Вещицата

Случаят „Стела“

Лейф отвори бавно вратата. През годините беше срещал Лари и Ленита многократно. Синовете им също. Но никога дъщерята. Досега.

— Здравейте — каза той, щом влезе в стаята.

Лари и Ленита веднага се обърнаха към него, но Мари не го погледна.

— Всеки път като стане нещо, трябва да се разкарваме дотук — каза Лари. — Свикнали сме все ние да отнасяме вината. Но да викате Мари на разпит е вече прекалено.

От дупките между зъбите му хвърчеше слюнка. Беше изгубил три горни зъба при различни сбивания. Независимо дали ставаше дума за танци на кея, концерт, или просто съботна вечер, Лари беше там, пиян и готов да се бие.

— Това не е разпит — каза Лейф. — Просто искаме да говорим с Мари. Засега знаем само, че Мари и Хелен са последните, които са видели Стела жива, така че е важно да добием представа за времето, което те са прекарали с момичето.

— Да добиете представа — изсумтя Ленита, при което изрусената й и накъдрена коса се разклати. — По-скоро искате да я натопите. Мари е само на тринайсет години.

Тя запали цигара раздразнено, а Лейф нямаше сили да й обяснява, че пушенето в управлението всъщност е забранено.

— Просто искаме да чуем какво са правили, докато са били със Стела. Това е всичко.

Той наблюдаваше Мари, която до този момент бе седяла тихо между родителите си. Какво ли беше да растеш в такова семейство? Караници, кражби, алкохол и постоянни оплаквания от насилие.

Спомняше си една Коледа, когато момичето беше още пеленаче. Ако не го лъжеше паметта, по-голямото момче беше подало сигнала. На колко да е бил тогава? Девет? Когато Лейф пристигна, Ленита лежеше в кухнята. Цялото й лице беше окървавено. Лари беше блъснал главата й в печката, по която имаше петна от кръв. Вътре във всекидневната двете момчета се бяха свили зад елхата, криейки се от Лари, който беснееше из къщата, псуваше и крещеше. По-голямото държеше сестричката им в скута си. Лейф никога нямаше да забрави тази гледка.

Както обикновено, Ленита отказа да подаде жалба. През всички години, изпълнени със скандали и синини, тя продължи да защитава Лари. От време на време Лари също се сдобиваше със сериозни синки, а веднъж и с грамадна цицина, след като Ленита го беше ударила с чугунен тиган по главата. Лейф знаеше това, защото стана свидетел на случката.

— Няма нищо — каза Мари спокойно. — Питай каквото искаш. Предполагам, че ще говорите и с Хелен?

Лейф кимна.

— Да, видях ги, когато пристигнаха — каза Мари и сключи ръце в скута си.

Беше толкова сладка. Пък нали едно време и Ленита беше хубавица?

— Разкажи ми с твои думи какво се случи вчера — каза Лейф и кимна към Мари. — Ще записвам разговора и ще си водя бележки, надявам се, че нямаш нещо против.

— Нямам.

Беше облечена с дънки и бял потник, а дългата й светла коса се спускаше по гърба й.

Бавно и методично Мари разказа за вчерашния ден. Без никакво колебание или трепет в гласа, тя обясни какво са правили със Стела час по час. Лейф слушаше захласнато. Мари имаше леко дрезгав, пленителен глас и звучеше по-зряло от тринайсетте си години. Израстването в такава среда може би оказваше подобен ефект върху някои хора.

— Правилно ли съм записал?

Той повтори казаното от Мари и тя кимна.

— И сте я изпратили до дома й, където е била паркирана колата на баща й? Но не сте го видели?

Мари вече му го бе казала, но това беше ключовата част от разказа и той искаше да се увери, че е разбрал правилно.

— Да, точно така.

— И после отидохте да плувате? Двете с Хелен?

— Да, макар че на Хелен всъщност не й беше разрешено. Родителите й не искат да общува с мен.

Ленита отново изсумтя.

— Същински сноби, как само са си вирнали носовете! Мислят се за много префинени. Но доколкото знам, те също ходят до тоалетна като всички останали.

— Добри приятелки ли сте? — попита Лейф.

— Да, такива сме — каза Мари и сви рамене. — Играехме си заедно още от малки. Поне докато не ни забраниха да се виждаме.

