Вещицата

Бохуслен, 1672

Когато чу писъците на Мерта, Елин се затича по-бързо от когато и да било. Бялата риза на Пребен се мяркаше между дърветата, той беше по-бърз от нея и разстоянието между тях се увеличаваше. Сърцето й биеше бясно, полата й се закачаше в храстите, клонките се чупеха, платът се късаше. Видя езерото далеч напред и се забърза още повече. Писъците на дъщеря й се приближаваха.

— Мерта! Мерта! — викна тя пронизително.

Щом стигна до брега на езерото, падна на колене. Пребен беше нагазил вътре и вървеше към момичето, но когато водата стигна до гърдите му, той изруга.

— Кракът ми се заклещи и не мога да се освободя! Елин трябва да доплува до Мерта, момичето няма да издържи още дълго!

Погледът на Пребен бе подивял и Елин видя как се мъчи да се отскубне. После се обърна отчаяно към Мерта, която бе замлъкнала и изглеждаше, сякаш е на път да потъне в катраненочерната вода.

— Не мога да плувам! — извика Елин, оглеждайки се за някакво спасение.

Знаеше, че ако се хвърли безразсъдно в езерото, със сигурност няма да успее да помогне на Мерта и момичето ще се удави. А и тя също.

Затича се към другия край на езерото. То беше малко, но дълбоко. Над повърхността вече се показваше единствено темето на Мерта. Един голям клон висеше над водата и Елин се покатери върху него, но въпреки това от момичето я делеше повече от метър. Тя извика на Мерта да се бори. Дъщеря й като че ли я чу и отново размаха ръце. Елин я болеше, но въпреки това успя да се придвижи малко по-напред по клона. Вече се приближаваше до Мерта достатъчно, че да опита да я улови.

— Хвани ръката ми! — викна тя и се протегна колкото можеше, без да рискува да изпусне клона.

Пребен също се развика с цяло гърло.

— Мерта! Хвани ръката на Елин!

Момичето се мъчеше отчаяно да достигне майка си, но й беше трудно и непрестанно гълташе вода.

— Мерта! Мили боже, хвани ръката ми!

И като по чудо Мерта сграбчи дланта й. Елин стисна с всички сили и опита да пропълзи назад. Тежеше й, но някак си успя да намери нужните сили. Пребен най-накрая се освободи и заплува към тях. Когато приближиха края на езерото, той стигна до тях и взе Мерта в прегръдките си, така че Елин можеше да я пусне. И двете ръце я боляха, но облекчението беше толкова голямо, че сълзите бликнаха неконтролируемо от очите й. Веднага щом стъпи на твърда земя, тя се хвърли към Мерта и заедно с нея прегърна и Пребен, който беше клекнал и все още държеше момичето.

Елин нямаше представа колко дълго са седели така, обвили ръце едни около други. Чак когато Мерта започна да трепери, осъзнаха, че трябва да се приберат и да облекат момичето, а и себе си, със сухи дрехи.

Пребен вдигна Мерта и я понесе внимателно през гората. Леко накуцваше и Елин видя, че е изгубил едната си обувка, вероятно тази, която се беше заклещила в нещо на дъното на езерото.

— Благодаря — каза тя с разтреперан от плач глас, а Пребен се обърна към нея с усмивка.

— Аз не направих нищо. Елин намери решение.

— Бог ми помогна — каза Елин спокойно и почувства, че думите й са истина.

Мерта успя да хване ръката й с божията помощ, беше напълно убедена в това.

— Значи, тази вечер ще благодаря на Господа още по-усърдно — каза Пребен и притисна момичето по-плътно до себе си.

Зъбите на Мерта трепереха иззад посинелите й устни.

— Защо Мерта е ходила до езерото? Тя знае, че не може да плува.

Елин опита да не звучи укорително, но просто не разбираше. Мерта знаеше, че не бива да се приближава твърде много до водата.

— Тя каза, че Виола е в езерото и ще се удави — смотолеви Мерта.

— Кой? Кой е казал, че Виола е във водата? — попита Елин и сви вежди.

Но й се струваше, че вече знае отговора. С Пребен се спогледаха.

— Брита ли каза така? — попита той.

Мерта кимна.

— Да, тя дойде с мен донякъде и ми показа накъде да вървя. После каза, че трябва да се връща, но че аз трябва да спася Виола.

Вбесена, Елин погледна Пребен и видя, че очите му са почернели като водата в езерото.

— Ще говоря със съпругата си — каза той глухо.

Приближаваха къщата, а Елин искаше да крещи, да дере, скубе и удря сестра си, но знаеше, че трябва да послуша Пребен. Иначе щеше да навлече беда на себе си и дъщеря си. Застави се да си поеме дълбоко въздух няколко пъти и помоли силите свише да я дарят с търпение, но вътрешно кипеше.

— Какво е станало?

Лил-Ян се затича към тях, следван от още няколко слуги и слугини.

