Вещицата

Бохуслен, 1672

Три дни след края на процеса Ларш Хиерне от комисията по магьосничество дойде в ареста. Елин чакаше в мрака. Отчаяна. Сама. Бяха й дали да хапне, но не много. Гранясала овесена каша и малко вода. Отслабнала и премръзнала, Елин вече се бе примирала с плъховете, които гризяха пръстите й нощем. Бяха й отнели всичко друго, защо да не остави гризачите да оглозгат и плътта й?

Присви очи срещу светлината, когато шерифът отвори вратата и Хиерне застана отпред. Беше все така елегантно облечен. Вдигна бяла носна кърпа пред лицето си, за да се предпази от вонята. Самата тя вече не я усещаше.

— Елин Йонсдотер е обвинена във вещерство и сега има възможност да признае вината си.

— Не съм вещица — каза тя спокойно и се изправи.

Опита напразно да изтупа дрехите си, но мръсотията беше навсякъде. Хиерне я погледна с отвращение.

— Вече бе доказано по време на изпитанието. Чух, че Елин е плавала като лебед. В добавка към това разполагаме и със свидетелски показания. Признанието е за доброто на самата Елин, за да може да изкупи греховете си и да бъде приета в християнската общност.

Елин се подпря на студената каменна стена.

Мисълта беше главозамайваща. Целта на земния живот бе да се издигнеш на небето и да си осигуриш място до Бог, където да живееш вечно, без ежедневните тегоби на бедния човек.

Но тя поклати глава. Лъжата беше грях. Елин не беше вещица.

— Нямам какво да призная — каза тя и вдигна гордо глава.

— Добре тогава. Нека поговорим в другата стая — каза той и махна с ръка на пазачите.

Те я повлякоха по коридора и я отведоха в някакво помещение. Елин ахна изплашено, когато влязоха вътре. Едър мъж с буйна рижава брада се обърна към нея. В стаята имаше странни инструменти и уреди и Елин погледна въпросително към Хиерне.

Той се усмихна.

— Това е майстор Андерш. Работим заедно от много години, той ни помага да изкарваме наяве делата на дявола. Успявал е да накара вещици от цялата страна да си признаят греховете. Елин също може да се запознае с него. Затова я питам още веднъж. Иска ли да се възползва от предоставената й възможност и да признае престъплението си?

— Не съм вещица — прошепна Елин, взирайки се в предметите наоколо.

Хиерне изсумтя.

— Добре тогава, в такъв случай ще оставя майстор Андерш да си свърши работата — каза той и излезе навън.

Едрият мъж с рошавата брада я наблюдаваше, без да продума. Погледът му не беше враждебен, по-скоро безразличен. В известен смисъл това бе дори по-плашещо от омразата, към която беше привикнала.

— Моля ви — каза тя, но той не й обърна внимание.

Вместо това се пресегна към една верига, която висеше от тавана, а Елин се ококори.

Тя изкрещя и започна да отстъпва, докато не усети студената и влажна стена зад гърба си.

— Не, не, не.

Без да казва нищо, той я хвана за китките. Елин стъпи твърдо на пода с босите си стъпала, но напразно, майстор Андерш с лекота върза ръцете и краката й. После вдигна една ножица пред Елин, която запищя като обезумяла. Започна да се мята наляво-надясно, но той я хвана спокойно за косата и започна да реже. Кичур след кичур от красивата й коса падаше по пода, докато Елин хлипаше безпомощно.

Майстор Андерш се изправи и взе една бутилка от масата. Щом извади тапата, във въздуха се разнесе миризма на алкохол. Да, сигурно имаше нужда да се подсили, преди да изпълни задълженията си. Елин се надяваше, че ще даде и на нея да си сръбне, за да облекчи мъките й, но не й се вярваше да го направи. Вместо да приближи бутилката до устата си обаче, той изля алкохола върху главата й, а Елин замига бързо, щом течността влезе в очите й.

Не виждаше нищо и трябваше да разчита на слуха си. Нещо изшумоля и на Елин й се стори, че чува огниво. Скоро усети мириса на огън. Обземаше я все по-силен страх и тя отново започна да се мята.

След малко почувства ужасяваща болка. Майстор Андерш беше допрял пламъка до кожата й и алкохолът се запали, изгаряйки темето, миглите и малкото й останала коса.

Беше толкова неописуемо болезнено, че тя сякаш се отдели от тялото си и се видя отгоре. Щом огънят изгасна, миризмата на изгоряла коса изпълни ноздрите й и съдържанието на стомаха й се надигна и излезе през устата й.

Измърля се, докато повръщаше. Майстор Андерш изръмжа, но отново не каза нищо. Изправи я на крака, закрепи нещо около ръцете й и след малко Елин се озова във въздуха. Все още беше задъхана заради болката от изгарянето, но сега веригата се впи в китките й, спря притока на кръв и я накара да запищи.

Елин не беше на себе си и в първия момент не разбра с какво майстор Андерш маже мишниците й. После обаче долови миризмата на сяра и отново чу огнивото, при което започна да се върти бясно, както висеше на веригата.

Изрева с цяло гърло, когато сярата по мишниците й се възпламени. Когато огънят изгасна, тя млъкна и отпусна глава към гърдите си. Болката беше толкова силна, че Елин можеше само да скимти.

Не знаеше колко дълго вися така. Дали ставаше дума за минути или часове. Във всеки случай по някое време майстор Андерш седна да се нахрани. Щом приключи, избърса уста и стана. Щипането в очите й вече беше отслабнало дотолкова, че Елин да може да различава смътни силуети. Вратата се отвори и тя обърна глава натам, но видя само черна фигура. Разпозна обаче гласа.

— Готова ли е да признае престъплението си? — попита Хиерне бавно и ясно.

Елин проведе вътрешна борба. Искаше болката да спре, наистина искаше, беше готова на всичко, но как би могла да признае нещо, което не е извършила? Не беше ли грях да лъже? Господ не би се смилил над нея, ако изречеше подобна лъжа, нали?

Елин поклати обезобразената си глава и опита да произнесе няколко думи, макар че едва успяваше да контролира устните си.

— Аз… не… съм… вещица.

Настана кратка тишина. После Хиерне каза сдържано:

— Добре тогава. Майстор Андерш може да продължи работата си.

Вратата се затвори и тя отново остана сама с мъчителя си.

— Как мина?

Мелберг подаде глава навън, докато Патрик вървеше по коридора. Той го погледна учудено. Вратата на кабинета му рядко беше отворена. В този случай, или по-скоро в тези случаи, имаше нещо, което бе ангажирало всички.

Патрик спря и се облегна на рамката на вратата.

— Ударихме джакпота. Намерихме дрехите на Неа в камината във всекидневната. Повечето памучни платове бяха изгорели, но Неа е имала и синтетични дрехи, част от които не се бяха запалили. Освен това намерихме почистващи принадлежности, по които имаше следи от кръв. А в кухненския шкаф имаше няколко вафли „Кекс“. Но в много домакинства ги има, така че може би не се броят за доказателство… Във всеки случай дрехите и кръвта са достатъчни, за да подкрепят признанието й.

— Тя каза ли защо го е направила? — попита Мелберг.

— Не, но сега ще говоря с нея. Исках да изчакам, докато приключим с обиска, пък и реших да я оставя да се тревожи няколко часа, смятам, че така ще е по-склонна да говори.

— Окей, но имай предвид, че тя успешно си е мълчала трийсет години — каза Мелберг скептично.

— Вярно. Но е решила да си признае, нали? Мисля, че иска да разкаже какво е станало — каза Патрик и се огледа. — Къде е Ернст?

Мелберг изръмжа.

— Оф, Рита е толкова мекушава, че е направо нелепо…

Той замълча.

