Вещицата

Бохуслен, 1672

Тялото й се възстанови по-бързо, отколкото бе очаквала. Няколко дни болеше и пареше, но после й мина и сякаш нищо не се бе случило. Елин обаче усещаше липсата. Правеше каквото трябва, изпълняваше си задълженията, но без радост.

Мерта се безпокоеше и нощем се притискаше до майка си, сякаш опитваше да я стопли с тялото си. Носеше й малки подаръци, за да я накара да се усмихне. Береше й малки букети от поляната и й подаряваше разни дреболии, като един хубав бял камък и няколко парчета пирит в стъклен буркан. И Елин правеше усилия. Усмихваше се на Мерта и й благодареше, прегръщаше я и галеше меките й бузи. Но знаеше, че усмивката й не е до ушите. Ръцете й докосваха Мерта вдървено и смутено.

Пребен не говореше нито с нея, нито с дъщеря й. Момичето в крайна сметка прие това и вече не се бореше за вниманието му. Продължаваше да ходи при звънаря, за да се учи, но часовете, прекарани с Пребен в библиотеката, сякаш никога не бяха съществували. Новината, че Брита очаква дете, промени всичко. Пребен се държеше със съпругата си като с порцеланова кукла.

Сега, когато Брита разполагаше с цялото внимание на съпруга си, властта й ставаше все по-голяма. Заедно с това като че ли растеше и неприязънта към сестра й. Елин постоянно усещаше зоркия поглед на Брита, макар че вече нямаше нищо за наблюдаване. Помагаше й с каквото трябва, а през останалото време я избягваше всячески. Коремът на Брита издуваше полите й все повече, а гледката измъчваше Елин и й напомняше за собствената й празна утроба.

Една сутрин Брита имаше работа във Фелбака. Всъщност просто се беше залежала твърде много и докторът изрично й каза, че трябва да се изправи на крака, така че тя реши да смени обстановката.

Елин се загледа след нея, докато Брита се отдалечаваше. Беше прекарала цял час да се облича и гласи, което според Елин беше пълна загуба на време, предвид че просто отиваше във Фелбака. Но пътуването до Удевала беше твърде дълго и състоянието й не го позволяваше, така че Брита се задоволи с това, което й се предлагаше. Пък и й беше приятно да свали нощницата, да се облече и да се покаже пред хората.

Денят мина бързо. Беше ден за пране и всичко трябваше да се изнесе навън, да се измие и изтърка, да се окачи да съхне на слънце и после да се внесе обратно вътре. Хубаво беше да е толкова заета, така нямаше време да мисли. А и се радваше, че нито Брита, нито Пребен са си у дома. Пребен беше отишъл по работа в Люр и щеше да се прибере след два дни, а Брита щеше да се върне вечерта.

За пръв път, откакто се освободи от детето, Елин се усети, че си тананика.

Мерта я погледна изненадано, а на мъничкото й лице се изписа такова щастие, че Елин я сви сърцето. Срамуваше се, че е оставила момичето да страда заради греховете й. Елин търкаше един килим, но го остави в коритото и прегърна силно Мерта, целувайки я по светлата коса. Всичко щеше да се нареди. Двете можеха да разчитат една на друга.

Останалото беше просто мечта. Детинска, невъзможна мечта. Елин бе опитала да си втълпи, че Господ е на нейна страна, че е с нея и Пребен, но гордостта й набързо беше стъпкана. Бог я наказа така, както сметна за добре. Коя беше тя, че да поставя под съмнение Неговата воля? Трябваше да изпитва благодарност за това, което имаше. Мерта. Храна за деня. Покрив над главата. Мнозина не разполагаха и с половината от това, така че би било твърде нахално от нейна страна да желае повече.

— Искаш ли довечера да се разходим, само ти и аз? — каза Елин, клекна до Мерта и я хвана нежно за ръцете.

Мерта закима въодушевено. Сигрид тичаше и подскачаше в краката й и сякаш усещаше, че господарката й отново е щастлива.

— Мислех да вземем кошницата. Време е да започна да уча Мерта на това, на което ме научи баба. И което тя е научила от своята майка преди това. Мерта може да използва тези познания, за да помага на другите, както правя аз понякога.

— О, майко! — викна Мерта и се хвърли на врата на Елин. — Това означава ли, че вече съм голямо момиче?

