Вещицата

Бохуслен, 1672

Майстор Андерш взе бутилката алкохол и махна тапата, а Елин започна да се моли. Подозираше, че Бог я е изоставил, но не можеше да спре да му се моли.

Студената течност се стече по гърба й и тя настръхна. Знаеше обаче какво ще последва. Вече не се въртеше и съпротивляваше, така само сваляше кожата от китките си. Пое си дълбоко дъх, щом чу звука от огнивото и усети мириса на огън. В следващия миг я запалиха и Елин изкрещя с цяло гърло.

Когато огънят изгасна, тя просто скимтеше. Усети как безсъзнанието се задава и милостиво притъпява сетивата й. Висеше от тавана като парче месо. Човешкото в нея постепенно я напускаше. Можеше да мисли единствено за болката и за дишането си.

Вратата се отвори и Елин предположи, че Ларш Хиерне се е върнал, за да провери дали е готова да си признае. Нямаше да издържи още дълго.

Гласът обаче принадлежеше на другиго. Беше глас, който познаваше твърде добре.

— Пресвета Богородице! — възкликна Пребен и в гърдите на Елин се загнезди мъничка надежда.

Той трябваше да омекне, като я види така, нали? Гола, осквернена и подложена на най-ужасни мъчения.

— Пребен — успя да каже Елин и опита да се обърне към него, но веригата я завъртя на другата страна. — Помогни… ми.

Гласът й секна, но тя знаеше, че я е чул. Пребен дишаше накъсано, но не продумваше. Накрая, след твърде дълга тишина, той каза:

— Тук съм като викарий на Елин. Дошъл съм да й кажа да признае престъплението, за което е осъдена. Ако Елин признае вещерските си деяния, ще може да изкупи греховете си. Обещавам лично да се погрижа за погребението й. Трябва само да се изповяда.

Щом чу неспокойния му глас и думите попиха в ума й, разумът сякаш я напусна. Увиснала на веригата, изгорена и опетнена, тя даде воля на лудостта. Нададе дрезгаво грачене и продължи да се смее, докато не чу вратата да се затваря. И реши. Не възнамеряваше да признае нещо, което не е извършила.

Денонощие по-късно Елин Йонсдотер призна, че е вещица и е вършила дяволски дела. Уменията на майстор Андерш я сломиха. След като закрепи тежести за краката й и я сложи по гръб върху легло от пирони, разрани кожата между пръстите й със стоманена пила, счупи палците й с менгеме и заби трески под ноктите й, Елин не издържа.

Присъдата беше потвърдена в съдилищата в Удевала и Йота. Тя беше вещица и осъдена на смърт. Първо щяха да я обезглавят, а после да изгорят тялото й на клада.

— Трябва да се храниш — каза Сам.

Отвори хладилника и погледна вътре. Джеси, която седеше до масата, сви рамене.

— Ще направя няколко сандвича.

Сам извади масло, сирене и шунка, после взе хляб и започна да маже филиите. Сложи два сандвича в чиния и я остави пред Джеси, а след малко й наля и чаша О’Бой[81].

— О’Бой е за деца — каза тя.

— Вкусно е.

Загледа се в нея, докато Джеси седеше наведена над масата и ядеше единия сандвич. Беше красива. Толкова красива, че чак го болеше. Бе готов да я последва до края на света и обратно. Надяваше се само, че и тя се чувства по същия начин.

— Нали не си размислила?

Джеси поклати глава.

— Не можем да се откажем сега.

— Трябва да проверим отново дали сме взели всичко. Трябва да сме съвършени. Трябва да се получи… елегантно. Красиво.

Джеси кимна и изяде последните хапки от втория сандвич.

Сам седна на съседния стол и я придърпа към себе си. Плъзна пръст по челюстта й и спря, щом стигна до устните й. По нищо не личеше, че кожата й е била покрита с черно мастило, но това, което се криеше отдолу, нямаше да изчезне толкова лесно. Имаше само един начин да се заличи. Искаше да й помогне. Щеше да й помогне. И едновременно с това щеше да отмие чернилката, която се бе насъбрала в него.

— Как сме с времето?

Той погледна часовника.

— Трябва да тръгваме след половин час. Но почти всичко е готово. Погрижих се и за оръжията.

— Какво беше чувството? — попита тя и си сложи качулката. — Хубаво ли беше?

Сам спря и се разрови вътре в себе си. Надълбоко. Видя пред себе си изненаданото изражение на Джеймс.

После се засмя.

— Адски хубаво.

От горния етаж кънтеше музика и Сана се качи раздразнено по стълбите. Отвори рязко вратата, а Вендела и Нилс подскочиха в леглото и бързо се отделиха един от друг.

