Вещицата

Бохуслен, 1672

Едно от нещата, на които баба научи Елин, беше да следи годишните времена. В края на пролетта идваше време да се събират много от билките и цветята, които щяха да са й необходими през останалата част от годината. Затова веднага щом й се освободеше малко време, тя тръгваше по поляните. След като набереше растенията, Елин ги изсушаваше старателно в малкото кътче, което й бе отредено в колибата на прислугата. Билките и цветята бяха в изобилие, дъждовната ранна пролет бе последвана от слънчево време и сега навсякъде бе избуяла зеленина. А и земите в стопанството бяха прекрасни за разходка. Имаше ливади, зелени хълмове, мочурливи местности, пасища, гори. Гледката беше възхитителна и Елин си тананикаше, докато вървеше с кошницата в ръка и избираше най-добрите екземпляри от тези растения, които притежаваха нужните качества, за да може да цери и облекчава болежките на хора и животни. Това беше най-хубавото време в годината и Елин за пръв път от много време чувстваше нещо като щастие.

Спря пред стария заслон и седна да си почине. Теренът беше тежък и въпреки че бе здрава и силна, Елин се беше задъхала. Разполагаше с два часа за себе си, след като подкупи най-младата прислужница Стина да поеме задълженията й. В замяна й обеща, че ще й каже правилните заклинания, с които да привлече един ухажор. Знаеше, че трябва да използва оскъдното време за нещо полезно, но природата ухаеше толкова хубаво, слънцето грееше така приятно, а небето бе толкова синьо. Няколко минути наслада за душата нямаше да навредят, каза си тя. После легна в тревата, изпъна ръце и впери поглед в небосвода. Знаеше, че Бог е навсякъде, но не можеше да не си мисли, че в момента, на това място, той е още по-близо. Че е седнал и е нарисувал този ден с всички бои на света.

Тялото й се отпусна. Миризмата на трева и цветя в ноздрите й, облаците, които бавно се плъзгаха по синьото небе, мекотата на земята, всичко това нежно я приспиваше. Клепачите й натежаваха все повече и накрая тя не устоя и ги остави да се затворят.

Събуди се, защото нещо я погъделичка по лицето. Елин сбърчи нос, но това не помогна и тя го разтърка с ръка, при което чу приглушен смях току до себе си и бързо се надигна. Пребен седеше до нея със стрък трева в ръка.

— Какво си мисли той! — възкликна тя и се опита да звучи ядосано, но в гласа й напираше смях.

Пребен се усмихна широко и сините му учи я притеглиха навътре.

— Елин изглеждаше толкова спокойна, докато спеше — каза той и отново я докосна закачливо с тревичката.

Тя искаше да стане, да изтупа полите си, да вземе препълнената си кошница и да отпраши към стопанството. Така беше редно. Така трябваше да постъпи. Но докато седяха в тревата до изоставения заслон, те не бяха господар и прислужница. Нито дори зет и балдъза. Бяха Елин и Пребен. Над тях Бог бе изрисувал най-сините цветове, а под тях — най-зелените. Елин искаше едно, после друго. Знаеше какво трябва и на какво е способна. И определено не беше способна да стане и да си тръгне. Пребен я гледаше по начин, по който не я бе гледал никой, откакто Пер умря. Представи си го с Мерта, с кутрето в прегръдките си, с перчема, паднал пред очите му. Представи си го как милва нежно носа на Звездичка, когато я боли. И без сама да знае какво я прихвана, Елин се наведе напред и го целуна. В първия момент той застина. Тя усети как устните му се втвърдяват, а тялото му се отдръпва предпазливо. Но после Пребен омекна и се притисна до нея. Въпреки че това, което правеха, бе грешно, Бог сякаш ги гледаше и се усмихваше с цялото си всемогъщество.

— Приключихме с къщата.

Турбьорн се приближи до Йоста и посочи обора.

— Ще продължим там.

— Окей — каза Йоста и кимна.

Все още изпитваше огромно неудобство и не можеше да отиде при Патрик и Петер, които лежаха в тревата и разговаряха недалеч от него. Опита сe да каже нещо на Ева, която седеше на градинския диван пред къщата, но тя гледаше отнесено и не регистрираше случващото се около нея. Родителите на Петер бяха ядосани и в момента не бяха в състояние да възприемат разумни аргументи, така че той ги остави на мира.