Елин се засмя и кимна.

— Да, Мерта вече е голяма.

Мерта се затича из двора, грейнала от щастие, а Сигрид я следваше по петите. Елин се загледа след нея с усмивка. Беше го планувала за след няколко години, но Мерта растеше бързо, така че беше напълно удачно.

Наведе се и отново се захвана с килима. Мускулите на ръцете я боляха от тежката работа, но отдавна не бе чувствала сърцето си толкова леко. Избърса потта от челото си с опакото на ръката и вдигна поглед, щом чу шума от приближаващи се коне.

Взря се срещу светлината от слънцето. Брита си идваше. Стопанката слезе от каретата с почернял поглед. Тръгна с бърза крачка към Елин. Полите се вееха около краката й, но тя спря едва когато се озова току пред сестра си. Всички в стопанството бяха зарязали заниманията си.

Изражението на Брита накара Елин да отстъпи. Не разбираше какво става, докато дланта на Брита не срещна бузата й. После стопанката й обърна гръб и влетя в къщата.

Елин сведе глава. Нямаше нужда да се оглежда, за да разбере, че всички се взират в нея. Досещаше се точно какво е станало. Брита бе научила какво е вършила Елин във Фелбака. Не беше толкова глупава, че да не може да събере две и две.

С бузи, пламнали колкото от шамара, толкова и от срам, Елин отново клекна и продължи да пере. Не знаеше какво ще стане сега. Но познаваше сестра си. Нищо хубаво не я чакаше.

— Защо майка ти ми разреши да говоря с теб? — попита Ерика, наблюдавайки тийнейджъра пред себе си.

Изненада се, когато Сам й се обади, но и много се зарадва. Той можеше да хвърли нова светлина върху Хелен като човек, както и да й разкаже какво е да растеш в сянката на такова престъпление.

Сам сви рамене.

— Не знам. Но все пак и тя е говорила с теб.

— Да, но останах с впечатлението, че предпочита да те държи настрана от всичко случило се.

Ерика му подаде поднос с кифли. Той си взе една и тя забеляза черния му лак, който вече беше започнал да се лющи. Имаше нещо трогателно в опита му да прикрие остатъците от пубертета като все още пъпчивата и мазна кожа по челото и носа или върлинестото тяло, което още не можеше да движи овладяно като възрастен. Той беше дете, което отчаяно искаше да порасне, искаше да изпъква и да принадлежи към някаква общност. Внезапно Ерика се изпълни с огромна нежност към момчето. Видя самотата и несигурността му и долови тревожността, която тлееше зад опърничавия поглед. Сигурно не му е било лесно да расте със знанието за майчиното минало. Да се роди на място, където слуховете и шепотът не секваха, макар и с годините да се бяха поуталожили.

— Но не можа да ме задържи настрана — каза Сам мрачно, сякаш за да потвърди мислите на Ерика.

Типично по тийнейджърски му беше трудно да я погледне в очите, но тя виждаше, че Сам слуша внимателно всичко, което казва.

— Какво имаш предвид? — попита Ерика.

Телефонът й записваше разговора и улавяше интонацията на всяка дума.

— Слушам за това още от малък. Дори не си спомням как разбрах. Но хората ме питат разни неща. Децата им ме закачат. Не знам на колко бях, когато започнах да научавам повече. Може би на девет? Потърсих статии за случая в интернет. Не беше трудно да намеря информация. Оттогава събирам всичко, което открия. Вкъщи имам папки, пълни с изрезки.

— Майка ти знае ли за това?

Сам сви рамене.

— Не, не мисля.

— Казвала ли ти е нещо за случилото се?

— Нито дума. Никога не говорим за това у дома.

— А на теб би ли ти се искало? — попита Ерика меко и се изправи, за да долее.

Сам беше приел предложеното кафе, но тя видя, че не е докоснал чашата си. Предположи, че би предпочел нещо газирано, но не е искал да изглежда като дете.

Сам отново сви рамене и се загледа с копнеж в подноса с кифли.

— Заповядай — каза Ерика. — Вземи си колкото искаш. Стараем се да не ядем толкова сладко, така че толкова по-добре, ако ги изядеш, така няма да се изкушавам.

— Изглеждаш чудесно, няма за какво да се притесняваш — каза Сам сърдечно и по детски невинно.

