Вещицата

Случаят „Стела“

Животът без Кейт беше толкова празен. Лейф кръстосваше напред-назад из къщата, без да знае къде да се дене. Тя му липсваше толкова много. Годините, изминали, откакто спуснаха ковчега под земята, не бяха облекчили мъката му. Самотата му по-скоро я бе увеличила. Вярно, децата го посещаваха, искаха да помогнат, с Кейт ги бяха възпитали добре. Виола наминаваше да го види, кажи-речи, всеки ден. Но вече бяха големи, имаха си собствен живот, семейства, работа — съществуване, в което нямаше и не биваше да има място за стар, тъгуващ мъж. Така че той се преструваше пред тях, казваше, че всичко е наред, че излиза да се разхожда, че слуша радио, че решава кръстословици. И наистина правеше всичко това. Но Кейт продължаваше да му липсва ужасно. Без нея имаше чувството, че се разпада.

Липсваше му и работата. Чувстваше се така, сякаш никога не е имал някакви професионални задължения.

Сега, когато имаше толкова свободно време, започваше да се замисля. За какво ли не. За свидетели. За престъпления. За неща, които хората бяха споменавали през годините. Или бяха премълчавали.

Но преди всичко си мислеше за случая „Стела“. Което бе странно. В началото беше искрено убеден. Преди Кейт да го разколебае. Тя винаги се бе съмнявала и накрая стана съвсем очевидно, че това я тормози. Както тормозеше и него сега.

Нощем, когато сънят отказваше да го навести, Лейф си припомняше следствието. Всяка дума. Всяко показание. Всяка подробност. И колкото повече мислеше, толкова повече се засилваше усещането му, че има нещо гнило. Че има нещо, на което не бяха обърнали внимание заради неговото нетърпение да разрешат случая и да дадат отговор на семейството.

Но повече не можеше да си затваря очите за пропуските си. Още не знаеше как, кога или къде. Но беше допуснал ужасяваща грешка. Убиецът на Стела все още обикаляше на свобода.

— Ритенце?

Мелберг почука на вратата за пети път, но в отговор получи единствено ругатни на испански. Или поне така му се струваше. Не владееше испанския особено добре, но съдейки по интонацията, отвътре не долитаха обяснения в любов.

— Миличка? Скъпа? Прекрасна моя Рита?

Говореше толкова мило, колкото можеше. Почука отново, след което въздъхна. Та нали искаше да помоли за извинение, защо беше толкова трудно?

— Моля те, може ли да вляза? Все някога трябва да поговорим. Помисли за Лео, дядко му липсва.

Мелберг чу мърморене, но не последва нова тирада. Това говореше, че е избрал правилна стратегия.

— Не може ли само да поговорим малко? Липсваш ми. Липсвате ми.

Затаи дъх. Вътре цареше пълна тишина. После се чу завъртане на ключ. Мелберг облекчено въздъхна, вдигна торбата с багажа си и щом Рита отвори вратата, предпазливо престъпи прага. Нямаше да е за пръв път, ако го удареше с нещо тежко по главата. Темпераментът на Рита понякога караше предметите да се разхвърчат във въздуха. Сега обаче тя се задоволи с това да скръсти ръце и да се вторачи в него.

— Извинявай, действах прибързано и глупаво — каза той и за свое удоволствие видя как челюстта на Рита увисна.

Това бе първият път, когато тя го чуваше да се извинява.

— Разбрах какво е станало — каза Рита, а тонът й все още беше суров и гневен. — Нали знаеш, че това, което си направил, може да е довело до пожара?

— Да, да, знам, и безкрайно съжалявам.

— Научи ли нещо от всичко това? — попита тя.

Той кимна.

— Много неща. И ще направя каквото мога, за да оправя кашата.

— Добре! Можеш да започнеш, като прибереш в чували нещата, които съм събрала в спалнята.

— В чували? Мислех, че каза…

Обзе го паника, което явно си пролича в погледа му, защото Рита добави бързо:

— Разчистих част от дрехите ти. И от моите. За бежанците в общинския дом. Можеш да ги сложиш в чували и да дойдеш с мен да им ги дадем. Доколкото чух, Бил полага огромни усилия, за да помогне на бежанците, чиито домове са били унищожени.

— Кои дрехи си подбрала? — каза Мелберг притеснено, но веднага млъкна.

Дори той разбираше, че сега не е моментът да оспорва решенията й. Ако някои от любимите му дрехи бяха попаднали в купчината за бежанците, винаги можеше да ги прибере дискретно в гардероба.

