Вещицата

Бохуслен, 1672

Пролетта беше благословен сезон, но имаше много работа и всички се трудеха от ранно утро до късна вечер. Добитъкът и другите животни изискваха грижи. Нивите трябваше да се подготвят, а постройките и дворът да се поддържат. Всяко свещеническо семейство живееше в страх, че дъските могат да изгният и покривът да започне да пропуска вода. Когато починеше свещеник, на имота се правеше оглед, за да се установи дали са полагани нужните грижи. Ако имаше твърде много гнили дъски, вдовицата плащаше глоби. Ако стопанството обаче бе в добро състояние, вдовицата получаваше възнаграждение. Така че имаха добро основание да се грижат за колибите, оборите и къщата на стопаните.

Разходите за всичко това се деляха между пастора и енорията. Пребен много държеше стопанството да е в добро състояние, така че из двора непрестанно се носеше шум от инструменти.

Никой не говореше за случилото се при езерото, а Мерта постепенно се връщаше към нормалното си състояние. Сигрид, както бе кръстила женското кученце, я следваше плътно по петите, точно както бе правила Виола.

Пребен отсъстваше доста. Често излизаше рано сутринта и се връщаше чак на здрачаване, а понякога го нямаше с дни. Много енориаши се нуждаеха от съвет или от Божието слово, за да бъде ежедневието им малко по-поносимо. Пребен приемаше ролята си на духовен водач най-сериозно. Това не се нравеше на Брита и понякога той потегляше на път, съпроводен от суровите й думи. Но дори нейното настроение се подобряваше с напредването на пролетта, чиито цветове караха хората в стопанството доброволно да се разхождат сред природата.

Брита продължаваше да кърви всеки месец, редовно като луната. Беше престанала да пие отварите на Елин, която не повдигаше въпроса. Напоследък самата мисъл, че детето на Пребен ще расте в корема на Брита, я изпълваше с отвращение. Съумяваше да говори със съпругата на пастора с подобаващо уважение, но омразата й към нея се разгаряше все по-силно. Нямаше представа какво се е разиграло между Пребен и Брита, след като Мерта едва не се удави. Не беше питала, а той не бе споменал и думичка за цялата работа. Но оттогава Брита се държеше много добре с Мерта и често се грижеше момичето да получи допълнителна порция от кухнята, или дори й даваше лакомства, които купуваше, когато ходеше до Удевала. Брита прекарваше там няколко дни месечно при леля си и през това време стопанството като че си отдъхваше. Прислужниците поизправяха гърбове и вървяха с по-лека крачка. Пребен си тананикаше и често прекарваше тези дни с Мерта. Елин ги наблюдаваше скришом, докато седяха в библиотеката, доближили глави и потънали в разговори за някоя книга, която Пребен бе показал на Мерта. Тази гледка стопляше сърцето й по особено характерен начин. Не бе вярвала, че някога отново ще се почувства така. Не и след деня, когато Пер изчезна в морските дълбини и отнесе със себе си тежките й думи.

— Божичко, да не си тичала през целия път дотук?

Ерика погледна ужасено към Хелен. Тя се задъхваше дори когато трябваше да гони децата из всекидневната, така че самата мисъл да измине разстоянието до къщата на Хелен тичешком я накара да се изпоти.

— А, това е нищо — каза Хелен с лека усмивка. — Просто загрявка.

Тя облече тънкия суитшърт, който беше вързала около кръста си, настани се до кухненската маса и прие охотно предложената й чаша вода.

— Искаш ли кафе? — попита Ерика.

— Да, благодаря.

— Няма ли да те заболи коремът, ако пиеш и бягаш? — попита Ерика с любопитство, наля чаша кафе на Хелен и седна срещу нея.

Беше оставила децата при една приятелка, докато с Ана ходиха до Гребестад, така че щом получи съобщението от Хелен, реши, че те могат да останат там още малко. Трябваше да занесе бутилка уиски или някакъв друг подарък, когато отидеше да ги вземе.

— Не, тялото ми е свикнало. Няма страшно.

— Аз самата смятам, че хората трябва да се раждат с колела, вместо с крака. Бягам от спорта като от чума.

