Вещицата

Бохуслен, 1672

На мястото на екзекуцията се беше събрала тълпа. Палачът чакаше до дръвника. Свалиха Елин от каруцата, а хората затаиха дъх, щом я видяха. Носеше нова бяла риза, но главата й беше гола и обгоряла, ръцете й висяха отпуснати и разкривени до тялото и й беше трудно да ходи, докато пазачите я влачеха напред.

Падна на колене пред дръвника. Огледа тревожно хората, които се бяха събрали и наблюдаваха. Единственото, за което можеше да мисли, откакто призна вината си и присъдата беше потвърдена, беше дали Мерта ще присъства. Щяха ли да я принудят да гледа как майка й умира?

За свое облекчение не я видя никъде. Брита беше там с Пребен. Недалеч от тях стоеше Ела от Мьорхулт. Бяха се събрали много от хората, които живееха в съседство с нея и Пер, както и заедно с нея в стопанството.

Ларш Хиерне го нямаше. Имаше си други задачи, други вещици и сатанински изчадия, с които да се бори. За него Елин Йонсдотер беше просто име в регистрите. Поредната вещица, която комисията беше заловила и екзекутирала.

Брита стоеше с ръце на корема, който вече беше наедрял. Лицето й грееше доволно и праведно. Пребен гледаше надолу. Беше прегърнал Брита с една ръка, а с другата държеше шапката си. Бяха толкова близко. Само на няколко метра от нея. Ела от Мьорхулт си приказваше с жените около себе си. Елин я чу как преразказва избрани моменти от показанията си. Зачуди се колко ли пъти бе разправяла лъжите си. Още от едно време си беше отявлена клюкарка и лъжкиня.

Омразата я изгаряше. Разполагаше с много часове в тъмната килия, през които отново и отново да прехвърля всичко в главата си. Всяка дума. Всяка лъжа. Смеха на Мерта, докато тя, без да подозира нищо, обясняваше каквото й бяха казали. Доволния поглед на Брита, когато хвана дъщеря й за ръка и я изведе навън. Мерта как ли щеше да живее със себе си, когато пораснеше и осъзнаеше какво е направила?

Яростта в нея се надигаше. Превръщаше се в буря. Същата като бурята, която й отне Пребен и превърна двете им с Мерта в беззащитни жертви.

Мразеше ги. Мразеше ги толкова силно, че тялото й започна да се тресе под бялата риза. Изправи се на омалелите си крака. Пазачите направиха крачка напред, но палачът вдигна ръка и ги спря. С пламнали от гняв очи и стоейки несигурно, тя впери поглед в Брита, Пребен и Ела. Всички се бяха смълчали и я гледаха неспокойно. Все пак беше вещица. Кой знае какво можеше да измисли, когато смъртта чукаше на вратата?

Тя заговори спокойно, със силен и ясен глас, без да отделя поглед от хората, които я бяха осъдили на смърт, тримцата с праведните изражения.

— Сигурно си мислите, че вършите Божие дело. Но нека ви кажа истината. Брита, ти си лъжлив и зъл човек, винаги си била такава, още откакто излезе от утробата на не по-малко лъжливата си майка. Пребен, ти си курвар и измамник, слаб и страхлив мъж. Знаеш, че си лягал с мен, неведнъж, а много пъти, зад гърба на жена ти и зад гърба на Бог. А ти, Ела от Мьорхулт. Ти си зла, завистлива клюкарка, която никога не е можела да понесе съседът ти да притежава дори едно плесенясало крайче хляб повече от теб. Дано всички горите в ада. Да, дано и потомството ви бъде сполетяно от позор, огън и смърт. Поколения наред. Може да унищожите плътта ми с пламък и стомана, но думите ми ще живеят във вас дълго след като тялото ми изстине. Обещавам ви го, аз, Елин Йонсдотер, в днешния благодатен ден, нека Бог ми е свидетел. Готова съм да се срещна с Него.

Тя се обърна към палача и кимна. После застана на колене, положи глава на дръвника и погледна надолу. С периферното си зрение видя как палят кладата, върху която скоро щяха да хвърлят разполовеното й тяло.

Докато палачът замахваше с брадвата, Елин Йонсдотер отправи последна молитва към Бога, когото преди малко бе призовала. С цялата си душа чувстваше, че Той я е чул. Щяха да си получат заслуженото.

Главата на Елин се отдели от тялото, търкулна се и спря с лицето нагоре и очи, загледани в небето. Първоначално хората мълчаха или ахкаха шокирано. След малко обаче към небето се издигнаха радостни възгласи. Вещицата беше мъртва.

Патрик цяла сутрин се подготвяше за разговора с Хелен. Тя изпълняваше толкова много роли в историята. Като майка на загинал тийнейджър трябваше да бъде оставена да скърби на спокойствие. Но като майка на убиец трябваше да им помогне с разследването. Патрик осъзнаваше, че трябва да я повика за разпит. Като баща искаше да я остави на мира. Като полицай обаче трябваше да се добере до отговорите, които близките на жертвите заслужаваха да получат. А те бяха толкова много. Целият град се мъчеше да проумее какво се бе случило. Всъщност цялата страна. Мрачните като нощта заглавия и афиши съобщаваха с едър шрифт за трагедията в Танумсхеде.