Тя се усмихна и седна. Сам беше добро момче. Искаше й се теглото, което бе носил цял живот, да можеше да падне от раменете му. Не беше направил нищо лошо. Не беше избирал да се роди насред плетеница от вина, обвинения и мъка. Греховете на родителите не бяха негови, но Ерика виждаше как му тежат.

— Щеше ли да е по-лесно, ако говорехте открито за това? — повтори въпроса Ерика.

— Ние не говорим. За каквото и да е. Ние… не сме такова семейство.

— Но ти би ли искал? — настоя тя.

Сам вдигна глава към нея. Заради черния грим й беше трудно да разгадае погледа му, но в очите му имаше някакво пламъче, което се бореше за кислород.

— Да — каза той накрая. — Да, бих искал.

После пак сви рамене. Този жест беше неговата броня. Неговата защита. Безразличието му беше като невидимо наметало, зад което можеше да се скрие.

— Познаваше ли Линеа? — попита Ерика, сменяйки темата.

Сам се сепна. Отхапа голяма хапка от кифлата и се загледа в скута си, докато дъвчеше.

— Защо питаш? — каза той. — Какво общо има това със Стела?

— Просто съм любопитна. Книгата ми ще разглежда и двата случая, а тъй като си съсед на семейство Берг, си помислих, че може би ще можеш да ми разкажеш малко повече за нея и как си я възприемал.

— Виждах я често — каза Сам, а очите му се насълзиха. — Все пак живеехме толкова близо. Но тя беше малко дете и не мога да кажа, че съм я познавал. Но я харесвах и мисля, че и тя ме харесваше. Махаше ми, когато минавах покрай тях с колелото.

— И нямаш какво друго да ми кажеш за нея?

— Не, какво друго?

Ерика сви рамене. После реши да зададе въпроса, на който безкрайно много искаше да получи отговор.

— Според теб кой е убил Стела? — каза тя и затаи дъх.

Какво всъщност мислеше Сам за евентуалната вина на майка си? Самата Ерика все още не можеше да реши какво смята по въпроса. Колкото повече четеше, с колкото повече хора говореше, колкото повече факти проверяваше, толкова повече се объркваше. Наистина не знаеше. Така че мнението на Сам беше от значение.

Той се забави с отговора. Лакираните му нокти барабаняха по масата. Накрая вдигна глава и щом впери поглед в Ерика, трептящата светлинка в зениците му изведнъж се разгоря.

С едва доловим глас той каза бавно:

— Нямам представа. Но майка ми не е убила никого.

Малко по-късно Сам потегли с колелото си, а Ерика остана загледана след него. Нещо в него искрено я трогна. Съчувствието към облеченото в черно момче, което не беше получило детството, което заслужаваше, я разкъсваше отвътре.

Питаше се как щеше да му се отрази всичко това. Какъв мъж ще да стане, като порасне. Надяваше се, че болката, която излъчваше Сам, няма да го поведе по грешен път. Че някой ще го спаси и ще запълни дупките, оставени от миналото му.

Надяваше се, че някой ще го обича.

— Как мислиш, че ще реагира? — попита Ана. — Ами ако се ядоса?

Стояха в трапезарията на „Стура Хотелет“ и чакаха Кристина да се появи.

Ерика й изшътка.

— Тихо, ще дойде всеки момент.

— Кристина не обича изненади. Представи си, че побеснее?

— При всички положения е малко късно за възражения — изсъска Ерика. — И стига си се бутала.

— О, извинявай, че не мога да си прибера корема — изсъска Ана в отговор.

— Момичета, ако не замълчите, ще ни чуе.

Барбру, най-близката приятелка на Кристина, ги погледна строго и Ерика и Ана се смълчаха. На моминското парти щеше да присъства малка, но достойна компания. Освен Ана, Ерика беше поканила четирите жени, с които Кристина общуваше най-много. Беше ги срещала само набързо, така че в най-лошия случай следобедът и вечерта можеха да им се сторят доста дълги.

— Идва!

Ана размаха ръце развълнувано и всички млъкнаха. Чуха гласа на Кристина откъм рецепцията. Рецепционистката беше получила ясни инструкции да я помоли да отиде в трапезарията.

— Surprise![66] — извикаха те шумно, щом Кристина влезе вътре.

Тя подскочи и се хвана за гърдите.

— Боже мой, какво е това?