Патрик изчака, но не последва продължение, затова той размаха ръка подканващо.

— И Ернст е…?

Мелберг се почеса засрамено по главата.

— Ами, знаеш, малките са очаровани от него. И сега им е тежко, меко казано. Затова си помислих, че може да остане вкъщи…

Патрик потисна смеха си. Бертил Мелберг. Дълбоко в себе си всъщност беше истински добряк.

— Добре си се сетил — каза той, но в отговор получи единствено изсумтяване. — Отивам да говоря с Хелен. Нали няма да съобщиш на вестниците нищо от това, което ти казах?

— Как си го представяш? — отвърна Мелберг и се хвана обидено за гърдите. — Аз съм като Форт Нокс, когато става дума за информация!

— Ммм… — каза Патрик и не можа да не се усмихне, след като пое по пътя си.

Мина покрай кабинета на Паула и й махна да дойде с него, след което влезе в стаята за разпити. Аника се беше погрижила за Хелен и й беше дала кафе и сандвичи. Не я считаха за агресивна или склонна към бягство, затова я третираха по-скоро като гост, отколкото като престъпник. Патрик винаги бе вярвал във философията, че можеш да хванеш повече мухи с мед, отколкото с мухобойка.

— Здравей, Хелен, как се чувстваш? Искаш ли да присъства адвокат? — попита той и пусна диктофона.

Паула седна до него.

— Не, няма нужда — каза Хелен.

Беше бледа, но овладяна. Не изглеждаше нервна или разстроена. Беше сключила ръце върху масата, а тъмната й коса, в която вече се мяркаха и сиви косми, беше прибрана на най-обикновен кок.

Патрик се загледа спокойно в нея, после каза:

— В дома ви има улики, които подсилват твърдението ти. Намерихме остатъци от дрехите на Неа, които си се опитала да изгориш. Освен това открихме парцал, моп и кофа, по които имаше следи от кръв.

Хелен се скова. Изгледа продължително Патрик, но после като че ли се отпусна.

— Да, така е — каза тя. — Изгорих дрехите на момичето в камината и изчистих обора. Предполагам, че трябваше да изгоря и парцалите.

— Не разбираме само защо. Защо си убила Стела и Неа?

Гласът на Паула беше мек.

Хелен кимна. В нея нямаше агресия, нямаше гняв. Атмосферата в стаята бе по-скоро приспивна. Може би беше заради жегата или пък заради усещането, че Хелен се е примирила. Тя сведе поглед, след което започна да разказва.

— С Мари се радвахме, че получихме шанс да излезем заедно. Времето беше хубаво, както през цялото лято. Но като си малък, всички дни са слънчеви. Или поне впоследствие така ти се струва. Решихме да заведем Стела до площада и да си купим сладолед. Тя много се зарадва, макар че Стела винаги си беше радостна. Бяхме доста по-големи, но ни харесваше от време на време да си играем с нея. Тя пък обичаше да се промъква. Най-забавно й беше да изскочи пред нас и да ни изплаши, а ние я оставяхме да го прави. Харесвахме я. И Мари, и аз. Много харесвахме Стела…

Тя замълча, чоплейки една от кожичките на ноктите си. Патрик я изчака да продължи.

— Взехме количката, като на отиване трябваше едва ли не насила да я накараме да седне в нея. Купихме й най-големия сладолед. Тя не спираше да приказва. Спомням си, че сладоледът се разтече и трябваше да изтичаме да вземем салфетки, за да я избършем. Стела беше… енергична. Сякаш постоянно кипеше отвътре.

Хелен отново дръпна кожичката. Беше я разкървавила, но продължаваше да чопли.

— Не спря да говори и на връщане. Припкаше пред нас и с Мари си говорехме колко хубава изглежда червеникавата й коса на слънцето. Беше толкова лъскава, че направо блестеше. Толкова пъти ми се е присънвала косата й…

Раничката вече кървеше обилно и кръвта започна да се стича по пръста й. Патрик взе салфетка и й я подаде.

— Когато стигнахме до стопанството, видяхме колата на баща й — каза Хелен и притисна салфетката до пръста си. — Казахме й, че татко си е у дома, така че може да се прибира. Искахме… искахме да се отървем от нея, за да останем сами за известно време. Видяхме я да тръгва към къщата и предположихме, че ще се прибере, затова отидохме до езерото да се къпем. И да си приказваме. Това ни липсваше. Да можем да разговаряме спокойно.

— За какво говорихте? — попита Паула. — Спомняш ли си?

Хелен сбърчи чело.

— Не помня точно, но предполагам, че сме обсъждали родителите си, като всички тийнейджъри. Как нищо не разбират, колко са несправедливи. По онова време с Мари сериозно се самосъжалявахме. Чувствахме се като героини и жертви в някаква драма.

— Какво стана после? — попита Патрик. — Какво се обърка?

В първия момент Хелен не отговори. Вместо това започна да къса на малки парченца салфетката, която бе омотала около пръста си. После си пое въздух, въздъхна дълбоко и продължи разказа си с тих глас. Едва разбираха какво говори. Патрик приближи диктофона до нея и двамата с Паула се наведоха напред, за да чуват по-добре.

— Изсушихме се и се облякохме. Мари си тръгна и аз също трябваше да се прибирам. Помня, че се притеснявах как ще обясня защо ми е мокра косата. Реших да кажа, че сме си играли при пръскачката. Но тогава се появи Стела. Беше се промъкнала след нас, вместо да се прибере. Сърдеше се, че сме се къпали без нея. Много беше ядосана. Тропаше с крак и викаше. По пътя ни беше питала дали можем да отидем да се къпем и й казахме „не“. Тя заплаши…

Хелен преглътна. Поколеба се, а Патрик се наведе още по-близо, сякаш за да я подкани да продължи.

— Каза, че ще ни издаде. Стела не беше глупава и имаше уши като сателитни чинии. Беше разбрала, че родителите ни не ни разрешават да се виждаме сами, и искаше да си отмъсти по детски. А аз… не мога да обясня как или защо се случи. Но Мари ми липсваше толкова много и знаех, че ако Стела разкажеше какво сме направили, никога повече няма да ни разрешат да се видим.

Тя млъкна и прехапа леко долната си устна. После вдигна поглед и ги погледна втренчено.

— Спомняте ли си какво е да си на тринайсет и някоя приятелка или някое момче да са целият ви свят? Мислите си, че винаги ще бъде така и че без този човек целият свят ще свърши. Това изпитвах към Мари. А Стела стоеше там и крещеше ли, крещеше. Знаех, че тя може да съсипе всичко. Когато се обърна и се затича, пищейки, към къщи, аз… Бях ядосана, изплашена и паникьосана и просто исках тя да замълчи! Наведох се, взех един камък и го хвърлих по нея. Мисля, че просто исках да я стресна, за да мога да я убедя да не казва нищо, или пък да я подкупя, каквото и да е, само и само да не ни издаде. Но камъкът я уцели в тила. Чу се глух удар, тя млъкна и просто се строполи. Изплаших се и се втурнах към къщи. Тичах през целия път, влетях в стаята си и се затворих вътре. А после дойде полицията…

Цялата салфетка вече беше разкъсана на парченца, пръснати по масата. Хелен дишаше тежко и Патрик я остави да се съвземе, преди да попита:

— Ами тази работа с признанията, от които после сте се отметнали? Защо Мари е признала, ако не е била замесена?

Хелен поклати глава.

— Бяхме деца. Бяхме глупави. Мислехме единствено за това как да бъдем заедно. Мари мразеше семейството си и искаше да се махне. Но така и нямахме възможност да поговорим за станалото, така че не знам. Според мен си е мислела, че ако и двете си признаем, ще ни пратят на едно и също място. Мислехме си, че децата също отиват в затвора. А Мари предпочиташе да е там с мен, отколкото да остане у дома.