Лейф остави химикалката.

— Кога стана това?

Лейф също не беше сигурен дали би искал дъщеря му да се мотае с някого от семейство Вал. Явно и той беше сноб.

— Преди около половин година. Хванаха ме да пуша и оттогава не мога да излизам с тяхната принцеса. Заради лошото влияние.

Лари и Ленита заклатиха глави.

— Има ли още нещо, което би искала да добавиш? — попита Лейф и погледна Мари в очите.

Те бяха напълно неразгадаеми, но на челото й се появи бръчица.

— Не. Искам само да кажа, че случилото се със Стела е ужасно. Тя беше толкова сладка. Надявам се да заловите човека, който го е сторил.

— Ще направим всичко възможно — каза Лейф.

Мари кимна спокойно.

Беше приятно да се затвори в кабинета си за известно време. Цяла нощ бяха навън да търсят Неа, а откакто откриха тялото й, работеха на пълни обороти. Очите му се затваряха и ако не си починеше малко, скоро щеше да заспи, седнал в стола си. Но все още не можеше да си позволи да отиде да си легне в стаята за почивка. Трябваше да проведе няколко разговора, а после Ерика щеше да дойде, за да разкаже какво знае за случая „Стела“. Патрик очакваше това с нетърпение. Независимо от казаното от Мелберг по време на пресконференцията, всички колеги имаха чувството, че двата случая са свързани по някакъв начин. Големият въпрос беше как? Дали убиецът се беше върнал? Или ставаше дума за имитатор? Къде беше истината?

Патрик вдигна слушалката и набра първия номер.

— Здравей, Турбьорн — каза той след няколко секунди, когато чу гласа на опитния криминалист. — Слушай, чудех се дали не разполагаш с някаква предварителна информация, с която да ми помогнеш.

— Знаеш какви са процедурите не по-зле от мен — отвърна Турбьорн.

— Да, знам, че трябва да прегледате находките щателно, но говорим за мъртво момиче и всяка минута е от значение. Нищо ли не ти направи впечатление? Нещо по тялото или пък някаква друга следа от местопрестъплението?

— Съжалявам, Патрик, все още нямам какво да докладвам. Събрахме доста улики и трябва да ги обработим.

— Разбирам. Все пак си струваше да опитам. Знаеш колко важно е първото денонощие от разследването. Пришпори момчетата малко, моля те, и ми се обади веднага щом научите нещо конкретно. Нуждаем се от всякаква възможна помощ.

Патрик се загледа в ясносиньото небе навън. Голяма птица се носеше по вятъра, преди внезапно да се гмурне и да се скрие от погледа му.

— Можете ли да изровите докладите от случая „Стела“? — попита той. — За сравнение.

— Вече го направихме. Скоро ще ги получиш по криптираната поща.

Патрик се усмихна.

— Златен си, Турбьорн.

Той затвори и вдиша няколко пъти, преди да набере следващия номер. Тялото му вече се тресеше от умора.

— Здрасти, Педерсен. Хедстрьом е. Как върви с аутопсията?

— Какво да ти кажа? — отговори шефът на съдебномедицинското отделение в Гьотеборг. — Всеки път е все еднакво тежко.

— Да, по дяволите. Общо взето, всеки следващ случай е най-лошият. Същото важи и за вас, предполагам.

Турд Педерсен измърмори нещо в съгласие. Патрик не му завиждаше.

— Кога мислиш, че ще разполагате с нещо за нас?

— Може би след седмица.

— Мамка му, цяла седмица? Няма ли как да стане по-бързо?

Съдебният лекар въздъхна.

— Знаеш как е през лятото…

— Да, досещам се. Смъртните случаи се увеличават по време на жегите. Но говорим за четиригодишно дете. Все трябва да можете…

Патрик осъзна колко умолително звучи. Уважаваше реда и правилниците, но в същото време лицето на Неа беше пред очите му и бе готов да се моли и да проси, ако това би могло по някакъв начин да ускори разследването.

— Поне ми дай някаква насока, по която да работя. Предварително мнение за причината за смъртта, например? Сигурно си успял да я погледнеш…

— Твърде рано е, за да изразя становище, но момичето имаше рана на тила, друго не мога да ти кажа.

Патрик си записа, стиснал мобилния телефон между рамото и ухото си. Не беше видял раната, когато преместиха тялото.