Експертите работеха на пълни обороти, но Йоста се чувстваше излишен и изгубен. Знаеше, че полицейското им присъствие е необходимо, но би предпочел да се занимава с нещо по-практично, вместо просто да стои там и да наблюдава. Патрик каза, че Паула и Мартин ще се разровят малко по-подробно в миналото на семейство Берг и той с радост би се разменил с колегите си. Същевременно съзнаваше, че е нужен тук, защото именно той бе поддържал най-много контакт със семейството.

Йоста следеше експертите с поглед, докато те пренасяха оборудването си към обора. Отвориха широко голямата врата, а навън изскочи сива котка. До дясното му ухо забръмча оса и той си наложи да стои неподвижно. Винаги се бе страхувал от оси. Хората все му повтаряха, че в такива случаи не бива да търчи в кръг и да размахва истерично ръце, но въпреки това той едва се въздържаше. Някакъв първичен инстинкт вливаше адреналин във вените му и караше сърцето му да закрещи „бягай“ веднага щом около него се появеше оса. Но този път извади късмет, осата скоро си намери нещо по-сладко и интересно от него и отлетя, така че Йоста съумя да не изгуби достойнството си.

— Ела при нас — викна Патрик и му махна.

Йоста седна в тревата до Петер. Беше странно да седят така, докато техниците претърсваха дома му, но той като че ли беше приел ситуацията и изглеждаше спокоен и овладян.

— Какво търсят? — попита Петер.

Йоста предположи, че се справя с положението, като се дистанцира. Като се преструва, че нищо от случващото се не го засяга. Многократно бе виждал хората да реагират така.

— Не можем да разкрием какво правим или какво търсим.

Петер кимна.

— Защото сме потенциални заподозрени.

В гласа му имаше известно примирение и Йоста почувства, че най-добре ще е да му отговори искрено.

— Да, така е. И осъзнавам, че това е ужасно. Но предполагам, че искате да направим всичко по силите си, за да разберем какво се е случило с Неа. За съжаление, това означава, че трябва да проверим и не толкова вероятните алтернативи.

— Разбирам, няма проблеми — каза Петер.

— Мислиш ли, че и родителите ти ще разберат? — попита Йоста и погледна към Бенгт и Ула, които разговаряха разстроено. Бащата на Петер обясняваше нещо, размахвайки театрално ръце, а загорялата кожа на лицето му беше почервеняла.

— Просто са разтревожени. И тъжни — каза Петер и откъсна цяла шепа трева от поляната. — Татко винаги е реагирал така. Когато се тревожи за нещо, започва да се ядосва. Но не е толкова опасно, колкото звучи.

Турбьорн излезе от обора и се провикна:

— Патрик? Можеш ли да дойдеш?

— Да, разбира се — отвърна Патрик и стана бавно, а коленете му изпукаха.

Йоста си помисли, че ще се чуят още по-страшни звуци, когато самият той се изправи на крака. Загледа се след Патрик, който тръгна по чакълената алея. Турбьорн държеше мобилния си телефон в ръка и започна да обяснява напрегнато нещо на Патрик, който придоби угрижен вид.

Йоста сви вежди и се изправи.

— Ще отида да видя какво иска Турбьорн — каза той и разтърси леко десния си крак, който се беше схванал.

Отиде при тях, куцукайки, и попита:

— Какво става? Намерихте ли нещо?

— Не, още не сме започнали с обора — каза Турбьорн и показа телефона си. — Но току-що говорих с Мелберг, който ни нареди да зарежем всичко и да отидем в бежанския център. Казва, че е попаднал на нещо.

— Попаднал е на нещо? — повтори Йоста объркано. — Кога? И как? Когато потеглихме, той спеше в кабинета си.

— Обзалагам се, че си е наумил някаква проклетия — измърмори Патрик и се обърна към Турбьорн. — Бих предпочел първо да приключите тук, но Мелберг е по-висшестоящ и не мога да пренебрегна нарежданията му. Ще трябва да сложим ограждения тук, да отидем до бежанския център и после да се върнем.

— Не е особено препоръчително да прекъсваме работата си — каза Турбьорн.

Йоста го разбираше, но бе съгласен с Патрик. Формално погледнато, Мелберг им беше началник и той носеше отговорност в участъка. Всички знаеха, че това е така най-вече на теория, не и на практика, но все пак бяха длъжни да следват заповедите му, когато имаше такива.

— Ще дойдем с вас — каза той, а Патрик кимна в знак на съгласие, извади телефона си и опита да се свърже с Мелберг, но напразно.

Йоста отиде при семейството и обясни, че ще трябва да се върнат по-късно, но остави въпросите им без отговор. Буцата в стомаха му бе набъбнала още повече. Мелберг беше излязъл от управлението на своя глава, което означаваше само проблеми. Пък и какво можеше да е открил в бежанския център? Обзе го усещането, че ги грози катастрофа.

