Вещицата

Случаят „Стела“

Ненадейно Мари просто изчезна. Мислеха си, че имат някакъв контрол, че все още могат да решават. Но бавно осъзнаха, че нищо не зависи от тях. А после Мари беше изпратена при друго семейство.

Понякога Хелен й завиждаше. Може би й беше по-добре там, където се намираше. Може би бе попаднала в добър дом, при добри хора. Такива, които я харесват. Или поне така се надяваше. Едновременно с това тази мисъл я изпълваше със завист.

Хелен от своя страна живееше в затвор, по-лош от онези с решетките. Животът й вече не й принадлежеше. Денем родителите й следяха всяка нейна крачка. Нощем пък сънищата не й даваха мира и пред очите й се разиграваха едни и същи сцени, отново и отново. Не беше спокойна нито за миг.

Беше на тринайсет, а животът й приключи още преди да е започнал. Всичко беше лъжа. Понякога копнееше истината да излезе наяве, но знаеше, че никога не би могла да я изрече. Истината беше твърде съкрушителна, щеше да разруши всичко.

Мари й липсваше. Всяка минута. Всяка секунда. Липсваше й така, както на човек му липсва отрязана ръка или крак. Мари беше като част от нея. Преди бяха те срещу света. Но сега Хелен бе останала сама.

Почувства истинско облекчение, че се сети какво в портрета не й бе давало мира. Сега Патрик и колегите му можеха да поемат щафетата. Но макар да съзнаваше, че е необходимо да се направи нов оглед на тялото, Ерика се съмняваше, че след толкова години ще могат да намерят кой знае какво. Телата бързо се разпадаха.

Виола остана шокирана, когато Ерика й се обади и й съобщи теорията си и какво ще последва от това. Каза, че ще поговори с братята си и след десет минути се обади на Ерика и съобщи, че всички подкрепят решението на полицията тялото да се ексхумира. Те също искаха отговори.

— Наистина не изглеждаш особено свежа — каза Паула и й наля още малко кафе.

Двете останаха в кухнята с дневника на Лейф. Помагаха си в опитите да разчетат заврънкулките му. Най-интересно беше мистериозното число „11“ от деня на смъртта му. Лейф бе притежавал безнадеждно завъртения почерк на по-старото поколение, а явно бе имал и страст към необичайните съкращения, така че записките в календара приличаха по-скоро на някакъв шифър.

— Дали не е температурата? — попита Паула, мижейки към разтворената книга, сякаш това би й помогнало да разтълкува почерка.

— Не — каза Ерика. — Седмица по-рано е написал „55“, така че едва ли става дума за времето.

Тя изпъшка.

— Математиката и цифрите винаги са били ахилесовата ми пета, а и днес не съм в най-добрата си кондиция. Бях забравила, че на човек може да му е толкова лошо.

— Надявам се поне, че сте се забавлявали.

— Беше неочаквано хубаво! Днес на няколко пъти опитах да се обадя на Кристина, но тя вероятно все още лежи, заровила глава под възглавницата…

— Май трябва да последваш примера й.

— Да, би трябвало — измърмори Ерика, продължавайки да се взира в загадъчните записки.

Йоста влезе в кухнята.

— Здравейте, момичета, още ли сте тук? Няма ли да се прибереш и да си легнеш, Ерика? Изглеждаш доста отпаднала.

— Щях да се чувствам по-добре, ако не ми го натякваха през цялото време.

— Как мина? — попита Паула. — Какво каза Мари?

— Твърди, че се е прибрала с някакво младо момче, чието име не знае. Съчинила цялата история с режисьора, защото искала възможно най-бързо да се сдобие с алиби, което бихме приели.

— Вярвате ли й? — попита Паула.

— Не, и двамата с Патрик се съмняваме в думите й — каза той и си наля кафе.

После застана зад Ерика и разгледа разлистения календар.

— Стигнахте ли донякъде? — попита той.

— Не, записките са като неразгадаем шифър. Ти имаш ли идея какво може да означават числата „55“ и „11“?

Ерика показа на Йоста тайнствените бележки.

— Какви числа? — попита той. — Пише „SS“ и „JJ“.

Паула и Ерика го зяпнаха, а Йоста се засмя на учудените им изражения.

— Разбирам, че ви е трудно да го разчетете, но майка ми имаше същия почерк. Това са букви, не цифри. Предполагам, че са инициали.

— Прав си — възкликна Ерика. — Букви са!

— SS и JJ… — каза Паула замислено.

— Джеймс Йенсен[72], може би? — предположи Йоста.

