще приготвя кафето — каза тя и започна да рови в шкафовете.

— Филтрите са в десния шкаф над мивката — каза Ева и понечи да се изправи.

Йоста сложи длан върху разтрепераната й ръка.

— Свекърва ти ще се оправи — каза той.

— Искал си да говориш с нас — каза Петер и седна на празния стол на Ула.

Погледна всички парчета хартия на масата, сякаш не разбираше какво правят там.

— Случило ли се е нещо? — попита Ева. — Знаете ли нещо? Къде е тя?

Гласът й беше безизразен, но долната й устна трепереше.

— Все още не знаем нищо, но повярвайте ми, работим на пълни обороти и правим всичко възможно. В момента Неа е в Гьотеборг, скоро ще можете да я видите, ако искате, но не точно сега.

— Какво правят… какво правят с нея? — попита Ева и погледна Йоста с поглед, който го прониза дълбоко.

Той се опита да не направи гримаса. Знаеше много добре какво ще направят с малкото тяло, но нямаше нужда майката да научава подробности.

— Ева, не питай — каза Петер, а Йоста видя, че той също трепери.

Може би шокът още беше твърде силен, или пък обратното, вече напускаше тялото му. При всеки беше различно и през годините Йоста беше виждал толкова реакции, колкото и жертви на престъпления.

— Ще трябва да ви задам няколко въпроса — каза Йоста и кимна с благодарност, щом Ула остави чаша кафе пред него.

Като че ли бе успяла да се овладее, след като си намери нещо за вършене. Бенгт също изглеждаше по-спокоен и двамата се присъединиха към останалите.

— Ще отговорим на всичко. Ще направим каквото и да е, за да помогнем. Но не знаем нищо. Не разбираме как това би могло да се случи. Кой би…

Гласът на Петер се пропука и той изхлипа.

— Нека караме стъпка по стъпка — каза Йоста спокойно. — Знам, че вече сте отговаряли на част от тези въпроси, но ще ви ги задам отново, важно е да сме старателни.

Йоста остави мобилния си телефон на масата и след като получи утвърдително кимване от Петер, пусна функцията за записване на звук.

— Кога я видяхте за последно? — каза той. — Посочете колкото се може по-точен час.

— Неделя вечерта — каза Ева. — Онзи ден. Прочетох й приказка, след като сложихме нощницата и измихме зъбите, а се захванахме с това точно в осем. Четох й може би около половин час. От любимата й книга, тази за къртицата, на която й се изакали на главата.

Ева избърса нос с ръка, а Йоста се пресегна към домакинската хартия и й подаде едно парче.

— Значи, някъде между осем и половина и девет без петнайсет? — каза Йоста, а щом издуха носа си, Ева погледна Петер, който кимна.

— Да, така ми се струва.

— А после? Не сте ли я чули след това? Не се е събудила посред нощ или нещо такова?

— Не, винаги спеше като къпана — каза Петер и тръсна твърдо глава. — Освен това затваряхме вратата на стаята й и нямахме навика да я наглеждахме, след като сме си казали лека нощ. Неа никога не е имала проблеми със съня, дори като съвсем малка. Тя обича леглото си… обичаше леглото си.

Устната му потрепери и той примигна няколко пъти.

— Разкажете ми за следващата сутрин — каза Йоста. — В понеделник.

— Аз станах още в шест — каза Петер. — Исках да съм тих, за да не събудя Ева или Неа, така че просто набързо си направих няколко сандвича, които да взема със себе си. Бях приготвил кафеварката предната вечер, така че просто трябваше да я пусна. И после… ами, после потеглих.

— И не видя нищо, което да ти направи впечатление? Външната врата беше ли затворена и заключена?

— Да, беше затворена.

Гласът му го предаде и той изхлипа. Бенгт го погали по гърба с мургавата си ръка.

— Иначе щях да обърна внимание. Ако беше отворена, определено щях да забележа.

— А вратата на Неа?

— Също. Беше затворена. Иначе щях да се замисля за това.

Йоста се приведе напред, по-близо до Петер.

— Значи, всичко е било както обикновено. Нищо не ти се е сторило различно по какъвто и да е начин? Не си видял нещо необичайно пред къщата? Хора? Минаващи коли?

— Не. Нищо. Излязох навън и всъщност си помислих, че аз като че ли съм единственият буден човек на целия свят. Чуваха се единствено песните на птиците, а единственото същество, което видях, беше котката, която дойде и се отърка в крака ми.

— И после потегли? Колко беше часът приблизително?