— Какво правиш? — изкрещя Вендела. — Човек няма ли право на личен живот?

— Намали музиката. И от сега нататък ще държите вратата отворена!

— Ти луда ли си?

— Намалете музиката и дръжте вратата отворена, иначе не си мислете, че ще ви закарам до Танумсхеде.

Вендела отвори уста, за да възрази, но после я затвори. За миг на Сана й се стори, че едва ли не изглежда облекчена.

— И Басе ли ще идва?

Вендела поклати глава.

— Вече не излизаме с него — каза Нилс.

— Аха, и защо?

Нилс изведнъж си придаде сериозен вид.

— Хората се развиват. Израстват. Продължават напред. Това е част от пътя към зрелостта. Нали така, Сана?

Той наклони глава, после погледна към Вендела и й се усмихна. Тя като че се поколеба, преди да отвърне на усмивката му.

Сана се обърна. Имаше нещо в Нилс, което никога не беше харесвала. Басе вечно изглеждаше объркан, но в него имаше и нещо мило. В Нилс, от друга страна, имаше някаква грубост и Сана не разбираше откъде я е наследил. Бил и Гун бяха толкова сладки хора. Грижовни. Нилс беше съвсем различен.

Не й се нравеше, че дъщеря й излиза с него. А точно днес самата Вендела като че ли не искаше да бъде с Нилс.

— Намалете музиката. Вратата да е отворена. Тръгваме след десет минути.

Сам вдигна ключа, натисна копчето и колата изпиука.

— Можеш ли да караш? — попита Джеси.

Той отвори багажника и започна да реди багажа вътре.

— Мама ме научи. Карали сме тук в двора.

— Да се кара по пътя не е ли малко по-различно? — попита тя.

— Ти какво предлагаш? Да хванем автобуса?

Джеси поклати глава. Беше прав, разбира се. Пък и какво значение имаше?

— Тук ли е всичко?

— Да, така мисля — каза Сам.

— Остави ли USB стика в компютъра?

— Да, няма как да не го видят.

— Тубите?

— Тук са. — той затвори багажника и й се усмихна. — Не се притеснявай. Помислили сме за всичко.

— Окей — каза тя и отвори вратата.

Сам седна зад волана и запали двигателя. Изглеждаше спокоен и самоуверен и тя се отпусна. Пусна радиото и започна да прехвърля станциите, докато не попадна на весела музика. Беше някаква стара поп песен на Бритни Спиърс, но звучеше лекомислено и приповдигнато, пък и днес не й пукаше. Джеси свали прозореца възможно най-ниско и подаде глава навън. Затвори очи и усети как вятърът разрошва косата й и гали бузите й. След толкова години, най-накрая беше свободна. Свободна да бъде каквато поиска.

Всичко беше на мястото си, обмислено и подготвено. Сам внимателно беше описал стъпките в бележника си, вземайки предвид всички вероятности. Разполагаше с много часове, за да планира тази вечер. Нещата, които не знаеше, провери в гугъл. Всъщност не беше толкова трудно. Не се искаше кой знае какъв интелект, за да прецениш как може да нанесеш възможно най-много щети.

Унищожението щеше да има прочистващ ефект и да изравни баланса. Всички бяха съучастници. Всеки по свой начин. Тези, които си мълчаха през цялото време, които гледаха отстрани, без да кажат нищо. Тези, които се смееха. Които сочеха. Които допринасяха с възгласи и потупвания по гърба. Дори тези, които протестираха мълчаливо, които възразяваха толкова тихо, че никой не ги чуваше, най-вече за да се почувстват като добри хора, а не за да помогнат наистина.

Те също заслужаваха да бъдат застигнати от последствията.

Пристигнаха рано. Хората вътре в общинския дом все още подготвяха помещението за партито. Никой не ги видя. Не беше трудно да разтоварят колата и тайно да пренесат всичко необходимо. Тубите бензин бяха тежки, но успяха да ги скрият в храстите, като ги покриха с клони. Вечерният сумрак беше на тяхна страна.

Сам следеше изходите. Дълго бе размишлявал, преди да му хрумне съвсем просто решение. Големи катинари. Разбира се, хората вътре можеха да счупят някой прозорец, но не му се вярваше някой да прояви такава предприемчивост или смелост. Всички бяха такива страхливци.

Сам и Джеси чакаха в колата. Не разговаряха, просто се държаха за ръце. Обичаше да усеща топлината на дланта й в своята. Това щеше да му липсва. Но нищо друго. Болката беше прекалено силна. Животът болеше твърде много.