— Да, възможно е — отвърна Паула. — Тези инициали не се срещат толкова често. Въпросът тогава е защо Лейф е записал името на мъжа на Хелен в календара си. Имал е уговорка с него? Срещнали ли са се?

— Ще трябва чисто и просто да попитате Джеймс — каза Ерика. — А какво мислите за „SS“? Кой може да е това? Разбира се, би могъл да е просто някой познат на Лейф, но Виола каза, че към края на живота му единственото, което имало значение за него, бил случаят „Стела“. Затова мисля, че инициалите по някакъв начин са свързани с разследването.

— Да, изглежда вероятно — съгласи се Йоста.

— За всеки случай ще се обадя на Виола да я питам. Няма нужда сами да си усложняваме живота, може би тя веднага ще се сети кой е „SS“.

— Докато чакаме загадката да се разплете, можем само да се надяваме, че медицинският преглед на трупа ще даде някакви резултати — каза Йоста.

— Да, винаги е трудно, когато случаите са толкова назад във времето — каза Паула. — Хората забравят, доказателствата се заличават, а с отварянето на гроба стреляме в тъмното. Нямаме представа дали то би могло по някакъв начин да ни осигури доказателства, че Лейф е бил убит.

Ерика кимна.

— Лейф сигурно е бил изправен пред същото предизвикателство, когато се е захванал повторно със случая „Стела“. Разстоянието на времето. Въпросът е дали е попаднал на нова информация, или е забелязал нещо в старите материали. Така ми се иска да имахме достъп до разговорите с Мари и Хелен.

Тя прокара ръка през косата си. Дори корените я боляха.

— Ако „JJ“ наистина е Джеймс Йенсен, може би той ще ни просветли дали наистина е трябвало да се срещне с Лейф — каза Йоста. — И дали това е станало…

Той погледна Паула.

— Какво ще кажеш? Да се отбием до Фелбака и да поговорим с мъжа на Хелен? Тъкмо ще те закараме, Ерика. Освен ако не искаш да хванеш автобуса, разбира се…

— О, не — каза Ерика.

Само при мисълта за автобуса й се догади.

— Първо ще му се обадим да проверим дали си е вкъщи, но няма да казваме за какво става дума. После тръгваме. Окей?

Йоста ги погледна въпросително. Двете кимнаха, а Паула се наведе към Ерика.

— Да знаеш, че в полицейската кола имаме торбички за повръщане, ако се наложи.

— О, я стига — каза Ерика.

Паула се засмя и отиде да позвъни на Джеймс.

Басе се събуди от бодливите лъчи на слънцето. Внимателно отвори едно око. Дори само това движение го накара да се почувства, сякаш главата му ще експлодира. Устата му беше едновременно лепкава и суха. Отвори и другото око и с мъка успя да седне. Намираше се на дивана във всекидневната и явно бе спал под странен ъгъл, защото вратът го болеше.

Той разтърка шията си и се огледа. Слънцето беше високо в небето и Басе погледна колко е часът. Дванайсет и половина. Доколко бяха стояли снощи?

Изправи се, но веднага му се прииска отново да седне. Навсякъде имаше спящи хора. На пода лежаха две счупени лампи. Паркетът беше надраскан. Диванът, на който бе спал, беше покрит с остатъци от храна и празни бутилки бира. Тапицерията беше съсипана. Белият фотьойл целият беше лекьосан с червено вино, а бутилките уиски от колекцията на баща му стояха празни по рафтовете на библиотеката.

Боже господи. Родителите му щяха да се приберат след седмица. Никога нямаше да успее да приведе къщата в приличен вид. Щяха да го убият. Идеята не беше на партито да идват толкова много гости. Басе дори не познаваше половината от изпоналягалите по пода хора. Цяло чудо беше, че никой не бе викнал полиция.

За всичко бяха виновни Вендела и Нилс. Идеята беше тяхна. На някого от тях. Не си спомняше точно. Трябваше да ги намери, те можеха да му помогнат.

Чорапите му се намокриха, щом направи няколко крачки. Килимът беше влажен и лепкав и миришеше остро на бира. Вонята беше толкова отвратителна, че той усети как стомахът му се надига, но успя да потисне гаденето. Нилс и Вендела не бяха сред хората, спящи във всекидневната. Едно момче лежеше със свалени гащи и той се зачуди дали да го покрие с нещо, но си имаше по-големи проблеми от това, че на някого му се виждаше пишката.

Басе тръгна към стълбището и се довлече до горния етаж. Дори само това леко усилие го изпоти. Не искаше да се обърне, не искаше отново да види опустошението долу.