— Да търчиш след няколко малки деца също не е лесно — каза Хелен и отпи от кафето. — Спомням си какво беше, когато Сам беше малък. Постоянно тичах след него. Струва ми се толкова отдавна, като в друг живот.

— Сам е единствено дете, нали? — попита Ерика, преструвайки се, че не знае всичко, което има да се знае за семейството.

— Да, ами, така се получи — каза Хелен и изражението й помръкна.

Ерика реши да смени темата. Благодарна беше, че Хелен се съгласи да говори с нея, но усещаше, че трябва да внимава. Хелен можеше да си тръгне при първия погрешно зададен въпрос. Ситуацията не беше нова за Ерика. По време на проучванията за всяка от книгите си неизбежно попадаше на хора, които се разкъсваха между желанието да говорят и да мълчат. Важно беше да подхожда с тях предпазливо, стъпка по стъпка, за да им помогне да се отпуснат и в най-добрия случай да кажат повече, отколкото са възнамерявали първоначално. Вярно, Хелен все пак бе дошла тук по собствено желание, но от езика на тялото й си личеше, че се чувства неловко и вече се съмнява в решението си.

— Защо накрая се съгласи да говориш с мен? — попита Ерика, като се надяваше, че въпросът няма да предизвика Хелен да побегне. — Изпратих ти купища запитвания, но досега не проявяваше интерес.

Хелен отпи две бавни глътки кафе. Ерика остави телефона си на масата и показа на Хелен, че записва разговора. Тя просто сви рамене.

— Смятах, и все още смятам… че миналото трябва да си остане такова. Минало. Но не съм наивна. Осъзнавам, че не бих могла да ти попреча да напишеш книгата, нито съм имала намерение да опитвам. Освен това знам, че Мари също обмисля да пише за станалото, пък и досега не си мълчеше особено. И ти и аз знаем, че тя изгради цялата си кариера благодарение на нашата… трагедия.

— Да, наистина е трагедия, нали? — каза Ерика, хващайки се за нишката. — Семейството на Стела е било съсипано, но това важи и за вас и вашите роднини.

— Повечето хора не смятат така — каза Хелен и в синьо-сивите й очи проблесна нещо твърдо. — Предпочитат да вярват в онази версия на историята, която разказахме в началото. Всичко след това сякаш е изгубило смисъл.

— Според теб защо е така?

Ерика се облегна любопитно напред и провери с периферното си зрение дали телефонът й продължава да записва.

— Вероятно защото липсват други отговори. Няма върху кого другиго да се хвърли вината. Хората обичат прости решения в елегантни опаковки. Като се отметнахме от признанията си, разбихме илюзията им, че живеят в сигурен свят, където никой не може да нарани децата им. Но докато се придържат към убеждението, че ние сме го направили, могат да продължат да се заблуждават, че всичко е както си му е редът.

— А сега? Малко момиче от същото стопанство беше намерено мъртво на същото място. Мислиш ли, че е някой имитатор? Или пък миналото се е пробудило?

— Не знам — каза Хелен и поклати глава. — Наистина нямам представа.

— Тъкмо прочетох една статия, където пише, че в деня на убийството на Стела Мари е видяла някого в гората. Ти спомняш ли си нещо такова?

— Не — отговори Хелен бързо и извърна поглед. — Не, аз не видях никого.

— Мислиш ли, че тя наистина е забелязала друг човек, или по някаква причина си го е измислила? За да насочи вниманието на полицията към някого другиго? За да подсили версията си, след като се е отрекла от признанието си?

— Трябва да попиташ нея — каза Хелен и подръпна един конец, който стърчеше от черните й панталони за бягане.

— Но ти как смяташ все пак? — настоя Ерика и се изправи, за да долее кафе.

— Знам само, че нито видях, нито чух някого. А през цялото време вървяхме заедно, така че все би трябвало да забележа нещо.

Хелен продължи да чопли конеца. Беше напрегната и Ерика бързо смени темата. Имаше още въпроси и не искаше да прогони Хелен, преди да е задала всичките.

— Можеш ли да опишеш отношенията си с Мари?

За пръв път, откакто Хелен бе тук, на лицето й се появи усмивка. Това на мига я подмлади с десет години, помисли си Ерика.