Накрая гостите заприиждаха. Сам и Джеси се взираха през прозореца и следяха внимателно кой пристига. Не биваше да започнат, преди да са дошли най-важните лица.

Накрая ги видяха. Първо се появиха Вендела и Нилс. Малко по-късно и Басе. Триото, изглежда, се беше разпаднало. Сам се наведе към Джеси и я целуна. Устните й бяха леко сухи и вдървени, но се отпуснаха, щом докоснаха неговите.

Целувката не продължи дълго. Бяха готови да започнат. Всичко беше изговорено.

Никой не погледна към тях, когато слязоха от колата. Описаха широка дъга, за да стигнат незабелязано до задната страна. Носеха тубите и сака със себе си. Никой не видя как прекосяват поляната. В сградата беше тъмно, прозорците бяха покрити с платове и найлони. Отвориха задната врата и музиката прокънтя силно. Над дансинга пред сцената светеха диско лампи.

Щом внесоха тубите и сака, Сам и Джеси излязоха навън, омотаха дръжките с верига и я заключиха с катинар. Не носеха нищо друго освен пари за входа, както и още една верига и катинар. Обиколиха сградата и застанаха на опашката. Никой не им обръщаше внимание. Всички бяха шумни и леко пияни, след като бяха загрели някъде.

Минаха покрай касата, без някой да ги заговори. Общинският дом вече беше пълен с хора. Танцуваща, шумна, разнолика тълпа. Сам припомни плана на Джеси шепнешком. Тя кимна. Тръгнаха покрай стената. Момче и момиче се натискаха близо до изхода. Сам ги разпозна, бяха от съседния клас. Бяха твърде заети със заниманието си и не ги забелязаха. Сам и Джеси отвориха сака и бързо скриха оръжията под дрехите си. Специално си бяха избрали широко, провиснало облекло. Оставиха тубите където си бяха. Още не им бяха необходими. Най-напред трябваше да залостят вратите, след това започваше веселбата.

Докато вървяха обратно към входа, Сам видя с периферното си зрение Вендела и Нилс по средата на дансинга. Танцуваха сред групичка ученици, но Басе не беше с тях. Сам го потърси с поглед и накрая го видя в другия край на залата. Стоеше облегнат на стената, скръстил ръце и вторачен в Нилс и Вендела.

На входа все още имаше десетметрова опашка от развеселени младежи, които искаха да влязат. Момчето, което продаваше билетите, стоеше точно пред входа и Сам отиде при него.

— Казаха ни да проверим дали вратите се затварят. Указания за сигурност. Ще отнеме само две минути.

— Окей — каза момчето. — Няма проблеми.

Сам затвори вратите и бързо сложи веригата и катинара. Отпусна рамене и си пое дълбоко дъх. Хайде, съсредоточи се. Никой няма да влиза. Никой няма да излиза. Имаха пълен контрол над цялата зала. Обърна се към Джеси и кимна. От другата страна на вратите вече се чуваше блъскане, но той не му обърна внимание. Музиката беше силна, чуваше го само той.

Таблото, откъдето се управляваше осветлението, се намираше в малка стая вляво от входа и той се отправи бързо натам. Погледна за последно към Джеси, която стоеше в готовност с ръце под дрехите. Сам включи лампите и издърпа бушона за озвучението. Нямаше връщане назад.

Щом светлината заля залата и музиката спря, за миг настана объркана тишина. После някой се развика, а едно момиче изпищя. Чуха се още обезпокоени гласове. Изглеждаха бледи и жалки, застанали под ярката светлина. Сам усети как се изпълва с увереност и остави чувствата, които бе трупал през годините, да се излеят навън като приливна вълна. Пристъпи напред и се обърна към дансинга, така че всички да могат да го видят.

Джеси застана до него.

Бавно извадиха оръжията. Бяха решили всеки да носи по два пистолета. Пушките щяха да бъдат твърде обемисти и трудно биха могли да ги скрият.

Сам стреля във въздуха с един от пистолетите и приказките веднага секнаха. Всички зяпнаха към тях. Най-накрая ситуацията се обърна. Винаги бе знаел, че е по-добър от тях. Незначителни хора с незначителни, банални мисли. Светът скоро щеше да ги забрави. Той и Джеси обаче щяха да бъдат запомнени.

Сам тръгна към дансинга. Нилс и Вендела го гледаха тъпо. Ужасът в погледа на Нилс му достави удоволствие. Сам виждаше, че Нилс разбира. Вдигна пистолета, без да трепне. Бавно, наслаждавайки се на всяка секунда, натисна спусъка. Изстрелът попадна право в челото му и Нилс се строполи на пода. Лежеше по гръб с отворени очи. От перфектната, закръглена дупка потече тънка струйка кръв.