— Бях си навил часовника за шест и стоях в кухнята може би двайсет минути. Значи към шест и двайсет, шест и половина?

— И си се върнал чак следобед? Срещна ли някого? Видя ли някого? Говори ли с някого?

— Не, бях в гората цял ден. Когато купихме имота, към него спадаше и малка гориста местност, за която трябва да се грижим…

Гласът му заглъхна, преди да довърши изречението.

— Значи, никой не може да потвърди къде си бил през деня?

— Не, или… какво имаш предвид?

— Има ли някой, който може да потвърди, че си бил там, където казваш?

— Да не би да обвинявате Петер в нещо? — каза Бенгт и лицето му почервеня. — Ах вие, копелета…

Йоста вдигна ръка. Знаеше, че ще последва такава реакция. Винаги беше така. И това бе напълно разбираемо.

— Налага се да попитаме. Най-напред трябва да изключим Петер и Ева от уравнението. Не мисля, че са замесени. Но работата ми е да установя това според полицейския правилник.

— Няма нищо — каза Ева немощно. — Разбирам. Йоста просто си върши работата, Бенгт. Колкото по-бързо приключи…

— Окей — каза Бенгт, но остана нащрек, готов да защити сина си.

— Не, не срещнах никого през деня — каза Петер. — Бях дълбоко в гората, там дори нямам покритие, така че няма да откриете входящи или изходящи разговори. Бях съвсем сам. После се прибрах. Бях си у дома в три без петнайсет. Знам точния час, защото погледнах часовника си точно преди да пристигна.

— Окей — каза Йоста. — Ами ти, Ева? Как протекоха сутринта и денят ти по часове?

— Спах чак до девет и половина. Мога да го кажа със сигурност, защото първото нещо, което правя сутрин, е да погледна часовника. Ако не съм навила алармата, разбира се. И помня, че се изненадах…

Тя поклати глава.

— От какво си се изненадала? — попита Йоста.

— Че е толкова късно. Рядко спя след седем и обикновено се будя сама. Но бях доста изморена…

Тя разтри очи.

— Станах, погледнах в стаята на Неа и видях, че я няма. Но не се притесних. Ни най-малко.

Ева стисна здраво ръба на масата.

— Защо не се притесни? — попита Йоста.

— Тя често придружаваше Петер — каза Ула.

Ева кимна.

— Да, обичаше да ходи с него в гората и освен това обикновено се будеше рано. Затова предположих, че е отишла с него.

— Какво прави после? През деня?

— Закусих обилно, четох вестник. Към единайсет реших да отида до Хамбургсунд и да купя някои неща. Толкова рядко имам време за себе си.

— Срещна ли някого там?

Йоста отпи от кафето, но то бе изстинало и той остави чашата.

— Пак ще ти сипя, това сигурно е студено — каза Ула бързо и се изправи.

Той не възрази, а просто се усмихна благодарно.

— Просто обикалях и разглеждах магазините — каза Ева. — Имаше много хора, но не срещнах никого, когото познавам.

— Окей — каза Йоста. — Някой минавал ли е покрай къщата преди или след като си отскочила до Хамбургсунд?

— Не, никой. Минаха няколко коли, разбира се. И няколко души, които тичаха за здраве. Точно преди да тръгна, видях Дагмар, която се разхождаше навън, както винаги.

— Дагмар? — попита Йоста.

— Тя живее в червената къща недалеч оттук. Всяка сутрин излиза на разходка.

Йоста кимна и взе пълната чаша кафе, която Ула му подаде.

— Благодаря — каза той и отпи глътка от врялата напитка. — Окей, значи няма нещо, което да е привлякло вниманието ти? Нещо, което да не се връзва?

Ева се замисли, сбърчила чело съсредоточено.

— Помисли внимателно. Дори най-дребното нещо, за което се сетиш, може да се окаже ценно.

Тя поклати глава.

— Не, всичко беше както обикновено.

— Ами телефонните разговори? Говори ли си с някого през деня?

— Не, доколкото си спомням. Всъщност чакай, чух се с теб, Ула. Когато се прибрах.

— Да, така беше.

Ула изглеждаше изненадана, че едва до вчера животът им все още е бил съвсем нормален.

Без нищо да подсказва, че скоро всичко ще рухне.

— В колко часа е било това?

— Моля?

Ева погледна Ула. Вече трепереше по-малко. Йоста знаеше, че относителното спокойствие е само временно. За кратки периоди мозъкът успяваше да отблъсне знанието. Секунди по-късно то отново те връхлиташе. Беше го виждал многократно през годините като полицай. Същата мъка. Различни лица. Различни реакции, но все пак толкова сходни. Нямаше край. Винаги имаше нови жертви.