Децата не искаха да се прибират, но Ерика знаеше, че ако иска и за в бъдеще да ги оставя при приятелката си, най-добре ще е да ги отведе по-скоро. Държеше близнаците за ръце, а Мая припкаше весело пред тях. Благословено дете. Винаги бе щастлива, грижовна и позитивна. Ерика си напомни, че трябва да й отделя повече време. Дивите близнаци често ангажираха твърде много от вниманието й.

Ноел и Антон приказваха безгрижно за всичко, което са правили през деня, но тя не спираше да мисли за Хелен. Толкова много въпроси останаха без отговор. Но тя знаеше, че инстинктите й не я лъжат. Ако беше притиснала Хелен твърде много, тя щеше да се затвори в себе си. А Ерика трябваше да подплати историята с още много информация, за да завърши книгата. Крайният й срок беше първи декември, а тя още не бе написала и ред. Все още не изоставаше от графика си, тъй като винаги отделяше най-много време на проучването, след което приключваше с ръкописа за около три месеца. Но за да има шанс да е готова навреме, трябваше да се захване с писането най-късно в началото на септември. А ето че старателно обмислените й планове се бяха преобърнали. Нямаше представа дали убийството на Неа ще повлияе на издаването на книгата. Независимо дали Хелен и Мари бяха замесени, или не, Ерика бе принудена да опише приликите между двата случая. А тъй като новото убийство все още беше неразрешено, тя не можеше да планира предварително каква част от книгата ще се отнася за него. Струваше й се малко коравосърдечно да мисли за проекта си, докато други хора страдаха. Но откакто написа книга за убийството на приятелката си от детинство Александра, Ерика бе взела принципното решение да не смесва чувствата с работата си. А и много пъти книгите й всъщност бяха помагали на близките на жертвите да продължат напред. Случвало се бе дори да допринесе за разрешаването на някое престъпление и този път също възнамеряваше да помогне на полицията, правейки това, в което я биваше най-много — да се рови в стари разследвания на убийства.

Ерика положи усилие да прогони мислите за книгата от ума си. Новогодишното й обещание беше да опита да не се разсейва, когато е с децата. Да не мисли за работа, да не седи с лаптопа в скута, или пък заровила нос в телефона, а да ги дарява с цялото си внимание. Детството минаваше толкова бързо.

Първите години не бяха любимият й период, но въпреки това от все сърце се радваше за бебето на Ана. Да се занимаваш с чуждо малко дете беше страхотно. Като да обереш стафидите от кекса. Можеше да си играеш с бебето и да го гушкаш, след което да го върнеш на родителите, когато то замирише лошо или се разплаче. Ерика се чудеше дали ще е момче, или момиче. Дан и Ана не бяха пожелали да научат предварително. Твърдяха, че за тях няма значение. Но по някаква причина Ерика имаше чувството, че двамата чакат момиче. Така може би щеше да е най-добре, защото нероденото дете, което Дан и Ана загубиха по толкова трагичен начин, беше момче. По тялото и лицето на Ана все още имаше белези от катастрофата, която за малко да отнеме и нейния живот, но тя като че ли започваше да се примирява с физическите промени във външния си вид. Или поне отдавна не ги беше споменавала.

Ерика спря на място. Мислите за Ана внезапно я подсетиха за моминското парти на Кристина. Съвсем беше забравила, че предложи да го организират. Свекърва й понякога сериозно й ходеше по нервите, но винаги се отзоваваше, когато Ерика имаше нужда от помощ за децата. Затова най-малкото, което можеше да направи за майката на Патрик, бе да я дари с един хубав ден. Нещо наистина забавно. Без глупави обичаи като онзи, в който булката си слага воала и продава целувки на минувачите. Предвид възрастта на Кристина, това не й се струваше особено подобаващо. Представяше си просто един весел, блажен ден, през който Кристина да е в центъра на вниманието. Но какво да измисли? И кога? Не разполагаха с много време. Може би още този уикенд? Тогава обаче щяха да се видят в чудо с организацията.

Една бележка на таблото с обяви пред къмпинга я накара да се сепне. Това беше идея. При това много добра. Направо брилянтна. Извади мобилния си телефон и снима бележката, после се обади на Ана.

— Слушай, нали ти казах, че искам да организираме моминско парти за Кристина. Какво ще кажеш за събота? Ще уредя всичко, искам само да си освободиш деня. Дан ще може ли да гледа децата?