— Бяхме толкова различни. Но веднага си допаднахме. Идвахме от различни семейства, имахме различно минало. Тя беше общителна, аз срамежлива. Всъщност никой не би очаквал да имаме нещо общо. Изобщо. И до ден-днешен не мога да разбера защо Мари се спря на мен. Всички искаха да бъдат с нея. Вярно, дразнеха я заради семейството й, тя отнасяше доста подигравки и коментари заради тях, но всичко беше на шега. В действителност всички искаха да бъдат близо до нея. Беше толкова красива, толкова смела, толкова… дива.

— Дива. Това е нещо, което никога преди не съм чувала за Мари — каза Ерика. — Какво точно имаш предвид?

— Ами, как да се изразя? Тя беше природна стихия. Още тогава разправяше, че ще стане актриса и ще снима филми в САЩ, че ще стане холивудска звезда. Така де, много хора говорят такива неща като деца, но колко от тях всъщност ги осъществяват? Представяш ли си каква сила и решителност се изискват за такова нещо?

— Да, това, което е постигнала, е изключително — каза Ерика, но не можа да не се запита какво й е коствало това.

Във всички статии за Мари, които беше чела, актрисата бе представена като трагичен персонаж, обгърнат от отекваща самота и празнота. Зачуди се дали като дете Мари си е представяла каква цена ще трябва да плати, за да осъществи мечтата си.

— Обичах да прекарвам времето си с Мари, тя беше всичко, което аз не бях. Тя ми даваше сигурност, вдъхваше ми кураж. С нея се осмелявах да бъда такава, каквато никога не бих посмяла да бъда иначе. Тя изкарваше наяве най-доброто в мен.

Лицето на Хелен сияеше и тя като че ли положи съзнателно усилие да овладее чувствата си.

— Как реагирахте, когато ви забраниха да се виждате? — попита Ерика, наблюдавайки жената срещу себе си.

В ума й се заформяше мисъл, но все още беше твърде неясна, за да може да я улови.

— Бяхме отчаяни, естествено — каза Хелен. — Най-вече аз. Мари веднага се зае да търси начини да заобиколи забраната.

— Значи, все пак сте продължили да се срещате? — каза Ерика.

— Да, виждахме се в училище всеки ден, но се срещахме тайно и в свободното си време, толкова често, колкото можехме. Имахме чувството, че сме като Ромео и Жулиета, третирани несправедливо от околния свят. Но нямаше да позволим на никого да ни спре, ние бяхме всичко една за друга.

— Къде се срещахте?

— Най-често в обора на семейство Странд. Той беше празен, вътре нямаше животни, така че се промъквахме там и се качвахме на втория етаж. Мари крадеше цигари от братята си и двете лежахме и пушехме.

— Колко време продължи това? Преди… преди случилото се.

— Около половин година, струва ми се. Не си спомням точно. Оттогава минаха много години, а аз се старая изобщо да не мисля за онова време.

— А какво стана, когато семейство Странд попита дали можете да гледате Стела заедно?

— Ами, таткото на Стела попита първо моя баща. Мисля, че той се смути и каза да, без да се замисли. Нали разбираш, за него беше важно какво впечатление създава. Не искаше да изглежда като тесногръд човек, който би заклеймил някое дете като неподходяща компания само защото то идва от дадено семейство. Това не би изглеждало добре отстрани.

Хелен направи гримаса.

— Но ние много се зарадвахме, разбира се, макар да знаехме, че нищо няма да се промени. Не забравяй, че бяхме на тринайсет. Живеехме ден за ден. И се надявахме, че все някога ще можем да бъдем заедно. Без да се налага да се крием в обора.

— Значи, сте очаквали с нетърпение да гледате Стела?

— Да, определено — каза Хелен и кимна. — Харесвахме Стела. И тя нас.

Тя замълча и присви леко устни.

— Скоро трябва да се прибирам — каза Хелен и допи кафето си.