— Мисля, че беше към един? Бенгт, ти чу, когато Ева се обади. Не беше ли към един? Ходихме до Ла Мата да се изкъпем и се върнахме малко преди един, за да обядваме.

Тя се обърна към Йоста.

— В Торевиеха обикновено си приготвяме съвсем лек обяд, малко моцарела и домати, да, доматите там са толкова по-вкусни, ние…

Тя закри устата си с ръка. Беше осъзнала, че за няколко секунди е забравила какво е станало и се бе разприказвала така, сякаш всичко е наред.

— Върнахме се в апартамента точно преди един — каза тя тихо. — Ева се обади малко по-късно. Говорихме може би десет минути.

Ева кимна. Сълзите отново бяха потекли и Йоста се протегна да откъсне още едно парче хартия.

— Вчера говорила ли си с някого другиго?

Осъзна, че в техните уши сигурно звучи абсурдно да ги пита с кого са говорили и кого са срещнали. Но нещата стояха така, както им каза. Трябваше да ги изключат от разследването, а за целта трябваше да проверят алибито им. Дори за миг не си бе помислил, че Ева и Петер са замесени. Но не беше първият полицай в историята, на когото му е трудно да повярва, че родители биха могли да наранят децата си. За жалост, имаше много случаи, които доказваха противното. Стават злополуки. И не само, колкото и разтърсващо да звучеше това.

— Не, само с Ула. После Петер се прибра и разбрах, че Неа я няма и… тогава започна всичко.

Тя стискаше домакинската хартия толкова здраво, че кокалчетата й бяха побелели.

— Има ли някой, който би искал да нарани дъщеря ви? — попита Йоста. — Хрумвал ли ви е възможен мотив? Някой човек от миналото ви? Имате ли неприятели, вие или семейството ви?

И двамата поклатиха глави.

— Съвсем обикновени хора сме — каза Петер. — Никога не сме се забърквали в престъпни истории и други такива.

— А отмъстителни бивши партньори?

— Не — каза Ева. — Запознахме се, когато бяхме на петнайсет, няма други.

Йоста си пое дълбоко дъх, но все пак зададе следващия въпрос.

— Знам, че е изключително оскърбително, особено в настоящата ситуация, но някой от вас има ли връзка с друг човек? Или имал ли е такава в миналото? Не искам да бъда груб, питам, за да установя дали това е възможен мотив. Дали някой е могъл да счита Неа за пречка.

— Не — каза Петер и зяпна Йоста. — Боже господи. Не. Ние постоянно сме заедно и никога не бихме… Не.

Ева разклати бурно глава.

— Не, не, не, и защо си губите времето с това? С нас? Защо не сте навън да търсите убиеца? Ако наблизо има хора, които…

Тя пребледня, щом осъзна какво се канеше да каже, коя дума бе на път да използва и какво означаваше това.

— Тя… Тя била ли е… О, божичко…

Плачът отекна между кухненските стени и на Йоста му се прииска просто да стане и да си тръгне. Бе непоносимо да гледа израженията на родителите, когато те осъзнаха, че има въпрос, чийто отговор не искат да научават. А Йоста нямаше отговори, не можеше да ги утеши. Защото не знаеше.

— Извинявай, но отвън е същински хаос.

Йорген се обърна към младия асистент. На слепоочието му се виждаше пулсиращ кръвоносен съд.

— Какво, по дяволите? Тук вършим работа! — каза той и блъсна един оператор, който се бе приближил твърде много до него.

Операторът залитна назад и се удари в една от масите в новопостроения хол, при което една ваза за малко да падне на пода.

Мари почти изпита съчувствие към асистента, който преглътна неспокойно. Идваше време за четвъртия дубъл, а настроението на Йорген се влошаваше все повече.

— Извинявай — каза асистентът, който май се казваше Якоб. Или Юнас.

Той се прокашля.

— Не мога да ги удържа още дълго. Отвън се е събрала цяла тълпа журналисти.

— Не трябваше да са тук преди четири, оставили сме интервютата за тогава.

Йорген погледна Мари, която разпери ръце. Надяваше се да не му става навик да й говори с такъв тон. В противен случай заснемането на филма щеше да бъде дълго и мъчително.

— Говорят за някакво мъртво момиче — каза Якоб или Юнас притеснено, а Йорген завъртя очи.

— Да, вече знаем за това. Но ще трябва да почакат до четири.

Вратът на Якоб или Юнас пламна, но той не се отказа.