Ана отговори само с една сричка и никак не звучеше толкова ентусиазирано, колкото бе очаквала Ерика. Но може би просто бе имала тежък ден заради бременността, така че Ерика продължи да говори.

— Още не съм сигурна какво точно ще измисля, но видях една обява на таблото пред къмпинга, която ми даде идея…

Ана продължаваше да не реагира. Странно.

— Всичко наред ли е, Ана? Звучиш малко… странно.

— Не, няма нищо, просто съм малко изморена.

— Окей, окей, няма да те занимавам. Почивай си, ще ти се обадя пак, когато разполагам с повече подробности.

Затвориха и Ерика пъхна замислено телефона в джоба на шортите си. Нещо с Ана не беше както трябва. Добре познаваше сестра си и все повече се убеждаваше, че тя крие нещо от нея. А като се имаше предвид неизчерпаемата способност на Ана да си навлича беди, Ерика започваше да се тревожи. След всички неволи и проблеми, сестра й като че ли най-накрая си беше стъпила на краката и бе започнала да взема разумни решения. Може би обаче на Ерика просто й се искаше да е така. Въпросът беше какво криеше Ана. И защо? Въпреки лятната жега, Ерика настръхна. Зачуди се дали някога ще спре да се тревожи за малката си сестричка.

Патрик седеше мълчаливо и мрачно, докато пътуваха към Танумсхеде. И без това слабите му шофьорски умения съвсем се влошаваха, когато нещо го тормозеше. Осъзнаваше, че през цялото време Йоста се държеше здраво за дръжката над вратата.

— Все още ли не отговаря? — попита той.

Със свободната си ръка Йоста вдигна телефона към ухото си, но после поклати глава.

— Продължава да не вдига.

— Човек не може да го остави сам и за минута. По-лош е и от децата.

Патрик натисна газта още малко. Вече се движеха по отсечката след конната база и Танумсхеде скоро щеше да се появи пред очите им. Попритесни се, докато се спускаха по нанадолнището. Погледна към Йоста и видя, че лицето му е започнало да придобива зеленикав оттенък.

— Не ми харесва, че не можахме да приключим в стопанството. Вярно, оградихме мястото, но пак има опасност работата на експертите да бъде саботирана — измърмори Патрик. — Паула и Мартин на път ли са?

— Да, говорих с Мартин, ще ни чакат в бежанския център. Сигурно вече са там.

Патрик сам се изненада от това колко беше ядосан. Мелберг винаги успяваше да сгази лука по някакъв начин, често надявайки се на някаква лична изгода, но Патрик не можеше да му го позволи точно този път. Не и когато разследваха убийството на дете.

Свиха към бежанския център и той видя Паула и Мартин да чакат на паркинга. Паркира колата до тяхната и щом излезе навън, тръшна вратата една идея по-силно от необходимото.

— Виждали ли сте го? — попита той.

— Не, решихме, че ще е най-добре да ви изчакаме. Но говорихме с управителя. Мелберг явно е отишъл в последната къща.

Паула посочи редицата къщи зад тях.

— Окей, значи просто остава да проверим какви ги е надробил този път.

Патрик се обърна, тъй като чуха няколко коли да приближават паркинга. Това бяха Турбьорн и екипът му, които караха зад тях.

— Защо е поискал и Турбьорн да дойде? — попита Мартин. — Знаете ли нещо? Някой говорил ли е с него?

Патрик изсумтя.

— Не си вдига телефона. Знаем само, че е казал на Турбьорн веднага да тръгва насам. Намерил е нещо и твърди, че е „разкрил проклетия случай като стой, та гледай“.

— Не съм сигурна, че изобщо искам да знам за какво става дума — каза Паула мрачно и кимна към останалите. — Най-добре по-бързо да приключваме с тая работа.

— Да вземаме ли оборудването, или не? — попита Турбьорн.

Патрик се поколеба.

— Да, какво пък, вземете си нещата, Мелберг все пак каза, че е открил нещо.

Той тръгна към посочената къща и махна на Йоста, Паула и Мартин да го последват. Междувременно Турбьорн и хората му се заеха да вадят багажа си от колите.

Хората наоколо ги наблюдаваха. Някои надничаха през прозорците, други бяха излезли пред къщите си. Но никой не попита нищо, просто ги следяха с разтревожени погледи.

Патрик чу женски викове в далечината и се забърза.

— Какво става? — попита той, когато стигна до къщата.

Мелберг стоеше и говореше с една жена. Използваше най-авторитетния си тон, жестикулираше изразително и повтаряше на развален английски:

— No no, cannot go in house. Stay outside.[53]

Сега обаче се обърна към Патрик и каза радостно:

— Колко хубаво, че дойдохте!