— Окей, но не знаеш какво може да я е причинило?

— Не, за съжаление.

— Разбирам. Но побързай с аутопсията, доколкото е възможно, и ми се обади веднага щом разполагаш с нещо. Окей? Благодаря ти, Педерсен.

Патрик затвори, изпълнен с неудовлетворение. Искаше резултатите сега. Но ресурсите бяха ограничени, а труповете много. Така беше през по-голямата част от дните му като полицай. Но все пак бе получил някаква информация, макар и само предварителна. Наученото обаче не му помагаше особено. Той разтърка здраво очи. Трябваше да си почине.

Паула не можа да не направи гримаса, когато минаха покрай къщата, където бе живяла Неа. Синът й Лео беше на три години и при самата мисъл, че с него може да се случи нещо, стомахът й се обръщаше.

— Една от нашите коли — отбеляза Мартин и посочи към двора. — Сигурно е Йоста.

— Да, не му завиждам — каза тя тихо.

Мартин не отговори.

Видяха бяла къща малко по-нататък. Намираше се близо до дома на Неа и се предполагаше, че хората там имат пряка видимост към обора на семейство Берг, но не и към къщата им.

— Тази къща там? — попита Мартин и Паула кимна.

— Да, това са следващите съседи, логично е — каза тя и осъзна, че е прозвучала по-грубо, отколкото възнамеряваше.

Мартин обаче като че ли не се засегна. Зави по чакълената алея и паркира. Вътре в къщата нищо не помръдваше.

Почукаха на външната врата, но никой не отвори. Паула пробва още веднъж, по-силно. Провикна се, но не получи отговор. Потърси звънец, но такъв нямаше.

— Може би няма никого?

— Първо да проверим отзад — каза Мартин. — Струва ми се, че отвътре се чува музика.

Заобиколиха къщата. Паула нямаше как да не се възхити на цветята, поникнали в малката градина, която почти незабележимо преминаваше в гора. Сега вече и тя чуваше музиката. В задния двор една жена правеше коремни преси с бързо темпо, усилила звука на телефона си докрай.

Щом ги видя, жената се сепна и свали слушалките си.

— Извинявай, опитвахме да те извикаме… — каза Паула и посочи към другия край на къщата.

Жената кимна.

— Няма нищо, просто малко се стреснах, бях насред…

Тя взе мобилния си телефон, спря музиката и се изправи. Избърса потните си ръце в една кърпа и подаде ръка първо на Паула, после и на Мартин.

— Хелен. Хелен Йенсен.

Паула присви вежди. Името й звучеше познато. Миг по-късно загря. По дяволите. Това беше онази Хелен. Паула нямаше представа, че живее толкова близо до семейство Берг.

— Каква работа има полицията чак тук? — попита Хелен.

Паула погледна Мартин. По изражението му разбра, че той също се е досетил коя е жената.

— Не си ли чула? — попита Паула, недоумявайки.

Хелен на ударена ли се правеше? Възможно ли беше наистина да е пропуснала снощната суматоха в гората? Всички в околността говореха само за това.

— Какво да съм чула? — каза Хелен, гледайки ту към Мартин, ту към Паула. Изведнъж обаче се спря. — Да не се е случило нещо със Сам?

— Не, не — каза Паула и вдигна ръка.

Предположи, че Сам е или неин син, или съпруг.

— Става дума за момичето от съседното стопанство. Линеа. Вчера следобед е изчезнала, или по-точно вчера следобед се е разбрало, че е изчезнала. За съжаление, днес сутринта бе открита мъртва.

Хелен изпусна кърпата на пода на верандата. Не понечи да я вдигне.

— Неа? Неа е мъртва? Как? Кога? — смотолеви тя и се хвана за шията.

Паула видя как една артерия тупти бързо и силно под кожата й. Изруга наум. Бяха възнамерявали да говорят с Хелен, след като Ерика дойде в управлението и им разкаже за случая „Стела“.

Но нямаше какво да се прави. Вече бяха тук и не можеха просто да си тръгнат и после да се върнат обратно. Трябваше да извлекат каквото могат от ситуацията.

Паула погледна Мартин, който кимна.

— Може ли да седнем? — попита той и посочи пластмасовите градински столове на няколко метра от тях.