Рита сякаш чу мислите му.

— Ако върнеш дори едно нещо, и тази вечер ще трябва да си търсиш къде да спиш! И не само тази…

По дяволите. Рита винаги беше една крачка напред, помисли си той, докато отиваше към спалнята. Купчината върху леглото беше притеснително голяма. Най-отгоре лежеше любимият му пуловер. Можеше да се съгласи, че пуловерът бе имал и по-добри дни. Но беше страшно красив, няколкото дупки тук и там не бяха болка за умиране. Мелберг го вдигна предпазливо и се огледа. Може би тя нямаше да забележи…

— Ето!

Рита се появи зад него с чувал за боклук в протегнатата си ръка. С дълбока въздишка Мелберг сложи пуловера вътре, а след това се зае и с останалите дрехи. Нейната купчина беше два пъти по-малка, но той осъзна, че не би било удачно да го отбележи гласно. Напълни два чувала, завърза ги и ги остави в антрето.

— Да потегляме — каза Рита и излезе от кухнята с две кутии, препълнени с храна.

Излезе първа, но когато той остави чувалите, за да заключи, Рита се обърна и каза:

— Между другото, от утре ще имаме гости.

— Гости? — повтори той и се зачуди кого е поканила.

Понякога гостоприемството на Рита наистина минаваше всякакви граници.

— Да. Децата на Карим ще живеят с нас, докато не го изпишат от болницата. Това е най-малкото, което можем да направим, като се има предвид какво си забъркал.

Мелберг отвори уста, за да каже нещо, но бързо я затвори и вдигна чувалите. Понякога беше най-добре да подбираш битките си.

— Здрасти, Бил, добра посещаемост! — каза Паула, като огледа помещението.

В общинския дом пристигаха още и още хора и старата сграда кипеше от активност. Шведи и бежанци разговаряха шумно помежду си, а към тавана се носеше весел смях.

— Да, да не повярва човек! — каза Бил. — Такава щедрост! Такава ангажираност! Кой би предположил?

— Изглежда, все пак от това може да излезе и нещо добро — отбеляза Паула мрачно.

Бил кимна.

— Имаш право. Разбира се, мислите ни са със семейството в болницата — каза той и прехапа долната си устна.

Съпругата му Гун се приближи и го хвана под ръка.

— Има ли някакви новини? — попита тя.

Паула поклати глава.

— Последната информация е, че децата на Карим и Амина ще останат в болницата за наблюдение до утре сутринта. Карим ще трябва да остане още няколко дни, защото ръцете му са пострадали сериозно, а Амина… ами, не се знае какво ще стане.

Гун притисна тяло до Бил.

— Ако можем да направим нещо…

— Боже, вие вече правите повече, отколкото някой би могъл да иска — каза Мартин и обходи стаята с поглед.

— Предложих на Карим децата да останат у нас — каза Паула.

Гун кимна.

— Колко мило от ваша страна. Иначе ние също бихме се радвали да ги гледаме.

— Не, не — каза Паула. — Лео ще се радва да има с кого да си играе, а майка ми ще помага, докато съм на работа.

Мартин се прокашля.

— Трябва да поговорим с някои от съседите на Карим и Амина. За да проверим дали някой е чул или видял нещо. Можеш ли да ни посочиш някого…?

Той огледа тълпата.

— Естествено — отговори Бил. — Вече се ориентирам кой кой е и знам, че двойката ей там живееше точно до Карим и Амина. Започнете с тях и после ги питайте с кого още може да разговаряте.

— Благодаря — каза Паула.

Двамата с Мартин си проправиха път до двойката, посочена от Бил. Разговорът обаче се оказа разочароващ, а останалите съседи също не можаха да помогнат. Никой не беше усетил нищо. Всички спели, но изведнъж се събудили от писъците и дима, а щом излезли, навън вече бил настъпил хаос.

Паула седна на един стол в ъгъла. Обземаше я все по-силно чувство за безнадеждност. Щяха ли изобщо да успеят да заловят виновника? Мартин седна до нея и започна да размишлява на глас как биха могли да продължат нататък, но ненадейно замълча по средата на едно изречение. Паула проследи погледа му и по лицето й се изписа широка усмивка.

— Това там…?

Тя го сръчка и Мартин кимна. Нямаше нужда да отговаря. Червенината по бузите му го издаде и Паула се усмихна още по-широко.

— Хубава е.

— О, стига — каза той и се изчерви още повече.

— Кога ще ходите на вечеря?

— В събота — каза Мартин, без да сваля поглед от жената с детето.