Тя погледна първо Паула, после Патрик.

— Можете да си представите колко зле се чувстваше при семейството си. Но когато разбрахме, че няма да можем да останем заедно, опитахме да предотвратим ставащото. Само че беше твърде късно. Осъзнах, че не е трябвало да се отричам от показанията си, че трябваше да разкажа какво съм направила. Но бях толкова изплашена. Възрастните около мен бяха ядосани. Всички крещяха. Всички заплашваха. Всички бяха отчаяни и разстроени, емоциите бяха толкова много, че просто не можах да го направя. Затова излъгах и казах, че не съм била аз, че не съм убила Стела. Но нямаше значение… Спокойно бих могла и да си призная. Прокурорът доказа, че и двете сме виновни, но хората винаги са гледали на мен с повече подозрение. Повечето си мислеха, че аз съм я убила. Знам, че трябваше да кажа истината, за да сваля подозренията от Мари, но всъщност не получихме реална присъда, пък и си мислех, че на нея ще й е по-добре при приемно семейство, отколкото в собствения й дом. Минаха години, а тя, изглежда, по-скоро се възползваше от сянката, която беше надвиснала и над двете ни. Затова оставих нещата така.

Патрик кимна бавно. Вратът го стягаше.

— Окей, придобих малко по-ясна представа — каза той. — Но трябва да поговорим и за Неа. Искаш ли да направим пауза преди това?

Хелен поклати глава.

— Не, но не бих отказала още една чаша кафе.

— Ще донеса — каза Паула и се изправи.

Патрик и Хелен помълчаха, докато тя се върне. Беше взела цялата кана, както и кутия мляко, и доля кафе и на тримата.

— Неа — каза Патрик. — Какво стана?

Интонацията му не беше обвинителна. Нито агресивна. Със същия успех можеха да си говорят и за времето. Искаше да накара Хелен да се почувства сигурна. А и, странно, но не изпитваше неприязън към нея. Тя беше убила две деца и това трябваше да предизвиква гнева му, но Патрик чувстваше неохотно съчувствие към жената от другата страна на масата.

— Тя… — Хелен погледна нагоре, сякаш опитваше да си представи ситуацията. — Тя… дойде у нас. Бях в градината и Неа изведнъж се появи. Правеше го понякога, измъкваше се от къщи и идваше да ни види. Обикновено й казвах да се прибере, за да не се тревожат родителите й, но тя искаше да ми покаже нещо… Беше толкова весела и развълнувана. Затова… тръгнах с нея.

— Какво е искала да ти покаже? — попита Паула и вдигна кутията мляко, но Хелен поклати глава.

— Искаше да отида с нея в обора. Попита ме дали искам да си играем, но аз казах не, имах си работа. Тя изглеждаше толкова разочарована. Казах й, че може да ми покаже каквото си е наумила, но после ще трябва да се прибера.

— Не се ли зачуди къде са родителите й? Било е рано сутринта.

Хелен сви рамене.

— Неа често излизаше да си играе сутрин. Реших, че са я оставили да тича навън след закуска.

— И какво стана? — подкани я предпазливо Патрик.

— Искаше да отидем в обора. Там имаше котка, сиво коте, което се въртеше в краката ни. Неа каза, че иска да ми покаже плевника. Попитах я дали наистина й е разрешено да ходи горе и тя каза „да“. Качи се първа по стълбата, а аз я последвах. И после…

Тя отпи от кафето и остави внимателно чаша, сякаш бе от крехък порцелан.

— Обърнах й гръб… Само за секунда… Трябва да е паднала. Чух само кратък писък, после удар. Погледнах надолу и тя просто лежеше на пода. Очите й бяха отворени, а от главата й течеше кръв. Разбрах, че е мъртва. Както трийсет години по-рано разбрах, че Стела е умряла, когато камъкът я уцели по главата. Паникьосах се…

— Защо я премести? — попита Патрик.

— Аз… не знам… — Хелен поклати глава, а ръцете й потрепериха леко. — Пред очите ми се появи Стела. До езерото. Аз… исках да отнеса момичето при нея. И исках да залича всички следи, които водят към мен. Сега имам син. Сам се нуждае от мен. Не можех… не мога…

Очите й се насълзиха и тя примигна, а ръцете й се разтрепериха още по-силно. Патрик се бореше със съчувствието, което го обзе. Не разбираше какво става. Не искаше да я съжалява, но нямаше избор.

— Значи, си разчистила след себе си?

Хелен кимна.

— Отнесох я до езерото. Съблякох я, измих тялото й и я напъхах под ствола. Беше много горещо и не се притеснявах, че ще измръзне…

Тя замълча, щом осъзна колко нелогична е тази мисъл. Стисна здраво чашата кафе и продължи:

— Останах до езерото дълго време, но накрая се прибрах и взех каквото ми бе необходимо, за да почистя обора. Видях колата на Ева да потегля нанякъде, така че можех да работя необезпокоявано.

Патрик кимна.

— Намерихме шоколад в стомаха на Неа. От вафла. А в дома й нямаше такива.

Хелен преглътна.

— Да, взе я от мен. Видя ме да ям вафла „Кекс“, когато се появи на двора, и поиска да си отхапе.

— Открихме опаковката в обора — каза Патрик.

Хелен кимна.

— Да, аз й дадох вафлата.

— Къде бяхте, когато Неа я изяде? Долу в обора или горе в плевника?

Хелен се замисли. После поклати глава.

— Не знам. Не си спомням. Знам само, че й дадох вафла.

— Окей — каза Патрик и хвърли поглед към Паула. — Мисля да спрем за малко, после ще продължим.

— Окей — отвърна Хелен.

— Искаш ли нещо? — попита я Паула, когато се изправи.

— Не. Не, нямам нужда от нищо.

Патрик имаше чувството, че това изречение има по-широк смисъл. С Паула се спогледаха и той видя, че тя е останала със същото усещане. Бяха получили отговори. Но имаха и нови въпроси.

Карим погледна през прозореца на автомобила. Буцата в стомаха му нарастваше с всеки изминат метър. Копнееше да види децата си, но същевременно се ужасяваше от срещата с тях. Не можеше да поеме и тяхната мъка, неговата собствена беше твърде голяма.

Бил прояви добрината да го вземе от болницата и Карим оценяваше това, наистина, но все още нямаше сили да разговаря с него. Бил опита да завърже разговор, но след няколко минути се отказа и остави Карим да седи и да гледа през прозореца. Когато пристигнаха, Бил погледна превързаните му ръце и го попита дали има нужда от помощ. Карим каза, че е достатъчно да сложи чантата на рамото му. В момента нямаше да издържи на твърде много съболезнователни погледи.

Жената, която отвори, не приличаше на шведка. Явно беше майката на Паула, полицайката, която предложи да му помогне. Беше избягала от Чили през 1973-а. Как ли й се струваше Швеция? Дали и нея бяха гледали по същия начин, дали я бяха посрещнали със същата подозрителност и омраза? Но тогава времената са били други.

— Татко!

Хасан и Самия се затичаха към него. Хвърлиха се на врата му и едва не го събориха с общата си тежест.

— They missed you[78] — каза жената, усмихвайки се с цялото си лице.

Още не се бяха поздравили, но Карим имаше нужда първо да поеме мириса на децата, на Амина, да потърси чертите й в лицето на дъщеря си и в очите на сина си. Те бяха всичко, което му бе останало, но също така му напомняха болезнено за това, което беше изгубил.

Накрая ги пусна и се изправи. Те изтичаха обратно във всекидневната и седнаха на дивана до едно малко момче с одеялце в скута и биберон в устата, което ги гледаше срамежливо, но и любопитно.