— Мерта беше влязла в езерото, но Елин я извади — каза Пребен, вървейки с широки крачки към къщата.

— Остави я в колибата ни — каза Елин.

Не искаше момичето да се доближава до Брита.

— Не, на Мерта й трябват сухи дрехи и топло легло.

Той се обърна към най-младата от прислужничките.

— Стина може ли да приготви ваната?

Тя се поклони леко и изтича вътре, за да стопли вода.

— Ще донеса сухи дрехи — каза Елин.

Отдели се неохотно от Пребен и Мерта, но преди това погали момичето по главата и целуна леденото й чело.

— Мама веднага се връща — каза тя, след като Мерта изскимтя в знак на протест.

— Какво става тук? — каза Брита кисело.

Изглежда, бе чула суматохата на двора и сега стоеше на вратата. Щом видя Мерта в прегръдките на Пребен, лицето й стана по-бяло от ризата на мъжа й.

— Какво… какво…

Очите й се ококориха от изненада. Елин се чувстваше като трескава. Молеше се както никога досега. Нужна й беше сила, за да не убие Брита на място. И молитвите й бяха чути. Съумя да си замълчи, но за всеки случай се обърна бързо и отиде да донесе сухи дрехи. Не чу какво каза Пребен на съпругата си, но забеляза погледа, който й хвърли. За пръв път в живота си виждаше сестра си изплашена. Но зад страха й се криеше още нещо, което на свой ред изплаши Елин. Омраза, по-гореща от адските огньове.

Децата си играеха на долния етаж. Патрик беше в управлението, а Ерика бе помолила Кристина да мине за малко, за да може да поработи необезпокоявано. Беше опитвала да работи, когато е сама с децата, но нямаше как да се концентрира, тъй като тънки гласчета се провикваха през пет минути и искаха нещо от нея. Вечно някой беше гладен или му се пишкаше. Но Кристина нямаше нищо против да остане малко повече, за което Ерика й беше дълбоко благодарна. Колкото и недостатъци да имаше свекърва й, тя се държеше фантастично с децата и винаги се отзоваваше без колебание. Понякога Ерика се чудеше какви щяха да бъдат собствените й родители като баба и дядо. Те починаха, преди децата да се родят, така че никога нямаше да получи отговор на този въпрос, но й се искаше да мисли, че малките биха могли да накарат майка й да омекне. Че те, за разлика от нея и Ана, биха могли да пробият твърдата черупка, която обгръщаше Елси.

Ерика вече бе узнала за миналото на майка си и отдавна й беше простила, така че вярваше, че тя би била добра баба и би си играла с децата. Също така и за миг не се съмняваше, че татко й би бил фантастичен дядо. Толкова фантастичен, колкото беше и като баща. Понякога си го представяше как седи в любимия си стол на верандата, заобиколен от Мая и близнаците, дърпа от лулата си и разправя приказки за духове и привидения из архипелага. Сигурно щеше да им изкара акъла, както правеше с Ерика и Ана. А децата щяха да обичат миризмата на лулата и дебелите му плетени пуловери, които винаги носеше, защото Елси настояваше да пестят от отопление.

Очите й започнаха да парят и Ерика прогони мислите за родителите си. Загледа се в голямото табло, което покриваше едната дълга стена на кабинета. По него висяха всички ксерокопия, разпечатки, снимки и бележки. Това беше една от стъпките в работния й процес. Първо събираше материали, които трупаше на купчини, и поемаше цялата информация наведнъж. После опитваше да създаде някакъв ред в хаоса. Обичаше този етап от работата, най-често мъглата около наглед непонятните истории се вдигаше именно тогава. Всеки път когато се захванеше с нова книга, Ерика имаше чувството, че никога няма да успее да я завърши. Но някак си винаги успяваше.

Този път обаче не ставаше дума просто за книга. В историята, която първоначално се отнасяше за отминал случай и стара трагедия, беше настъпил неочакван обрат. Сега ставаше дума за текущо разследване на убийство, още едно мъртво момиче и още скърбящи хора.

Ерика вдигна ръце зад тила си и се взря в таблото, опитвайки се да открие някаква връзка. Напоследък й беше малко по-трудно да чете от такова разстояние, но отказваше да приеме, че може би вече се нуждае от очила.

Разгледа снимките на Мари и Хелен. Двете бяха толкова различни. И на външен вид, и като излъчване. Хелен, брюнетка с обикновени черти и свит характер. Мари, блондинка с красиво лице, загледана спокойно в обектива. Неприятно беше, че не можеха да открият протоколите от разпитите. Никой не знаеше къде са, възможно бе дори да са унищожени. От опит знаеше, че полицейското управление в Танумсхеде не можеше да се похвали с кой знае колко добра организация. В момента Аника поддържаше пруски ред в участъка, но от това нямаше полза, когато ти трябваха материали отпреди назначаването й.