Ходеха ли, ходеха. Всяка вечер излизаха да се разхождат. Имаха чувството, че въздухът в мазето ще ги задуши, че стените ще ги смачкат, докато спят. Телевизорът на горния етаж работеше до два-три през нощта, бабата като че никога не спеше. Единственият изход беше да се разхождат навън. С часове. Хубаво да се изморят и да поемат достатъчно кислород, че да им стигне за цяла нощ в мазето.

Не говореха по време на разходките си. Ако го стореха, имаше риск да се заприказват за миналото и после да сънуват срутени къщи и взривени деца. Съществуваше риск да се заприказват и за бъдещето и да осъзнаят, че то не носи надежда.

Сякаш хората в къщите, покрай които минаваха, се намираха в друг свят.

От другата страна на прозорците бе тази Швеция, която искаха да опознаят. Опитваха всяка вечер. Разхождаха се из града и гледаха апартаментите, чиито балкони бяха странно спретнати. Нямаше пране, нямаше лампи, най-много няколко светещи крушки. Веднъж видяха, че някой е сложил юка на балкона си. Това беше нещо толкова необичайно, че Аднан посочи растението на Калил.

После слизаха до училището. То бе впечатляващо. Изглеждаше толкова ново. Толкова хубаво.

— В червената къща май има парти — каза Аднан и посочи общинския център.

Бил бе опитал да им обясни какво представлява сградата, но в арабския нямаше аналог, затова, докато живяха там, бежанците просто я кръстиха „червената къща“.

— Да отидем да надникнем? — попита той.

Калил поклати глава.

— Приличат на младежи. Сигурно са пили алкохол. Все някой от тях ще има проблем с „мангалите“.

— Не е нужно да става така — каза Аднан и дръпна Калил за ръката. — А и може да срещнем момичета.

Калил въздъхна.

— Както казах: ще си имаме неприятности, ако отидем там.

— Оф, хайде де.

Калил се поколеба. Знаеше, че е прекалено предпазлив. И нищо чудно.

Аднан тръгна към сградата, но Калил го дръпна.

— Слушай!

Аднан спря и се ослуша. Обърна се към Калил с ококорени очи.

— Изстрели — каза той.

Калил кимна. Двамата добре познаваха този звук. И сега идваше от общинския център. Те се спогледаха, после забързаха натам.

— Сватбата беше фантастична — каза Ерика и се сгуши до Патрик на дивана. — Така се изненадах, когато Ана и Дан влязоха в църквата. Усещах, че крие нещо от мен, но никога не бих се досетила, че е намислила двойна сватба.

Все още беше в шок от изненадата, но сватбеното празненство беше най-забавното, на което бе присъствала, като в това число включваше и своето. Всички бяха трогнати от неочакваната поява на Ана и Дан и настроението беше приповдигнато още в църквата. След прекрасната вечеря, съпътствана от множество речи, дансингът кипя цяла нощ.

Сега седяха на верандата, наблюдаваха залязващото слънце и се наслаждаваха на спомените.

— Боже — каза Патрик. — Да се беше видяла, когато Дан и Ана влязоха. Помислих, че ще се превърнеш в локва. Нямах представа, че някой може да плаче толкова много. Беше страшно сладка. Гримът ти се разтече, приличаше на миещо мече. Или коте. Черно коте с малко, сладко носле…

— Просто прекрасно — каза Ерика, но трябваше да се съгласи.

Щом отидоха в хотела, първата й работа беше да оправи грима си в тоалетната. Спиралата и очната й линия се бяха размазали и тя приличаше на…

Ерика се сепна, а Патрик я погледна учудено.

— Какво има? Изглеждаш, все едно си видяла призрак.

Ерика се изправи рязко. Сети се за още нещо, което я бе глождило. Нещо, което Патрик спомена за Хелен.

— Вчера каза нещо, когато говорехме за Хелен. Нещо за „вафлата, която е дала на Неа“. За какво става дума?

— Ами в стомаха на Неа имаше шоколад, това е последното, което е яла. Шоколад и брашно, да бъдем по-точни. Педерсен предположи, че става дума за вафла. Когато питах Хелен, тя каза, че Неа я е видяла да яде вафла „Кекс“ и я помолила да пробва, затова са си я разделили. А в плевника в обора открихме опаковка от „Кекс“, така че…

— Хелен не може да е яла шоколадова вафла. Алергична е. Тя ли го спомена първа, или ти я попита?

Патрик се замисли и поклати глава.

— Не съм сигурен… Може и аз да съм го споменал.

— А Неа как наричаше приятеля си в обора? Котката?

— Черното коте — каза Патрик и се засмя. — Децата са големи образи.