Когато се появи първоначалната информация за масова стрелба в Танумсхеде, от „Приятели на Швеция“ побързаха да заявят в социалните медии, че това е терористичен акт, извършен от един или повече чуждестранни граждани. Посланието „Какво ви казахме?“ бе разпространено светкавично от онези медии, които им угаждаха. Скоро обаче стана ясно, че непонятното унищожение е причинено от двама шведски младежи, и новината обиколи целия свят. Медиите съобщиха и за героите, които бяха спасили живота на множество млади хора, което затвори устите на „Приятели на Швеция“. Шведското общество реагира с уважение и благодарност. Хора от всички краища изразяваха съчувствието си. Швеция беше страна в шок, а Танумсхеде беше град, потънал в мъка.

Но в момента Патрик виждаше единствено една скърбяща жена. Мъжът и синът й бяха мъртви. Как да говори с човек, пострадал толкова тежко? Нямаше представа.

Когато отидоха в дома им, откриха Джеймс застрелян пред шкаф за оръжия, скрит зад фалшива стена в гардероба. Теорията им беше, че Сам е принудил баща си да отвори шкафа, където е съхранявал оръжията, след което го е прострелял в главата.

Разказаха на Хелен какво е направил Сам, както и че са открили Джеймс мъртъв. Тя заплака истерично, очевидно за момчето, тъй като дори не спомена съпруга си.

Оставиха я на спокойствие за половин час, но не можеха да чакат повече.

— Моите съболезнования за загубата — каза Патрик. — Моля за извинение, но се налага да проведем този разговор.

Хелен кимна. Погледът й беше празен, а лицето бледо. По-рано я видя лекар, но тя отклони всякаква помощ под формата на медикаменти.

— Разбирам — каза Хелен.

Тънките й ръце леко трепереха, но не плачеше. Лекарят каза, че вероятно все още се намира в шок, но въпреки това прецени, че състоянието й позволява да говорят с нея. Предложиха й да присъства неин юридически представител, но тя отказа.

— Както вече ви казах, аз убих Стела — каза тя и го погледна право в очите.

Патрик си пое дълбоко дъх. После извади няколко листа, които носеше със себе си, и ги остави пред нея, така че Хелен да може да прочете текста.

— Не, не си — каза той.

Очите й се разшириха и тя погледна неразбиращо първо към него, после към листовете.

— Това са копия от документите, които открихме в секретния шкаф на Джеймс. Беше оставил най-различни книжа, в случай че бъде убит по време на служба.

Патрик направи кратка пауза.

— Има документи от чисто практически характер: за къщата, банковите сметки и желанията му във връзка с погребението. Но искам да ти покажа тези тук. Това е… ами, как да го нарека? Изповед.

— Изповед? — повтори Хелен.

Загледа се в листовете, изписани с почерка на Джеймс, но после ги бутна настрана.

— Какво пише вътре? — попита тя.

— Не си убила Стела — каза Патрик сериозно. — Вярвала си, че си го направила, но когато си побягнала, тя още е била жива. Джеймс… Джеймс е имал връзка с баща ти и е осъзнал, че за него и семейството ви ще бъде катастрофа, ако Стела оживее и разкаже какво си направила. Затова я е убил. Оставил теб и баща ти да си мислите, че ти си го извършила и че е скрил тялото, за да ти помогне. По този начин изглеждал като спасител и баща ти му бил задължен. Това е причината да се съгласи да се омъжиш за Джеймс. Военните били започнали да се съмняват, носели се слухове. Джеймс имал нужда от семейство за параван. Затова убедил Коге, че най-добре за всички ще е да се ожени за теб. Ти си била фасада, спасение за мъж, живял двоен живот, който можел да му коства кариерата.

Хелен го гледаше невярващо. Ръцете й затрепериха още по-силно, а дишането й стана по-плитко, но тя продължаваше да не казва нищо. След малко се пресегна към ксерокопията от преразказа на Джеймс и ги смачка бавно на топка.

— Оставил ме е да си мисля… — гласът й секна и тя стисна здраво хартиената топка. — Оставил ме е да мисля, че съм…

Дишаше твърдо и накъсано, а по бузите й се стичаха сълзи. В очите й пламтеше гняв.

— Сам… Ако знаех, че не съм убийца, Сам нямаше…

Тя не можа да довърши изречението. Гласът й не можеше да даде отдушник на потискания цял живот гняв. Той бе толкова много, че стените на малката стая сякаш щяха да експлодират.

— Сам можеше да избегне всичко това! Гневът му… вината му… Той не е виновен. Разбираш го, нали? Отговорността не е негова! Не е лошо момче. Не е зъл, никога преди не е искал да нарани някого. Просто си мисля, че е носил толкова много от моята вина, че накрая не е издържал…

Тя нададе вик, плачейки все по-бурно. Когато остана без въздух, Хелен избърса лице с ръкава на блузата си и се вторачи бясно в Патрик.

— Всичко това… Всичко е било лъжа. Сам никога… Ако Джеймс не ни беше лъгал през всички тези години, Сам никога нямаше…

Тя стисна длани, после ги отпусна. Накрая запрати хартиената топка в стената и удари с юмруци по масата.