— Как се казва? — попита Паула и също се загледа в нея с любопитство.

Изглеждаше симпатична. Имаше мили очи, но в тях си личеше стресираният поглед на майка на малко дете, който самата Паула виждаше всеки ден, когато се погледнеше в огледалото.

— Мете — каза Мартин, чието лице вече беше почервеняло толкова много, че почти не си личеше къде започва косата му.

— Мартин и Мете — каза Паула. — Звучи доста добре.

— Престани — каза той и се изправи, щом Мете погледна към тях.

— Помахай й — подкани го Паула.

— Не, не — отвърна Мартин нервно, но Мете вече се беше запътила към тях, вдигнала сина си на ръце.

— Здрасти! — каза тя щастливо.

— Привет! — каза Паула и бързо вдигна ръка, за да я поздрави.

— Станалото е ужасно — каза Мете и поклати глава. — Как може някой да е толкова зъл, че да стори такова нещо? Та там е имало деца.

— Да, не спирам да се изненадвам на какво са способни хората — каза Паула.

— Знаете ли кой го е направил? Или кои?

Мете погледна Мартин, който моментално пак се изчерви.

— Още не, разговаряхме с някои хора тук, но никой не е видял нищо, за жалост.

— Значи, още един подпален бежански център за статистиката — каза Мете.

Паула и Мартин не отговориха. Опасяваха се, че е права. Както изглеждаше, не разполагаха с никакви конкретни следи. Такива палежи се случваха из цяла Швеция и в повечето случаи нямаше задържани. Рискът и сега да стане така беше голям.

— Дойдохме само да оставим някои от старите играчки на Йон — каза Мете и целуна сина си по бузата. — Сега трябва да тръгваме, но ще се видим утре, нали?

— Да, да, разбира се — каза Мартин.

Червенината вече беше стигнала до врата му. Той махна на Мете и Йон, които се запровираха към вратата.

Паула също им помаха, след което се обърна към Мартин и се ухили:

— Одобрявам!

Мартин въздъхна, но след миг беше негов ред да се засмее.

— Виж! Изглежда, греховете на Бертил са били опростени…

Паула погледна към вратата и завъртя очи, щом видя майка си и Мелберг да влизат, нарамили две торби и два чувала.

— Мислех, че този път ще му се сърди поне седмица — въздъхна тя. — Мама е твърде добра… Но да… Той не е лош човек, искал е да помогне.

Мартин се засмя.

— Чудя се дали по-скоро ти не си твърде добра.

Паула не отговори.

Сам игнорира първите пет съобщения на Джеси, но накрая не издържа. Всъщност не беше ядосан. Разбираше я. Ако не познаваше Вендела и останалите толкова добре, може би и той би постъпил като нея.

По-скоро се притесняваше. От това какво са намислили. От това, че ще я наранят.

В продължение на няколко минути седя с телефона в ръка, преди да напише:

„Да се срещнем в гората зад къщата ми. До големия дъб. Няма как да не го видиш.“

След като изпрати съобщението, слезе на долния етаж. Джеймс седеше на бюрото си и се взираше в компютъра. Щом Сам влезе, той вдигна глава с онази бръчка между веждите, която винаги се появяваше, когато видеше сина си.

— Какво искаш? — попита Джеймс.

Сам сви рамене.

— Мислех да отида да пострелям малко. Може ли да взема колта?

— Да — каза Джеймс, изправи се и отиде до шкафа с оръжията. — Мислех следобед да се поупражняваме.

— Имам среща с Джеси.

— Ще стреляш с приятелката си?

Джеймс закриваше шкафа и Сам чу единствено звука от въвеждането на цифрите и изпиукването, когато шкафът се отключи.

— Тя не е като другите — каза Сам.

— Окей — каза Джеймс, обърна се и даде оръжието на Сам. — Знаеш правилата. Връщаш го в състоянието, в което си го получил.

Сам кимна. Затъкна пистолета в колана си и излезе от кабинета. Погледът на Джеймс изгаряше врата му.

Мина покрай кухнята, където майка му стоеше до плота, както обикновено.

— Къде отиваш? — попита тя с разтреперан фалцет.

— Да стрелям — каза той, без да я погледне.

Движеха се в кръгове един около друг. И двамата се страхуваха да говорят. И двамата се страхуваха да не кажат твърде много. Мама беше споменала, че Ерика Фалк иска да говори с него, но той още не беше решил какво да прави. Какво би могъл и какво искаше да разкаже.

Отиде в задния двор, където миришеше на трева. Снощи беше окосил поляната. Джеймс го караше да я коси три пъти седмично.