Карим остави чантата си и се огледа. Апартаментът беше светъл и приятен, но той се почувства изгубен и не на място. Къде щеше да отиде? С децата бяха сами, нямаха дом. Липсваха им дори неща от най-първа необходимост. Бяха зависими от милостинята на хора, които не ги искаха тук. Ами ако ги изхвърлеха на улицата? Беше виждал просяците, които седяха пред магазините, с криво надписани картонени табели и празни, безразлични погледи зад протегнатите напред ръце.

Негова отговорност беше да се погрижи за децата. Беше направил всичко по силите си, за да им осигури безопасност и по-добро бъдеще. Сега обаче беше тук. В антрето на непознати хора, останал без нищичко. Не издържаше повече.

Сви се на пода и заплака. Знаеше, че децата ще се стреснат, не биваше да ги плаши, трябваше да бъде силен пред тях, но чисто и просто нямаше сили.

Усети тежестта на нечии ръце върху раменете си. Жената го прегърна и топлината й размрази ледените кубчета в гърдите му, които стояха там още откакто напусна Дамаск. Потиснатите чувства се отприщиха и той остави жената да го люлее в прегръдките си.

Копнежът по дома беше като острие, а разкаянието разкъсваше на парчета всяка надежда за по-добър живот. Карим беше корабокрушенец.

— Ехо?

Мартин спря рязко, щом видя кой стои до рецепцията. Забеляза развеселен, че като никога дори Аника не знаеше какво да каже и просто се взираше мълчаливо в Мари Вал.

— С какво можем да ти помогнем? — попита Мартин.

Мари се поколеба. Обичайната й напереност я нямаше и тя всъщност изглеждаше малко несигурна. Отиваше й, помисли си Мартин. Така изглеждаше по-млада.

— Някой на снимачната площадка каза, че сте задържали Хелен. За убийството на онова момиче. Аз… трябва да говоря с човека, който отговаря за случая, това не може да е вярно.

Тя тръсна глава и лъскавата й руса коса, накъдрена в скъпоструваща прическа, падна пред лицето й. С периферното си зрение Мартин видя как Аника продължава да зяпа. В участъка рядко се появяваха филмови звезди. А като се замислеше, това вероятно се случваше за пръв път.

— Можеш да говориш с Патрик — каза той и й кимна да го последва.

Спряха пред отворената врата на кабинета и Мартин почука.

— Патрик. Един човек иска да говори с теб.

— Може ли да почака? — каза Патрик, без да вдигне поглед от документите пред себе си. — Трябва да напиша протокол от разпита, а след това…

Мартин го прекъсна.

— Мисля, че би искал да проведеш този разговор.

Патрик вдигна глава. Щом видя Мари, клепачите му се повдигнаха леко, което бе единственият израз на изненадата му. Изправи се и каза:

— Разбира се. Мартин, ще дойдеш ли с нас?

Мартин кимна.

Седнаха в същата стая, където Хелен бе седяла преди малко. Парченцата от салфетката още бяха там и Патрик ги събра набързо и ги хвърли в кошчето.

— Заповядай, седни — каза той и посочи стола до прозореца.

Мари се огледа несигурно.

— Отдавна не бях влизала в тази стая — каза тя.

Мартин осъзна, че явно именно тук я бяха разпитвали преди трийсет години при други, но все пак зловещо сходни обстоятелства.

— Искаш ли кафе? — попита Патрик, но тя поклати глава.

— Не… Аз… Вярно ли е, че сте задържали Хелен за убийството на Неа? И че тя си е признала, че е убила Стела?

Патрик се поколеба, хвърли поглед към Мартин и кимна отсечено.

— Да, вярно е. Още не сме излезли с официално становище, само че хорският телеграф тук е крайно ефективен.

— Току-що чух — каза Мари.

Тя вдигна пакет цигари и Патрик кимна. Всъщност беше забранено да се пуши в управлението, но ако имаше подходящ момент да се направи изключение, той беше сега.

Мари запали бавно цигарата и си дръпна няколко пъти, преди да заговори.

— Никога не съм вярвала, че Хелен е убила Стела, и все още не го вярвам. Независимо какво казва тя. Но преди всичко знам, че не може да е убила другото малко момиче.

— Откъде знаеш? — каза Патрик и се облегна напред.

Посочи въпросително диктофона на масата и Мари кимна. Машинката забръмча тихо, когато я пусна, и той продиктува набързо датата и часа. Макар че това не беше официален разпит, по-добре беше да го имат на запис. Човешката памет беше ненадеждна, а понякога направо подвеждаща.

— Тя беше с мен, когато момичето е умряло. Нали искахте да знаете къде съм била в понеделник сутринта — каза тя и ги погледна неуверено.

Мартин се закашля заради дима. Винаги бе имал чувствителни дробове.

— И къде се намирахте? — попита Патрик.

Цялото му тяло се беше стегнало.

— При Хелен. Бяхте прави, излъгах за алибито си, никой не дойде с мен у дома. Още в осем сутринта отидох при Хелен. Тя не знаеше, че ще идвам, защото бях убедена, че ще ми откаже, ако първо й се обадя.

— Как стигна дотам? — попита Патрик.

Мартин хвърли бърз поглед под масата и видя високите й токчета. Едва ли беше вървяла пеша.

— В наема за къщата влиза и ползването на кола. Едно бяло рено, паркирано на големия паркинг отпред.

— На името на собствениците няма регистриран автомобил, вече сме проверили.

— На майката на мъжа е. Ползват колата, когато са в Швеция, през останалото време я отдават под наем заедно с къщата.

— В записките на Дагмар от въпросната сутрин се споменава бяло рено — потвърди Мартин.

— Първоначално Хелен не искаше да ме пусне, но мога да бъда… много убедителна, така че накрая тя отстъпи. Предната вечер се чухме по телефона и тя каза, че мъжът й го няма. Иначе не бих отишла там. Донякъде си мисля, че спомена това, защото подсъзнателно е искала да дойда.

— А синът й? Сам?

Мари сви рамене и дръпна от цигарата.

— Не знам, или е спял, или не е бил у дома. Във всеки случай не го видях. Но съм го засичала с дъщеря ми. По някаква прищявка на съдбата те са се сприятелили, а може и да са нещо повече от това… И двамата са малко особени.

— Какво искаше от Хелен? — попита Патрик и също се изкашля дискретно.

Уязвимото изражение се завърна на лицето на Мари. Тя изгаси цигарата.

— Исках да знам защо ме изостави — каза тя тихо. — Исках да разбера защо спря да ме обича.

В стаята настана тишина. Чуваше се единствено бръмченето на една муха до прозореца. Лицето на Патрик не изразяваше нищо. Мартин опитваше да възприеме казаното от Мари. Погледна към Патрик, който наблюдаваше Мари смълчано и явно не знаеше как да реагира на това твърдение.

— Били сте двойка… — каза той бавно.

Отделни фрази, бегли намеци, изражения, погледи, толкова много неща изведнъж придобиха смисъл.

— Разкажи — каза той.

Мари вдиша дълбоко и издиша също толкова продължително.