— Само че не питат за… това момиче, а за друго. И искат да разговарят с Мари. Сега.

Мари огледа малката снимачна площадка. Режисьорът, операторите, сценичният ръководител, гримьорката, асистентите — всички я гледаха. По същия начин, по който хората я гледаха преди трийсет години. По някакъв начин познатата ситуация й донесе усещане за сигурност.

— Ще отида да говоря с тях — каза тя, оправи набързо блузата си и провери как е застанала косата й. Все пак отвън положително имаше и фотографи.

Мари погледна притеснения асистент.

— Покани ги в стаята за почивка — каза тя, след което се обърна към Йорген. — Промяна в графика. Ще се заемем със сцените, след като приключа с интервютата. Така няма да губим снимачно време.

По време на снимки графикът беше всичко и Йорген я изгледа така, сякаш целият му свят се бе сринал.

Щом отиде в малката стая за почивка, Мари се спря за миг. Броят на журналистите беше впечатляващ. Радваше се, че е облечена като Ингрид, с бяла блуза, къси бели шорти с копчета отстрани и шал, вързан около косата. Отиваше й. Щеше да изглежда добре на снимките и да направи добра реклама на филма.

— Ами здравейте — каза тя с леко дрезгавия глас, който се бе превърнал в нейна запазена марка. — Чух, че искате да ми зададете няколко въпроса.

— Имаш ли коментар за случилото се?

Млад мъж с гладния поглед на журналист от вечерен вестник я гледаше настоятелно.

Останалите присъстващи я наблюдаваха със същия хъс. Тя седна внимателно върху страничната облегалка на един диван, който заемаше по-голямата част от стаята. Дългите й крака винаги изглеждаха добре, когато ги кръстосаше.

— Извинете, но тук в студиото сме изолирани, може ли да ми кажете какво е станало?

Журналистът от вечерния вестник се наведе напред.

— Малкото момиче, което изчезна вчера, е открито мъртво. Момичето, което е живяло в същото стопанство като Стела.

Мари вдигна ръка към гърдите си. Пред очите й изникна малко момиченце с червеникаворуса коса. В ръката си държеше голям сладолед, който се стичаше по фунийката и по пръстите й.

— Това е ужасно — каза тя.

До младия журналист седеше възрастен мъж. Той се изправи и отиде до масата, където имаше бутилка вода. Наля една чаша и я подаде на Мари.

Тя кимна и отпи няколко глътки.

Гладните очи продължаваха да я наблюдават.

— Преди малко полицията изнесе пресконференция и според началника на управлението Бертил Мелберг ти и Хелен Йенсен представлявате интерес за разследването. Какво ще кажеш за това?

Мари погледна протегнатия към нея диктофон. Думите не идваха. Тя преглътна няколко пъти. Спомни си друга стая, друг разпит и друг мъж, който я гледаше подозрително.

— Не се учудвам — каза тя. — Полицаите си вадеха бързи и погрешни заключения още преди трийсет години.

— Имаш ли алиби за въпросния случай? — попита мъжът, който й подаде чашата.

— Тъй като не знам за кое време става дума, ми е невъзможно да отговаря на въпроса.

Въпросите валяха все по-бързо.

— Имала ли си контакт с Хелен, откакто пристигна?

— Не е ли странно съвпадение, че малко момиче от същото стопанство е умряло през същата седмица, когато ти се върна тук?

— С Хелен общували ли сте през годините?

По принцип Мари обичаше ситуациите, когато бе в центъра на вниманието. Но сега почти й идваше в повече. Беше се възползвала от миналото си, докато изграждаше кариерата си. То й даде предимство пред хиляди други амбициозни момичета, които се бореха за театрални роли. Но в същото време спомените от онези мрачни, противни години я бяха изтощили.

А сега щеше да преживее всичко наново.

— Не, с Хелен не сме общували. Откакто бяхме обвинени в нещо, което не сме извършили, двете не контактуваме помежду си. Обратното би означавало да поддържаме живи болезнените спомени. Бяхме приятелки като деца, но вече сме различни хора. Така че не, не сме се чували, преди да се върна във Фелбака, нито пък след това. Изобщо не сме имали връзка, откакто бях пратена в приемно семейство и животът на две невинни деца беше съсипан.

Фотографите снимаха трескаво и Мари се облегна назад.

— А по въпроса за съвпадението? — попита отново журналистът от вечерния вестник. — Очевидно полицията смята, че е вероятно да има връзка между двете убийства.

— Не мога да отговоря — каза тя и сбърчи чело съжалително.