— Да, да, естествено, съжалявам — каза Хелен.

Тя влезе във всекидневната през отворената врата на терасата.

— Извинете, само да си облека някаква блуза — каза тя и посочи спортния си сутиен.

— Да, разбира се — каза Паула.

Двамата с Мартин седнаха на пластмасовите столове и си размениха погледи. Тя видя, че той също е недоволен от развитието на ситуацията.

— Човек може да си мечтае за такава градина — каза Мартин и се огледа. — Само колко рози и рододендрони, и ружи. А там има и хубави божури.

Той посочи към единия край на градината. Паула не можа да различи кои точно цветя има предвид. Градинарството не беше силата й. Обичаше живота в апартамент и нямаше желание да има къща или двор.

— Да, добре се хванаха — каза Хелен, която току-що бе излязла на верандата, облечена с тънък анцуг. — Пресадих ги миналата година, преди това бяха ей там.

Тя посочи една по-сенчеста част от градината.

— Струваше ми се, че ще им е по-добре на мястото, където са в момента. И се оказа точно така.

— Сама ли се грижиш за градината? — попита Мартин. — Ако не, знам, че Сана от градинарския магазин я бива, тя…

Той се спря рязко, явно бе осъзнал връзката между Сана и Хелен, но тя просто сви рамене.

— Правя всичко сама.

Тя седна срещу тях. Изглежда, набързо бе взела душ, защото косата й беше влажна отзад.

— Кажете, какво се е случило с Неа? — попита Хелен с леко разтреперан глас.

Паула я огледа внимателно. Тревогата й безспорно изглеждаше искрена.

— Вчера родителите й я обявиха за изчезнала. Наистина ли не сте чули доброволческите групи през нощта? Всичко е станало точно под носа ви.

Беше странно, че Хелен и семейството й не са чули, нито видели хората, които са търсили Неа само на няколкостотин метра от къщата им.

Хелен поклати глава.

— Не, легнахме си рано. Взех приспивателно и бих могла да проспя и трета световна война. А Джеймс… Ами, той спа в мазето, смята, че е по-хладно, а там долу не се чува нищо.

— Спомена Сам? — каза Мартин.

Хелен кимна.

— Това е синът ни. На петнайсет е. Сигурно е стоял до късно и е слушал музика на слушалките. А веднъж заспи ли, нищо не може да го събуди.

— Значи, никой от вас не е чул нищо?

Паула осъзнаваше, че в гласа й се долавя подозрение, но не можа да скрие учудването си.

— Не, поне доколкото знам. Сутринта никой не спомена нищо.

— Окей — каза Паула бавно. — Както разбираш, ще трябва да говорим и с останалите от семейството.

— Да, естествено. В момента не са си у дома, но можете да дойдете по-късно или да се обадите.

Паула кимна.

— Видя ли Линеа вчера?

Хелен се замисли, като същевременно гледаше към пръстите си. Ноктите й не бяха лакирани, нито изпилени, а ръцете й изглеждаха така, сякаш са свикнали да ровят в пръстта и да плевят.

— Не си спомням да съм я виждала вчера. Всяка сутрин излизам да бягам и тя ми маха, ако е навън. Мисля, че маха на всички минувачи. Не мисля, че вчера я видях. Но не съм сигурна. Нямам ясен спомен. Когато тичам, съм много съсредоточена. Напипам ли верния ритъм, сякаш се озовавам в собствен свят.

— Само за тренировка ли бягаш, или се състезаваш? — попита Мартин.

— Участвам в маратони — каза тя.

Това обясняваше защо е в толкова добра форма. Паула се опита да не мисли за ненужните килограми на собственото си тяло. Всеки понеделник сутрин се канеше да започне да тренира и да спазва диета, но покрай децата и работата не й оставаха нито сили, нито време. Не я мотивираше и знанието, че Йохана я обича точно такава, каквато е, с извивките и всичко останало.

— И вчера си минала оттам? — попита Мартин.

Хелен кимна.

— Винаги бягам по един и същи маршрут. С изключение на двата ми почивни дни седмично, тогава не бягам изобщо. Но това е през уикенда.

— И не мислиш, че си я видяла? — повтори Паула.

— Не, не мисля.

Хелен сбърчи чело.

— Как… какво… — започна тя, но спря и пробва отново. — Как е умряла тя?