— Моминското ти парти! — каза Ерика с широка усмивка, но въпреки това изтръпна.

Ами ако Ана се окажеше права?

Кристина помълча известно време. После се засмя бурно.

— Моминско парти! За стара бабичка! Ох, вие не сте добре! Но хайде! С какво започваме? Целувки в града?

Тя намигна на Ерика, която си отдъхна облекчено. Идеята й може би все пак нямаше да бъде тотална катастрофа.

— Не, няма да те караме да продаваш целувки — каза тя и прегърна свекърва си. — Имаме други планове. Първо ще се преоблечеш и ще сложиш тези дрехи.

Кристина я изгледа ужасено, щом Ерика й подаде една торба.

— Няма да се налага да излизаш така навън, това е само за нас.

— Окей… — каза Кристина неуверено, но взе торбичката. — Ще отида до тоалетната да се преоблека.

Докато Кристина я нямаше, рецепционистката дойде с шест чаши и бутилка шампанско в кофа с лед. Ана се загледа с копнеж в бутилката, но на нея й се полагаше чаша сок, която тя прие с гримаса.

— Ура — каза Ана и отпи две глътки.

Ерика я прегърна през рамо.

— Скоро…

Наля шампанско на останалите дами и на себе си, след което всички зачакаха Кристина да се появи. През компанията премина шепот, когато тя най-накрая застана на вратата на трапезарията.

— Какво сте намислили?

Кристина разпери ръце и Ерика потисна кикота си. Трябваше обаче да признае, че свекърва й изглеждаше фантастично в червената къса рокля с ресни и пайети. И какви крака! помисли си Ерика със завист. Би била безкрайно щастлива, ако нейните собствени бяха наполовина толкова хубави, колкото тези на свекърва й.

— Какво си мислите, че ще правя пременена така? — попита Кристина, но се остави да я въведат в трапезарията.

Ерика наля още една чаша и я подаде на Кристина. Тя я взе нервно и я преполови на една глътка.

— Сега ще видиш — каза Ерика, извади телефона си и прати съобщение.

Хайде.

Запристъпва от крак на крак, докато чакаше отговора. Не знаеше дали ще пожъне успех, или ще претърпи провал.

От горния етаж се чу музика — разгорещени латиноритми, които бавно се приближаваха. Кристина обърна и другата половина от чашата си, а Ерика побърза да й долее.

Появи се закръглен мъж с черен костюм. Захапал роза между зъбите си, той разпери драматично ръце. Ана се изкиска, а Ерика я сръчка.

— Ама Гунар… — възкликна Кристина смаяно.

После и тя се разкикоти.

— Хубавице моя — каза той, след като извади розата от устата си. — Ако позволиш?

Гунар отиде до нея и й даде цветето с широк жест.

Кикотът на Кристина премина в бурен смях.

— Наистина не знам какво сте си наумили! — каза тя и взе розата.

— Ще се научите да танцувате ча-ча-ча — каза Ерика и се усмихна, а после посочи вратата. — И за целта ще получите малко помощ.

— А? От кого? — попита Кристина и отново се притесни.

Гунар обаче сияеше, изпълнен с очакване, и не можеше да си намери място от радост.

— Наехме експерт. Човек, на когото се възхищаваш всеки петък, когато дават Let’s Dance…

— Не е Тони Ървинг, нали? — каза Кристина ужасено. — Страх ме е от Тони!

— Не, не е той, но нашият експерт също е доста строг.

На челото на Кристина се появиха дълбоки бръчки. Тя се размърда и пайетите й изшумолиха, а Ерика си отбеляза наум, че трябва да направи снимки. Много снимки. Щяха да й послужат като първокласен материал за изнудване за няколко години напред.

В следващия момент Кристина видя кой се задава и нададе силен вой:

— Сиси!

Ерика вече се усмихваше широко. Щастливото изражение на свекърва й свидетелстваше, че идеята е била гениална. На никого от обкръжението на Кристина не бе убягнало, че тя е огромен почитател на Let’s Dance, така че щом видя рекламата, която съобщаваше, че танцьорката от Let’s Dance Сесилия Ерлинг Данермарк, по прякор Сиси, ще води курс в хотел „Танум Странд“, Ерика веднага грабна телефона.

— Окей, да започваме! — каза Сиси ентусиазирано, след като всички се поздравиха.