Протоколите биха могли да помогнат на Ерика да вникне в отношенията между момичетата и да разбере какво всъщност се е случило през онзи ден и защо двете са си признали. Статиите във вестниците от онова време не предоставяха много странична информация, не отговаряха на въпроса „как“, а само на „какво“. И понеже Лейф отдавна беше мъртъв, Ерика нямаше кого да попита. Беше се надявала на посещението си при дъщеря му, само че след като се разделиха, Виола не се беше обадила. Ерика не знаеше дали Лейф действително е запазил някакви материали, но интуицията й подсказваше, че е така. Предположението й се основаваше на факта, че той до последно не бе могъл да загърби случая „Стела“. Ерика отново стигна до ключовия въпрос. Лейф беше човекът, пред когото Мари и Хелен бяха признали за убийството, и той бе заявил пред всички медии, че случаят е решен. Защо тогава толкова години по-късно бе решил, че момичетата са невинни?

Ерика отново замижа, за да фокусира буквите. От долния етаж се чуваше как децата играят на криеница с баба си. Играта винаги се усложняваше от творческото отношение на близнаците към броенето: „Едно, две, десет, ИДВАМ!“.

Изведнъж една статия в „Бохусленинген“ улови вниманието на Ерика. Тя се изправи и свали разпечатката от таблото. Беше я чела многократно, но сега взе химикалка и огради един ред. Статията беше от дните, след като момичетата се бяха отрекли от признанията си, а журналистът бе успял да накара Мари да отговори на един от въпросите му.

„Някой ни следеше в гората“, гласеше цитатът.

Твърдението беше отхвърлено като лъжа, като детински опит да стоварят вината върху някого другиго. Но ако наистина някой бе последвал момичетата в гората? Какво означаваше това за убийството на Неа? Ерика взе жълто залепящо се листче от бюрото си и написа: „Някой в гората?“. После върна статията на мястото й, залепи бележката върху нея и остана загледана в таблото. Как да продължи? Как можеше да разбере дали наистина някой е следил момичетата? И ако да, кой би могъл да е това?

Мобилният й телефон изпиука откъм бюрото и тя се обърна. На дисплея бе изписан непознат номер, без име. Но по съдържанието на съобщението Ерика се досети от кого е.

„Разбрах, че си говорила с майка ми. Да се видим?“

Ерика се усмихна и остави телефона, като преди това изпрати кратко потвърждение. Може би все пак щеше да получи някои отговори.

Патрик довърши доклада за разговора с Хелен и Джеймс и натисна „Принтирай“. Когато пристигна у тях, и двамата си бяха вкъщи и с готовност отговориха на въпросите му. Джеймс потвърди думите на Хелен, че никой от семейството не е чул доброволческите отряди в нощта между понеделник и вторник, а освен това разказа къде е бил самият той. Бе пътувал по работа. Пристигнал в хотела си в Гьотеборг още в неделя вечерта, а на следващия ден имал делови срещи чак до четири следобед, когато се качил в колата и потеглил обратно. Хелен каза, че в неделя вечерта си е легнала към десет, като взела приспивателно и спала цяла нощ, чак до девет сутринта, когато излязла да тича, както обикновено.

Патрик се чудеше дали някой може да потвърди тази информация.

Остро телефонно позвъняване го изтръгна от размислите му и той вдигна разсеяно, опитвайки се да попречи на съдържанието на поставката за химикалки, която събори, без да иска, да се разпилее по бюрото. Когато чу кой се обажда, той седна на стола, взе химикалка и се пресегна към тефтера си.

— Успял си да ни вредиш по-напред — каза той облекчено и получи измърморено потвърждение в отговор.

— Да, не беше лесно. You owe me one[42]. Но все пак… случаи с деца… — Педерсен въздъхна и Патрик разбра, че съдебният медик е също толкова афектиран от смъртта на Неа, колкото самият той. — Ще карам по същество. Все още не съм готов с окончателния доклад, но установих, че момичето е умряло вследствие на черепно-мозъчна травма.

— Окей — каза Патрик и си записа.

Знаеше, че Педерсен скоро ще му изпрати подробен доклад, но воденето на бележки му помагаше да подреди ключовата информация в съзнанието си.

— Знае ли се какво е причинило нараняванията?

— Не, но открих замърсяване в раната. С изключение на това всички следи бяха отмити.

— Замърсяване?

Патрик спря да пише и сбърчи чело.

— Да, пратих проба на НЛК[43], с малко късмет ще получим отговор до няколко дни.

— А предметът, с който е нанесена травмата? Значи по него е имало мръсотия?

— Да… — каза Педерсен провлечено.

Патрик знаеше, че той прави така, когато не е съвсем уверен и не иска да каже твърде много или твърде малко. Подвеждащата информация можеше да е фатална за изхода на едно разследване и Педерсен го знаеше.

— Не съм сигурен — каза той и отново замълча. — Но съдейки по раните, предметът е бил много тежък. Или…

— Или какво? — попита Патрик.

Театралните паузи на Педерсен накараха пулсът му да се ускори.