В спалнята му имаше трима души, които спяха, но нито един от тях не беше Вендела или Нилс. Цялата стая смърдеше. Някой беше оповръщал клавиатурата му, а съдържанието на чекмеджетата беше пръснато по пода.

Щетите в спалнята на мама и татко бяха по-малко, но и там миришеше на драйфано. На пода от другата страна на леглото имаше голяма локва, а спалното бельо беше цялото омазано. Не само с повръщано. Чаршафът и одеялото бяха покрити с черни петна.

Басе спря на място. В съзнанието му изплуваха бледи спомени, като полароидни снимки. Снощи бяха тук, нали? Видя Нилс да се хили, обърнат към Вендела, която държеше препълнена чаша в ръка. Чу момчешки гласове. Кой още беше с тях? Колкото повече се напрягаше да си спомни, толкова по-неясни ставаха образите.

Стъпи на нещо твърдо и изпсува. На пода имаше маркер без капачка, който беше оставил черни петна по покрития с байц бял дървен под, с който мама толкова се гордееше. Маркер. Джеси. Планът на Вендела. Какво смятаха да правят? И какво бяха направили? На Басе му се привидяха женски гърди. Бели и наедрели. Лежеше върху някого и гледаше гърдите отблизо. Беше ги хванал. Тръсна глава, опитвайки се да избистри спомените си, но от рязкото движение главата му направо щеше да се пръсне.

Десният му джоб извибрира и той извади непохватно телефона си. Нилс му бе пратил съобщение. И множество снимки. С всяка следваща паметта му се възвръщаше. С ръка на устата, Басе се втурна в банята на родителите си.

Патрик седеше в кабинета си в управлението и пишеше доклад за необичайната среща с Мари. Мислите му обаче постоянно се връщаха към записките на Лейф. Йоста му беше разказал за теориите им и сега Патрик също размишляваше над мистериозните инициали. Веднага бе разрешил на Йоста и Паула да отидат да говорят с Джеймс. Стреляха наслуки, но понякога именно такива опити попадаха в целта и тласкаха разследването напред.

Мелодията на телефона му го изтръгна от размислите и Патрик се пресегна да вдигне.

— Педерсен е — каза рязък глас. — Зает ли си?

— Не и с нещо неотложно. Какво става, да не работиш в неделя?

— Това лято не ми остава много свободно време. Труповете през юли бяха рекорден брой, а август не се очертава по-добър. Старият рекорд беше на трийсет години.

— По дяволите — каза Патрик, но любопитството го изгаряше.

Педерсен обикновено не се обаждаше, ако не разполагаше с полезна информация, а в момента разследването страдаше от остра липса на физически доказателства. Разполагаха единствено с косвени доказателства и спекулации, слухове и предположения.

— А освен това чух, че ще ни докарате още един. Някакво старо самоубийство?

— Да, Лейф Хермансон. Той е ръководел разследването по случая „Стела“. Утре ще го изровим, пък ще видим дали ще открием нещо.

— Ще отнеме време — каза Педерсен. — А що се отнася до момичето, тази седмица ще приключа с окончателния доклад, вероятно в сряда. Надявам се. Но исках още сега да ти съобщя нещо, може да се окаже от помощ.

— Да?

— Намерих два отпечатъка. Върху клепачите. Тялото е било измито, така че по него нямаше следи. Само че този, който я е почистил, е забравил клепачите. Предполагам, че отпечатъците са попаднали там, когато извършителят е затворил очите й.

— Да… — каза Патрик замислено. — Можеш ли да ми ги пратиш? В момента нямаме заподозрян, но намерихме отпечатъци на първичното местопрестъпление и бих искал Турбьорн Рюд да ги сравни с тях.

— Веднага ще ти ги пратя — каза Педерсен.

— Благодаря. И благодаря, че отдели време да ми се обадиш, въпреки че сте толкова натоварени. Надявам се положението да се подобри.

— Аз също — въздъхна Педерсен. — Направо сме грохнали. Всички.

След като приключиха разговора, Патрик се загледа нетърпеливо в монитора.

Това беше една от мистериите на живота — колкото по-силно човек чакаше нещо, толкова по-дълго време отнемаше да го получи. Но накрая защитената имейл програма изпиука и в пощата се появи писмо от Педерсен.

Патрик отвори прикачените документи. Два ясни отпечатъка.

Взе телефона си и позвъни на Турбьорн.