— Патрик — каза Ерика и го погледна сериозно. — Знам какво е станало. Знам кой го е направил.

— Кое?

Ерика тъкмо щеше да обясни, когато телефонът на Патрик звънна.

Стомахът й се сви от притеснение, щом видя погледа му.

Патрик слушаше мрачно. После затвори и се обърна към нея.

— Трябва да тръгвам — каза той. — Обади се Мартин. Имало е стрелба в общинския център в Танумсхеде.

— Какво знаем? — попита Мартин и се обърна към Паула и Мелберг на задната седалка.

Той беше дежурен и отиде да ги вземе с колата, след като се обади на Патрик.

— Имаме ли представа кой е стрелецът?

Паула го погледна в огледалото.

— Не — каза тя. — Но поддържам връзка с Аника, хората вече звънят в участъка и се надявам скоро да научим повече.

— Възможно ли е да е свързано с бежанците? — попита Мелберг. — Отново?

— Не ми се вярва — каза Мартин и поклати глава. — Изглежда, има някакво училищно празненство преди началото на учебната година, така че става дума за ученици от гимназията.

— По дяволите, това са деца — каза Мелберг. — Колко остава?

— Моля те, Бертил, познаваш пътя не по-зле от мен — каза Мартин нетърпеливо.

— Нуждаем ли се от подкрепление? — попита Паула. — Да се обадя ли на Удевала?

Мартин се замисли за миг, но инстинктивно вече знаеше какво ще отговори. Положението беше сериозно. Много сериозно.

— Да, обади им се — каза той, без дори да попита Мелберг.

Натисна педала на газта и увеличи скоростта.

— Почти стигнахме, виждате ли Патрик и Йоста?

— Не, но са на път — отвърна Паула.

Щом зави към общинския център, Мартин видя двама младежи, които се отдалечаваха тичешком от сградата. Паркира близо до тях, слезе от колата и успя да ги спре.

— Какво става?

— Someone is shooting in there! — каза едното момче, което Мартин бе виждал в бежанския център. — Това е crazy! People are panicking…[82]

Думите се изливаха от устата му на смесица от английски и шведски. Мартин вдигна ръка, за да го накара да говори по-бавно.

— Знаете ли кой?

— Не, не видяхме, we just heard shots and people screaming.[83]— Окей, благодаря, сега бягайте оттук — каза Мартин и ги подкани с жест.

Погледна към общинския център, после се обърна към Паула и Мелберг.

— Трябва да разберем какво става, ще се приближа — каза той и извади служебното си оръжие.

— И ние идваме — отговориха те.

Мартин кимна.

Към тях се задаваха още младежи, но те, изглежда, се бяха намирали отвън. Мартин не виждаше никой да излиза от сградата.

— Да се разделим — каза той. — Приближете внимателно до прозорците. Трябва да добием представа за обстановката вътре.

Паула и Мелберг кимнаха и тримата започнаха да се прокрадват тихо към общинския център. Напрегнат до краен предел, Мартин се отправи към дългата страна. Надникна през един от прозорците и целият изтръпна. Вече знаеше с какво си имат работа. Това обаче не означаваше, че знае как да се справи със ситуацията. Патрик и Йоста бяха на път, но подкрепленията от Удевала щяха да се забавят, а интуицията му подсказваше, че не разполагат с толкова време.

Чуваха се все повече писъци. Сам стреля във въздуха.

— Млък!

Всички се смълчаха, но тук-там все още се чуваха хлипания. Сам кимна към Джеси и тя тръгна към задния изход. Пренесе с усилие тубите бензин и ги остави в краката на Сам.

— Ти — каза Сам и посочи едро момче с бяла риза и кафяви панталони от чино. — Вземи едната туба и я излей ей там.

Той посочи към лявата стена на залата, след което кимна на едно момче с набито телосложение и розова риза.

— А ти се заеми с другата стена. Гледайте добре да напоите завесите.

Той посочи платовете, които висяха пред прозорците.

Момчетата стояха като парализирани, но щом Сам вдигна пистолета към тях, се разбързаха. Взеха по една туба, отидоха до двете дълги стени и се спряха несигурно.

— По-живо! — викна Сам и се обърна към Джеси. — Наглеждай ги. Ако не изпълняват нарежданията, ги застреляй.

Сам погледна разтрепераната, хлипаща, жалка група ученици. Някои търсеха път за бягство и преценяваха шансовете си да се измъкнат.

— Вратите са заключени, няма да излезете — каза той и се ухили. — Не ви съветвам да вършите глупости.

— Защо? — попита Фелисия от неговия клас. — Защо го правите?