— Всички тези деца вчера! Всички тези мъртви деца! Нищо от това нямаше да се случи, ако… А Неа… Това беше злополука, не е искал да я нарани! Сам никога не би…

Тя замълча и се загледа отчаяно в стената. След малко продължи с по-спокоен, но безкрайно тъжен глас:

— Толкова трябва да го е боляло, за да направи нещо такова. Смачкало го е всичко, с което го натоварвахме, но никой няма да го разбере. Никой няма да види хубавото ми момче. Ще видят едно чудовище, ще го обрисуват като ужасен човек, като отвратителен тийнейджър, който е отнел живота на децата им. Как да ги накарам да видят момчето ми? Нежното, любвеобилно момче, което лъжите ни съсипаха? Как да ги накарам да мразят мен, да мразят Джеймс, но не и Сам? Той не е виновен! Беше жертва на нашия страх, на нашата вина, на нашата егоцентричност. Позволихме собствената ни болка да погълне целия ни живот. Неговия живот. Как да ги накарам да разберат, че нищо от това не е негово дело?

Хелен се просна по лице и стисна ръба на масата. Патрик се поколеба. Ролята му на полицай не му позволяваше да проявява съчувствие. Толкова много жертви. Родителят в него обаче виждаше вцепеняващата мъка и вина на друг родител, а той не можеше да игнорира тази част от себе си. Изправи се, заобиколи масата, сложи един стол до този на Хелен и я прегърна. Залюля я бавно, докато сълзите й мокреха ризата му. В тази история нямаше престъпници, нито победители. Само жертви и трагедии. И скръбта на една майка.

Мари се прибра чак на разсъмване. Пожарните коли. Болницата. Линейките. Журналистите. Всичко й беше като в мъгла. Спомняше си, че полицията я разпита, но не знаеше какво им е казала, освен че не е подозирала нищо, че не е разбрала.

Не видя Джеси. Дори не знаеше къде се намира тялото й в момента. Колко е останало от нея. Какви щети бяха причинили пламъците. И полицейските куршуми.

Мари се погледна в огледалото. Ръцете й се движеха по навик. Сложи си еластичната диадема, която придържаше косата й. Тръсна три пъти шишенцето с почистващ лосион, за да напои памучния тампон. Втри лосиона в кожата си с кръгообразни движения. Взе бутилката с минерална вода за лице. Още един тампон. Усети приятен хлад, когато избърса лепкавия почистващ крем от лицето си. Нов тампон. Махна грима от очите си. Търкаше внимателно, за да отстрани туша, без да прекърши някоя мигла. Накрая лицето й остана голо. Чисто. Готово за подмладяване и подновяване. Протегна се към ниското и широко сребърно бурканче. Нощен крем от „Ла Прери“. Адски беше скъп, но се надяваше, че има толкова благоприятен ефект върху кожата, колкото предполагаше цената. Взе малката шпатула и я натопи в бурканчето. Сложи малко крем върху пръстите си и започна старателно да го втрива. Първо бузите. Кожата около устата и носа. После челото. След това взе друго бурканче. Околоочен крем. Намаза се внимателно, не биваше да търка твърде силно, за да не нарани тънката кожа около очите.

Така. Готово. Едно приспивателно и щеше да заспи, докато кожните й клетки се подмладяваха, а спомените се изтриваха.

Не биваше да мисли за нищо друго. Ако се замислеше за нещо различно от сребърни бурканчета и млада, еластична кожа, благодарение на която продуцентите да продължават да залагат на нея, щеше да рухне. Външността беше спасението й, прожекторите и блясъкът й помагаха да забрави за мръсотията и болката. Позволяваше си да има само едно измерение и това й осигуряваше бягство от спомените за изгубеното и спомените за недостижимото.

Дъщеря й съществуваше в паралелна реалност, живееше в свят, който Мари си позволяваше да посещава само за кратко. Дали бе имало моменти, в които е изпитвала любов към Джеси? Знаеше, че дъщеря й би отговорила отрицателно. Мари винаги бе съзнавала, че момичето копнее да получи дори един-единствен нежен поглед от майка си. И бе имало мигове, когато на Мари й се искаше да й го даде. Като първата им среща, когато акушерката я сложи на гърдите й. Джеси беше лепкава и топла и я гледаше с такова любопитство. Или първите й стъпки и щастието в очите й, когато овладя умението, което бе отнело на човечеството милиони години. Мари бе поразена от гордостта, която почувства. Трябваше да се обърне и да се отдалечи, за да не се поддаде. Спомняше си и първия учебен ден. Малкото русо момиченце с конската опашка и раницата на гърба, което изприпка навън, нетърпеливо да научи всичко за света и живота. Щом стъпи на тротоара, хванала бавачката Хуанита за ръка, Джеси се обърна и помаха на Мари, която стоеше до вратата на красивата къща, която бяха наели в Лос Анджелис. В онзи миг почти се случи. Бе толкова близо до това да се затича след дъщеря си, да я вдигне в прегръдките си, да я притисне до себе си и да зарови нос в косата й, която винаги миришеше на лавандула заради скъпия детски шампоан. Но устоя. Цената беше твърде висока.

Всички в живота й се надпреварваха да я научат, че чувствата костват твърде много. Това се отнасяше най-вече за Хелен. Мари я бе обичала. А Хелен обичаше нея. И въпреки това я предаде. Избра друг. Захвърли всичката любов и надежда в лицето й. Това не биваше да се случи отново. Повече никой нямаше да я нарани.

Джеси също бе избрала да я напусне. Избра да си отиде в пламъци. Дори тя я предаде. Остави я сама.

Мари усети миризма на дим. Взе още един тампон, напои го стабилно с вода за лице и почисти старателно ноздрите си. Тампонът щипеше и я гъделичкаше, докиха й се, а очите й се насълзиха, но миризмата отказваше да изчезне. Мари погледна нагоре и опита да накара очите си да спрат да текат. Взе салфетка от кутията „Клинекс“ и започна да бърше трескаво лицето си, но не можеше да попречи на сълзите.

