Вещицата

Бохуслен, 1672

Отчаянието на Елин нарастваше все повече. Пребен отделяше всичкото си свободно време на Брита и се държеше, сякаш Елин не съществуваше. Сякаш между тях не се бе случило нищо. Не беше недружелюбен, но като че бе забравил всичко станало. Вече дори Мерта не го интересуваше. Момичето обикаляше объркано из двора заедно със Сигрид. На Елин й се късаше сърцето, когато виждаше отчаянието и неразбирането, които поведението на Пребен предизвикваше у дъщеря й. Не знаеше как да й обясни лудостта на възрастните.

Как би могла да обясни нещо, което самата тя не разбираше?

Едно обаче беше ясно. Вече и дума не можеше да става да каже на Пребен за детето. Още по-малко да го задържи. Трябваше да се отърве от него. На всяка цена. Ако не успееше, с Мерта щяха да останат без дом. Щяха да гладуват и просят или да ги сполети някоя от другите ужасяващи съдби, отредени за жените, които нямаха къде да отидат. Не можеше да допусне това да се случи с нея и Мерта. Не знаеше как да изкара детето от тялото си, но се сещаше кой има такива познания. Знаеше при кого ходят жените, ако забременеят, без да имат мъж, който може да се грижи за майка и бебе. Тя щеше да й помогне. Хелга Клипаре.

Седмица по-късно й се удаде възможност. Брита я бе помолила да свърши някои неща във Фелбака и Лил-Ян я откара с каруцата. С наближаването на града сърцето й започна да се свива все повече. Въобразяваше си, че усеща как детето мърда, макар да знаеше, че е твърде рано. Лил-Ян скоро се отказа от опитите да си приказва с нея. Елин не беше в настроение за разговори и просто седеше мълчаливо, докато колелата тракаха ритмично по пътя.

Когато пристигнаха във Фелбака, тя слезе, без да каже и дума. Лил-Ян също имаше заръки от стопаните, така че щяха да потеглят обратно чак вечерта. Елин разполагаше с предостатъчно време.

Хората я следваха с поглед, докато вървеше покрай колибите. Хелга живееше в последната къща. Когато стигна пред вратата й, Елин се поколеба, преди да почука. Но накрая удари старото дърво с чукалото.

Хелга й даде домашен алкохол за болката, но всъщност тя нямаше нищо против. Колкото повече я болеше тялото, толкова повече се притъпяваше болката в сърцето. Усещаше как мускулите й се свиват. Ритмично. Методично. Като при раждането на Мерта. Но ги нямаше радостта и очакването, които бе изпитвала тогава. Този път имаше само тъпа болка, кръв и скръб.

Хелга не показа съчувствие. Нито пък я съдеше. Просто вършеше мълчаливо това, което трябваше да се свърши. Единственият признак за загриженост, който проявяваше, бе от време на време да избърше потта от челото на Елин.

— Скоро ще приключи — каза тя, след като погледна между краката й.

Елин лежеше на пода, върху мръсния килим. Погледна към тесния процеп на вратата. Вече беше късен следобед. След два часа трябваше да се качи в каруцата с Лил-Ян, обратно към стопанството. Пътят беше неравен и тя знаеше, че при всяко подрусване ще я боли. Но не трябваше да се издава. Никой не биваше да научи за станалото.

— Хайде — каза Хелга. — Когато усети свиване, Хелен трябва да напъне и бебето ще излезе.

Елин затвори очи и стисна краищата на парцаливия килим. Изчака спазмите там долу да се усилят и когато я болеше най-много, напъна с всички сили.

Нещо се плъзна навън. Нещо малко. Някаква буца. Нямаше плач или други признаци на живот.

Хелга действаше чевръсто. Елин чу как нещото се приземи в кофата до тях.

— Добре стана — каза Хелга сухо и се изправи с мъка, бършейки окървавените си ръце в една кърпа. — Не е било писано. От това нямаше да излезе нищо добро.

Тя взе кофата и я остави до вратата. Елин усети как в гърдите й се надига хлипане, но го потисна. Задържа го здраво в себе си, докато то се превърна в малка сачма в сърцето. Не й се полагаше дори това, да види малкото момче или момиче, което щеше да е наследило прекрасните сини очи на Пребен. На детето не му бе писано да живее. То си нямаше семейство, освен в наивните й мечти.