Тя беше от популярните. Големи цици и гъста руса коса. Тъпа като пън.

— Как мислите? — отвърна той.

Погледна към Вендела, която стоеше до тялото на Нилс, с късата си пола и миниатюрния потник, и го гледаше разтреперана.

— Имаш ли някаква теория, Вендела? Защо го правим?

Той огледа помещението и спря погледа си на Басе.

— Ти какво ще кажеш?

Басе плачеше мълчаливо.

— Недей да стоиш там като наказан — каза Сам. — Ела при Вендела и Нилс. Нали сте такива добри приятели. Желязното трио.

Басе запристъпва бавно към Вендела. Застана до нея, без да поглежда тялото на Нилс.

Сам наклони глава.

— Кой от вас да застрелям първо? Можете сами да решите, не е ли яко? Или предпочитате аз да избера? Решението не е лесно. Дали да гръмна кучката, която командва, или пък мекотелото, което винаги прави каквото му кажат?

Те не отговориха. Бузите на Вендела бяха почернели от разтеклия се грим.

Контролът вече беше в ръцете на Сам.

Той вдигна пистолета. Стреля. Вендела падна на пода, без да издаде звук. Между стените отекнаха пронизителни писъци и той отново изкрещя:

— ТИХО!

Плачът обаче не стихваше, а едно момче от седми клас повърна на пода. Вендела лежеше от дясната страна на Нилс. Сам не се беше прицелил толкова добре, колкото първия път, и куршумът я бе улучил в окото. Но резултатът беше същият.

Тя беше мъртва.

Ерика седеше до Патрик, който караше по-бързо от всякога. Знаеше, че това е против всякакви правила, а и против здравия разум, но тя го принуди да я вземе. „Животът на децата е в опасност, каза Ерика. На място ще са нужни възрастни, които могат да им окажат подкрепа и да ги утешат.“ И беше права. Естествено. Той стисна ръката й и погледна към красивия летен пейзаж. Имаше нещо приспивно в шофирането по тъмните, пусти пътища, но Патрик никога не се бе чувствал толкова буден, колкото сега.

Най-накрая видя отбивката, която водеше към общинския център. Зави толкова рязко, че гумите изскърцаха. Паркира до колите на Мартин и Йоста и каза на Ерика да остане вътре, след което слезе и отиде при колегите си, за да получи първоначална оценка на ситуацията.

— Стрелецът е синът на Хелен! И дъщерята на Мари! — каза Мартин и го погледна превъзбудено.

Мелберг и Паула кимнаха.

— Положението е критично, какво да правим? Сам и…?

Мартин се опита да си спомни името и Патрик допълни:

— Джеси, казва се Джеси.

— Да, Сам и Джеси са въоръжени и държат учениците вътре за заложници. Едно момче лежи на пода и не мърда, но пред него имаше хора и не можахме да преценим колко е зле. Обадих се на бърза помощ, идват насам, но ще отнеме известно време.

— А подкреплението от Удевала? — попита Патрик.

— Ще пристигнат най-рано след половин час — каза Паула. — Не мисля, че можем да чакаме толкова дълго.

Отвътре се чу нов гърмеж и те подскочиха.

— Какво ще правим? — каза Йоста. — Не можем просто да седим и да чакаме подкрепление, докато вътре стрелят по деца.

Патрик се замисли за няколко секунди и взе решение. Отвори вратата на колата и помоли Ерика да излезе. Обясни й какво се е случило и какъв е залогът.

— Нали имаш телефонния номер на Сам? — попита той.

Тя кимна.

— Да, взех го, когато го интервюирах.

— Ще ми го дадеш ли? Единственият ни шанс е да опитаме да се свържем със Сам. Да говорим с него и Джеси и да ги убедим да спрат с тази лудост.

Ерика му издиктува номера и той го набра с разтреперани пръсти. Даваше свободно, но никой не отговаряше.

— Проклятие! — изруга той и усети как се паникьосва. — Хелен трябваше да е тук, може би Сам би пожелал да говори с нея. Но ще отнеме твърде дълго време да я доведем. Трябва да се свържем с него сега, иначе може да застреля още някого!

Ерика застана пред него.

— Може ли да пробвам? — попита тя тихо. — Може би ще вдигне, ако види, че се обаждам аз. Комуникирахме добре, когато се срещнахме. Стори ми се, че той се разкри пред мен.

Патрик я погледна сериозно.

— Струва си да опитаме.

Ерика извади телефона си, а Патрик се загледа напрегнато в нея. Сигналите зазвучаха в слушалката.

— Пусни високоговорителя — прошепна той.

— Защо се обаждаш?

Гласът на Сам отекна призрачно из паркинга.