— Ами, или пък става дума за нараняване при падане.

— При падане?

Патрик си представи горската поляна и езерото. Там нямаше откъде да се падне, освен ако момичето не се беше качило на дърво, разбира се. Но тогава кой беше скрил тялото под ствола?

— Мисля, че момичето може да е било преместено — каза Педерсен. — По тялото има следи, които сочат, че дълго време е лежала по гръб, но когато я намерихме, беше просната по корем. Била е преместена и сложена в тази позиция, но преди това е лежала по гръб няколко часа. Трудно ми е да кажа колко точно.

— Откри ли прилики със случая „Стела“? — попита Патрик и доближи върха на химикалката до тефтера.

— Направих сравнение с протокола от аутопсията — каза Педерсен, — но не открих други прилики, освен че и двете момичета са умрели след удар в главата. Но в раната на Стела е имало следи от дърво и камък. Освен това е било очевидно, че убийството е извършено на поляната до водоема, където е намерено момичето. Турбьорн намерил ли е нещо подобно тук? Това, че тялото е било поставено под ствола, не означава непременно, че е преместено от далеч. Може момичето да е било убито някъде наблизо.

— Да, ако приемем, че нараняването е причинено от удар, а не от падане. В този район няма височини, откъдето да се падне, теренът дори не е хълмист. Ще се обадя на Турбьорн да го питам докъде е стигнал. Но докато бях там, аз лично не видях нищо, което да сочи, че Неа е била убита на това място.

Патрик отново си представи полянката. Не бе забелязал петна кръв, но Турбьорн и екипът му документираха всичко сантиметър по сантиметър и ако там имаше нещо, което не можеше да се забележи с просто око, те щяха да го открият.

— Имаш ли да докладваш нещо друго? — попита Патрик.

— Не, не открих нищо интересно. Неа е била здраво четиригодишно момиче, добре хранено, без наранявания, с изключение на черепно-мозъчната травма. Съдържанието на стомаха беше смесица от шоколад и тесто. Предполагам, че е яла някакъв шоколадов десерт, вероятно най-обикновена вафла „Кекс“[44].

— Окей, благодаря — каза Патрик.

Той приключи разговора, остави химикалката, изчака минутка и се обади на Турбьорн Рюд. Прозвучаха доста сигнали и Патрик беше на път да затвори, когато чу резкия глас на Турбьорн.

— Ало?

— Здрасти, Патрик е. Хедстрьом. Току-що говорих с Педерсен и просто исках да проверя докъде сте.

— Още не сме готови — каза Турбьорн отсечено.

Винаги звучеше все едно е ядосан, но Патрик вече му беше свикнал. Турбьорн беше един от най-добрите в областта си. Бяха му предлагали работа в Стокхолм и Гьотеборг, но той бе твърде привързан към родния си град Удевала и не виждаше причина да се мести.

— Кога мислите, че ще приключите? — попита Патрик, който отново бе взел химикалката си.

— Невъзможно е да се каже — измърмори Турбьорн. — Не искаме да претупаме точно този технически анализ. Нито пък някой друг, естествено. Но, да, сам знаеш… Животът тепърва е бил пред малката. Това…

Той се прокашля и преглътна тежко. Патрик добре го разбираше, най-доброто, което можеха да направят за момичето, беше да действат възможно най-хладнокръвно и професионално. И да намерят виновника.

— Има ли нещо, което можеш да ми кажеш още отсега? Педерсен е направил аутопсията, момичето е умряло от черепно-мозъчна травма. Намерихте ли нещо, което би могло да е използвано като оръжие? Или пък някакви следи, които да сочат, че е умряла близо до мястото, където я открихме?

— Не… — каза Турбьорн неохотно.

Патрик знаеше, че той не обича да дава каквато и да е информация, преди всичко да е готово. Въпреки това Турбьорн разбираше, че се нуждаят от информация, с която да придвижат разследването напред.

— Не открихме нищо, което да свидетелства, че е убита в близост до езерото. Нямаше следи от кръв по земята, нито по някой предмет, който би могъл да се използва като оръжие.

— В какъв радиус търсихте?

— Обработихме голям район около езерото. Не мога да кажа с точност, ще го пише в доклада, но се постарахме. И както казах, нямаше кръв. А черепно-мозъчна травма означава обилна кръвозагуба.

— Да, изглежда безспорно, че това е вторично местопрестъпление — каза Патрик и направи няколко записки. — А първичното е някъде другаде.

— В дома на момичето? Да потърсим ли следи от кръв там?

В първия момент Патрик не отговори. После каза бавно:

— Йоста говори с родителите. Според него няма основания да ги подозираме, така че засега не сме работили по тази нишка.

— Не знам, да ти кажа — отвърна Турбьорн. — Виждали сме какво може да се случи в едно семейство. Понякога става дума за нещастен случай. Понякога не.

— Имаш право — каза Патрик и направи гримаса.