Снимките бяха прекратени за няколко дни. В момента никой не се нуждаеше от нея. Беше съвсем сама. Както цял живот бе знаела, че ще стане. Но нямаше да се остави това да я пречупи. Трябваше да бъде силна. The show must go on.[84]

— Вчера беше черен ден в историята на общината — каза Патрик.

Един-двама души кимнаха. Повечето просто се взираха в масата в конферентната стая, която в момента им се струваше толкова тясна.

— Какво гласи последната информация от болницата? — попита Йоста.

Лицето му беше сиво и набраздено. Никой не беше мигнал. Сърцераздирателното задължение да информират близките изискваше много време, а и цяла нощ ги безпокояха журналисти, които опитваха да разберат възможно най-много за случилото се.

От много време се говореше за това. Обществото се боеше, че стрелбите в училищата в САЩ могат да се разпространят и тук, че на някого рано или късно ще му хрумне да отнеме живота на връстниците си. Сам и Джеси не извършиха деянието в училищна сграда, но моделът беше същият, а целите им бяха техните съученици.

— Още едно момиче е починало преди час. Това прави девет смъртни случая и петнайсет ранени.

— Исусе Христе — каза Йоста и поклати глава.

Патрик не можеше да възприеме числата. Мозъкът му отказваше. Беше абсолютно невъзможно да проумее, че толкова много младежи са загубили живота си или са останали белязани завинаги.

— Десет мъртви, ако броим Джеймс — каза Мартин.

Патрик кимна.

— Какво каза Хелен? — попита Йоста. — И Мари? Забелязали ли са нещо? Сам и Джеси държали ли са се странно, намекнали ли са нещо?

Патрик поклати глава.

— Казват, че не са подозирали нищо. В стаята на Сам обаче открихме бележник, в който е описал с подробности как ще извърши всичко. Има скици на общинския център и какво ли не. Явно го е планирал от известно време и предполагаме, че по някакъв начин е убедил Джеси да се включи.

— Тя проявявала ли е склонност към насилие в миналото? — попита Паула.

— Не и според Мари. Казва, че дъщеря й била саможива, и мисли, че съучениците й може би са я тормозели, но не е сигурна. Изглежда, не е отделяла кой знае колко внимание на Джеси.

— Сигурно случилото се с Неа е подтикнало Сам към действие — каза Мартин.

— Представяте ли си, да си на петнайсет и да носиш такава вина. И освен това да имаш тираничен баща и слабохарактерна майка. Като се добави и стигмата от това да живееш в сянката на такова престъпление… Едва ли му е било леко.

— Не го съжалявай, по дяволите — каза Мелберг. — Много хора са имали много по-лошо детство, без да застрелят съучениците си!

— Нямах това предвид — каза Мартин безсилно.

— Какво казва Хелен? — повтори Йоста.

— Отчаяна е. Съсипана. Синът й и мъжът й са мъртви. Ще бъде дадена под съд за оскверняване на тяло и прикриване на престъпник заради това, което е направила след смъртта на Неа. Тя приема обвиненията.

Паула вдигна един от вестниците.

— Аднан е възхваляван като герой в пресата — каза тя, сменяйки темата. — Бежанецът, дал живота си, за да спаси шведски младежи.

— Проклет глупак — каза Мелберг, но не можа да скрие възхищението в гласа си.

Патрик кимна. Постъпката на Аднан и Калил беше невероятно глупава и невероятно смела. Бяха спасили трийсет ученици. Трийсет ученици, които иначе ги грозеше сигурна смърт.

Самият Патрик цяла нощ се бори с образите, запечатани в ретината му. Пожарът и стрелбата ги принудиха да решават бързо и те нахлуха вътре, рискувайки всичко. Той и Паула влязоха първи през вратата, която пожарникарите разбиха. Нямаха време да мислят. Нямаха време да се колебаят. Видяха Сам и Джеси насред пламналата зала. Стояха гръб в гръб и стреляха по изплашените младежи, които тичаха към задната врата, която Аднан и Калил бяха успели да отворят. С Паула си размениха бърз поглед и тя кимна. Вдигнаха служебните си пистолети и стреляха. Сам и Джеси паднаха едновременно на пода.

Останалото беше като в мъгла. Линейките цяла нощ правиха курсове от общинския център до всички околни болници. Частни лица също се включиха и помогнаха с пренасянето на пострадалите.

Пред центъра се събираха все повече хора. Палеха свещи и плачеха, прегръщаха се и задаваха хиляди въпроси, които може би никога нямаше да получат отговори. Танумсхеде се беше присъединил към имената на градове в историческите книги, които винаги щяха да бъдат свързвани с голяма трагедия и да извикват в съзнанието на хората асоциации със смърт и зло. Но сега не мислеха за това. Сега хората оплакваха синовете и дъщерите си, братята, сестрите и приятелите си, съседите и познатите си. Вече не можеха да си въобразяват, че само защото живеят в малък град, са защитени от всички зверства, за които четяха във вестниците. От сега нататък щяха да заключват вратите си и вечер да си лягат разтревожени от това, което би могло да се случи.

— Вие окей ли сте? — попита Аника и погледна Патрик и Паула.

Двамата свиха рамене. Как можеха да отговорят?