Кристина се огледа нервно.

— Да танцувам пред останалите? Страшно ще се изложа!

— Не, не, всички ще танцуват — каза Сиси решително.

Ерика и Ана се спогледаха ужасени. Планът изобщо не беше такъв. Представяше си, че Кристина и Гунар ще вземат урок по танци, докато другите ги гледат развеселено и пият шампанско. Но знаеше, че няма смисъл да протестира, затова пристъпи напред, като изгледа продължително Ана. Само да посмееше да се измъкне, като се оправдае с бременността!

Два часа по-късно беше потна, изморена и щастлива. Сиси им показа основните стъпки със заразна енергия, но и напълно ги изтощи. Ерика не искаше да си представя колко ще я боли тялото утре. Най-хубавото обаче беше да види Кристина, която щастливо въртеше крака и бедра, така че ресните на роклята й се развяваха. Гунар като че ли също си изкара царски, макар че сега се потеше обилно в тъмния си костюм.

— Благодаря — каза Ерика и прегърна Сиси спонтанно.

Това беше едно от най-забавните й преживявания. Но сега беше време да продължат със следващата точка от програмата. Беше планирала деня по минути, а и бяха наели трапезарията на „Стура Хотелет“ само за два часа.

Ерика напълни чашите на всички.

— Време е младоженецът да си ходи — каза тя. — През остатъка от следобеда и вечерта господа не се допускат. Резервирахме апартамента на последния етаж, за да можем да се приготвим. Имаме един час, после е време за готвене…

Кристина целуна Гунар, който очевидно се бе разпалил от танците, защото я хвана през кръста и я наклони назад, при което всички изръкопляскаха. Настроението не би могло да бъде по-добро.

— Добра работа — прошепна Ана и я потупа по ръката. — Само че си адски скована, дори лелките въртят бедра по-добре от теб…

— О, я млъквай — каза Ерика и шляпна сестра си, която се засмя.

Когато се качиха в апартамента, наречен „Марко Поло“, Ерика осъзна, че откакто започна моминското парти, дори за секунда не бе мислила за работа. Колко хубаво беше, имаше нужда от това. Но как само я боляха краката.

— Държите ли фронта?

Погледнаха го объркано и Бил си припомни за хиляден път, че трябва да говори или на по-прост шведски, или на английски.

— Are you okay?

Те кимнаха, но лицата им бяха напрегнати. Разбираше ги. Сигурно имаха чувството, че никога няма да му се види краят. Всички хора в общинския дом, с които бе разговарял, казваха едно и също. Че са си мислели, че щом пристигнат в Швеция, всичко ще се оправи. Но хората тук ги гледаха с подозрение, тромавата бюрокрация ги спъваше, а мнозина мразеха всичко, което бежанците представляваха.

— Аднан, ще поемеш ли? — каза Бил и посочи руля с ръка.

Аднан зае позиция, а в погледа му проблесна гордост. Бил искрено се надяваше, че ще може да им покаже другата страна на любимата си Швеция. Шведите не бяха лоши. Бяха изплашени. Ето заради това обществото бе по-сурово. От страх. Не от злина.

— Ще поемеш ли шкотите, Калил?

Бил посочи и показа с жест какво иска от него.

Калил кимна и дръпна въжето, съвсем по правилата. Не твърде силно, но достатъчно платното да се опъне и да спре да плющи.

Лодката набра скорост и се наклони леко, но този път това не предизвика паника сред екипажа. До състезанието оставаше съвсем малко време, а имаше още много неща, на които Бил трябваше да ги научи. Но във всеки случай се радваше, че поискаха да продължат. Щеше да ги разбере, ако бяха решили да развеят бялото знаме и да се откажат от целия проект. Те обаче казаха, че искат да продължат заради Карим, и Бил видя новооткрита решителност в очите им, когато се появиха във ветроходния клуб сутринта. Сега се отнасяха към начинанието много по-сериозно и това си личеше по движението на лодката във водата и по начина, по който я управляваха.

Хората, които яздеха, обясняваха колко важна е комуникацията с коня, а за Бил същото важеше и за отношенията им с лодките. Те не бяха мъртви, неодушевени предмети. Понякога си мислеше, че ги разбира по-добре, отколкото разбираше хората.

— След малко ще обърнем — каза той и те го разбраха.