Погледна надясно и видя обора до къщата на Неа. Всъщност не обичаше особено малки деца, повечето бяха диви и сополиви. Но Неа беше различна, имаше усмивка като слънчев лъч. Извърна глава. Не искаше да мисли за това.

Щом влезе в гората, раменете му се отпуснаха. Тук се чувстваше спокоен. Тук на никого не му пукаше как изглежда, как говори, как се държи. В гората беше просто Сам.

Затвори очи и наклони глава назад. Вдиша през носа и усети мириса на листа и борови иглички. Чу шумоленето на птиците в короните на дърветата и на дребните животни по земята. Понякога си въобразяваше, че може да чуе как пеперудите пърхат с крила и бръмбарите се катерят по стволовете. Бавно, бавно се завъртя в кръг, затворил очи.

— Какво правиш?

Сам се стресна и за малко да изгуби равновесие.

— Нищо — каза той.

Джеси му се усмихна и той почувства как тялото му се изпълва с топлина.

— Изглеждаше прекрасно — каза тя и затвори очи.

Наклони глава, както бе направил той, и бавно се завъртя. Засмя се и се препъна, но той пристъпи бързо към нея и я улови.

Зарови нос в косата й, прегърна я и усети меката й кожа под дланите си. Искаше му се тя да можеше да се види така, както я виждаше той. Не би променил нищо в нея, дори ако можеше. Но тя беше като него. Строшена. Нямаше думи, които да могат да слепят парчетата.

Тя го погледна със сериозните си, красиви очи.

— Сърдиш ли се?

Сам отметна един кичур от лицето й.

— Не — каза той и беше искрен. — Просто не искам да бъдеш разочарована. Или наранена.

— Знам — каза тя и допря лице до гърдите му. — Знам, че опитът ти с Вендела е различен от моя. Но тя се държа суперсладко, докато бяхме в тях. Не мисля, че някой би могъл да се преструва толкова добре.

Сам просто изхъмка и неволно сви юмруци. Знаеше коя е Вендела. И кои са Нилс и Басе. Беше виждал какво удоволствие им доставя да го измъчват.

— Утре съм канена на парти в Басе — каза Джеси. — Ти също си добре дошъл.

Очите й светеха, но Сам искаше да й изкрещи да не ходи. Цял живот обаче някой я бе тъпкал и той не посмя да й се развика.

— Бъди внимателна — каза и я погали по бузата.

— Няма страшно, но ако се притесняваш, можеш да дойдеш с мен.

Той поклати глава. За нищо на света не би припарил до дома на Басе.

— Не искам да се срещам с тях, но ти можеш да отидеш, разбира се. Никога не бих ти забранил да правиш нещо, знаеш го, нали?

Той хвана лицето й с две ръце и я целуна нежно по устата.

Както обикновено, тя го оставяше без дъх.

— Ела! — каза Сам, хвана я за ръка и я поведе след себе си.

— Къде отиваме? — попита Джеси задъхано, докато подтичваше зад него.

— Ще те науча на нещо.

Той спря и посочи мишената, закачена на едно дърво малко пред тях.

— Ще стреляш ли? — попита тя.

В очите й се появи блясък, който Сам не беше виждал преди.

— И ти ще стреляш — каза той.

Джеси не сваляше поглед от пистолета, който Сам измъкна от колана си.

— Леле, родителите ти ти позволяват да ползваш оръжия.

Сам изсумтя.

— Баща ми го поощрява. Смята, че това е единственото, в което ме бива.

— Добър ли си?

— Много добър.

И беше вярно. Тялото му сякаш знаеше точно какво да направи, за да отиде куршумът там, където Сам искаше.

— Първо ще ти покажа и после ще ти помогна. Окей?

Тя кимна и му се усмихна.

Сам обичаше да се оглежда в очите й. Ставаше по-добър човек. Превръщаше се във всичко, което баща му никога не бе виждал в него.

— Заставаш така. Стабилно. Десничарка ли си?

Тя кимна.

— И аз. Значи, хващаш пистолета с дясната ръка ето така. После дърпаш затвора назад. Сега в цевта има куршум.

Тя кимна. Очите й сияеха.

— Сега е готов за стрелба. Ръката ти не бива да мърда. Това, в което се целиш, трябва да се вижда в мерника. Ако успееш да задържиш пистолета неподвижно, ще улучиш целта.

Той застана в правилната позиция, замижа, прицели се и натисна спусъка. Джеси изпищя и подскочи. Сам се засмя.

— Изплаши ли се?