— Какво става? — повтори Патрик. — Опитваме да се свържем с теб още откакто се обади на Турбьорн, но не отговаряш.

— Да, едва смогвам, тя е в истерия, а децата пищят, но бях принуден да ги изкарам от къщата, за да не унищожат доказателствата.

— Доказателства? Какви доказателства?

Патрик чу как гласът му преминава във фалцет.

Безпокойството му нарастваше с всяка изминала минута. Искаше му се да хване Мелберг за раменете и да го разтърси, за да разкара самодоволната физиономия от лицето му.

— Получих сигнал — каза Мелберг важно и направи пауза за по-голям ефект.

— Какъв сигнал? — попита Паула и пристъпи към Мелберг. — От кого?

Погледна разтревожено плачещите деца, но Патрик знаеше, че и тя като него иска първо да разбере какво става, преди да предприеме нещо.

— Ами… анонимен сигнал — каза Мелберг. — Че тук има доказателства, които ще ни отведат до убиеца на момичето.

— Вътре в тази къща? Или при хората, които живеят тук? Какво точно ти каза човекът, който се е обадил?

Мелберг въздъхна и заговори бавно и отчетливо, все едно се обръщаше към дете:

— Човекът ми даде ясни инструкции и ме насочи точно към тази къща. Обясни ми точно какво да търся. Но не спомена имена.

— И ти дойде тук? — каза Патрик раздразнено. — Без да ни съобщиш?

Мелберг изсумтя и се опули насреща му.

— Вие бяхте заети с друго, а беше важно да се действа веднага, преди доказателствата да изчезнат или да бъдат унищожени. Това беше обмислено, професионално решение.

— И счете, че не е нужно да изчакаш разрешително за обиск от прокурора? — попита Патрик, който наистина се мъчеше да запази спокойствие.

— Да… — каза Мелберг и за пръв път доби леко несигурен вид. — Сметнах, че това не е необходимо. Взех решението сам, като ръководител на разследването. Важното е да съберем улики и знаеш не по-зле от мен, че в такива случаи не се налага да чакаме официални разрешения.

Патрик каза бавно:

— Значи, си се доверил на анонимен сигнал и си нахълтал тук, без да се посъветваш с някого другиго. Това ли искаш да ми кажеш? А жената, която живее тук, те е пуснала? Без да задава въпроси?

Патрик погледна към жената, която стоеше малко встрани.

— Не, значи… Знам, че в много страни трябва да покажеш документ и си помислих, че ще е по-лесно, ако и аз направя така…

— Документ? — попита Патрик, без да е сигурен дали наистина иска да чуе отговора.

— Да, тя не знае шведски, нито пък английски, както изглежда. В джоба ми имаше ветеринарно свидетелство за Ернст. Онзи ден го водих на ветеринар, понеже нещо го боли коремът, нали разбираш, и…

Патрик го прекъсна.

— Правилно ли те разбирам? Вместо да ни изчакаш и да извикаш преводач, ти си влязъл без разрешение в дома на травмирано семейство бежанци, като си излъгал, че свидетелството от ветеринаря е разрешително за обиск?

— По дяволите, не ме ли слушаш какво говоря? — викна Мелберг, който беше почервенял като домат. — Важни са резултатите! Намерих нещо! Намерих бельото на момичето! Онова с картинката от „Замръзналото кралство“, за което спомена майка й. Беше скрито зад тоалетната. По него имаше кръв!

Всички млъкнаха. Чуваше се само плачът на децата. След миг видяха някакъв мъж да тича към къщата. Той също ги видя и се забърза още повече.

— What is happening? Why are you talking to my family?[54] — викна мъжът веднага щом се приближи достатъчно, че да могат да го чуят.

Мелберг направи крачка напред, хвана ръката му и я изви зад гърба му.

— You are under arrest.[55]

С периферното си зрение Патрик видя как жената се взира в тях, докато децата продължаваха да пищят. Мъжът не оказа съпротива.

Направи го. Ето я, застанала пред къщата на Мари. Все още не беше сигурна дали постъпва правилно, но напрежението в гърдите й бе продължило да расте.

Сана си пое дълбоко дъх и почука на вратата. В ушите й тропанията прозвучаха като изстрели и тя осъзна колко е напрегната.

Отпусни се.

Вратата се отвори и пред нея се появи Мари. Недостижимата Мари. Тя погледна Сана въпросително, присвивайки красивите си очи.

— Да?

Устните на Сана бяха пресъхнали, а езикът й сякаш бе набъбнал. Прокашля се и произнесе с мъка:

— Аз съм сестрата на Стела.