За пръв път действаха като екип. Всяко зло за добро, както казваше баща му, и в известна степен това бе вярно и сега. Но цената беше висока. Сутринта се обади в болницата, за да попита за Амина, но му казаха, че предоставят информация само на роднини. Засега им оставаше да се надяват, че липсата на новини е добра новина.

— Окей, обръщаме.

Вятърът изпъна платното и Бил трябваше да се овладее, за да не се развика от щастие. Това беше най-доброто им плаване до момента. Действаха като добре смазан механизъм.

— Браво, момчета — каза той подчертано и вдигна палец.

Калил грейна, а останалите изпънаха гърбове.

Напомняха му на големите му синове, с които беше плавал в открито море. Дали някога бе извеждал и Нилс с лодката? Не си спомняше да го е правил. Никога не му бе обръщал толкова внимание, колкото на Александер и Филип. И сега плащаше цената за това.

Нилс сякаш беше някой непознат. Бил не разбираше как такива възгледи и омраза са могли да се зародят в дома им, където свободомислието и толерантността винаги бяха водещи. Откъде му бяха хрумнали на Нилс всички тези идеи?

Вчера беше решил да поговори с него, когато се прибере. Наистина да поговори с него. Да разчопли старите рани, да свали картите, да помоли за прошка, да остави момчето да излее разочарованието и гнева си върху него. Но вратата на стаята му беше заключена, а Нилс отказа да отключи, когато Бил почука. Просто усили уредбата си и музиката загърмя из цялата къща. Накрая Гун сложи ръка на рамото му и го помоли да изчака. Да даде време на Нилс. Сигурно беше права. Всичко щеше да се нареди. Нилс беше млад и личността му все още се оформяше.

— Курс към дома — каза той и посочи към Фелбака.

Сам седеше наведен над чинията с йогурт, насочил цялото си внимание към телефона. Хелен я болеше сърцето, като го гледаше. Питаше се къде ли е бил сутринта.

— Напоследък прекарваш много време с Джеси — каза тя.

— Да. И?

Сам избута стола си назад и отиде до хладилника. Наля си голяма чаша мляко и отпи от нея. Изведнъж й се стори толкова малък. Като че бяха минали само няколко седмици, откакто щапукаше по шорти, хванал любимото си плюшено мече под ръка. Хелен се зачуди къде ли е то. Джеймс сигурно го беше изхвърлил. Не обичаше да трупат вещи, които вече не се ползват. В неговия свят сантименталната стойност не беше причина нещо да се запази.

— Имам предвид, че това може би не е много разумно — каза тя.

Сам поклати глава.

— Не трябва да говорим за нищо, свързано с това.

Зави й се свят, както винаги, когато се замислеше по този въпрос. Затвори очи и успя да накара светът да се успокои. Имаше опит. От трийсет години живееше в окото на бурята. Накрая това се превърна в навик.

— Просто не знам дали ми харесва, че се виждате толкова често — каза тя, звучейки умолително. — Не мисля, че и на баща ти би му се понравило.

Едно време този аргумент беше достатъчен.

— Джеймс — изсумтя Сам. — Той нали скоро пак заминава?

— Да, след седмица-две — каза тя и не можа да скрие облекчението си.

Очакваха ги месеци свобода. Отдих. Знаеше, че и Джеймс се чувства така, което беше абсурдното. Бяха затворници в затвор, изграден от самите тях. А Сам беше общият им камшик.

Той остави чашата.

— Джеси е единствената, която някога ме е разбирала. Никога няма да го проумееш, но е така.

Той прибра пакета мляко в хладилника, върху рафта, предназначен за масло и сирене.

Хелен искаше да му каже, че разбира. При това отлично. Но стената, която тайните бяха издигнали между тях, ставаше все по-висока. Сам се задушаваше, а дори не знаеше защо. Хелен можеше да го освободи, но не смееше. А и вече беше твърде късно. Наследството й, вината й го бяха уловили в клетката си, от която бе невъзможно да се излезе. Съдбите им се бяха преплели и не можеха да се отделят, колкото и да й се искаше.

Но мълчанието беше нетърпимо. Фасадата на Сам беше толкова сурова, толкова непробиваема. В него имаше толкова много емоции, които можеха да избухнат всеки момент.

Реши да пробва.

— Някога мислиш ли за…

Той я прекъсна. Погледът му беше студен, същият като този на Джеймс.