— Нямаше алтернатива — каза Паула тежко. — Направихме каквото трябваше.

Патрик не каза нищо, просто кимна. Знаеше, че е права. Нямаше никакво съмнение. Единствената им възможност да спасят живота на другите ученици беше да застрелят Сам и Джеси. Взеха правилното решение и никой не би могъл да ги обвини за стореното. Но чувството да застреляш дете… Двамата с Паула бяха принудени да живеят с него завинаги. Каквото и да бяха направили Сам и Джеси, те бяха просто объркани тийнейджъри, които взаимно се бяха подтикнали към деяние толкова жестоко, че Патрик трудно можеше да го възприеме. Може би никога нямаше да разбере как се бе стигнало до трагедията. Може би никога нямаше да разбере как са могли да оправдаят престъплението пред самите себе си.

Прокашля се и каза:

— Когато техниците претърсиха стаята на Сам сутринта, намериха USB стик с интимни снимки на Джеймс заедно с мъж, когото впоследствие идентифицирахме като Коге Першон, тоест бащата на Хелен.

— Възможно ли е това да е било задействащ фактор? — попита Мартин. — Да види майка си да целува друга жена и в същото време да намери снимките на баща си?

Паула поклати глава.

— Не знам — каза Патрик. — Вероятно никога няма да разберем всичко. Но има друг въпрос, на който трябва да обърнем внимание.

Той посочи Мелберг.

— Бертил дойде при мен по време на вечерята след сватбата и ми съобщи, че е получил информация за трима младежи, които отишли на стоп до бежанския център горе-долу по времето, когато бельото на Неа е било поставено в дома на Карим. Свидетелят казва, че един от тях е Нилс, синът на Бил. С него са били двама приятели, момче и момиче. Вчера и тримата са били застреляни. Не виждам смисъл да продължаваме това разследване, някой има ли възражения?

Патрик се огледа. Всички поклатиха глави.

— Що се отнася до пожара в бежанския център, продължаваме търсенето. Но ми се струва, че ще ни е трудно да разберем кой е извършителят, такива палежи се случват из цяла Швеция, без да има задържани. Но дръжте очите и ушите си отворени.

Останалите кимнаха. В стаята настана тишина. Патрик осъзна, че трябва да направят дебрифинг и да преговорят всичко станало, но умората започваше да взема своето, а жегата в стаята допринасяше за сънливостта им. Бяха тъжни, потресени, изморени и разтревожени. Телефонът на рецепцията не спираше да звъни. Погледите не само в Швеция, ами в целия свят бяха насочени към Танумсхеде и трагедията, която ги беше сполетяла. Патрик знаеше, че всички, които сега седяха в участъка, усещат, че светът се е променил завинаги. Вече нищо нямаше да бъде същото.

Боеше се да не си помислят, че е неблагодарен, че не оценява всичко, което са направили за него. Но не беше така. Карим никога не бе вярвал, че някой швед ще приеме семейството му в дома си по такъв начин, че ще му помогне да си намери собствено жилище, ще прегръща децата му и ще му говори като на равен. Радваше се, че е видял и тази Швеция.

Но не можеше да остане тук. Те не можеха да останат тук. Швеция му беше отнела твърде много. Амина вече беше сред звездите и в топлите лъчи на слънцето. Тя му липсваше всяка минута, всяка секунда. Постави снимките й в куфара, като внимателно ги обви в меки дрехи. По-голямата част от багажа се състоеше от дрехите на децата. Нямаше да може да носи повече от един куфар, затова за себе си взимаше единствено най-необходимото. Нямаше нужда от нищо. Те имаха нужда от всичко. Заслужаваха всичко.

Невъзможно беше да вземе всички играчки, които бяха получили от Рита, Бертил и Лео. Знаеше, че ще се натъжат, но просто нямаше място. За пореден път трябваше да оставят зад гърба си неща, които обичат. Това беше цената на свободата.

Погледна децата. Самия спеше, прегърнала един сиво-бял заек. Беше й го дал Лео и тя отказваше да спи без него. Него можеше да вземе. Само него. Хасан пък държеше мрежеста торбичка с малки цветни топчета. Можеше с часове да ги гледа как блестят. Щяха да вземат и тях. Но нямаше място за друго.

Беше чул за Аднан и Калил. Всички си звъняха и разправяха за станалото, ту с ужас, ту с гордост. Шведите ги провъзгласиха за герои. Не беше ли иронично? Карим си спомняше как Аднан разказва разочаровано за погледите, които му хвърлят шведите, сякаш е от друга планета. От всички в бежанския център той най-много искаше да се впише. Искаше да бъде приет. И сега шведите го обявиха за герой, но какво от това? Не беше жив, за да го оцени.

Карим огледа апартамента. Беше светъл и хубав. Просторен. Можеше да бъде добър дом за децата им, знаеше го. Но мъката по Амина го разяждаше отвътре. Само да му бе останала надежда, че тази страна би могла да му осигури бъдеще… Но Швеция му бе донесла единствено мъка и отхвърляне. Усещаше омразата и недоверието и знаеше, че тук никога няма да бъде в безопасност. Щяха да продължат нататък. Той и децата. В търсене на място, където да могат да си починат. Където да открият сигурност и вяра в бъдещето. Място, на което щеше да може да си представя усмивката на Амина, без да изпитва болка.