— Хедстрьом. Слушай, моля ти се на колене, трябва ми помощ за нещо суперважно. Педерсен току-що ми прати два отпечатъка, които е открил върху тялото на Неа, и бих искал да ги сравня с тези, които ти намери върху опаковката в обора.

Турбьорн изсумтя.

— Не може ли да почака, докато сме готови с всичко? Предпочитам първо да приключим с цялостния оглед на уликите. А и ще пуснем отпечатъците в базата данни, това не е ли достатъчно?

— Разбирам, но интуицията ми подсказва, че ще имаме съвпадение.

Осъзна, че звучи умолително, затова млъкна и остави Турбьорн да помисли.

След дълго мълчание Турбьорн каза кисело:

— Добре. Прати ми ги, ще се погрижа да бъдат сравнени с другите възможно най-бързо. Окей?

— Благодаря! — каза Патрик. — Златен си.

Турбьорн измърмори нещо и затвори. Патрик си отдъхна. Може би най-накрая щяха да попаднат на по-конкретна следа.

— Ехо? — викна Ерика, щом влезе в къщата.

Ана беше в кухнята и разговаряше по телефона, но щом я видя, бързо затвори.

— Здрасти!

Ерика я погледна подозрително.

— С кого говореше?

— С никого. Тоест… просто с Дан — каза Ана и се изчерви.

Ерика се притесни. Ако можеше да е сигурна в нещо, то беше, че Ана не е говорила с Дан. По простата причина, че самата Ерика току-що се бе чула с него. Би могла директно да я попита какво крие от нея, но същевременно искаше да покаже на Ана, че й се доверява. Малката й сестра цял живот се беше борила да поправи грешките си и да продължи напред. Ако Ерика започнеше да я разпитва или я изобличеше в лъжа, това би означавало да разруши доверието, което бяха изградили помежду си. Сега, когато сестра й най-накрая бе възстановила равновесието си, Ерика не би посмяла току-така да го наруши. Затова си пое дълбоко дъх и си замълча. Засега.

— Бедната, как си? — попита Ана.

Ерика се строполи на един от столовете.

— Както може да се очаква. И това, че всички държат да отбележат, че изглеждам ужасно, не ме кара да се чувствам по-добре.

— Разбирам, но не може да се отрече, че си имала и по-добри дни — каза Ана и се поусмихна.

После седна срещу Ерика и й подаде чиния с кифли. Ерика се загледа в тях, водейки вътрешна борба. В крайна сметка реши, че ако има ден, в който да си е заслужила обилна доза въглехидрати, това беше днес. Тялото й копнееше и за пица, така че довечера щеше да се разходи до „Ботхакет“. Децата щяха да са във възторг. Патрик само щеше да се престори, че протестира, но вътрешно щеше да подскача от щастие.

Тя си взе кифла и отхапа половината наведнъж.

— Какво казаха? За теорията ти, че не е било самоубийство?

Ана също си взе кифла и Ерика забеляза, че коремът й действа като отлична обирачка за трохи.

— Съгласиха се. Патрик вече е успял да уреди ексхумация. Надяват се, че ще могат да го изровят вдругиден.

Ана се закашля.

— Вдругиден? Толкова бързо ли става? Възможно ли е изобщо? Мислех, че такива неща се задвижват бавно, от чисто административна гледна точка…

— Накарал е прокурорът спешно да изготви молба до районния съд. С малко късмет ще отворят гроба във вторник. При всички положения Патрик вече урежда практическите подробности, защото очаква скоро да получат разрешение. С други думи, още нищо не е решено, но прокурорът е казал, че едва ли ще има проблеми.

— Трябва вече да са свикнали Патрик да изравя трупове — каза Ана. — Прокурорът сигурно си държи по един формуляр под ръка, за всеки случай.

Ерика не можа да не се засмее.

— Така или иначе, ще е интересно да видим какво ще покаже новата аутопсия. А и семейството подкрепя решението, което е хубаво.

— Да, разбира се, че биха искали да знаят какво всъщност се е случило.

Ана си взе още една кифла. Остатъците от предната лежаха на купчинка върху огромния й корем.

Ерика се огледа. Едва сега осъзна колко тихо е вкъщи.

— Къде са децата? Да не спят?

— Не, играят си при съседите — каза Ана. — А Дан е на плажа с нашите деца, така че мога да удържа позициите още известно време. Отиди да си легнеш. Казах ти вече, изглеждаш ужасно.

— Благодаря — каза Ерика и се изплези, но прие предложението с удоволствие.

Тялото й крещеше, че вече не е на двайсет. Въпреки това сънят не дойде веднага. Не можеше да не се зачуди с кого бе говорила Ана.