— Казах, че няма да говорим за това.

Хелен замълча.

Външната врата се отвори и в къщата се разнесоха тежките стъпки на Джеймс. Само за миг Сам изчезна в стаята си. Хелен премести стола му на място, остави чинията и чашата в миялната и отиде бързо до хладилника, за да сложи млякото на правилния рафт.

— Ами, продължаваме — каза Турбьорн сухо и коремът на Патрик се сви.

Обискът се превърна в пълна каша и той не знаеше дали това ще се отрази на резултатите. Но можеха единствено да запретнат ръкави и да довършат работата.

— Да, не открихме нищо интересно в къщата, така че продължаваме с обора — каза той.

— А после с бараката и самия парцел, ако вчера съм те разбрал правилно?

Патрик кимна.

— Да, така ще е най-добре.

Турбьорн се взря в него над рамките на очилата. Те се бяха появили през последните години и напомняха на Патрик, че и двамата са остарели.

— Чух, че Мелберг е оплескал нещата…

— Кой друг? — въздъхна Патрик. — Но трябва да извлечем каквото можем от създалата се ситуация. Хубавото поне е, че този път семейството не е тук.

Патрик огледа пустия двор и отправи мислени благодарности към Йоста. Той проведе дълъг разговор с Петер и обясни, че е наложително да завършат обиска. Също така отбеляза, че моментът е подходящ семейството малко по малко да започне да излиза навън. Очевидно го бяха послушали, защото ги нямаше, когато полицаите и техниците пристигнаха в стопанството.

— Може ли да присъствам? — попита той Турбьорн, като се надяваше на положителен отговор.

Винаги беше важно възможно най-малко хора да присъстват на мястото, което ще претърсват, но Патрик не знаеше какво да прави иначе. Йоста беше изчезнал в гората незнайно защо и той оставаше сам.

— Окей — каза Турбьорн, но го посочи строго с пръст. — Обаче ще стоиш настрана и ще си сложиш работно облекло, окей?

— Абсолютно — каза Патрик, макар че му призля само при мисълта колко горещо ще му стане вътре с найлоновите дрехи.

Това лято биеше всички температурни рекорди и той вече се потеше обилно.

Както се опасяваше, щом сложи защитното облекло, се почувства като в сауна. И все пак в обора беше малко по-хладно, отколкото навън. Винаги бе обичал оборите. Имаше нещо особено в начина, по който светлината проникваше между дъските. Струваше му се някак сакрално, а самото помещение вдъхваше спокойствие. Именно заради това имаше чувството, че правят нещо нередно, като нахлуват и нарушават мира вътре, с шумолящите найлони, с инструментите, препаратите и равномерния шепот.

Патрик застана в единия ъгъл и огледа обора. Беше голям и някой го бе поддържал в прилично състояние. Не изглеждаше на път да се срути, както беше с много други обори в околността. Нито пък беше превърнат в складово помещение. Вътре нямаше стари автомобили и трактори или други вехтории. Беше чист и спретнат и на практика празен. В единия край имаше плевник, на който бе облегната стълба, и Патрик го засърбя да се покатери горе.

Изведнъж се сепна. Нещо се допря до крака му и той погледна надолу. Сива котка започна да мяука и да му се умилква и той се наведе, за да я почеше под брадичката. Тя замърка силно и изви глава от удоволствие.

— Как се казваш, писанке? — забърбори той и погали котката по козината. — Ох, колко си хубава.

Животинката щастливо легна по гръб и го остави да я чеше по корема.

— Патрик?

— Да?

Той се изправи, при което котката го изгледа обидено и разочаровано и се отдалечи.

— Можеш ли да дойдеш?

Турбьорн му махна от плевника.

— Тук няма нищо — каза той, когато Патрик се качи при него. — С изключение на това.

Турбьорн държеше опаковка от вафла „Кекс“.

Патрик сви вежди.

— Педерсен предполагаше, че именно такава вафла са открили в стомаха на Неа — каза той и усети как пулсът му леко се ускорява.

Можеше и да е съвпадение. Но той рядко вярваше в съвпаденията.

— Ще снема отпечатъци — каза Турбьорн. — И с просто око виждам, че има някои добре запазени. Опаковката беше напъхана между две дъски, чист късмет е, че я намерих. С изключение на нея, тук е чисто. Може би дори твърде чисто.