— В началото не разбирахме какво преживяваме. Сам знаеш какво е да израснеш тук, а по онова време… не беше като днес, човек не знаеше за тези неща. Животът се ограничаваше до мама, татко, децата, нищо друго. Дори не бях чувала да се говори, че жена може да обича жена или мъж да обича мъж. Така че мина доста време, преди да проумеем, че сме влюбени една в друга. Никога преди това не се бяхме влюбвали, съвсем доскоро бяхме деца. Тъкмо навлизахме в тийнейджърската възраст и си говорехме за момчета, както правеха другите момичета и както знаехме, че се очаква от нас. Но чувствахме нещо различно. Бавно започнахме да опипваме границите. Докосвахме се. Галехме се. Играехме си и откривахме нови неща. Това бе по-силно усещане от всичко, което бях преживявала дотогава. Живеехме в свят, в който съществувахме само ние двете, и това ни беше достатъчно, нямахме нужда от повече. Но после… Мисля, че родителите на Хелен не знаеха, но усещаха, че става нещо, което според тях не беше приемливо. Нямаха доказателства, нищо конкретно, но смятам, че все пак донякъде са подозирали какво става. Затова решиха да ни разделят. Светът ни се срина. Плакахме със седмици. Бяхме отчаяни. Мислехме единствено как да бъдем заедно. Но не можехме да се докоснем и това… това ни съсипваше. Знам, че звучи нелепо, бяхме толкова млади, все още момичета, не жени. Но казват, че първото влюбване е най-силното. И ние горяхме денонощно. Хелен спря да се храни, а аз се карах с всички за всичко. Ситуацията вкъщи стана още по-лоша отпреди. Нашите опитваха всячески да ми набият ум в главата. Буквално.

Мари запали нова цигара.

Патрик се изправи и отвори прозореца, а мухата излетя навън.

— Така че разбирате колко специален беше денят, когато щяхме да гледаме Стела заедно. Вярно, преди това бяхме успели да се видим тайно един-два пъти, но само за кратко. Родителите на Хелен следяха всяка нейна крачка като ястреби.

— Хелен ни разказа, че сте завели Стела на площада, купили сте сладолед, върнали сте се през гората и сте я оставили на двора, където е била паркирана колата на баща й. Това така ли е? И после сте отишли да се къпете?

Мари кимна.

— Да, така е. Бързахме да оставим Стела, защото искахме да останем сами. Къпахме сме, целувахме се и… досещате се. Именно тогава чух някого в гората и ми се стори, че ни наблюдават.

— Какво стана после?

— Облякохме се. Прибрах се, Хелен също. Ако казва, че е убила Стела, след като съм си тръгнала… — тя поклати глава. — Трудно ми е да го повярвам, божичко, бяхме на тринайсет! Трябва да го е извършил човекът, когото чух в гората, и мисля, че се досещам кой може да е бил. Джеймс беше неприятен тип още тогава и постоянно се мотаеше в гората. Понякога намирахме мъртви животни и предполагам, че Джеймс си е играел на снайперист. Винаги е бил вманиачен по оръжията, войната и смъртта. Всички знаеха, че нещо не му е наред. Всички освен бащата на Хелен, двамата бяха неразделни. Ако Джеймс не беше в гората, значи беше на гости у тях. Това, че се ожени за нея, е… почти като кръвосмешение.

Мари сбърчи нос.

— Тогава защо си призна? — попита Патрик. — Защо си призна за убийство, което не си извършила?

Дали отговорът на Мари щеше да се различава от този на Хелен?

— Бях наивна. Не разбирах, че ситуацията е толкова сериозна, че всичко се случва наистина. Помня, че в известен смисъл дори ми се струваше вълнуващо. Планът ми беше двете с Хелен да бъдем заедно. Хрумна ми романтичната идея, че ще ни осъдят и ще ни пратят някъде заедно. Така щях да се отърва от семейството си и да бъда с Хелен. А когато ни пуснеха на свобода, щяхме да опознаем света заедно… Нали виждаш, детински фантазии на едно тринайсетгодишно момиче. Нямаше как да си представя последиците от глупостта си. Признах си и се надявах, че Хелен ще се досети какъв е планът ми и ще се включи, както и стана. Когато разбрах, че няма да се озовем в едно и също поправително училище, както си представях, вече беше твърде късно. Никой не ни повярва. Случаят беше решен и полицаите бяха готови да го поднесат на прокурора като малка кутийка с червена панделка. Никой нямаше интерес да постави разследването под съмнение и да продължи да се рови.

Тя направи пауза и преглътна няколко пъти.

— Разделиха ни. Аз обиколих няколко приемни семейства, а Хелен изкара кратко време в поправителен дом, след което се премести в Марщранд с техните. Но аз броях секундите до момента, когато и двете ще сме пълнолетни…

— Какво стана, когато навършихте осемнайсет? — попита Мартин.

Не можеше да откъсне поглед от устните на Мари. Историята беше невероятна, но в същото време съвсем проста и естествена. Запълваше празнините и обясняваше неща, които до този момент бяха усещали, без да могат да ги посочат с пръст.

— Свързах се с Хелен. И тя ме отхвърли. Каза, че ще се омъжи за Джеймс и че не иска да има нищо общо с мен. Че всичко е било грешка… В първия момент не й повярвах. Но когато разбрах, че говори сериозно, бях съсипана. Все още я обичах. Чувствата ми бяха все така силни. Оказа се, че не е било глупаво тийнейджърско увлечение, което ще отшуми. Напротив, обстоятелствата и годините направиха така, че я обикнах още повече. Но тя не искаше и да чуе за мен. Не разбирах, но какво можех да сторя? Най-трудно беше да приема, че от всички хора ще се омъжи точно за Джеймс. Не, нещо не беше наред. Но трябваше да оставя нещата така, нямах избор. Досега. Не може да е било съвпадение, че получих тази роля и ми се наложи да се върна у дома. Исках да науча истината. Така и не бях забравила Хелен. Тя беше голямата ми любов. И мислех, че аз съм нейната.

— Значи, затова си отишла при нея онази сутрин? — попита Патрик.

Мари кимна.

— Да, реших да настоявам за отговорите, от които се нуждаех. Както вече ви казах, първоначално тя не искаше да ме пусне вътре.

— Какво стана после? — попита Патрик.

— Отидохме на верандата и поговорихме. В началото тя се държеше с мен като с непозната. Студено и надуто. Но видях, че онази Хелен, която познавах, още е там, колкото и да опитваше да се прикрие. Затова я целунах.

— Тя как реагира?

Мари вдигна ръка и докосна леко устните си.

— В първия момент изобщо не реагира. Но после отвърна на целувката. Сякаш изобщо не бяха минали трийсет години. Тя беше моята Хелен. Вкопчи се в мен и разбрах, че съм била права през цялото време, че тя също не е спряла да ме обича. Казах й го. Тя не отрече, но така и не ми каза каква е причината да ме изостави. Не можеше или не искаше да обясни. Питах я за Джеймс и й казах, че отказвам да повярвам, че на осемнайсет е поискала да се омъжи за него. Че е невъзможно да го е обичала и че има нещо гнило. Тя твърдеше упорито, че се е влюбила в него. Но ме лъжеше, знаех го и накрая се ядосах и си тръгнах. Оставих я на верандата. Проверих колко е часът, вече закъснявах за снимки. Беше осем и двайсет. Така че, ако момичето е умряло в осем, няма как Хелен да го е убила. Тогава беше с мен.

— Тогава защо според теб тя твърди, че го е извършила? — попита Патрик.

Мари размишлява дълго над въпроса.

— Вярвам, че Хелен има много тайни — каза накрая. — Но ключът към тях се крие в самата нея.

Тя се изправи рязко.

— Трябва да се връщам в студиото. Работата е единственото нещо в живота ми, което означава нещо.

Мартин не можа да се сдържи и каза:

— Имаш дъщеря.

Мари го погледна. Откритостта и ранимостта отпреди малко бяха изчезнали.

— Трудова злополука — отсече тя и ги остави в стаята, изпълнена с мирис на цигарен дим и тежък парфюм.

— Стой мирно, Бертил! — изръмжа Паула.

Да се сложи вратовръзка на Мелберг, се беше оказало невъзможно. Рита отдавна се бе отказала, ругаейки и мърморейки, но сега трябваше да побързат, ако искаха да стигнат навреме за сватбата на Кристина и Гунар, затова Паула пое щафетата.