Мари постоя известно време до вратата, вдигнала вежда. После отстъпи встрани.

— Влез — каза тя и я поведе навътре.

Сана се озова в голяма, просторна стая. Няколко красиви френски прозореца гледаха към кей с изглед към пристанището. Залязващото слънце се отразяваше в морето.

— Искаш ли нещо за пиене? Кафе? Вода? Алкохол?

Мари взе чаша шампанско от един барплот и отпи от нея.

— Не, благодаря — каза Сана.

Не й хрумна нищо повече.

През последните дни събираше кураж и обмисляше какво да каже. Но сега всичко се изпари от ума й.

— Седни — каза Мари и се настани до голямата дървена маса.

От горния етаж се чуваше весела поп музика и Мари кимна към тавана.

— Тийнейджърка.

— И аз имам една — каза Сана и седна срещу Мари.

— Странни същества. Нито ти, нито аз имахме шанса да разберем какво е да си тийнейджър.

Сана я погледна. Да не би тя да сравняваше своето детство с нейното? Именно Мари бе тази, която й открадна тийнейджърските години. Но Сана не се чувстваше толкова ядосана, колкото очакваше. И колкото трябваше. Човешкото същество пред нея й приличаше по-скоро на черупка. Лъскава, перфектна обвивка, която обаче бе празна отвътре.

— Чух за родителите ти — каза Мари и отново отпи от шампанското си. — Моите съболезнования.

Думите й бяха напълно лишени от емоция и Сана просто кимна. Беше минало толкова време. Имаше само бледи спомени от родителите си, годините бяха заличили останалото.

Мари остави чашата.

— Защо си тук? — попита тя.

Сана усети как се свива под погледа на Мари. Всичката омраза, която бе изпитвала, всичкият гняв, сега й се струваха като далечен сън. Жената пред нея не беше чудовището, което я бе преследвало в кошмарите й.

— Вие ли бяхте? — чу се да казва накрая. — Вие ли убихте Стела?

Мари погледна надолу и заразглежда ноктите на ръцете си. Сана се зачуди дали въобще я е чула, но след малко Мари вдигна поглед.

— Не — каза тя. — Не бяхме ние.

— Защо тогава казахте, че сте го направили?

Музиката на горния етаж спря и на Сана й се стори, че някой там се ослушва.

— Беше отдавна. Какво значение има?

За първи път в очите й се появи някакво чувство. Умора. Мари изглеждаше също толкова уморена, колкото се чувстваше Сана.

— Има значение — каза тя и се наведе напред. — Човекът, който го е извършил, ни отне всичко. Изгубихме не само Стела, изгубихме семейството си, изгубихме дома си… останах само аз.

Тя отново изпъна гръб. В стаята се чуваше само шумът на вълните, които се плискаха в подпорите на кея.

— Видях някого в гората — каза Мари накрая. — В деня на убийството. Видях някого.

— Кого?

Сана не знаеше какво да мисли. Мари не би си признала пред нея, ако с Хелен бяха виновни. Не беше толкова наивна да вярва, че Мари би й казала истината, след като трийсет години е отричала вината си. Но Сана се беше надявала, че ако просто й зададе въпроса очи в очи, ще може да разбере всичко по реакцията й.

Лицето на Мари обаче беше като маска. В него нямаше нищо искрено.

— Ако знаех, нямаше да се налага цял живот да отстоявам невинността си — каза Мари и се изправи, за да напълни чашата си.

Извади полупразна бутилка от хладилника и я вдигна към Сана.

— Сигурна ли си, че не искаш?

— Не, благодаря — каза Сана.

Далечен спомен се размърда бавно в подсъзнанието й. Някой в гората. Някой, от когото се боеше. Сянка. Присъствие. Думите на Мари пробудиха нещо, за което не бе мислила от близо трийсет години.

Мари отново седна.

— Тогава защо си признахте? — попита Сана. — Щом не сте я убили вие.

— Не би могла да разбереш.

Мари извърна глава, но Сана успя да види как лицето й се свива от болка. За миг това я накара да заприлича на истински човек, не на красива кукла. Когато отново се обърна към Сана, всяка следа от болка бе изчезнала.

— Бяхме деца, не разбирахме колко е сериозно всичко. Когато най-накрая го проумяхме, вече беше твърде късно. Хората бяха получили отговорите си и не искаха да чуят нищо друго.

Сана не знаеше какво да каже. Беше си мечтала за този момент толкова години. Опитваше да си го представи, премисляше думите, които ще използва, въпросите, които ще зададе. Но сега се оказа, че е останала без думи и единственото, което изпълваше мислите й, беше далечният спомен за нещо в гората. Някакъв човек.