Ерика си пое дъх.

— Надявах се, че ще искаш да говориш с мен — каза тя. — Когато те видях, останах с впечатлението, че ти се струва, че никой не те слуша. Но аз те слушам…

Той мълчеше. На заден фон се чуваха хлипания и шепот. Някой извика.

— Сам?

— Какво искаш? — каза той с хилядолетен глас.

Глас на стар човек.

Патрик направи знак на Ерика, че иска телефона, и след няколко секунди колебание тя му го даде.

— Сам? Патрик Хедстрьом е. От полицията.

Тишина.

— Просто искам да поговорим. Някой вътре нуждае ли се от помощ? Линейката е на път…

— Твърде късно е за линейка.

— Какво имаш предвид? — попита Патрик.

— Твърде късно е…

Гласът на Сам заглъхна. Чуха как Джеси изръмжава на някого да мълчи.

Патрик се поколеба. Погледна Ерика, която кимна. Рискуваха. Или щеше да спечели доверието на Сам, или щеше да влоши нещата. Но комуникацията с него беше единственият им шанс. Не можеха да нахлуят вътре, преди да са пристигнали подкрепленията, така че най-доброто, което можеха да направят, бе да поддържат разговора.

— Знаем, Сам — каза Патрик. — Наясно сме какво е станало. Знаем, че майка ти е опитала да поеме вината за случилото се. Какво ще кажеш да пуснеш останалите ученици навън, те не са направили нищо, а после ще поговорим на спокойствие?

— Не са направили нищо? Откъде, по дяволите, знаете дали са направили нещо, или не? — отвърна Сам, а гласът му премина във фалцет. — Представа си нямате. Те са отвратителни, винаги са били такива и не заслужават да живеят.

Той изхлипа и Патрик съзря шанс, пролука. Стига Сам да изпитваше нещо, можеше да достигне до него. Най-опасни бяха хората, които са изключили напълно.

— А Неа? — каза той. — Какво стана с нея? И тя ли заслужаваше да умре?

— Не, това беше злополука — каза Сам тихо. — Не исках да става така. Аз… видях мама да целува Мари. Мислеха си, че са сами, но ги видях ясно от скривалището ми в обора. Исках да бъда сам, но Неа не ме оставяше на мира. Приказваше ми, искаше да си играем и накрая изгубих търпение и я бутнах. Тя се озова опасно близо до ръба, протегнах ръка, за да я издърпам, но тя явно се изплаши от мен, бях я блъснал малко по-силно, отколкото възнамерявах… направи крачка назад и… падна…

Настана мълчание. Патрик погледна Ерика.

— И майка ти ти помогна да прикриеш станалото? — попита той, макар че вече знаеше отговора.

Сам продължаваше да мълчи. Чуваха се само жалните хлипания и викове за помощ на младежите около него.

— Съжалявам — каза Сам тихо. — Кажи на мама, че съжалявам за всичко.

После затвори.

Патрик опита трескаво да му се обади отново, но той не вдигна. Прогърмя нов изстрел и всички се стреснаха. Патрик погледна мрачно часовника си.

— Не можем да чакаме. Трябва да се приближим. Ерика, остани тук с Мелберг. В никакъв случай не бива да напускаш колата. Окей?

Ерика кимна.

— Паула, Мартин, Йоста, вие ме последвайте. Мелберг, ти посрещни колегите, когато пристигнат, и ги информирай за ситуацията. Окей?

Всички потвърдиха. Патрик погледна решително към общинския център и провери пистолета си. Нямаше представа дали ще може да предотврати катастрофата. Но беше длъжен да опита.

Сам трепереше леко, когато затвори. Те знаеха. Знаеха какво е направил. За миг сцената отново се разигра пред очите му. Видя как малкото телце полита от ръба. Искаше Неа просто да се махне оттам, да го остави на спокойствие. Изражението й, когато загуби равновесие и падна, беше по-скоро учудено, отколкото изплашено. Той се хвърли напред, опита да я хване, но беше късно, тя вече лежеше на пода, а около главата й се образуваше локва кръв. Видя я как си поема няколко хрипливи глътки въздух. После тялото й сякаш се сви, а погледът й угасна.

Ако това не се бе случило, сега сигурно нямаше да стои тук. Записките в тефтера му бяха просто игра, фантазия, начин да почувства, че всеки момент би могъл да поеме контрола, ако поиска. Но след това, което направи с Линеа, и това, което причиниха на Джеси, вече нямаше какво да губи.

— Полицията е отвън — каза той на Джеси. — Време е да приключваме.

Джеси кимна.