Обзе го неприятното усещане, че може би са допуснали грешка. Наивна, глупава грешка. Не можеше да си позволи нито сантименталност, нито лековерност. Бяха видели твърде много през годините, трябваше да са готови за всичко.

— Патрик?

Плахо почукване го накара да вдигне поглед. Вече беше приключил разговора с Турбьорн и сега просто седеше и се взираше в нищото, обмисляйки каква да бъде следващата им стъпка.

— Да?

Аника се появи на вратата, изглеждаше обезпокоена.

— Има нещо, което трябва да знаете. Започнахме да получаваме обаждания. Много обаждания. От доста неприятен характер…

— Какво имаш предвид?

Аника направи няколко крачки и застана пред бюрото му със скръстени ръце.

— Звънят ни ядосани хора. Казват, че не си вършим работата. Получаваме дори заплахи.

— Защо? Не разбирам — каза Патрик и поклати глава.

Аника си пое дълбоко дъх.

— Много хора се оплакват, че не разследваме бежанците толкова щателно, колкото би трябвало.

— Че защо да го правим, не разполагаме с никакви улики, които да сочат в тази посока.

Патрик свъси вежди. Не разбираше за какво говори Аника. Защо хората се интересуваха от бежанския център?

Тя извади бележника си и зачете на глас.

— Според един господин, който предпочете да остане анонимен, било ясно, че извършителят е „някой проклет мангал от бежанския център“. Една дама пък, също анонимна, смята за „скандално“, че не сме „прибрали незабавно за разпит всеки един от ония криминални типове“. Твърди също така, че „никой от тях не е избягал от някаква си война, това е просто претекст да дойдат тук и да живеят на гърба на шведското общество“. Приех сигурно дузина такива обаждания. И всички желаят да останат анонимни.

— Боже господи — каза Патрик с тежка въздишка.

Това беше последното, от което се нуждаеха.

— Е, сега поне знаеш — каза Аника и тръгна към вратата. — Как искаш да подходя към ситуацията?

— Както досега — каза Патрик. — Отговаряй учтиво, без да казваш нищо конкретно.

— Окей — каза тя и излезе от стаята.

Той се провикна след нея.

— Аника?

— Да? — отвърна тя и подаде глава иззад рамката на вратата.

— Можеш ли да помолиш Йоста да дойде тук? И се обади на прокурора в Удевала. Трябва ни разрешително за обиск.

— Веднага — каза тя и кимна.

Беше свикнала да не разпитва. Като му дойдеше времето, щеше да разбере за какво става дума.

Патрик се облегна тежко назад в стола си. Йоста нямаше да се зарадва. Но се налагаше. И вече трябваше да са го направили.

Гърдите на Мартин се изпълниха с топлина, когато погледна Тюва в огледалото за обратно виждане. Беше я оставил при родителите на Пия и тя щеше да прекара там още едно денонощие, защото той беше твърде зает. Само че толкова копнееше да я види, че помоли Патрик да го освободи за един час. Имаше нужда от малко време с дъщеря си, за да може да продължи работата по случая. Знаеше, че огромното му желание да бъде до Тюва сигурно е свързано с огромния копнеж по Пия. С времето трябваше да се научи да се отделя от дъщеря си, да й дава повече свобода. Засега обаче искаше винаги да е близо до нея. Родителите на Пия, както и Аника, бяха единствените хора, на които можеше да я остави, и то само в краен случай, когато работата му го налагаше. Собствените му родители не бяха особено склонни да се грижат за малко дете. С радост навестяваха Мартин и Тюва от време на време, но никога не бяха питали дали могат да я гледат, а и той никога не ги бе молил.

— Тате, искам да отидем на площадката — каза Тюва от задната седалка и погледите им се срещнаха в огледалото.

— Разбира се, миличка — каза той и й прати въздушна целувка.

В интерес на истината, Мартин се надяваше, че тя ще поиска да отидат там. Не можеше да спре да мисли за жената от детската площадка и макар да знаеше, че вероятността да се натъкне на нея е ниска, не знаеше как иначе би могъл да я открие. Обеща си, че ако има късмета да я срещне повторно, този път ще научи името й.

Паркира до площадката и откопча Тюва от детската седалка. Вече можеше да се оправи с коланите и насън, но си спомняше как се мъчеше в началото, когато Тюва беше малка. Пуфтеше и ругаеше, докато Пия стоеше отстрани и му се смееше с глас. По онова време имаше толкова неща, които го затрудняваха, а сега му се струваха елементарни. Мартин си открадна прегръдка, докато вдигаше Тюва от седалката. Миговете, през които тя искаше да се гушкат, ставаха все по-малко. Светът предлагаше твърде много неща за откриване и твърде малко време за игра, така че вече се сгушваше в прегръдките му само когато се удареше или беше уморена. Той разбираше това и го приемаше, но понякога му се искаше да можеше да спре времето.

— Тате, бебето, което ритна, е тук!