Паула и Мартин размениха погледи.

— Още не знаем — каза Мартин.

Хелен отново вдигна ръка към шията си.

— Бедните Ева и Петер. Да, не ги познавам много добре, но те са най-близките ни съседи, така че се случва да разменим по няколко думи от време на време. Злополука ли е било?

— Не — каза Паула, наблюдавайки внимателно реакцията на Хелен. — Неа е била убита.

Хелен се вторачи в нея.

— Убита? — повтори тя бавно и поклати глава. — Момиче на същата възраст, от същото стопанство. Да, разбирам защо сте дошли.

— Всъщност беше съвпадение — каза Мартин откровено. — Трябва да говорим със съседите, да питаме дали не са видели нещо. Не знаехме, че живееш тук.

— Май бях чула някъде, че родителите ти са продали имота и са се преместили — каза Паула.

— Направиха го — отвърна Хелен. — Продадоха къщата веднага след делото и се преместихме в Марщранд. Но купувачът беше добър приятел на баща ми. Джеймс. Стана така, че с Джеймс се оженихме и той искаше да живеем тук.

— Къде е мъжът ти сега? — попита Паула.

— Излезе по задачи — каза тя и сви рамене.

— А синът ти? — попита Мартин. — Сам?

— Нямам представа. Лятна ваканция е. Нямаше го, когато се прибрах след бягането. Взел е колелото си, така че предполагам, че е отишъл при приятели във Фелбака.

Настана кратка тишина. После Хелен ги погледна с нов блясък в очите.

— Сега… дали ще помислят, че сме били ние? — попита тя и премести ръката си от шията към косата. — Вестниците? Хората… Предполагам, че всичко ще започне отначало.

— Разглеждаме всички възможности — каза Паула и изпита известно съчувствие към жената насреща й.

— Имала ли си някакъв контакт с Мари, откакто тя се върна? — попита Мартин.

Не можа да се сдържи, макар да знаеше, че трябва да изчакат с въпросите, свързани със стария случай.

— Не, не, нямаме какво да си кажем — отговори Хелен и поклати глава.

— Значи, нито сте се виждали, нито сте се чували по телефона? — попита Паула.

— Не — повтори Хелен. — Мари принадлежи на друго време, на друг живот.

— Окей — каза Паула. — По-късно ще трябва отново да говорим с теб, но в момента ни интересуваш в качеството си на съсед. Забелязала ли си нещо необичайно през последното денонощие? Някоя кола? Човек? Нещо, което ти се е сторило не както трябва, или просто ти е направило впечатление?

Паула опита да се изрази възможно най-общо, тъй като не знаеха какво точно търсят.

— Не — каза Хелен проточено. — Не, не бих казала, че съм видяла или чула нещо странно последните дни.

— Както казахме, ще трябва да зададем същия въпрос на мъжа и на сина ти — отбеляза Мартин и се изправи.

— Да, и ще се върнем да говорим с теб допълнително — добави Паула.

— Разбирам — каза Хелен.

Тя остана на масата, докато те си тръгваха. Почти не ги погледна. Зад нея розите и божурите бяха все така красиви.

Ерика целуна Патрик набързо, когато той я посрещна на рецепцията. Щом я видя, Аника, която седеше зад гишето, грейна и отиде да я прегърне.

— Здравей! — каза тя топло. — Как са момчетата? А Мая?

Ерика отвърна на прегръдката й и я попита как е нейното семейство. Харесваше жената, която бе успяла да стегне полицейското управление, и с всеки ден изпитваше към нея все по-голямо уважение. Понякога им оставаше време да вечерят заедно, но не толкова често, колкото им се искаше. Когато имаш малки деца, седмиците и месеците отлитат, а социалният живот остава на заден план.

— Ще бъдем в конферентната зала — каза Аника и Ерика кимна.

Беше идвала тук многократно и знаеше коя стая се има предвид.

— Идвам след малко — викна Аника след тях, когато Ерика и Патрик тръгнаха по коридора.

— Здравей, Ернст! — викна Ерика весело, щом голямото куче се зададе към нея, изплезило език и размахало опашка.

Както обикновено, Ернст дремеше под бюрото на Мелберг, но се втурна навън, щом чу гласа на Ерика. Посрещна я с лигава прегръдка и мокър нос, а Ерика го възнагради, като го почеса зад ушите.