Хвана една химикалка с усилие. В болницата махнаха превръзките, но обгорените му, белязани ръце все още го боляха и щяха да продължат да го болят, може би винаги. Взе лист хартия и допря химикалката до него, без да знае какво иска да напише. Не беше неблагодарен. Не. Беше изплашен. И празен.

Накрая написа една-единствена дума. Една от първите, които научи на шведски. „Благодаря.“ После отиде да събуди децата. Предстоеше им дълго пътуване.

От стрелбата в общинския център измина близо седмица, траурът бавно премина в нова фаза и ежедневието започна да взема връх. Както ставаше винаги. Поне за хората, които се намираха в периферията, а не в епицентъра на трагедията. На тези, които бяха изгубили някого, им предстоеше да изминат дълъг път, докато се завърнат към нещо, което поне наподобяваше нормално ежедневие.

Мартин цяла сутрин бе размишлявал над странното обаждане от адвоката предния ден. Лежеше и се взираше в тавана. Мете се претърколи сънено до него и измънка:

— Кога трябва да си там?

— В девет — каза той и провери колко е часът.

Установи, че скоро трябва да тръгва.

— Според теб за какво става дума? Да не ме съдят? Или дължа пари? Какво?

Той разпери ръце объркано, а Мете се засмя. Обичаше смеха й. Всъщност обичаше всичко в нея. Още не смееше да й го каже. Не и с тези думи. Караха я полека. Стъпка по стъпка.

— Може да си станал мултимилионер? Може би някой незнаен, червив с пари роднина от САЩ е умрял и ти си единственият наследник?

— Ха! Знаех си! — каза той. — С мен си само заради парите!

— Ами да, ти какво си мислеше? Че съм те харесала заради големите ти бицепси ли?

— О, така ли — каза той и се хвърли върху нея, за да я гъделичка.

Мете знаеше, че не особено тренираните му мускули са чувствителна тема.

— В скоро време трябва да се облечеш, ако искаш да стигнеш навреме — каза тя, а той кимна и се отдели неохотно от нея.

Половин час по-късно пътуваше с колата към Фелбака. Адвокатът отказа да го информира за какво става дума, просто повтори, че Мартин трябва да бъде в офиса му в девет часа. Точно.

Паркира пред вилата, където се помещаваше малката адвокатска кантора, и почука внимателно. Вратата отвори прошарен мъж на около шейсет години, който стисна ентусиазирано ръката му.

— Седни — подкани го той и посочи стола пред подреденото си бюро.

Мартин седна все така предпазливо. Винаги изпитваше подозрение към прекалено разтребените хора, а тук като че ли всичко си имаше точно определено място.

— Да, ами, чудех се за какво става дума — започна Мартин.

Усети как дланите му започват да се потят и предположи, че по лицето и врата му са се появили познатите, омразни червени петна.

— Не се тревожи, не е нещо неприятно — каза адвокатът и Мартин вдигна вежди.

Това не задоволи любопитството му. Може би Мете беше права за американския милионер.

— Аз съм изпълнителят на завещанието на Дагмар Хагелин — каза адвокатът.

Мартин се сепна и погледна мъжа.

— Дагмар е починала? — каза той объркано. — Кога? Говорихме с нея само преди седмица.

Усети леко пробождане в гърдите. Възрастната дама му бе допаднала, и то много.

— Умря преди два дни, но винаги отнема малко време, докато се задействат юридическите процедури — каза адвокатът.

Мартин смотолеви нещо. Вече съвсем не разбираше какво прави тук.

— Дагмар имаше конкретно желание, свързано с теб.

— С мен? — попита Мартин. — Но ние не се познавахме. Срещал съм я само два пъти по служебни дела.

— Аха… — каза адвокатът учудено, но после продължи уверено. — Значи, си й направил много добро впечатление по време на тези срещи. Дагмар направи допълнение към завещанието си, тъй като искаше ти да наследиш къщата, в която тя живееше.

— Къщата? Какво имаш предвид?

Мартин се смълча объркано. Някой си правеше майтап. Но адвокатът насреща му изглеждаше напълно сериозен.

— Ами, според завещанието на Дагмар, тя иска ти да получиш имота. Написала е, че има някои неща за оправяне, но че ще ти хареса да живееш там.

Мартин не можеше да възприеме думите на адвоката. Осени го мисъл.

— Но Дагмар има дъщеря. Тя няма ли да се ядоса? Не иска ли къщата?

Адвокатът посочи няколко листа, които лежаха на бюрото пред него.

— Тук имам документ от дъщеря й, в която тя се отказва от всякакви претенции към имота. Говорих с нея по телефона и тя каза, че е твърде стара, за да се премести в стара колиба, както и че няма нужда от парите. Думите й бяха: „Имам достатъчно, ще се оправя. Щом мама го е решила, значи така е най-добре“.

— Но… — каза Мартин и усети паникьосано как сълзите парят в очите му.

Бавно започна да осъзнава какво се случва. Дагмар му беше завещала красивата си червена къща. Къщата, за която не бе спирал да мисли. Денонощно се чудеше дали ще може да си позволи да я купи. Представяше си всичко. Люлката, която щеше да сложи на двора, малката градина, където Тюва щеше да може да отглежда зеленчуци, зимните вечери с камината във всекидневната и разчистената пътека в снега. Имаше хиляди идеи, но както и да го въртеше, сметките не излизаха.

— Защо? — попита той

Вече не можеше да сдържи сълзите си, защото се замисли за Пия и как на нея й се искаше Тюва да израсне в малка червена къща извън града, с люлка и градина.