Когато Сана отвори външната врата, Мари стоеше до барплота и си доливаше шампанско. От горния етаж отново се чу музика. Щом излезе, погледна нагоре и забеляза момиче, застанало до един от прозорците. Сана помаха, но момичето просто се взираше в нея. После се обърна и изчезна.

— Бил! Събуди се!

Той чу гласа на Гун и се надигна. Май беше забравил да си навие часовника преди следобедната си дрямка.

— Какво става? — успя да каже сънено.

Гун никога не го будеше.

— Аднан и Калил са тук.

— Аднан и Калил?

Бил разтърка очи в опит да се разсъни.

— Чакат долу. Нещо се е случило…

Гун сведе поглед и Бил наистина се притесни. Обикновено жена му никога не губеше присъствие на духа.

Когато слезе на долния етаж, видя Аднан и Калил, които обикаляха напред-назад във всекидневната.

— Здравейте, момчета! Hello boys! What has happened?

Те заговориха един през друг на английски и Бил се помъчи да разбере какво казват.

— What? Какво? Карим? Говорете по-бавно, момчета. Slowly!

Аднан кимна към Калил, който обясни какво е станало. Бил веднага се разбуди и погледна Гун, която изглеждаше също толкова обезпокоена, колкото се чувстваше и той.

— Това е лудост! Полицията го е арестувала? Не могат да правят така!

Аднан и Калил продължиха да говорят един през друг и Бил вдигна ръка.

— Спокойно, момчета. Easy, boys. Аз ще се погрижа. Това тук е Швеция. Полицията не арестува хората току-така, не сме някоя проклета бананова република.

Гун кимна и това стопли сърцето му.

От горния етаж се чу шум.

— Нали ви казах.

Нилс се появи и тръгна надолу по стълбите. В очите му имаше странен блясък, който Бил не можеше да разпознае, а и не беше сигурен, че иска.

— Не ви ли казах? Трябва да е бил някой от пришълците. Навсякъде приказват за това как някой от бежанския център е прочел за стария случай и е решил да пробва. Всички знаят какви типове има там! Хората са толкова наивни! Онези не идват тук, защото се нуждаят от помощ. Това са просто икономически бежанци и престъпници!

Косата на Нилс беше рошава, а той говореше толкова разпалено, че думите му се преплитаха. На Бил му прилоша от погледа, който синът му хвърли на Аднан и Калил.

— Колко сте глупави, мислите си, че става дума за хуманитарна помощ, а всъщност оставяте изнасилвачи и крадци да залеят страната ни. Оставихте се да ви подлъжат като двама идиоти, надявам се, разбирате колко много сте сгрешили. Онзи гнусен тип, който е убил детето, трябва да изгние в затвора и…

Шамарът, който Гун удари на Нилс, отекна в цялата всекидневна. Нилс ахна и погледна шокирано майка си. Ненадейно отново се бе превърнал в дете.

— Върви по дяволите! — изкрещя той и изтича нагоре по стълбите, допрял ръка до бузата си.

Бил се приближи до Гун, която стоеше и се взираше в дланта си. Той я прегърна, след което се обърна към Аднан и Калил, които като че ли не знаеха къде да се дянат.

— Sorry about my son. Don’t worry. I will fix this.[56]

Цялата история го изпълваше с безпокойство. Познаваше родния си край. И хората, които живееха тук. Те никога не бяха приемали с отворени обятия чуждото и различното. Ако едно от момчетата в бежанския център бе заподозряно за убийството на малко местно момиче, скоро щеше да настане същински ад.

— Отивам в управлението — каза Бил и обу чифт летни мокасини. — Предай на Нилс, че двамата сериозно ще си поговорим, когато се прибера.

— Аз съм първа на опашката — каза Гун.

Когато потеглиха, Бил видя в огледалото как Гун стои на вратата със скръстени ръце и мрачно изражение. За миг почти му стана жал за Нилс, но после видя страха в очите на Аднан и Калил и съчувствието му се изпари също толкова бързо, колкото се бе появило.

Джеймс се втурна нагоре по стълбите. Слуховете, които се носеха из градчето, го заредиха с енергия и го накараха да се размърда.

Той отвори рязко външната врата.

— Знаех си! — каза Джеймс и погледна Хелен, която подскочи до кухненския плот.

— Какво е станало?

Беше видимо пребледняла и той, както обикновено, се замисли колко слабохарактерна бе жена му. Без него беше изгубена. Джеймс трябваше да я учи на всичко и да я закриля.