Тя кимна, но вече се усмихваше до уши. Сам й направи знак да се приближи.

— Сега е твой ред.

Даде й пистолета, застана зад нея и я обгърна с ръце.

— Застани така.

Той нагласи пръстите й върху дръжката и намести краката й в правилната позиция.

— Стой изправена и дръж ръката си изпъната. Виждаш ли мишената? Целиш ли се в средата?

— Да, прицелила съм се.

— Добре, аз ще отстъпя встрани, а ти натисни внимателно спусъка. Не трябва да го дърпаш рязко и твърдо, а да го галиш.

Джеси стоеше стабилно и държеше пистолета правилно. Дишаше спокойно и равномерно.

Сам вдигна рамене към ушите си, докато чакаше изстрела.

Куршумът уцели мишената и Джеси заподскача нагоре-надолу.

— Внимавай, не трябва да скачаш, докато държиш заредено оръжие! — викна той, но същевременно почувства облекчение, като видя колко е щастлива.

Джеси остави пистолета и се обърна към него с усмивка. Никога не бе изглеждала по-красиво.

— Страшна си — каза той.

Придърпа я към себе си и я прегърна. Притисна се плътно до нея, сякаш тя бе последното, което го задържаше на този свят.

И сигурно беше така.

— Обичам те — каза задъхано.

Тя помълча известно време. Погледна го несигурно. Като че се чудеше дали думите наистина се отнасят за нея. После се усмихна с прекрасната си, красива усмивка.

— И аз те обичам, Сам.

— Здравей, Кристина! — каза Ерика може би твърде радостно.

Естествено, усещаше ефекта от шампанското. Напомни си, че трябва да се стегне. За всеки случай беше дъвкала ментолова дъвка през целия път до дома и като дъхна в дланта си, не усети какъвто и да било мирис на алкохол.

— Аха, виждам, че си си пийнала? — каза Кристина, щом се появи в антрето.

Ерика въздъхна. Свекърва й имаше обоняние като на ловджийско куче. Не знаеше защо Патрик не я вика, когато трябваше да проследят някоя следа.

— А, почерпиха ме една чаша на изложбата — каза тя.

— Една чаша… — изсумтя Кристина и се върна в кухнята.

Оттам се носеше прекрасна миризма.

— Както обикновено, в хладилника ви имаше само ужасни храни с много „Е“-та и кой знае какви отрови. На децата скоро ще им поникнат опашки, ако я карат на такава диета. Малко домашно приготвена храна от време на време всъщност…

Ерика спря да я слуша и вместо това отиде до фурната и отвори капака. Лазанята на Кристина. Четири тавички, за да се напълни камерата.

— Благодаря — каза тя и прегърна спонтанно свекърва си.

Кристина я погледна смаяно.

— Определено повече от една чаша… — заключи тя, свали престилката си, окачи я и отиде в антрето, без да спира да говори. — Децата могат да хапнат, когато е готово яденето. Играха си мирно, с изключение на малък инцидент с едно камионче, но с Мая се справихме. Малката е толкова мила и сладка, също като Патрик, когато беше на нейната възраст. Никога не вдигаше врява, можеше да седи на пода с часове и да си играе сам… Сега обаче трябва да бързам, има толкова неща за уреждане преди сватбата, а Гунар не ми е от кой знае каква полза. Иска да помогне, но не се получава, така че най-добре да се заема лично. А и ми се обадиха от „Стура Хотелет“ и настояха още утре сутринта да отида и да избера сервиза, който ще използват за вечерята. Колко съм наивна, мислех си, че имат само един вид, но очевидно нищо около тази сватба не може да бъде просто и човек трябва да върши всичко сам. Имам среща там в дванайсет, но се надявам всичко да приключи бързо. Помолих ги да ми пратят снимки, но изглежда е абсолютно наложително да ги видя на място. Ще получа инфаркт още преди всичко да е приключило…

Кристина въздъхна. Обуваше си обувките с гръб към Ерика и не видя широката й усмивка. Ана вече си беше свършила работата.

Ерика махна на Кристина и отиде при децата във всекидневната. Стаята беше необичайно подредена и Ерика почувства смесица от благодарност и срам. Естествено, чувстваше се неловко — майката на Патрик очевидно смяташе, че къщата им се нуждае от разтребване, но пък знаеше, че има неща, които са по-важни от подредения дом. Да, приятно й беше всичко да е в ред, но това определено заемаше трето място след нуждата да работи и да бъде майка. Освен това трябваше да бъде и съпруга, а от време на време може би дори да бъде просто себе си. И за да се справя, понякога си позволяваше да гледа „Д-р Фил“[65], вместо да чисти и шета. Но може би точно това, че понякога оставяше животът около нея просто да си тече, я спираше да не прегори, както се случваше с толкова много хора.