— Майната им на официалните дрехи, на кого му е хрумнала тая идиотщина, че човек трябва да ходи с примка около врата, за да изглежда добре — каза Мелберг и дръпна вратовръзката, разваляйки за пореден път възела, който Паула беше вързала.

— Оф, по дяволите, Бертил! — изруга тя, но веднага съжали, тъй като Лео грейна като слънце и се развика:

— Яволите! Яволите! Яволите!

Мелберг се засмя и се обърна към момчето, което седеше на леглото и ги наблюдаваше.

— Браво, трябва да имаш набор от псувни, ще са ти полезни цял живот! Можеш ли да кажеш скапан? И идиот?

— Капан! Идьот! — викна Лео, а Паула се опули към Мелберг.

— Голямо си дете. Да учиш тригодишно на лоши думи! — тя се обърна към Лео и каза строго: — Не бива да казваш думите, на които те учи дядо Бертил! Чуваш ли?

Лео изглеждаше объркан, но кимна унило.

Мелберг обаче му намигна и прошепна:

— Задник!

— Задник! — повтори Лео и се изкиска.

Паула простена. Божичко. Беше се нагърбила с невъзможна задача. И нямаше предвид само вратовръзката.

— Какво ще правим, ако Карим и децата не получат апартамента? — попита тя и направи последен опит да върже възела. — Виждам, че на Карим не му е комфортно да живее тук, пък и в дългосрочен план и за нас не е удачно. Имат нужда от собствено жилище. Би било чудесно, ако вземат съседния апартамент, но все не успявам да се свържа с домоуправителя, за да го питам какво става с наема. А общината, както изглежда, не може да намери друг апартамент.

— Всичко ще се нареди — каза Мелберг.

— Ще се нареди? На теб май не ти пука много, така че ти е лесно да го кажеш. Веднъж не съм те видяла да си мръднеш пръста, за да помогнеш на Карим, а донякъде по твоя вина се стигна дотук!

Тя прехапа устни, последното изречение беше ненужно грубо, но беше недоволна от това, че никой не бе готов да помогне на семейството, и й се искаше да изрита някого по пищяла. Силно.

— Имаш темперамента на майка си — каза Мелберг весело, наглед необезпокоен от изблика й. — Това понякога е добре, но двечките трябва да тренирате търпението и самоконтрола си. Учете се от мен. Нещата винаги се нареждат. Както казват в „Цар Лъв“, хакуна матата.

— Хакуна матата! — викна Лео щастливо и заподскача в леглото.

„Цар Лъв“ беше любимият му филм. Гледаше го има-няма по пет пъти на ден.

Паула пусна ядосано вратовръзката на Мелберг. Знаеше, че не трябва да му се дразни, но безгрижието му я подлудяваше.

— Бертил, знам, че по принцип си егоистично и самовлюбено прасе, и някак си го приех! Но изобщо да не ти дреме какво ще се случи с Карим и бедните му деца, които изгубиха майка си, това е… не знам какво да кажа.

Беше толкова ядосана, че думата просто се изплъзна от устата й:

— По дяволите!

Тя изхвърча от стаята, а след нея отекна едно весело „по яволите“ от Лео. По-късно щеше сериозно да си поговори с него. Сега обаче възнамеряваше да открие проклетия домоуправител дори ако се налагаше да блъска по вратата му до утре. Повдигна дългата си рокля с една ръка и слезе по стълбите, ругаейки и олюлявайки се на високите си токчета. Контенето не беше силната й страна и Паула се чувстваше просто нелепо с рокля. А и беше непрактично, помисли си тя, щом стигна до апартамента на домоуправителя и се подхлъзна за пореден път. Удари с юмрук по вратата и тъкмо се канеше да повтори, този път още по-силно, когато домоуправителят отвори.

— Какво става? — попита той. — Пожар ли има?

— Не, не — каза Паула, игнорирайки учудения поглед, който й хвърли, щом я видя с рокля и токчета.

Тя се изпъчи, но чувстваше, че й е трудно да излъчва авторитет, докато носеше дреха на цветя и високи обувки.

— Става дума за апартамента. За бежанското семейство, което живее при нас. Знам, че има две хиляди крони разлика между наема и това, което предлага общината, но все трябва да има начин проблемът да се разреши. Апартаментът е празен, а те наистина се нуждаят от дом. Ще живеят до нас, така че няма да се чувстват самотни. Гарантираме за тях, ще подпиша каквото е необходимо! Някой трябва да прояви шибано съчувствие към семейство с деца, което се нуждае от помощ!

Тя сложи ръце на кръста си и се втренчи в него. Домоуправителят я гледаше учудено.

— Но проблемът вече е решен — каза той. — Бертил дойде вчера и ми каза, че ще покрие разликата в цената, докогато е нужно. Могат да се нанесат в понеделник.

Паула зяпна.

Домоуправителят поклати глава неразбиращо.

— Не знаеше ли? Бертил ми каза да не казвам на Карим, ако го видя, защото предпочитал ти да му съобщиш.

— Проклет дъртак — измърмори Паула.

— Моля?

— Не, не, нищо — каза тя и махна с ръка.

Тя бавно се качи обратно до апартамента на Мелберг и Рита. Знаеше, че той си умира от смях за нейна сметка. Е, този път му се полагаше. Паула никога нямаше да го разбере. Можеше да бъде най-нервиращият, глупав, късоглед и инатлив чичко, вървял някога на два крака, но също така бе човекът, когото Лео боготвореше. Дори само това беше достатъчно на Паула, за да му прости повечето идиотщини. А вече нямаше да забрави и че се е погрижил Карим и децата да получат дом.

— Ела да завържа тая проклета вратовръзка! — викна тя, щом влезе вътре.

От спалнята се чу веселият глас на Лео:

— Поклета!

— Дебела ли изглеждам така? — попита Ерика неспокойно и се обърна към Патрик.

— Прекрасна си — каза той, застана зад нея и я прегърна. — Ммм, и миришеш хубаво.

Той подуши шията й.

— Внимавай с прическата ми — засмя се тя. — Мириам я гласи час и половина, така че да не ти идват идеи…

— Не разбирам за какво говориш — каза той и я гризна по врата.

— Стига!

Тя се обърна и се огледа в огледалото.

— Роклята не е толкова лоша, а? Опасявах се, че ще ме накарат да облека нещо розово с голяма панделка на дупето, но майка ти ме изненада. А нейната рокля е просто невероятна.

— Цялата тая работа със сватбата все още ми се струва малко странна — измърмори Патрик.

— Толкова си смешен — въздъхна Ерика. — Родителите имат собствен живот. Пък и аз смятам да продължа да си лягам с теб, когато станеш на седемдесет…

Тя му се усмихна в огледалото.

— Ще ми е интересно да видя как ще изглежда Ана, беше си предизвикателство да й ушият подходяща туника.

— Да, започнала е да наедрява — каза Патрик и седна на леглото, за да завърже обувките си.

Ерика си сложи обеците с искрящи бели камъчета и се обърна към Патрик.

— Какво всъщност мислиш? Разказът на Хелен или на Мари ти се струва по-достоверен?

— Не знам — каза Патрик и разтърка очи. — Цяла нощ мислих и не знам какво да вярвам. Хелен отрича да е имала връзка с Мари. Казва, че тя си измисля и че не е била при нея онази сутрин. Но бележките на Дагмар потвърждават, че оттам е минало бяло рено, което говори, че Мари казва истината. Но за точния час може да разчитаме само на нейните думи. А и дори наистина да е била при Хелен в осем часа, не знаем дали часовникът на Неа е спрял точно когато е умряла. Може да се е развалил и по-късно, не в момента, когато е паднала от плевника. Има много несигурни неща и ще се почувствам доста по-добре, когато получим резултатите от анализите и се сдобием с конкретни доказателства. Но при всички положения разполагаме с достатъчно улики, за да задържим Хелен. Признанието й отговаря на почти всичко, което знаем, така че нямаме реална причина да се съмняваме. Следите в обора, вафлата, която е дала на Неа, дрехите, които се е опитала да изгори, отпечатъците…

Ерика виждаше, че нещо го тормози.