Настани се до масата и каза:

— Кафе. После ще ти разкажа.

Хелен, изглежда, тъкмо бе сложила каната, защото кафето вече течеше през филтъра. Тя взе чашата му и наля, въпреки че струйката още не бе спряла. Добави мляко, не твърде много, нито твърде малко, и му поднесе кафето.

— Арестували са някого за убийството на момичето — каза Джеймс, когато Хелен вдигна каната, за да избърше дъното на кафеварката.

Внезапният трясък, който се разнесе, когато каната се разби в пода, го стресна толкова много, че той заля ризата си с кафе.

— Какво правиш? — извика Джеймс и скочи от стола.

— Извинявай, извинявай — каза Хелен и побърза да вземе метлата и лопатката, които стояха до вратата.

Докато тя метеше, Джеймс се пресегна към домакинската хартия и попи петното по ризата си.

— Сега трябва да купим нова кана — каза той и седна. — Не сме направени от пари.

Хелен продължаваше да мете стъклата. През годините се бе научила, че най-добре е да си мълчи.

— Бях долу на площада и чух — каза той. — Бил е един от бежанците в онзи център. Не е кой знае каква изненада.

Хелен спря да мете, а раменете й като че се свиха. Скоро обаче отново се захвана за работа.

— Сигурни ли са? — попита тя и изсипа стъклата в празна кутия от мляко, която остави внимателно в кошчето.

— Не знам подробности — отвърна той. — Чух само, че са заловили някакъв мъж. Шведските полицаи може и да не са най-ефективните в света, но не арестуват хора, без да имат основания.

— Разбирам — каза Хелен и избърса кухненския плот с парцал, който после старателно изстиска и простря на крана на чешмата.

След това се обърна към Джеймс и каза:

— Значи, най-накрая се приключи.

— Да, това е краят. Доста време мина. Ще се погрижа за теб. Винаги съм го правил.

— Знам — каза Хелен и сведе поглед. — Благодаря, Джеймс.

Събуди го шумът от разбитата врата. Секунда по-късно нахлуха в спалнята, хванаха го за ръцете и го повлякоха след себе си. Първоначалният инстинкт на Карим беше да се съпротивлява, но се отказа, когато чу писъците на децата. Те не биваше да гледат как някой пребива баща им. Това бе сполетяло мнозина други и той знаеше, че няма смисъл да се бори.

През последвалите денонощия трябваше да лежи на студен и влажен под в стая без прозорци, без да знае дали навън е ден, или нощ. В ушите му звучеше плачът на децата.

Засипваха го с удари и с въпроси, отново и отново. Знаеха, че е попаднал на документи, в които пише кои хора в Дамаск работят срещу режима, и сега искаха да се сдобият с тази информация. В началото той не се съгласи. Каза, че като журналист не може да бъде принуден да издаде източниците си. Но след несекващите мъчения Карим в крайна сметка им даде каквото искаха. Имена и адреси. Когато успееше да заспи, краткотрайно и неспокойно, сънуваше хората, които бе издал. Привиждаше му се как нахлуват в домовете им, докато децата пищят, а половинките им плачат.

През останалото време дращеше ръцете си, за да прогони мислите за всички хора, чийто живот бе съсипал. Дращеше толкова силно, че по кожата му оставаха разкървавени рани, които се замърсяваха и инфектираха.

След три седмици го пуснаха и само няколко дни по-късно с Амина бяха събрали малкото багаж, който можеха да вземат със себе си. Амина докосна нежно раните му, когато ги видя, но той така и не й разказа какво е направил. Това беше неговата тайна, неговият срам, който никога нямаше да сподели с нея.

Карим облегна глава на стената. Стаята, в която се намираше, беше гола и студена, но поне бе чиста и подредена, а през малкия прозорец влизаше слънчева светлина. Чувството за безпомощност обаче беше същото. Не му се вярваше, че на полицията в Швеция й е разрешено да бие затворниците, но не беше сигурен. Беше чужденец в чужда държава и не знаеше нищо за правилата тук.

Мислеше, че е оставил всичко зад гърба си, когато пристигна в новата страна, но сега писъците на децата отново отекнаха в ушите му. Пръстите му се заровиха в белезите по ръцете. Удряше бавно челото си в стената на малката килия, докато звуците от улицата долитаха вътре през решетката на прозореца.

Може би съдбата го наказваше за това, което бе причинил на хората, които спохождаха сънищата му. Мислеше си, че ще може да избяга, но никой не бе в състояние да се измъкне от всевиждащото око на Бог.