Преди около месец отиде да й сложат още ботокс, но до началото на снимките вече си бе възвърнала контрола над лицевите мускули.

— Но не, аз също не мисля, че е съвпадение. Което чисто и просто подчертава това, което твърдя през всичките тези години. А именно че истинският убиец е на свобода.

Светкавиците на фотоапаратите отново осветиха помещението.

— Значи, смяташ, че полицията в Танумсхеде е причинила смъртта на Линеа? — попита възрастният журналист.

— Това ли е името й? Линеа? Бедното момиче… Да, твърдя, че ако си бяха свършили работата преди трийсет години, това нямаше да се случи.

— Но все пак е, меко казано, любопитно, че второто убийство е извършено само няколко дни след завръщането ти — каза жена с тъмна прическа „боб“. — Възможно ли е появата ти да е била факторът, който е предизвикал убиецът отново да нанесе удар?

— Определено може да е така. Това е доста разумно предположение, нали?

Представяше си утрешните заглавия. Вероятно рекламните афиши щяха да бъдат посветени единствено на нея. Инвеститорите щяха да са във възторг заради публичността. Ако нещо можеше да гарантира оцеляването на проекта, щеше да е това.

— Съжалявам, но съм потресена от тези новини. Трябва да ги осмисля, преди да съм в състояние да отговоря на повече въпроси. Дотогава ще помоля да се обръщате към пресцентъра на филмовото студио.

Мари се изправи и за своя изненада забеляза, че краката й треперят. Но не биваше да мисли за това. Не биваше да мисли за мрачните спомени, които непрестанно я тормозеха.

На върха нямаше много място и за да се задържиш там, се искаха постоянни усилия. Чуваше как зад гърба й журналистите напускат стаята и бързат към колите и компютрите си, за да успеят, преди вестниците да са отишли за печат. Мари затвори очи и отново видя усмихнатото момиче с червеникаворуса коса.

— Много е nice майка ти да я няма толкова дълго.

Нилс запали цигара. Загледа се в дима, който се издигна към тавана на момичешката стая на Вендела, след което изтръска цигарата си в празното кенче кола на нощното шкафче.

— Да, но днес опита да ме завлече до градинарския магазин — каза Вендела и се пресегна към цигарата на Нилс.

След като Вендела си дръпна от нея, той я пое от ръката й и избърса малко от червилото, преди на свой ред да я доближи до устните си.

— Малко ми е трудно да си те представя как садиш някакви шибани цветя.

— Може ли една? — попита Басе.

Нилс му подхвърли пакета „Марлборо“ и Басе го улови с две ръце.

— Представи си, че някой ме беше видял там. Щях да стана за смях в училище.

— Не, имаш твърде хубави цици, за да станеш за смях…

Нилс стисна гърдите на Вендела и тя го удари по рамото. Не много силно. Нилс знаеше, че тя го прави само за да отстои позицията си и че всъщност го харесва.

— Видя ли колко големи цици имаше онази праска — каза Басе замечтано.

Беше напълно обсебен от големите гърди. Нилс го замери с възглавница.

— Не ми казвай, че те дървят бозките на свинята! Боже господи, не видя ли колко грозна беше?

— Видях, разбира се. Обаче циците й бяха огромни, мамка му…

Той показа размера с ръце и Вендела въздъхна.

— Ти не си добре.

Тя погледна нагоре към светлите правоъгълници на тавана. Преди около година Нилс не можа да се сдържи и каза, че „Уан Дайрекшън“ са за дечурлига. На следващия ден Вендела свали техните плакати, които бе залепила из стаята си.

— Мислите ли, че спят заедно?

Нилс издиша кръгче дим, което се понесе към скосения таван. Нямаше нужда да пояснява кого има предвид.

— Винаги съм мислел, че той е педал — каза Басе и направи няколко несполучливи кръгчета. — Виж го как се гримира. Направо не знам баща му как го търпи.

Когато бяха малки, всички гледаха с възхищение на Джеймс Йенсен, якия герой от войната. Вече започваше малко да застарява, но все пак беше на шейсет години или нещо такова. Може би в първи клас започнаха да се бъзикат със Сам именно защото Джеймс беше толкова готин. Сам беше негова пълна противоположност.

Нилс се протегна към кенчето кола. Чу се съскане, когато пусна цигарата вътре. Той въздъхна. Отново го обземаше добре познатото неспокойствие.

— Дано нещо да се случи в скоро време, по дяволите.

Басе го погледна.

— Иначе ще трябва ти да се погрижиш да се случи.