Но не плачеше само защото Пия нямаше да види всичко това, а и защото знаеше, че би се зарадвала на всичко ново в живота им, макар и вече да не беше с тях.

Адвокатът му подаде салфетка и после продължи спокойно:

— Дагмар каза, че ти и къщата се нуждаете един от друг. И знаеш ли какво, мисля, че е имала право.

Бил и Гун се погрижиха за него, когато се прибра от болницата. Въпреки собствената си мъка. Предложиха на Калил хубавата и светла гостна на долния етаж.

Вещите им вече бяха преместени там. Бил обеща да му помогне да прати писмо до родителите на Аднан. Калил искаше те да знаят, че синът им е умрял като герой. Че в новата му страна няма нито един човек, който не знае името му и не е виждал снимката му. Беше се превърнал в символ, в мост между народите. Премиерът изнесе реч за него по телевизията. Каза, че Аднан е показал, че човечността не е въпрос на държавни граници или цвят на кожата. Давайки живота си, за да спаси толкова много шведи, той не се беше замислил за националността, културата или цвета им. Премиерът говори дълго и каза още много неща, но това бе основното, което Калил искаше да включи в писмото.

Премиерът спомена и Калил, но тогава той спря да слуша. Не се чувстваше като герой. Не искаше да бъде такъв. Искаше просто да бъде един от тях. Нощем сънуваше кошмари, в които виждаше лицата на учениците и смъртния им страх. Мислеше си, че никога повече няма да стане свидетел на нещо такова, но ужасът в очите им беше същият като ужаса, който бе преживял в родината си. Нямаше разлика.

Вечер Бил и Гун седяха пред телевизора. Понякога се държаха за ръка. Друг път просто стояха неподвижно един до друг, а екранът осветяваше лицата им. Засега дори не можеха да погребат сина си Нилс. От полицията не знаеха кога ще могат да им върнат тялото. По-големите им синове дойдоха да ги видят, но после се прибраха при семействата си. Не можеха да облекчат мъката им, а и те самите изпитваха такава.

Калил предположи, че няма да плават. Не и без Аднан. Или Карим. Той му липсваше и Калил се чудеше къде ли е отишъл. Един ден Карим и децата просто изчезнаха.

На третия ден откакто се настани в дома на Бил и Гун, Бил му каза, че е говорил с останалите и са решили да се съберат в десет часа при лодката. Просто така. Не му каза нищо повече, единствено че ще плават. Без Аднан. И без Карим.

И ето ги тук, няколко дни по-късно. Чакаха стартовия сигнал. Участниците в няколко други категории вече бяха приключили, а Данхолмен беше пълен с хора. Организаторите бяха извадили голям късмет с времето — слънцето светеше приятно от яркосиньото небе. Но мнозина бяха дошли специално заради проекта на Бил. Както журналисти, така и просто любопитни граждани. Местни и туристи. Изглежда, всички жители на Фелбака и околностите се бяха събрали на малкия, гол остров. Калил беше прочел в интернет, че тук е живяла шведска филмова звезда. Онази, чиято статуя бяха издигнали на площада. Калил не знаеше коя е, но предната вечер Бил и Гун му пуснаха филм, наречен „Казабланка“, в който тя играеше. Беше красива. Малко тъжна, но красива. По онзи хладен, шведски начин.

Беше виждал острова и преди, но не беше стъпвал на него. Последните дни се упражняваха интензивно и изпробваха трасето около езерото. Бил им разказа, че едно време в състезанието участвали само малки лодки, управлявани от деца и младежи от ветроходното училище във Фелбака. Но когато го възобновили преди няколко години, добавили и техния клас, Ц55.

Калил се загледа в Бил, който стоеше до румпела. Обикаляха напред-назад заедно с другите седем лодки от тяхната категория, следейки часовника, за да заемат възможно най-добрата позиция, когато дойде време за стартовия сигнал. Никой не говореше за Аднан, но всички знаеха, че това вече не е просто състезание, просто забавление, с което да убият времето, докато чакат да разберат дали ще могат да останат в Швеция.

До началото оставаха три минути, когато Калил отново погледна към острова. Шумът от хората, които хапваха и пиеха, децата, които тичаха и си играеха, и фотографите и журналистите, които стояха колегиално на групички и си говореха, внезапно беше затихнал. Всички се бяха събрали от страната, където щеше да бъде даден стартът. Възрастни. Деца. Репортери. Тукашни. Туристи. Видя и няколко души от бежанския център. Ролф беше там. Гун също, заедно с двамата си по-големи синове. Познати и непознати лица. Няколко полицаи от управлението. Всички стояха притихнали и гледаха към лодката им. Не се чуваше нищо освен плискането на водата и плющенето на платното. Бил беше стиснал челюсти и държеше румпела толкова здраво, че ръката му беше побеляла.

Едно малко дете им помаха. Друг човек последва примера му. И още един. Всички на Данхолмен започнаха да махат с ръце на екипажа, докато лодката минаваше покрай тях. Калил усети как сърцето му се стопля. Нямаше нужда от превод, за да ги разбере. Този език беше еднакъв по целия свят. Универсален жест на любов. Той помаха, за да покаже, че ги виждат, че разбират. Ибрахим и Фарид също махаха, но Бил продължаваше да се взира право напред, застанал изпъчен на кърмата. Единственото, което издаваше, че е забелязал нещо, бяха навлажнените му очи.