— Внимание, цивилни в сградата — възкликна Мелберг навъсено, застанал сънен пред входа на кабинета си.

Ерика обаче видя, че той също се радва да я види.

— Чух, че си се справил блестящо с пресконференцията — каза тя без следа от ирония в гласа, а Патрик я сръчка с лакът в ребрата.

Знаеше много добре, че Ерика нарочно го дразни, като окуражава началника му. Нещо, което напълно убягваше на Бертил Мелберг. Той засия доволно.

— Да, отдавна съм станал професионалист в тези неща. По тия краища хората не са свикнали някой с моя опит да провежда пресконференция на такова ниво. Направо ядяха от ръката ми като гладни пилета, да знаеш. Ако човек умее да се справя с журналистите така, както аз, те могат да бъдат ценен инструмент за полицията.

Ерика кимна сериозно, докато Патрик се пулеше към нея.

Влязоха в конферентната зала и папката в чантата на Ерика изведнъж й натежа. Извади я и я сложи на масата. Докато чакаше Патрик и Мелберг да се настанят, тя отиде да поздрави Йоста, Паула и Мартин.

— Патрик спомена, че ще ми помогнеш с брифинга — каза тя на Йоста.

— Ще видим колко си спомням — отговори той и се почеса по врата. — Все пак беше преди трийсет години.

— Ще съм благодарна на всякаква помощ.

Аника беше внесла вътре голямата бяла дъска, заедно с няколко маркера. Ерика започна да вади листове от дебелата папка и да ги закрепя по дъската с магнити. После взе един маркер и се зачуди откъде да започне.

Накрая се прокашля и каза:

— Стела Странд е била на четири, когато изчезнала от дома си. Две тринайсетгодишни момичета, Мари Вал и Хелен Першон, понастоящем Йенсен, е трябвало да я гледат за няколко часа, понеже Линда, майката на Стела, и Сана, голямата й сестра, щели да ходят до Удевала на пазар.

Ерика посочи две снимки от училищен албум, които бе окачила на дъската. Едната беше на момиче със сериозно изражение и тъмна коса, а другата на русокоса девойка с бунтарски поглед и толкова красиво лице, че те оставяше без дъх. Хелен имаше неопределените черти, характерни за ранното юношество, и се намираше някъде в граничната зона между дете и възрастен, докато Мари вече притежаваше погледа на зряла жена.

— И двете момичета живеели близо до дома на Стела, така че се познавали със семейството. Били се грижили за момичето и преди. Не редовно, но не било и нещо необичайно.

В стаята цареше гробна тишина. Всички бяха запознати с отделни части от случая, но едва сега виждаха цялостната картина.

— Пристигнали в дома на семейството към един, така и не можах да намеря данни за точния час, но е било горе-долу по това време. След като Линда и Сана потеглили към Удевала, момичетата останали да си играят със Стела на двора. Малко по-късно тръгнали към Фелбака, като бутали количката на Стела. Имали пари и отишли до будката за сладолед. Прекарали известно време в града и се върнали обратно в стопанството.

— Разстоянието е доста дълго — каза Мартин. — Не знам дали бих искал две млади момичета да извървят целия път с четиригодишното ми дете.

— Тогава времената бяха други — каза Ерика. — Хората не се грижеха толкова за безопасността. Когато бяхме малки, със сестра ми стояхме прави между седалките, докато баща ми караше. Не слагахме колани. Сега е трудно да го проумеем, но тогава в това нямаше нищо странно. И така, момичетата тръгнали обратно и пристигнали в стопанството към четири. Били се уговорили с Линда да оставят Стела на Андерш в четири и половина, но тъй като видели колата му на двора, решили, че той се е прибрал от работа по-рано, и просто си тръгнали.

— Но не са го видели? — попита Паула, а Ерика кимна към Йоста.

— Не е бил в къщата — каза той.

Ерика се обърна към дъската, обмисляйки как да продължи.

— През 1985-а началник на управлението бил Лейф Хермансон. Тази сутрин всъщност се срещнах с дъщеря му, за да я питам дали си спомня нещо за разследването на баща си. Но тя не можа да си спомни кой знае какво, а с братята й не са намерили никакви материали след смъртта на баща им. Каза обаче, че през последните години от живота си той твърдял, че се съмнява във вината на момичетата.