— Но? — каза тя.

— Просто не обичам неизяснени подробности, а има някои неща, които не съвпадат. Хелен казва например, че е уцелила Стела с камък, видяла е, че е мъртва, и е хукнала към дома си. Но според доклада от разследването, Стела е получила множество удари по главата. Освен това е намерена във водата. Как се е озовала там?

— Минали са трийсет години, спомените се изкривяват с времето — каза Ерика, погледна за последно в огледалото и се завъртя пред Патрик. — Ето. Добре ли съм?

— Невероятно си красива — каза той и го мислеше.

Изправи се и си облече сакото, после направи имитация на пируета й.

— Ами аз?

— Чудесен си, скъпи — каза тя и се приближи, за да го целуне по бузата.

Ненадейно я споходи някаква мисъл. Нещо в казаното от Патрик я глождеше. Но какво?

Той я прегърна и мисълта изчезна. Днес Патрик миришеше толкова хубаво. Ерика го целуна внимателно.

— Как мислиш — каза той, — диванетата дали още са чисти и спретнати, или ще трябва да ги обличаме наново?

— Стискай палци — каза Ерика и тръгна надолу по стълбите.

Понякога стават и чудеса, каза си тя, когато влязоха във всекидневната. Ноел и Антон седяха на дивана и приличаха на две мънички слънца. Бяха прелестни със сладките си жилетки, ризки и папийонки. Вероятно трябваше да благодари на Мая. Тя стоеше пред тях и ги следеше изкъсо. Беше като строг тъмничар, който приличаше на принцеса. Разрешиха й сама да си избере облекло и не особено изненадващо, тя се спря на розова тюлена рокля. Черешката на тортата беше розовото цвете в къдриците й, които Ерика с мъка бе успяла да оформи, без да й изгори косата. Това си беше постижение.

— Добре тогава! — каза тя и се усмихна на издокараното си семейство. — Към сватбата на баба!

Когато влязоха в църквата, много от гостите вече бяха пристигнали. Кристина и Гунар избраха да се оженят във Фелбака, въпреки че живееха в Танумсхеде, и Ерика ги разбираше. Църквата във Фелбака се издигаше така красиво над малкия град и блестящото море.

Момчетата се втурнаха пред тях и Ерика остави Патрик да се оправя с тях. Тя самата хвана Мая за ръка и отиде да търси Кристина. Огледа се и за Ана, която също беше шаферка, но не видя нито нея, нито Дан. Типично за Ана да закъснява.

— Къде е Ема? — попита Мая.

Дъщерята на Ана беше любимата й братовчедка и това, че двете щяха да носят еднакви рокли, беше събитие от огромно значение в живота й.

— Скоро ще дойдат — каза Ерика успокоително и потисна една въздишка.

Отиде в стаичката, където свещеникът и хората, които щяха да участват в процесията, изчакваха гостите да се настанят по скамейките.

— Уау — каза тя, щом видя свекърва си. — Колко си хубава!

— Благодаря, ти също — каза Кристина и я прегърна сърдечно. После погледна часовника и се огледа разтревожено. — Къде е Ана?

— Закъснява, както обикновено — каза Ерика. — Но сигурно ще дойде всеки момент.

Извади телефона си, за да види дали Ана й е писала, и съвсем вярно, на дисплея пишеше „Ана“.

Прочете съобщението и после каза с вдървена усмивка:

— Няма да повярваш. Отишли са до Мункедал да вземат Бетина. На връщане колата е прегряла. Сега стоят на пътя и чакат аварийна кола, а Ана от половин час опитва да повика такси.

— И ни го казва чак сега! — възкликна Кристина пискливо.

Ерика си мислеше същото, но се опита да запази спокойствие. Днес беше денят на свекърва й и нищо не биваше да го съсипе.

— Ще дойдат. Ако ли не, просто ще започнем без тях.

— Да, ще трябва — каза Кристина. — Хората чакат, а и не можем да закъснеем за вечерята в „Стура Хотелет“. Но направо не знам как винаги успява да закъснее…

Тя въздъхна, но Ерика видя, че раздразнението й вече се уталожва. Понякога човек просто трябваше да се примири с положението. А и едва ли някой беше особено изненадан. Ана винаги съумяваше да забърка нещо.

Камбаните забиха и Ерика даде сватбения букет на Кристина.

— Време е — каза Гунар и целуна бъдещата си съпруга по бузата.

Изглеждаше много стилно с тъмния си костюм, а дружелюбното му лице грейваше всеки път, щом погледнеше булката. Колко беше хубаво, помисли си Ерика. Просто прекрасно. Усети как в крайчето на окото й се появява сълза и си каза, че трябва да се стегне. Беше сантиментална идиотка, когато ставаше дума за сватби, но би било добре, ако гримът й издържеше поне до олтара.

— Хайде, време е да тръгвате — каза църковният настоятел и ги подкани с жест.

Ерика погледна към портата. Ана я нямаше, но не можеха да чакат повече.

Органът засвири и Кристина и Гунар тръгнаха един до друг по пътеката в средата. Ерика хвана Мая за ръка и се усмихна, гледайки как дъщеря й изпълнява ролята си с тържествена сериозност. Мая вървеше напред и махаше на всички гости като кралица.

Щом стигнаха до олтара, двете застанаха от лявата страна, а Кристина и Гунар се приближиха до свещеника. Патрик седеше на първия ред с Ноел и Антон и я попита тихо къде е Ана, а Ерика поклати дискретно глава и завъртя очи. Това беше безобразие. А Ема толкова се радваше, че ще бъде шаферка.

Церемонията продължи в добро настроение. Младоженците казаха „да“ точно както трябваше. Ерика избърса една малка сълза от окото си, но като цяло успя да се овладее. Усмихна се на Кристина, докато чакаха да зазвучи музиката, която трябваше да ги съпроводи на излизане.

Вместо това обаче отново се чу маршът, който даваше начало на церемонията. Ерика погледна учудено кантора. Да не беше пиян? Но после ги видя и разбра всичко. Тревогата я напусна и сълзите бликнаха. Погледна към Кристина, която се усмихна и й намигна. Тя и Гунар отстъпиха встрани, заставайки срещу Ерика и Мая.

От скамейките се чу шепот, а по лицата на гостите се появиха смаяни усмивки, докато младоженците вървяха към олтара. Щом стигнаха най-отпред, Ана се обърна към Ерика, която плачеше толкова неконтролируемо, че едва дишаше. С благодарност стисна носната кърпичка, която някой пъхна в ръката й. Вдигна поглед и видя, че Патрик е застанал до нея.

Ана беше толкова красива. Беше избрала бродирана рокля, която обгръщаше плътно корема й и го подчертаваше, вместо да се опитва да го скрие. Русата й коса беше пусната, а воалът бе закрепен със семпла диадема. Ерика разпозна воала. Беше същият, който самата тя сложи за сватбата с Патрик и който преди това принадлежеше на майка им. Дан също беше красив, с тъмносин костюм, бяла риза и тъмносиня вратовръзка. С широките си рамене и руса коса приличаше на викинг, но официалното облекло му стоеше изненадващо добре.

След като се врекоха във вярност и бяха провъзгласени за мъж и жена, Ана погледна към Ерика и тогава тя видя нещо, което никога преди не бе виждала в погледа на немирната си сестра. Спокойствие. Разбра какво се опитва да й каже Ана. Че вече може да се отпусне. Че няма нужда да се тревожи. Ана най-накрая бе заживяла в мир със себе си.