Готварският часовник звънна и тя отиде в кухнята, за да извади лазанята. Коремът й изкъркори шумно. Ерика повика децата, подреди ги около масата и сервира четири големи, благоуханни порции за тях и за себе си. Беше чудесно да си поприказва с децата, те имаха да споделят купища размишления и, както винаги, имаха хиляда и един въпроса. Ерика вече се беше научила, че „защото“ не е достатъчен отговор.

След вечеря децата веднага продължиха игрите си, така че тя разтреби кухнята и пусна кафеварката. Пет минути по-късно вече най-после можеше да разгледа календара, който бе получила от Виола. Седна и започна да го прелиства. Беше пълен със ситни заврънкулки и записки. Трудно й беше да разчете старомодния почерк, а и казаното от Виола беше вярно — баща й беше използвал предимно съкращения. Но Ерика бързо установи, че Лейф, изглежда, си беше отбелязвал почти всичко, случило се през деня, от работните срещи до метеорологичните особености. Делници и празници, ден след ден, всичко беше вписано в календара със синьо мастило. Но в един момент бележките изведнъж спираха. Ерика погледна датата на последната. Беше от деня на смъртта му.

Прокара замислено пръсти по полето. Чудеше се какво го бе накарало да реши, че точно това е денят, в който да сложи край на живота си. Записките не предлагаха отговор. Редовете съдържаха проста, ежедневна информация. Слънце, лек бриз, разходка до Селвик, пазар. Единственото, което се набиваше на очи, беше числото „11“. Какво означаваше това?

Ерика сбърчи чело. Прелисти няколко страници назад, за да види дали цифрата се среща и другаде. Но не. Това беше единственото място, където се появяваше. За сметка на това една бележка от предната седмица улови вниманието й. Там пишеше „55“, а след това „в два часа“. Дали „55“ обозначаваше някого, с когото Лейф е трябвало да се срещне в съответния час? Кой би могъл да бъде това? И бяха ли се видели?

Ерика остави календара. Отвън слънцето вече преминаваше от жълто в оранжево и се спускаше към хоризонта. Скоро щеше да настъпи вечер, а Патрик щеше да се прибере бог знае кога. Ерика имаше беглото усещане, че е трябвало да му каже нещо, но не можеше да си спомни какво. Сви рамене. Явно не беше нещо важно.

Патрик погледна колегите си, събрали се в кухнята.

— Знам, че караме дълги, уморителни смени — каза той. — Но като се има предвид развоят на събитията, искам да направим един брифинг и после да си разпределим задачите за утре.

Паула вдигна ръка.

— Не е ли време да поискаме подкрепление? Удевала? Гьотеборг?

Патрик поклати глава.

— Вече проверих. Ограничени ресурси. Съкращения. За жалост, трябва да се оправяме сами.

— Окей — каза Паула, но гласът й звучеше обезсърчено.

Патрик я разбираше. Нейните деца бяха още по-малки от неговите, но не й оставаше много време за семейството.

— Научихте ли нещо в общинския дом? — попита той и се учуди, защото Паула сега пък взе че се ухили и се обърна към Мартин.

— Не, нищо — отговори Мартин, без да я погледне. — Никой не е видял нищо. Съседите са спели, когато виковете и суматохата са ги събудили.

Патрик кимна.

— Окей, все пак благодаря. Йоста, ще ни разкажеш ли какво откри днес?

— Разбира се — каза той не без известна гордост.

И с право, смяташе Патрик. Йоста беше свършил отлична работа през деня.

— От самото начало ми се струваше, че има нещо съмнително в анонимното подшушване за бельото на Неа и къщата на Карим. Звучеше твърде удобно.

Йоста умишлено не погледна към Мелберг, който на свой ред насочи вниманието си към един чвор в плота на масата.

— И си знаех, че съм видял нещо, свързано с обаждането… Но вече не съм на двайсет…

Той се усмихна накриво.

Патрик видя, че всички седят напрегнати. Сигурно се бяха досетили, че нещо се случва още когато двамата с Йоста се върнаха в участъка, но Патрик предпочете да изчака да се съберат, за да уведомят всички накуп.