Направи няколко крачки към Басе и застана пред него, спокойна и стъпила здраво на земята. Вдигна пистолета и допря дулото до челото на Басе. Очите му се насълзиха и той успя да каже „извинявай“. Чуваха се единствено откъслечни ридания. Ръката на Джеси потръпна при изстрела. Главата на Басе отскочи назад и той падна по гръб.

Сам и Джеси погледнаха за миг към триото, после учениците около тях отново се разпищяха. Този път беше достатъчно Сам да вдигне пистолета си, за да ги накара да млъкнат.

Джеси пъхна ръка в джоба си, извади две запалки и ги хвърли на момчетата, които бяха излели бензина.

— Запалете го — каза Сам.

Те не помръднаха. Просто гледаха запалките.

Сам стреля в гърдите на едрото момче с бялата риза. То погледна изненадано надолу към мястото, където разцъфваше роза от кръв. Миг по-късно се свлече на колене и падна по корем. Запалката остана в дясната му ръка.

— Ти, вземи запалката.

Сам посочи дребно момче с очила, което се наведе разтреперано.

— Запалете бензина — каза Сам и отново вдигна пистолета.

Момчетата доближиха запалките до напоените завеси. Пламъците облизаха плата и бързо плъзнаха нагоре и настрани. Вече нямаше смисъл да опитват да спрат виковете. Тълпата се завтече паникьосано към вратите.

Сам и Джеси с гръб един към друг, точно както се бяха упражнявали. Вдигнаха пистолетите. Сам усещаше топлината на Джеси и ритмичния трепет на тялото й, когато натискаше спусъка. Никой не биваше да се измъкне, никой не заслужаваше да оцелее. Всичко или нищо, разбраха се така още в началото. Това се отнасяше и за самия Сам. И за Джеси. За кратък миг съжали, че я бе въвлякъл в това. После видя как Неа пада от ръба.

Полицаите им казаха да се прибират. Калил беше повече от готов да ги послуша, но Аднан го дръпна за блузата.

— Не можем да си тръгнем, трябва да помогнем!

— Как? — каза Калил. — Полицията е тук. Какво бихме могли да направим ние?

— Не знам, но вътре има млади хора. На моята възраст.

— Не трябва да сме там — каза Калил и посочи към червената къща.

Полицаите се приближаваха към ъгъла, откъдето можеше да се надникне вътре.

— Прави каквото искаш — каза Аднан и се обърна.

Калил разбра, че отива към задната страна на сградата.

— Мамка му — изруга той и го последва.

Вратите бяха покрити с някакъв плат, но той висеше малко накриво и през прозорчето на едното от крилата се виждаше вътре. Бързо видяха стрелците. Момче и момиче. Изглеждаха толкова млади. На пода лежаха двама души. Момичето отиде до друго момче. Калил усети как Аднан стисна ръката му. Без да покаже каквато и да е емоция, момичето застреля момчето. То се строполи по гръб до другите тела.

— Защо полицията не прави нищо? — прошепна Аднан със свито гърло. — Защо не правят нищо!

Той дръпна веригата с катинара.

— Твърде малко са, сигурно чакат подкрепления — каза Калил и преглътна. — Онези двамата са залостили вратите, ако полицаите опитат да влязат, рискуват още някой да бъде застрелян.

— Да, но просто да стоят и да гледат…

Аднан продължаваше да стиска силно ръката на Калил.

Още един ученик падна мъртъв, а този с пистолета посочи едно момче с очила.

— Какво правят?

— Мисля, че се досещам — каза Калил.

Не можа да се сдържи, обърна се и повърна. Оплеска си обувките, но просто избърса устата си с длан, без да обръща внимание. Вътре в сградата пламна огън. Децата вътре се разпищяха, страхът и паниката им нарастваха с всяка секунда. Всички се втурнаха към вратите. Изстрелите се сипеха един след друг. Аднан и Калил гледаха ужасено как телата падат по пода.

Калил се огледа. Видя едно паве, отделено от настилката, взе го и го вдигна над главата си. Заудря веригата отново и отново, докато тя най-накрая поддаде и той отвори вратата.

Огънят бушуваше насреща им. Отвътре се чуваха виковете на изплашените до смърт младежи. Димът беше гъст и черен и пареше очите, но въпреки това Калил и Аднан видяха, че към изхода се втурват паникьосани силуети.

— Насам, насам! — развикаха се те, помагайки им да излязат.

Димът ги заслепяваше, очите им пареха и сълзяха, но те продължаваха да насочват изплашените деца към свободата. Калил чу Аднан да вика нещо съвсем близо до него, после го видя да помага на едно момиче.

В следващия миг Аднан бе застигнат от огъня. Калил се извърна, щом чу писъците му.