Мартин усети как целият се изчервява.

— Благодаря за тази формулировка, скъпа — каза той и погали Тюва по главата.

— Пак заповядай, тате — каза тя учтиво, без да разбира за какво точно й благодари той.

В следващия момент се затича към бебето, което се канеше да налапа цяла шепа пясък.

— Не, не, момче, пясъкът не се яде — каза тя, хвана ръчичката му и изтръска внимателно пясъка от нея.

— Каква хубава малка бавачка си имаме — каза жената и се усмихна широко на Мартин.

Трапчинките й го накараха да се изчерви още повече.

— Обещавам, че ще се опитам този път да не ритам детето ти.

— Оценявам го — каза тя и отново му се усмихна, при което дори ушите му почервеняха.

— Мартин Мулин — каза той и протегна ръка.

— Мете Лауритсен.

Дланта й беше топла и суха.

— От Норвегия ли си? — попита той, разпознавайки лекия акцент.

— Да, там съм родена, но живея в Швеция вече петнайсет години. От Халден съм, но бившият ми мъж е от Танумсхеде. Онзи, с когото ме чу да се карам по телефона онзи ден.

Тя направи извинителна физиономия.

— Сега всичко наред ли е? — попита Мартин.

С периферното си зрение виждаше как Тюва продължава да се занимава с бебето.

— Не, не може да се каже. Все още е твърде зает с новата си приятелка, за да отделя време за Лилеман[45].

— Лилеман ли се казва? — пошегува се Мартин, въпреки че вече знаеше името на сина й.

— Не, разбира се — засмя се Мете и хвърли любвеобилен поглед към сина си. — Казва се Йон, на баща ми, но го наричам Лилеман. Надявам се да успея да спра, преди да е станал тийнейджър.

— Така ще е най-добре — каза Мартин с престорена сериозност, а стомахът му направи салто, когато видя блясъка в очите й.

— С какво се занимаваш? — попита тя.

За миг му се стори, че интонацията й е леко закачлива, но не можеше да прецени дали просто не му се иска да е така.

— Полицай съм — каза Мартин и сам долови гордостта в гласа си.

И наистина се гордееше с професията си. Искаше да стане полицай още от малък и никога не се бе колебал в избора си. Когато Пия умря, работата го спаси. Останалите служители в управлението бяха много повече от негови колеги, те бяха семейството му. Дори Мелберг. Всяко семейство си имаше по един дисфункционален член и спокойно можеше да се каже, че Бертил изпълняваше тази роля повече от добре.

— Полицай — каза тя. — Яко.

— Ами ти?

— Работя като финансов асистент в една кантора в Гребестад.

— Тук ли живееш? — попита Мартин.

— Да. Таткото на Йон е тук. Но ако не смята да бъде част от живота му, тогава не знам…

Тя се загледа в сина си, когото Тюва прегръщаше и целуваше.

— Още не се е научила, че не трябва да бъде твърде настоятелна — каза Мартин през смях.

— Някой от нас така и не се научават — каза тя с широка усмивка.

После се поколеба.

— Е… в случай че не е твърде натрапчиво… Какво ще кажеш някой ден да излезем на вечеря?

Тя като че ли съжали веднага, след като го каза, но стомахът на Мартин отново започна да се премята.

— С удоволствие! — възкликна той твърде ентусиазирано. — При едно условие…

— Какво? — попита Мете подозрително.

— Аз черпя.

Трапчинките отново се появиха и Мартин усети как нещо в него започва полека да се размразява.

— Къде са Мартин и Паула? Още ли не са се върнали? — попита Йоста, щом седна на стола пред бюрото на Патрик.

Когато Аника му предаде съобщението, Йоста реши, че то се отнася за всички, но засега никой друг не се бе появил.

— Освободих ги за кратко. Мартин отиде да вземе Тюва, а Паула също искаше да се види със семейството си, но скоро ще се върнат.

Йоста кимна и зачака Патрик да му обясни за какво става дума.

— Чух се с Педерсен и Турбьорн — каза Патрик.

Йоста се поизправи. Имаше чувството, че откакто намериха момичето, тъпчат на едно място, така че в момента всяка информация, която би могла да им помогне поне малко, беше безценна.

— Какво казаха?

— Аутопсията е готова и получих предварителен доклад. Турбьорн и момчетата му още не са готови, но го принудих да ми даде първоначална оценка.

— И? — попита Йоста, а сърцето му заби по-бързо.

Толкова му се искаше да може да предостави на родителите на Неа някаква информация, нещо окончателно.

— По всяка вероятност момичето не е убито при езерото. Това вероятно е вторично местопрестъпление, така че трябва възможно най-бързо да открием първичното.

Йоста преглътна. Беше приел, че Неа е убита в гората. Това, че тялото е било преместено, променяше всичко, макар и засега да не можеха да кажат как точно.

— И откъде ще започнем търсенето?

Веднага щом зададе въпроса, осъзна какъв е и отговорът.