— Работата е там, че според майка й Неа вероятно е носила момичешко бельо с мотиви от онзи филм на Дисни, „Замръзналото кралство“. Купили са й пет чифта, всеки с различен цвят. Чифтът от дома на Карим беше син и по някаква причина не можех да си избия това от главата. Но накрая ми хрумна идея, само не знаех как бих могъл да я докажа, а и не бях съвсем сигурен…

— Божичко, изплюй камъчето най-накрая — измърмори Мелберг, но останалите го изгледаха гневно.

— Спомних си, че едно момче от доброволците за живата верига снимаше с мобилния си телефон, преди да започне търсенето. Така че с Патрик отидохме при него и взехме копие от записа. Патрик? Ще го пуснеш ли?

Патрик кимна и натисна няколко клавиша на лаптопа, който беше оставил на масата под такъв ъгъл, че всички да виждат.

— Какво гледаме? — попита Мартин и се наведе напред.

— Вижте дали ще забележите нещо. Ако не, ще пуснем видеото още веднъж и ще ви покажем — каза Патрик.

Всички се загледаха в екрана, разучавайки записа. Камерата се движеше напред-назад. Видяха се къщата, дворът, оборът, събраните хора.

— Там — каза Йоста. — На простора. Виждате ли?

Останалите се наведоха още по-напред.

— Синият чифт! — възкликна Паула. — Виси ей там!

— Точно!

Йоста сключи ръце зад главата си.

— Невъзможно е Неа да е носила бельото, намерено в дома на Карим, защото по време на търсенето то е било на простора.

— С други думи, някой го е откраднал и го е оставил в къщата на Карим. Последвало е анонимното обаждане, прието от Мелберг.

— Да — каза Патрик мрачно. — Някой е опитал да хвърли вината върху Карим, а професионалното ми предположение е, че виновникът не го е нарочил по лични причини, а просто е искал да насочи подозренията към бежанците.

Паула въздъхна.

— Сред хората тук се носеха доста слухове, че е бил човек от бежанския център.

— И вероятно някой е решил, че е добра идея да вземе нещата в свои ръце — каза Патрик. — Най-вероятното предположение, по което можем да работим, е, че виновникът е имал расистки мотиви. Въпросът е дали същият човек, ако изобщо е бил сам, е виновен и за палежа.

— Из цяла Швеция има подпалени бежански центрове — каза Йоста печално. — Някои хора си мислят, че са над закона.

— Това не ме учудва, като се има предвид колко много гласове събраха „Приятели на Швеция“ на последните избори — каза Патрик и поклати глава.

В Швеция, а и в цяла Европа, бяха настанали тежки времена. Дори за имигранти второ поколение като Паула. Но Патрик не бе вярвал, че омразата ще стигне толкова далеч.

— Предлагам от сега нататък да отделим това разследване от убийството на Неа. Не смятам, че двете са свързани, и не искам да грешим излишно, като смесваме ябълките и крушите. Вече изгубихме достатъчно ценно време.

— Не можем да сме сигурни — измърмори Мелберг, но веднага млъкна.

Осъзнаваше, че все още трябва да си трае.

— Паула, искам да се заемеш с разследването на палежа, а Мартин ще ти помага. Продължавайте да разпитвате не само кога и как може да е възникнал пожарът, ами и как бельото може да се е озовало в къщата. Проверете някой виждал ли е непознати хора в бежанския център и така нататък.

— Трудно е да преценя за кой времеви период да питам — отбеляза Паула.

Патрик се замисли за миг.

— Вероятно се е случило малко преди анонимното обаждане, тоест четвъртък по обяд — каза той. — Това е само предположение, но започнете оттам и постепенно разширявайте периода назад във времето. Йоста е говорил със семейството на Неа и те нямат представа кога е откраднато бельото. Със сигурност знаем единствено, че по време на търсенето е било на простора. Оттам нататък може да е изчезнало по всяко време.

Паула кимна към Йоста.

— Пита ли ги дали са виждали външни лица в стопанството?

— Да, но не са забелязали никого. Но не е трудно човек да се промъкне в имота им откъм гората и да отмъкне някоя дреха. Просторът е малко встрани, до стена без прозорци.

— Окей — каза Паула и си записа. — Бих искала да проверим източниците си в ксенофобските организации в района. Може би не е особено удачно да се заема точно аз, предвид произхода ми. Мартин, можеш ли ти да говориш с тях?

— Разбира се — каза той.

Патрик се надяваше, че Мартин няма да се почувства пренебрегнат, задето Паула пое разследването, а не той. Но вярваше, че младият му колега е достатъчно мъдър и знае, че и неговото време ще дойде.