Слънчевите лъчи продължаваха да топлят кожата на Мари, която се бе излегнала върху шезлонга на кея. Следобедното слънце беше зашеметяващо красиво, както обикновено. Къщата беше празна. Джеси излезе преди час, пак отиваше при Сам. Утре пък беше на някакво парти. Изглежда, най-накрая се беше взела в ръце.

Мари беше пила повече от обичайното, но това нямаше значение. Утре нямаха снимки преди обяд. Изсмука жадно последните капки от чашата и се пресегна към бутилката на малката масичка. Беше празна. Опита да се изправи, но веднага падна назад.

Накрая все пак успя. Влезе, залитайки, в кухнята, отвори хладилника и извади нова студена бутилка шампанско. Беше й третата за вечерта. Но имаше нужда от нея, за да притъпи болката.

Не знаеше какво си бе мислила. Че ако разкриеше всичко на полицията, Хелен щеше да разкаже за връзката им, да потвърди истината, така че да няма какво повече да крият? Но за пореден път Хелен я отхвърли. Унижи я.

Мари се изненада, че сега я заболя също толкова силно, колкото и преди трийсет години. Беше посветила целия си живот на това да забрави. Беше постигнала успехи, за които Хелен само можеше да мечтае. Живя истински, без спирачки, ограничения или наочници. През това време Хелен се свиваше в сивото си ежедневие, с досадния си мъж и странния си син. Остана да живее във Фелбака, където хората шушукаха зад гърба ти дори ако просто изпиеш чаша вино във вторник или си боядисаш косата в по-необичаен цвят от скучно пепеляво. Как можеше да я отхвърли?

Мари се стовари върху шезлонга и разля шампанско по ръката си, но веднага го облиза. После си наля още една чаша и добави сок от праскови. Опиянението правеше тялото й приятно отпуснато. Помисли си за това, което каза на очарователния рижав полицай. Че Джеси беше просто трудова злополука. В известен смисъл наистина беше така. Никога не бе искала да има деца. Пазеше се внимателно, но въпреки това забременя. И то от дебел, нисък продуцент. Женен, разбира се. Както всички останали.

Мразеше бременността и сериозно си мислеше, че ще умре по време на раждането. А бебето беше мърляво, червено, ядосано и изпитваше ненаситен глад. Мари наемаше детегледачки, а веднага щом се отвори възможност, прати Джеси в пансион. Почти не се налагаше да се занимава с нея.

Чудеше се какво ще стане с Джеси. Докато дойде осемнайсетият й рожден ден, дебелият продуцент щеше да продължи да плаща месечна издръжка. Така се бяха разбрали. Щом Джеси навършеше пълнолетие, вече нямаше да има роля в живота й. Мари опита да си представи живота без дъщеря си. Обичаше самотата и свободата. Хората носеха само разочарования. Любовта не беше нищо повече от разочарование.

Беше въпрос на време вестниците да надушат за връзката й с Хелен. Не разбираше как хората тук научаваха всичко толкова бързо. Сякаш имаха колективно съзнание. Новини, информация, клюки, факти, лъжи — всичко се разпространяваше със скоростта на вятъра.

Не беше сигурна, че това е нещо лошо. В днешно време беше актуално. В артистичните среди беше почти модерно да си лягаш с хора от същия пол. Означаваше, че си в крак с времето. Спонсорите на продукцията щяха да са във възторг. Скандалните звезди бяха същински джакпот за филма. Първо бяха статиите за убийството. Забраненото, мрачното, опасното. Тези неща винаги привличаха. А сега и любовната история. И неочакваният обрат. Две млади момичета, разделени насила от неразбиращия свят на възрастните. Толкова банално. Толкова драматично. Толкова полезно.

Мари вдигна почти празната чаша пред очите си. Мехурчетата танцуваха и я изкушаваха. Единствено те бяха останали до нея през годините. Неизменните й другари.

Отново се протегна към бутилката. Не смяташе да спре да пие, преди мракът и алкохолът да са удавили всичките й мисли. За Хелен. За Джеси. За това, което бе имала. И за това, което никога не бе имала.

— Ало?

Мелберг направи няколко крачки встрани и запуши ухото си. Ама че шумотевица.

— Да? — каза той, опитвайки да чуе какво казва човекът в другия край на линията.

Отдалечи се още повече и накрая връзката се подобри достатъчно, за да чуе, че се обажда човекът му от „Експресен“.

— Научихте ли нещо? Да, нас също ни засипват с обаждания. Всички си мислят, че разпознават гласа. От пощальони до съседи… А? На стоп? Кога? А? Говори по-високо!

Заслуша се внимателно. После затвори и се върна в ресторанта. Намери Патрик на един диван. Разговаряше с дама, на която май й беше изтекъл срокът на годност, а освен това се беше почерпила стабилно с безплатното вино.

— Хедстрьом. Можеш ли да дойдеш за малко?

Патрик го изгледа с благодарност и се извини.

— Какъв беше тоя динозавър? — попита Мелберг.

— Не съм сигурен. Сестрата на мъжа на нечия баба или нещо такова. Тук е пълно с хора, с които дори не знаех, че съм роднина.

— Това е най-лошото на сватбите. Ето защо не бих си и помислил да се женя — каза Мелберг. — Рита може да ми се моли, но никога няма да стане. Някои души са твърде свободни, за да бъдат оковавани.

— Имаше да ми казваш нещо важно — прекъсна го Патрик.

Стигнаха до бара и се облегнаха на плота.

— Звъннаха ми от „Експресен“. Обадил им се е мъж, който разполага с много… интересна информация. Качил е на стоп трима младежи от Фелбака вечерта, преди да получим анонимния сигнал за Карим. Две момчета и едно момиче. Оставил ги пред бежанския център. Сторило му се, че се смеят на нещо, което щели да направят, но не го приел сериозно. Тогава. Но сега, след статиите във вестниците, започнал да се замисля.

— Окей, това звучи интересно — каза Патрик и кимна.

— Чакай — каза Мелберг. — Става още по-добре. Познавал едно от момчетата. Сина на Бил.

— Бил? Бил Моряка?

— Да, познавал сина му, защото собственото му момче ходело в школата на Бил.

— Какво знаем за него? — попита Патрик и поръча бира, като вдигна два пръста към бармана. — Възможно ли е?

— С други думи, няма да действаме днес? — попита Мелберг и посочи бирите.

— Не, днес не — потвърди Патрик. — Но в понеделник бих искал да поговоря с въпросните младежи. Искаш ли да дойдеш?

Мелберг се огледа през рамо, после посочи смаяно към себе си.

— Аз?

— Да, ти — каза Патрик и отпи две глътки.

— Никога не ми предлагаш. Обикновено питаш Мартин. Или Йоста. Или Паула…

— Да, но сега питам теб. Ти се добра до тази информация. Аз вероятно нямаше да постъпя като теб, но се получи. Така че бих се радвал да дойдеш с мен.

— Да, по дяволите, разбира се, че ще дойда — каза Мелберг. — Може да имаш нужда от човек с опит.

— Абсолютно — каза Патрик и се засмя, но после придоби сериозно изражение. — Слушай, Паула ми разказа за Карим и апартамента. Исках само да ти кажа, че си постъпил чудесно.

Той вдигна чаша.

— Е — каза Мелберг и отвърна на наздравицата. — Рита настоя. Знаеш какво казват: Happy wife, happy life.[79]— Hear, hear![80] Отново чукнаха чаши. Патрик смяташе тази вечер да се отпусне и да си позволи да се позабавлява малко. Отдавна не му се беше случвало.