Ерика почувства лека паника, имаше още много въпроси, трябваше да научи още толкова неща. Искаше да я пита какво ли не, за подробности, случки, емоции. Няколко минути далеч не бяха достатъчни, за да може да вдъхне живот на историята. Но знаеше също така, че ако притисне Хелен, може да постигне обратен ефект. Ако се задоволеше с това, което бе научила до момента, имаше шансове Хелен да се съгласи да разговарят отново. Ето защо се усмихна широко и каза:

— Да, разбира се. Радвам се, че можа да ми отделиш време. Може ли да те питам само още нещо?

Отново погледна към телефона си, за да се увери, че записва.

— Окей — каза Хелен с нежелание и Ерика усети, че в мислите си тя вече е на път към къщи.

От всички въпроси, които искаше да зададе, този беше най-важният.

— Защо си признахте?

Настана мъчително дълга тишина. Хелен седеше неподвижно до масата, но Ерика почти можеше да види как мислите се въртят из главата й. Накрая тя издиша бавно и продължително, сякаш се освобождаваше от напрежение, което бе трупала трийсет години.

Погледна Ерика в очите и каза спокойно:

— За да бъдем заедно. А и това беше начин да кажем на родителите си да вървят по дяволите.

— Ползваме шкотите, за да регулираме курса! — обясни Бил, надвиквайки вятъра.

Карим се напрегна, за да го разбере. Бил имаше склонността да започва изреченията на английски и автоматично да превключва на шведски. Но Карим все пак започваше да разбира някои думи. Знаеше, че „шкот“ е въжето, свързано с платното.

Дръпна го, докато получи одобрително кимване от Бил.

Лодката се наклони, а Аднан извика силно и сграбчи релинга. Бил вече ги беше извел един по един в открито море с по-малката лодка, а сега всички седяха заедно в по-голям съд, който Бил наричаше „Самба“. Първоначално ги обзе съмнение, когато видяха, че лодката е съвсем открита, но Бил ги увери, че няма да се напълни с вода. Изглежда, беше предназначена за начинаещи, като идеята беше, че по-лесно ще могат да се качат обратно, ако паднат зад борда. Това обяснение обаче още повече притесни Карим. Ако лодката беше толкова безопасна, защо се очакваше, че ще се озоват във водата?

— Няма страшно! No worry! — викна Бил на Аднан, като кимаше ентусиазирано.

Аднан погледна скептично широката усмивка на Бил и се хвана още по-здраво.

— It should lean, then it goes better in the water[47]— каза Бил и продължи да кима. — Трябва да е наклонена, това е идеята.

Вятърът заглуши част от думите му, но все пак разбраха смисъла. Колко странно.

— Представяш ли си, ако хората разсъждаваха така, когато караха автомобил? — измърмори Карим.

Все още не беше убеден доколко разумно е това начинание. Но ентусиазмът на Бил беше достатъчно заразен, за да му дадат шанс. Пък и така се разнообразяваха от ежедневието в бежанския център. Само ако можеше да не изпитват такъв ужас веднага щом стъпят в лодката.

Карим си наложи да диша спокойно и за пети път провери дали всички ремъци на спасителната му жилетка са поставени както трябва.

— Обърни! — викна Бил, а те се спогледаха. Защо искаше да се преобърнат?

Бил размаха ръце и изкрещя:

— Turn! Turn!

Ибрахим, който стоеше зад щурвала, зави с всичка сила надясно и останалите залитнаха към другия край на лодката. Гикът се завъртя рязко и те едвам успяха да залегнат навреме. Бил за малко да падне във водата, но в последния момент успя да се хване за ръба на лодката и да се задържи.

— Да го вземат дяволите! — изкрещя той и всички разбраха тези думи.

Ругатните бяха първото, което научиха на шведски. Още щом пристигнаха на гарата, чуха хората да казват „шибани пришълци“.

— Sorry, sorry — викна Ибрахим и вдигна ръце, сякаш щурвалът беше отровна змия.

Бил се хвърли към задния край на лодката, като продължаваше да псува. Пое управлението и чак след като лодката възобнови стабилния си курс, си пое дълбоко дъх. После пусна усмивката си в действие.

— Няма страшно, момчета! No worries! It’s nothing compared to the storm when I crossed the Biscaya![48]

Той засвирука щастливо, а Карим за всеки случай отново провери дали всичко е наред с жилетката.