— По дяволите — каза той тихо.

Патрик кимна.

— Това е най-логичното място — каза той и погледна Йоста притеснено.

Знаеше колко го боли Йоста за семейството на момичето. Въпреки че бяха непознати, той веднага почувства мъката им и ги взе под крилото си.

— Колкото и да ми се иска, не мога да възразя, трябва да се направи — каза той с натежало сърце, след което вдигна поглед към Патрик и попита: — Кога?

— Чакам разрешително за обиск от прокурора в Удевала. Но не би трябвало да е проблем, така че ми се иска да стане още утре сутринта.

— Добре — каза Йоста тихо. — Педерсен и Турбьорн казаха ли нещо друго?

— Починала е от черепно-мозъчна травма в тила. Може да е причинена от падане или от удар. Ако е второто, не е ясно какво би могло да бъде оръжието, по раната няма следи, освен някакво замърсяване с неизвестен произход.

— Сигурно може да се направи по-подробен анализ на веществото — каза Йоста и се облегна заинтригувано напред.

Патрик кимна.

— Да, пробите са предадени за по-нататъшно изследване. Но ще мине време, докато получим резултатите.

Двамата се смълчаха. Навън слънцето вече се снижаваше и ярките дневни лъчи бяха заменени от меките червени и оранжеви цветове на вечерта. Температурата в управлението беше почти приятна.

— Има ли какво още да свърша тази вечер? — попита Йоста, дърпайки някакъв невидим конец на полицейската си риза.

— Не, прибери се да си починеш, аз ще те информирам за утре. Мартин и Паула ще дойдат да напишат протоколите от днешните разпити. Аника ми каза, че ти вече си написал своя от разговора с родителите на Неа.

— Да, така е. Помагам на Аника да прегледа всички жалби за сексуално посегателство, но мога да ги взема с мен и да продължа у дома, ако е окей?

Той се изправи и плъзна стола към бюрото на Патрик.

— Да, направи го — кимна Патрик, а после като че се поколеба. — Чу ли за обажданията, които получаваме? Във връзка с бежанския център?

— Да — отговори Йоста лаконично.

Сети се за коментарите, които бяха отправили родителите на Петер, но не спомена нищо за тях.

— От страх е — каза вместо това. — Страх от непознатото. Хората винаги са обвинявали чужденците. По-лесно е, отколкото да си мислят, че е бил някой, когото познават.

— Мислиш ли, че може да стане проблем? — попита Патрик и сключи ръце, облягайки се на бюрото.

Йоста не отговори веднага. Замисли се за заглавията в жълтите вестници в последните години, както и за организацията „Приятели на Швеция“, която се сдобиваше с все по-голяма избирателска маса въпреки всички скандали. Искаше му се да отговори отрицателно, но чу как от устата му излиза потвърждение на това, което Патрик, изглежда, вече знаеше.

— Да, възможно е да си имаме неприятности.

Патрик кимна, но не каза нищо.

Йоста го остави и отиде до кабинета си, за да вземе документите, които щеше да отнесе вкъщи. Постоя известно време до бюрото си, загледан през прозореца. Навън небето изглеждаше така, сякаш гори.

Вендела отвори предпазливо прозореца, заслушана в звуците от телевизора във всекидневната. Въпреки че живееше на втория етаж, тя отдавна бе открила безопасен път навън. Покривът на верандата се намираше точно под прозореца й и тя можеше да стъпи на него, след което да слезе по голямото дърво, което растеше до къщата. Като допълнителна предпазна мярка беше заключила вратата си отвътре и бе усилила музиката докрай. Ако майка й почукаше, щеше просто да си помисли, че Вендела не я чува.

След като слезе по дървото, тя надникна през прозореца на всекидневната. Видя тила на мама, която седеше сама на дивана и гледаше някакъв тъп криминален сериал, както обикновено, хванала чаша вино в ръка. Навън беше достатъчно светло и ако се обърнеше, щеше да я види, но Вендела приклекна бързо и се промъкна покрай прозореца. Мама поначало не забелязваше нищо, когато беше пила. Доскоро пиеше вино веднъж-два пъти седмично, загледана в снимка на Стела. На следващия ден винаги се оплакваше от главоболие, сякаш не знаеше на какво се дължи. Но откакто Мари Вал се върна във Фелбака, мама пиеше всяка вечер.

Мари и Хелен. Жените, убили леля й и превърнали майка й в алкохоличка.

Нилс и Басе я чакаха на улицата и тя прогони мислите за Мари, Хелен и децата им Сам и Джеси.

Нилс я прегърна и притисна тялото си до нейното.

Бяха дошли с колела, така че Вендела се качи на багажника на Нилс. Потеглиха бързо към Фелбака, подминаха „Тетра Пак“, а после големия открит паркинг и малката пожарникарска станция. Профучаха покрай пицария „Ботхакет“ и малкия площад с полянката. Щом се изкачиха до върха на „Галербакен“, спряха за малко и Вендела хвана Нилс по-плътно през кръста. Усещаше плоския му, твърд корем.