Патрик сви вежди.

— А не е ли казал на какво се основават съмненията му?

Ерика поклати глава.

— Не, поне доколкото си спомняше дъщеря му. Йоста, ти какво ще кажеш?

Йоста се почеса под брадичката.

— Не, не помня Лейф да е изпитвал съмнение. Но той и всички останали смятахме, че случилото се е ужасно. Животът на толкова хора беше съсипан, не само този на Стела и семейството й.

— Ами по време на самото разследване? — попита Мартин. — Тогава изразявал ли е някакво колебание?

Той се наведе напред, подпирайки ръце на масата.

— Не, никакво — каза Йоста. — След признанията на момичетата всичко изглеждаше кристално ясно. Вярно, оттеглиха признанията си, след като осъзнаха сериозността на ситуацията, но според Лейф това не променяше нищо.

Йоста сведе поглед към масата и Ерика предположи, че се рови в спомените си. Това, че през последните си години Лейф е имал съмнения, вероятно беше нова информация за него.

— Какво е станало после? — намеси се Патрик нетърпеливо. — Момичетата са оставили Стела на двора, защото са мислели, че татко й се е прибрал.

— Бащата бил ли е заподозрян? — попита Паула.

— Андерш Странд беше разпитан няколко пъти — отговори Йоста. — Лейф подложи показанията му на щателна проверка, а освен това говори и с други роднини, с майката и каката, за да…

Той се поколеба и Мартин допълни:

— За да види дали има проблеми в семейството. Тормоз, насилие…

— Да — каза Йоста. — Никога не е приятно да задаваш такива въпроси.

— Правим каквото трябва — каза Патрик тихо.

— Не е било установено нищо такова — каза Ерика. — Всичко е сочело, че Странд са обикновено, любящо семейство. Не е имало признаци, че нещо не е наред. Така че разследването преминало в следващата фаза: търсене на външен човек.

— Което не доведе до резултати — каза Йоста. — Около стопанството не бяха забелязани никакви непознати, нито по времето, когато Стела е била убита, нито по-рано. Не намерихме регистрирани педофили в околността, нищо.

— От какво е умряла Стела? — попита Паула и почеса разсеяно Ернст зад ухото.

— Тежка черепно-мозъчна травма — каза Ерика и след известно колебание окачи снимките на дъската.

— О, по дяволите — възкликна Аника и примигна с насълзени очи.

Йоста извърна поглед. Беше ги виждал и преди.

— Стела получила редица удари в тила. В доклада от аутопсията пишеше, че вероятно е била удряна дълго време, след като е умряла.

— С две различни оръжия — каза Патрик. — Прочетох набързо доклада, който ми прати Педерсен, и това ми направи впечатление.

Ерика кимна.

— Да, в раната са открити следи от клони и камъни. Едната теория е, че това са били оръжията.

— Това е една от причините Лейф да заподозре, че извършителите са двама — каза Йоста и надигна глава.

— След като момичетата не отвели Стела у дома, каквато била уговорката, баща й, естествено, се притеснил — продължи Ерика. — Когато Линда и Сана се прибрали в пет и половина, той вече не бил на себе си. Говорил с Коге по телефона и научил, че Хелен и Мари са оставили Стела на двора час по-рано. Линда и Андерш потърсили момичето в гората и покрай пътя, но скоро се отказали. Алармирали полицията в шест и петнайсет, а търсенето започнало скоро след това. Точно както и сега, на място се явили много доброволци, готови да помогнат.

— Чух, че човекът, открил Стела, е намерил и Неа — каза Мартин. — Не трябва ли да обърнем повече внимание на това?

Патрик поклати глава.

— Не и по моя преценка. По-скоро имахме късмет, че е решил да огледа по-внимателно мястото, където е открил Стела преди години.

— Как не са я намерили кучетата? — попита Паула, която продължаваше да чеше Ернст.

— Кучешките патрули все още не бяха стигнали до този район — каза Патрик. — Разкажи ни повече за момичетата.

Ерика разбра какво иска той. Тя винаги влагаше много усилия в описанията на човешките характери и беше убедена, че това е един от факторите за успеха на книгите й. Целта й винаги беше читателите да получат пълнокръвна представа за хората, замесени в известни случаи на убийства. Хора, които преди това фигурираха просто като имена и снимки във вестникарските статии.