Аника надникна в кабинета на Мелберг.

— Бертил, някакъв човек настоява да говори с теб и само с теб. Скрит номер, а гласът звучи много странно. Какво ще кажеш? Да го свържа ли?

— Да, давай — каза Мелберг с дълбока въздишка. — Сигурно е някой проклет продавач, но мен не могат да ме излъжат…

Той почеса Ернст зад ухото, докато чакаше лампичката на телефона да светне. Когато това стана, той вдигна и каза авторитетно:

— Да, слушам?

Ако имаше нещо, което умееше, то това беше да се справя с разните продавачи. Но човекът от другата страна съвсем не искаше да продава нещо. В първия момент преправеният глас събуди подозрение у Мелберг, но предоставената информация безспорно беше потресаваща. Изправи се в стола и се заслуша напрегнато. Ернст забеляза промяната, надигна глава и наостри уши.

Преди да успее да зададе съответните въпроси, Мелберг чу щракване. Човекът от другата страна бе затворил.

Мелберг се почеса по тила. Сведенията, които получи, определено щяха да насочат случая в съвсем нова посока. Трябваше да действат спешно. Той протегна ръка, за да се обади на Патрик, но после бавно я дръпна. Колегите му бяха заети с обиска на имота на семейство Берг. А належащата задача беше от такава важност, че трябваше да се свърши на управленческо ниво. Най-сигурно и най-просто беше да се заеме сам. Впоследствие просто трябваше да приеме благодарностите, с които щеше да го обсипе обществото, задето е разрешил случая. Ще не ще, като началник постоянно му се налагаше да бъде в светлините на прожектора. Пък беше редно почестите да получи този, на когото се полагат. Той беше сърцето и мозъкът на полицейското управление и той щеше да разреши случая.

Изправи се, а Ернст вдигна глава с надежда.

— Съжалявам, момче — каза Мелберг, — но днес ще трябва да останеш вътре и да слушаш. Аз имам важна работа.

Ернст заскимтя жално, когато разбра, че няма да го изведат навън, но Бертил го игнорира и се забърза към изхода.

— Излизам за малко — каза той на Аника, докато минаваше покрай рецепцията.

— За какво беше разговорът? — попита тя.

Мелберг изстена. Ама че работа, персоналът вечно си вреше носа навсякъде. Вече никой не изпитваше уважение към висшестоящите.

— А, искаха да ми продадат нещо. Точно както си мислех.

Аника го погледна подозрително, но той знаеше, че не бива да й разкрива намеренията си. Още преди да е мигнал, тя щеше да се обади на Хедстрьом, който пък щеше да иска да се намърда в ъгъла. Властта опияняваше, беше го научил през годините, и той постоянно трябваше да парира опитите на по-младите колеги да си пробият път напред, за да се доберат до малко слава и внимание. Беше наистина трагично.

Мелберг изсумтя, когато излезе навън. Не беше човешко да се излиза в тази жега. Сигурно онзи парников ефект беше виновен. Ако и занапред щеше да бъде така, можеха направо да се преместят в Испания, помисли си той. Не че обичаше зимата. Пролетта и есента бяха неговите сезони. Всъщност… влажната шведска есен също не му носеше кой знае колко поводи за радост, като се замислеше. Но пролетта можеше да е приятна. Ако е слънчева. Не студена и ветровита, каквато беше през последните години.

Горещината почти го нокаутира, когато влезе в полицейския автомобил. Щеше да си поговори с идиота, който беше оставил колата на слънце. Вътре беше като в сауна и Мелберг побърза да пусне климатика. Температурата обаче спадна чак когато стигна до бежанския център, а дотогава вече беше плувнал в пот. Не беше предупредил никого, че ще идва. Не познаваше управителя и не знаеше дали той няма да подшушне на някого за пристигането му. Най-добре беше такива неща да се правят без предупреждение. По същата причина едно време правеха изненадващи полицейски проверки в ранните часове на деня. Важно беше ефектът на изненадата да е на твоя страна.

Мелберг отиде до рецепцията и отвори вратата. Вътре беше блажено прохладно. Избърса дясната си ръка в крачола на панталона, преди да я протегне към мъжа, който го посрещна.