— Добре, изяснихме се по отношение на разследването на пожара и опита да бъде натопен Карим. Също така поддържайте връзка с болницата и ме дръжте в течение. Как са децата, Паула? Разрешиха ли ти да ги вземеш у вас?

— Да. На домашния фронт също получих зелена светлина.

Мелберг, който днес беше необичайно мълчалив, сега грейна.

— Да, Лео ще се радва, че ще има с кого да си играе.

— Добре — каза Патрик кратко.

Налагаше си да не мисли твърде много за Карим и семейството му. В момента нямаше какво да направи, освен да опита да залови човека, който им беше причинил това.

— Остава убийството на Неа. Както знаете, крайно съм недоволен, че прекъснахме обиска преждевременно. Преди малко говорих с Турбьорн и той каза, че могат да отделят време утре следобед, за да довършат работата. Районът е ограден и можем само да се надяваме, че не е бил замърсен по някакъв начин. Продължаваме да работим съобразно настоящите обстоятелства.

— Да, нямаме голям избор… — каза Йоста.

Патрик знаеше, че му е неприятно повторно да нахълтват в дома на семейство Берг.

— Как върви сравнението със старото разследване? — попита Патрик.

Аника вдигна поглед от записките си.

— Все още не успявам да намеря протоколите от разпитите в архива. Прегледах още веднъж докладите на техническия екип и съдебния лекар, както и материалите, които получихме от Ерика. Няма обаче за какво да се хванем. Всички сте чели доклада от аутопсията и сте виждали материалите за местопрестъплението. Освен това чухте какво каза Ерика за Мари и Хелен.

— Да, разговорите с Хелен и Мари не доведоха до нищо. Твърдят, че са невинни за убийството на Стела, тоест че извършителят е друг. На теория би могло да става дума за същия човек, когото издирваме сега. Мари има алиби. Хелен няма такова, но от друга страна нищо не сочи към нея.

Мартин си взе бисквита. Шоколадът се беше разтопил в горещината и той облиза пръстите си.

— Трябва да изчакаме обиска утре и после ще видим как ще процедираме — каза Патрик.

Не му харесваше, че има толкова много задънени улици и толкова малко следи. Ако не попаднеха на нещо ново, разследването можеше да зацикли.

— Ами шоколадът в стомаха й? Наистина ли няма как да използваме тази информация? — попита Паула.

Патрик поклати глава.

— Вероятно е просто обикновена вафла „Кекс“. Такива се продават във всички магазини, няма как да я проследим до конкретен човек. Но тъй като в дома на семейство Берг нямаше шоколадови продукти, явно Неа я е взела отнякъде другаде. Или я е получила от някого.

— А какво мислиш за тая работа с Лейф? Че към края на живота си се усъмнил във вината на момичетата? — попита Йоста.

— Знам, че Ерика се рови в това. Надявам се да открие нещо.

— Цивилни вършат работата на полицията — измърмори Мелберг и почеса Ернст зад ухото.

— И се справят по-добре от някои — отбеляза Мартин.

Патрик се прокашля.

— Сега трябва да сме единни и да работим в една посока — каза той. — Всички.

Мартин го погледна виновно, после попита:

— Кога ще получим анализа на анонимното обаждане? Мислиш ли, че ще отнеме дълго време? И на какво можем да се надяваме всъщност?

— Не знам какви са възможностите — отговори Патрик, — но се надявам, естествено, че филтърът ще може да се изчисти, за да чуем истинския глас. Освен това може да има някакъв околен шум, който да ни помогне да идентифицираме говорещия.

— Като по филмите, където винаги се чува влак или църковна камбана? — каза Мартин шеговито.

— Да, с малко късмет може да научим доста от записа — каза Патрик.

Огледа се и забеляза как Йоста потиска една прозявка.

— Мисля да приключваме за днес. Ако не си починем малко, няма да успеем да свършим нищо като хората. Хайде, да ви няма, вижте се със семействата си, яжте, наспете се, утре продължаваме с нови сили!

Всички се изправиха с благодарност и Патрик видя отпечатано на лицата им огромното напрежение от последните няколко дни. Довечера щяха да имат нужда да прегърнат любимите и близките си. Всички. Патрик се поколеба и се обърна към Йоста, но Мартин го изпревари.

— Искаш ли да дойдеш да вечеряш с мен и Тюва? Липсваш й.

Йоста кимна.

— Добре — каза той и сви рамене, но не можа да скрие колко се радва.

Патрик остана в кухнята, докато колегите му един по един излязоха навън. Бяха семейство. В много отношения нефункционално, взискателно и свадливо семейство, но също така любящо и грижовно.