Прозвуча стартовият сигнал. Със съвършена прецизност лодката премина стартовата линия. Публиката на острова продължаваше да маха, а някои хора викаха и свиркаха. Шумът се издигаше към небето. Вятърът опъна платното, а лодката се наклони, порейки вълните. За миг на Калил му се стори, че разпознава лицата им в тълпата. Амина. Карим. Аднан. Но щом погледна отново, бяха изчезнали.

— Много се радвам, че ти харесва яденето — каза Ерика и сипа на сестра си нова порция огретен.

Ана очевидно можеше да изяде и двуметров мъж, когато беше бременна.

— Не само на нея — каза Патрик и се пресегна към тигана със свинското филе. — Най-накрая започвам да си възвръщам апетита.

— Как се чувстваш? — попита Дан. — Трагедията се отрази на всички ни, но за теб сигурно е било… ужасяващо.

Той кимна на Ерика, която бе вдигнала бутилка минерална вода към него. Не смееше да пие вино, в случай че се наложеше да откара Ана до родилното.

Патрик остави приборите. Ерика разбираше, че не знае как да отговори на въпроса. Станалото беше такава загуба, имаше толкова много скърбящи, толкова жертви.

— Разговаряме с психолог — каза той и завъртя чашата вино в ръка. — В началото беше странно, но после… ами, може би този тип помощ не бива да се отписва с лека ръка.

— Чух, че се очаква филмът да спечели „Златен бръмбар“[85] — каза Ана, сменяйки темата. — Мари също.

— Да, като се има предвид медийното внимание, не бих се учудила — каза Ерика. — Но Мари като че ли се е променила след смъртта на Джеси. Оттогава не е дала нито едно интервю.

— Разбрах, че и тя щяла да издава книга за цялата история — каза Дан и взе купата със салата.

Ерика кимна.

— Казва, че иска да разкаже собствената си версия. Но двете с Хелен обещаха да говорят с мен. Сана също.

— Тя как е? — попита Патрик.

— Вчера говорих с нея — отвърна Ерика и се замисли за горката жена, която сега бе изгубила и дъщеря си. — Какво да кажа? Справя се, доколкото е възможно…

— Ами Хелен? — попита Дан.

— Вероятно ще влезе в затвора за оскверняване на тяло и укриване на престъпник — каза Патрик. — Не съм сигурен какво е собственото ми отношение по въпроса, според мен в известна степен тя е жертва, също като толкова други хора в този трагичен случай. Но законът си е закон.

— А как са родителите на Неа? — поинтересува се Ана и остави вилицата.

— Ще продадат имота — каза Патрик лаконично.

Ерика го погледна състрадателно. Знаеше колко лично приема този случай, как нощем се върти безсънно в леглото, обзет от мисли и спомени за нещо, което никога нямаше да забрави. Обичаше го точно защото беше такъв. Пукаше му. Беше смел. Беше силен и лоялен. Не би могла и да мечтае за по-добър съпруг и баща на децата им. Животът им невинаги беше розов или романтичен, или пък лесен. Беше стресиращ, объркан и пълен с дребни ежедневни конфликти. Имаха деца в опърничава възраст, не се наспиваха, правеха твърде малко секс, нямаха достатъчно лично време, както и време за разговори по важни въпроси. Но си беше техният живот. Децата им се чувстваха добре, получаваха внимание и се чувстваха щастливи. Тя се протегна, хвана ръката на Патрик и той стисна нейната. Бяха отбор. Едно цяло.

Ана простена. Беше изяла четири порции свинско филе с картофен огретен, така че не беше толкова странно, че коремът й недоволстваше. Лицето й обаче се изкриви още повече. Дан замръзна и се втренчи в Ана, която бавно погледна надолу. После вдигна глава. Дишаше на пресекулки.

— Кървя — каза тя. — Помогни ми. Кървя.

Сърцето на Ерика прескочи и тя се хвърли към телефона.

„БОХУСЛЕНИНГЕН“

ПРОКЛЯТИЕТО НА ВЕЩИЦАТА

Съвпадение? Или тристагодишно вещерско проклятие е взело нова жертва?

Лиса Ялмаршон (15 г.) направи откритие, което със сигурност ще накара читателите да настръхнат.

Лиса Ялмаршон от 9-и „Б“ клас в гимназията в Хамбургсунд е написала доклад за Елин Йонсдотер от Фелбака, която била осъдена и екзекутирана за вещерство през 1672 г. В предсмъртните си мигове Йонсдотер отправила зловещо проклятие към хората, свидетелствали срещу нея — сестра й Брита Вилумсен и нейния съпруг Пребен, както и жена, която наричали Ела от Мьорхулт.

Благодарение на Лиса Ялмаршон и нейното проучване днес тази колкото пленителна, толкова и кървава история се сдобива с ужасяващо продължение. Оказва се, че потомците на прокълнатите са замесени в какви ли не човешки трагедии: убийства, самоубийства и злополуки.

Кулминацията обаче настъпва миналото лято.

Съществува директна връзка между трагедията в Танумсхеде и проклятието на Елин Йонсдотер отпреди 300 години. Лиса Ялмаршон е открила, че учениците, които подпалиха общинския център и застреляха толкова много млади хора, са наследници по права линия на Пребен и Брита Вилумсен, както и на Ела от Мьорхулт.

Съвпадение?

Или проклятието на Елин Йонсдотер е живо и до днес?