— Може ли да слезете? — попита един от техниците, който работеше под плевника. — Трябва да затъмним обора.

Турбьорн прибра опаковката в найлонов плик и двамата с Патрик слязоха долу.

— Следващият етап от претърсването трябва да се извърши в пълен мрак — обясни той. — Така че трябва да покрием всички стени с черни платна. Може да отнеме време, най-добре изчакай отвън.

Патрик седна на градинския диван, наблюдавайки как техниците влизат и излизат от обора. После обаче затвориха вратата и на двора настана тишина. Патрик почака доста, преди Турбьорн да го повика. Отвори колебливо вратата и пристъпи в гъстия мрак. След малко очите му свикнаха и той видя няколко черни силуета по-навътре в обора.

— Ела — каза Турбьорн и Патрик тръгна предпазливо по посока на гласа.

Щом се приближи, видя, че Турбьорн и останалите техници разглеждат нещо с интерес. Светещо синьо петно на пода. Имаше опит от множество огледи на местопрестъпления и знаеше какво означава това. Бяха напръскали с луминол, който разкриваше следи от кръв, които не можеха да се видят с просто око. А петното беше голямо.

— Мисля, че открихме първичното местопрестъпление — каза той.

— Не прибързвай със заключенията — каза Турбьорн. — Не забравяй, че това е обор, тук сигурно е имало животни, а петното може да е старо.

— Или не. Кръвта в комбинация с опаковката, която намери, ме карат да смятам, че това е мястото, където е умряла Неа.

— Да, мисля, че си прав. Но и друг път съм грешал. Винаги е най-добре да не се придържаме към дадена теза, преди да сме я доказали с факти.

— Може ли да вземем проби и да ги сравним с кръвта на Неа? Да видим дали има съвпадение?

Турбьорн кимна.

— Виждаш ли пролуките в пода? Предполагам, че кръвта се е стекла в тях, и макар че някой е предприел сериозно почистване, ако изкъртим дъските, ще открием достатъчно материал отдолу.

— Ами да го направим — каза Патрик.

Турбьорн вдигна ръка, за да го поуспокои.

— Първо трябва старателно да документираме всичко. Дай ни малко време, после ще те викна, когато сме готови да започнем с пода.

— Окей — отвърна Патрик и отново се оттегли в ъгъла.

Сивата котка дойде и се отърка в него. Той се предаде, клекна и се заигра с нея.

Минаха не повече от петнайсет минути, преди лампите да светнат и Турбьорн да каже, че са готови да изкъртят дъските, но въпреки това на Патрик чакането му се стори като цяла вечност. Изправи се толкова бързо, че котката се изплаши и избяга. Патрик се приближи с любопитство до частта от пода, която експертите внимателно бяха заснели от всички ъгли. Пробите бяха взети и прибрани в пликчета. Оставаше само да видят какво има отдолу.

Вратата на обора се отвори и Патрик се обърна. Йоста се зададе към тях с мобилния си телефон в ръка.

— Току-що говорих с колегите от Удевала.

— Във връзка с Туре Карлсон?

Йоста поклати глава.

— Не, не става дума за това. Предния път, когато им се обадих, ги разпитах малко за семейство Берг, а те са продължили разговора помежду си.

Патрик вдигна вежда.

— И?

— Ами, изглежда, на Петер Берг му се носи славата, че става агресивен, когато се напие.

— Колко агресивен?

— Много. Участвал е в не едно кръчмарско сбиване.

— Но няма случаи на домашно насилие?

Йоста поклати глава.

— Не, нищо такова. Нито пък срещу него са подавани жалби. Затова и не бяхме открили нищо.

— Окей, добре е да го знаем. Благодаря, Йоста. Ще трябва да поговорим с Петер.

Йоста кимна към експертите.

— Какво става тук? Открихте ли нещо?

— Опаковка от шоколадова вафла горе в плевника, и по-важното, намерихме следи от кръв. Измита е, но се видя, когато техниците напръскаха с луминол. Сега ще махнем дъските по някакъв начин, защото според Турбьорн между тях може да се е стекла кръв.

— Да ме вземат мътните — каза Йоста и се взря в пода. — Значи мислиш, че…

— Да — каза Патрик. — Смятам, че Неа е умряла тук.

Всички се смълчаха за кратко. После вдигнаха първата дъска.