— Здравей! Бертил Мелберг от полицейското управление в Танумсхеде.

— Да, здравей! Ролф, аз съм управителят на центъра. С какво сме заслужили тази чест?

Мъжът погледна разтревожено полицейския началник. Мелберг го остави да се поизпоти малко не защото имаше реална причина да го прави, по-скоро просто защото можеше.

— Трябва да получа достъп до една от жилищните ви сгради — каза той.

— Аха — каза Ролф и стойката му се вдърви. — До коя? И защо?

— Кой живее в къщата най в края? Тази, която е до морето?

— Карим и семейството му.

— Карим? Какво знаеш за него?

Мелберг скръсти ръце пред гърдите си.

— Ами, от Сирия е, дойде тук преди два месеца със съпругата си и двете им деца. Журналист, спокоен, тих. Защо?

— Той участва ли в живата верига, когато издирвахме момичето, което изчезна в понеделник?

— Така мисля — отговори Ролф, сбърчи чело и на свой ред скръсти ръце. — Да, участваше в търсенето. За какво става въпрос?

— Трябва да хвърля едно око на жилището му — каза Бертил.

— Добре, само че не знам дали мога да разреша това — каза Ролф, но гласът му прозвуча колебливо.

Мелберг реши да рискува. Знаеше, че повечето шведи не са много наясно със закона.

— Бежанският център е държавен обект, така че имаме право на достъп.

— Аха, ами, щом е така… Добре, да тръгваме.

— Това е полицейска работа, така че предпочитам да отида сам — каза Мелберг.

Не го блазнеше идеята разтревоженият управител да му виси на главата.

— Просто ми посочи пътя, ще се оправя.

— Окей — каза Ролф и го съпроводи навън. — Ето натам. Последната къща.

Мелберг за пореден път бе поразен от адската лятна жега. Бежанците сигурно се чувстваха чудесно в това време. Като у дома си.

Отвън малката бяла къща изглеждаше добре поддържана. Пред стълбите имаше подравнена редица обувки, както и няколко детски играчки, подредени в спретната купчина. Вратата беше широко отворена и отвътре се чуваше весел детски смях.

— Ехо? — викна той към вътрешността на къщата.

След малко пред него се появи красива жена с дълга, тъмна коса. В ръце държеше дълбок тиган и кърпа за съдове. Щом го видя, тя се сепна и спря да бърше мокрия тиган.

— What you want?[49] — попита тя.

Имаше силен акцент, а гласът й звучеше малко студено и враждебно.

Мелберг не се беше замислил за тая работа с езика. Английският не беше силната му страна, ако трябваше да бъде честен. А може би жената дори не знаеше английски, защото продължи да говори на език, от който Бертил не разбираше и думичка. Божичко, толкова трудно ли беше да научиш езика на страната, в която си попаднал, помисли си той.

— I have to… see in your house…[50]

Имаше чувството, че ще си изкълчи езика, опитвайки да произнесе английските думи. Жената го погледна неразбиращо и разпери ръце.

— I have some… information… че вие… that your man is hiding something in the house[51] — каза той и опита да мине покрай нея.

Жената препречи входа със скръстени ръце, изгледа го с пламнали очи и му дръпна гневна тирада.

За миг Мелберг усети известно колебание. Но у дома му се налагаше да се справя с предостатъчно ядосани женоря, така че не се плашеше толкова лесно. Осъзна, че може би трябваше да вземе преводач, но реши, че вече няма време. Трябваше да прибегне до хитрост. Като лисица. В Швеция не бяха нужни разрешителни в писмена форма, но той знаеше, че в много други страни са необходими. Хрумна му гениална идея. Посегна към джоба си, извади отвътре един документ и старателно го разгъна.

— I have a permission to look in your house — каза той и й показа бележката със сериозно изражение. — You do know this? A permission?[52]

Мелберг размаха листа хартия пред нея, сбърчил чело. Жената се загледа в документа. Вече не изглеждаше толкова решителна и след малко отстъпи встрани и кимна. Мелберг напъха доволно ветеринарното свидетелство от прегледа на Ернст в джоба си. Когато ставаше въпрос за толкова важни дела, всички средства бяха позволени.