Хълмът беше стръмен и Нилс се спусна по него, без да натиска спирачката. Вятърът запуши ушите на Вендела и развя косата й. Стряскаше се, когато минеха през някоя неравност в асфалта. Преглътна, за да преодолее страха.

Минаха през площад „Ингрид Бергман“ и Вендела си отдъхна, когато наклонът изчезна. На площада имаше доста хора и няколко издокарани младежи трябваше да отскочат от пътя им. Тя се обърна назад и ги видя как размахват юмруци след тях, но просто им се изсмя. Проклети туристи, идваха тук за по няколко седмици в годината и си мислеха, че притежават Фелбака. Дори не биха си помислили да останат тук през ноември. Не, идваха от хубавите си домове и хубавите си училища на почивка с хубавите си семейства и яхти, пререждаха се на опашките и обсъждаха на висок глас местните „селяни“.

— Носиш ли си бански? — попита Нилс, обръщайки глава назад.

Вече караха бавно по малкия кей, водещ към „Бадхолмен“, така че Вендела го чуваше ясно.

— Не, мамка му, забравих. Но все пак мога да поплувам.

Тя погали бедрото му и той се засмя. Вендела бързо бе научила какво му харесва. Колкото по-дръзко се държеше тя, толкова повече се разпалваше Нилс.

— Вече има хора тук — каза Басе и посочи старата кула за скачане.

— А, това са някакви дрисльовци от долния клас. Ще се чупят, когато пристигнем. Повярвай ми.

Вендела долови усмивката на Нилс в сумрака. Нещо в тази усмивка винаги гъделичкаше стомаха й. Оставиха колелата в чакъла, точно до стария плувен комплекс, и тръгнаха към кулата за скачане, където три момчета викаха и пляскаха във водата. Когато видяха кой идва, те млъкнаха и се засуетиха.

— Махайте се, ще се къпем — каза Нилс спокойно, при което момчетата доплуваха до стълбата, без да обелят и дума.

Изкачиха я и тръгнаха бързо-бързо към една от съблекалните. Постройките бяха старомодни и човек трябваше да се преоблича под открито небе, защитен само от няколко дъски. Но Нилс, Вендела и Басе дори не си направиха труда да отидат до съблекалнята, ами свалиха дрехите си на място.

Нилс и Басе започнаха да изкачват дървената кула, но Вендела се бавеше. Скачането от високо не й допадаше. На Басе също, но той винаги правеше каквото прави Нилс.

Вендела отиде до ръба на кея, слезе по първите няколко стъпала на стълбата, след което се хвърли заднишком и остави водата да я обгърне. Ушите й заглъхнаха под повърхността, но това само й помогна за няколко блажени секунди да се откъсне от всичко. Най-вече от образа на майка си с чашата вино в едната ръка и снимката на Стела в другата. Накрая беше принудена да излезе на повърхността. Отпусна се по гръб и погледна нагоре към кулата.

Басе, естествено, се колебаеше, а Нилс стоеше до него и се хилеше. Кулата не беше безумно висока, но все пак достатъчно, че да ти се подкосят краката, когато застанеш горе. Басе се приближи до ръба, но продължи да се колебае. Тогава Нилс го бутна в гръб.

Басе крещя през целия полет до долу.

Нилс го последва с елегантна водна бомба. Когато изплува, започна да вие към небето.

— Мамка му, колко е яко!

Хвана Басе за главата и го натисна под повърхността, но след няколко секунди го остави да се покаже. После доплува до Вендела с няколко бързи загребвания. Придърпа я и притисна долната част на тялото си към нея. Ръката му потърси бикините й. Скоро един от пръстите му проникна в нея и тя затвори очи. Помисли си, че проклетата дъщеря на онази Мари сигурно прави същото нещо със Сам, и отвърна на ласките на Нилс, като го целуна.

Внезапно обаче той я отблъсна.

— Мамка му! — изруга той. — Скапана медуза!

Нилс доплува до кея и се качи по стълбата. Дясното му бедро беше осеяно с яркочервени петна.

Вендела излезе от водата и осъзна, че е забравила да вземе кърпа. Доскоро топлият въздух внезапно й се стори леденостуден.

— Ето — каза Басе тихо и й даде да се избърше с тениската му.

Бледото му лице сякаш фосфоресцираше.

— Благодаря — каза Вендела и попи солената вода от тялото си.

Нилс вече се беше облякъл. От време на време се хващаше за бедрото, но болката като че ли го бе ободрила. Когато се обърна към тях, в очите му светеше онзи пламък, който се появяваше, преди да съсипе нечий живот.

— Какво ще кажете? Да го направим ли?

Вендела погледна Басе. Знаеше, че той няма да посмее да откаже.

Гърдите й потръпнаха от вълнение.

— Какво чакаме? — каза тя и тръгна към колелата.