— Ами, засега не съм успяла да проведа кой знае колко интервюта с тези, които са познавали Хелен и Мари по онова време. Но все пак успях да говоря с няколко души и установих някои обстоятелства около живота им.

Ерика се прокашля.

— Семействата и на двете били добре известни в местната общност, но поради съвсем различни причини. На пръв поглед Хелен имала идеално семейство. Родителите й били важни фигури в търговския и развлекателния живот във Фелбака. Баща й бил председател на „Ротари“, а майка й участвала в сдружението „Дом и училище“. Водели активен социален живот и често организирали развлекателни събития във Фелбака.

— Братя или сестри? — попита Паула.

— Не, Хелен е единствено дете. Тихо и възпитано момиче, добра ученичка, така я описват. Можела да свири на пиано и от това, което чух, родителите й обичали да се хвалят с нея. Мари от своя страна идвала от семейство, с което сте си имали доста вземане-даване и по-рано, предполагам.

Йоста кимна.

— Да, и още как.

— Сбивания, пиянство, кражби с взлом, става ви ясно… И това не се отнася само за родителите, ами и за двамата по-големи братя на Мари. Тя била единствено момиче и не е фигурирала в младежкия регистър преди смъртта на Стела. Братята й обаче са вписвани многократно още преди да навършат тринайсет.

— За каквито и хулигански прояви да ставаше дума, откраднати колела, разбити павилиони, всякакви такива неща, най-напред винаги посещавахме семейство Вал — каза Йоста. — И в девет от десет случая намирахме крадените вещи там. Не бяха много умни.

— Но Мари не е била замесена? — попита Патрик.

— Не. Името й се споменаваше единствено в сигналите, които получавахме от училището й. Подозираха, че е подложена на тормоз. Но тя твърдо отричаше. Винаги казваше, че е паднала с колелото или че се е спънала.

— Но все пак сте можели да се намесите? — каза Паула и сви вежди.

— Да, само че по онова време нещата не ставаха така.

Ерика забеляза как Йоста се размърда нервно. Вероятно осъзнаваше, че Паула има право.

— Бяха други времена. Обръщахме се към социалните само като крайна мярка. Лейф реши проблема, като посети семейството и си поговори сериозно с бащата на Мари. След това не са постъпвали повече сигнали от училището. Но, разбира се, няма как да знаем дали е спрял да я бие, или просто е внимавал да не оставя следи.

Йоста се изкашля зад стиснатия си юмрук и не каза нищо повече.

— Въпреки че идвали от различна среда — продължи Ерика, — момичетата станали много добри приятелки. Постоянно били заедно, въпреки че семейството на Хелен не одобрявало. В началото си затваряли очите и се надявали, че това скоро ще отмине. Но постепенно започнали да се дразнят все повече от компанията, която си била избрала дъщеря им, и забранили на момичетата да се виждат. Бащата на Хелен е мъртъв, а още не съм имала време да се срещна с майка й, но все пак говорих с някои хора, с които момичетата са общували по онова време. Те казват, че станало страшно, когато Хелен вече не можела да се среща с Мари. Можете да си представите каква драма е било това за две тийнейджърки. Но накрая се наложило да се примирят и спрели да прекарват свободното си време заедно. Само че родителите на Хелен не можели да им попречат да се виждат в училище, двете били съученички.

— Но родителите й са й разрешили да гледат Стела заедно с Мари — каза Патрик замислено. — Защо? Не е ли странно, при положение че са били твърдо против приятелството между момичетата?

Йоста се наведе напред.

— Андерш Странд беше шеф на банката във Фелбака. Това означаваше, че заема един от най-престижните постове в тази общност. И тъй като със съпругата си Линда вече били питали момичетата дали могат да гледат Стела заедно, Коге Першон предпочел да не влиза в конфликт с него. Затова направил изключение.

— Ама че хора… — каза Мартин смаяно и поклати глава.

— Колко време е минало, преди да си признаят? — попита Паула.

— Една седмица — каза Ерика и отново се вгледа в снимките по дъската.

През цялото време се връщаше към все същия въпрос. Защо момичетата биха признали, че са извършили брутално убийство, ако са невинни?