Вратата се отвори и Ела от Мьорхулт влезе в къщата на сестра си. Спря на място, щом видя Елин да лежи на пода. Със зейнала уста, тя попи разкрилата се пред очите й сцена — разкрачената Елин, кофата до вратата и Хелга, която бършеше кръвта от ръцете си.

— Е — каза Ела, а очите й проблеснаха. — Елин е имала работа при Хелга. Доколкото знам, тя не се е омъжила повторно? С някой от слугите ли си е легнала? Или е започнала да се предлага в странноприемницата?

— Млъквай — каза Хелга грубо на сестра си, която сви устни.

Елин не можеше да отговори. Всичките й сили я бяха напуснали и чувствата на Ела не я интересуваха. Щеше да се качи в каруцата с Лил-Ян, да се върне в стопанството и да забрави за станалото.

— Това ли е? — попита Ела и ритна кофата.

Надникна любопитно вътре и сбърчи нос.

— Изглежда като някаква грешка на природата.

— Мълчи или изобщо няма да се посвеня да ти забърша един шамар — изръмжа Хелга.

Тя хвана сестра си и я избута през вратата. После се обърна към Елин.

— Елин да не обръща внимание на Ела, тя винаги е била злобна, още от дете. Елин може ли да седне? Внимателно. Аз ще отида да се измия.

Елин я послуша и седна, подпирайки се на ръце. Долу я болеше, а между краката й имаше кървава каша.

— Елин извади късмет, няма нужда да се шие. И не е изгубила много кръв, но няколко дни ще трябва да си почива.

— Станалото станало — каза Елин и взе мокрия парцал, който й подаде Хелга.

Щипеше я, докато се бършеше. Хелга остави купа с вода до нея, където да изплакне парцала.

— Аз… — започна Хелга, но се поколеба. — Чух, че сестра й е трудна.

В първия момент Елин не отговори. После кимна.

— Да, така е. Зимата ще има детски плач в стопанството.

— Сигурно някой добър лекар от Удевала ще се погрижи за жената на свещеника, когато стане време, но ако има нужда, могат да ме повикат.

— Ще предам — каза Елин с пресъхнало гърло.

Не издържаше да мисли за детето на Брита. Не можеше да мисли и за своето собствено. Онова в кофата.

Изправи се с мъка и придърпа полите си надолу. Скоро трябваше да се прибира.

— Не блъскай вратата!

Джеймс зяпаше Сам, който бе влязъл в антрето.

— Не я блъснах толкова силно, по дяволите — каза Сам и си събу обувките.

В Джеймс се надигна добре познатият гняв. Какво разочарование. Знаеше, че с черния лак и черния грим около очите синът му иска да го заплюе в лицето. Джеймс удари с юмрук по тапета на цветя. Сам се стресна и Джеймс усети как напрежението в тялото му се отпуска.

Когато момчето беше по-малко, той трябваше да излива навън целия гняв, който изпитваше към Сам. Правеше го, когато ходеха в гората. Или в редките случаи, когато Хелен пътуваше някъде. Често ставаха инциденти. Но веднъж Хелен ги хвана. Сам беше клекнал на пода, а Джеймс тъкмо бе вдигнал юмрук. От сцепената устна на момчето течеше кръв и Джеймс се досещаше как изглежда отстрани. Но Хелен реагира твърде остро. Гласът й трепереше от ярост, когато му обясни какво ще стане, ако някога отново докосне Сам.

И оттогава Джеймс го остави на мира. Това беше преди три години.

Сам се качи по стълбите с тежка крачка и Джеймс се зачуди какво го бе ядосало толкова много. После сви рамене. Тийнейджърски работи.

Нямаше търпение отново да замине. Оставаха му две седмици и вече броеше минутите. Не разбираше колегите, които копнееха да се приберат при семействата си, да се върнат към досадното ежедневие. Армията обаче настояваше от време на време да излизат в „почивка“. Това сигурно бяха някакви психологически глупости. Джеймс не беше много по тия неща.

Влезе в кабинета си и отиде до шкафа с оръжия зад бюрото. Въведе цифровата комбинация и чу щракването на ключалката. Тук бяха оръжията, които притежаваше легално, но зад гардероба на горния етаж имаше скривалище, където съхраняваше купища оръжия, които събираше от близо трийсет години. Имаше всичко, от обикновени пистолети до автомати. Ако човек знаеше към кого да се обърне, не беше трудно да се сдобие с оръжие.

В шкафа държеше своя Колт М1911. Ето това беше истински пистолет. В него нямаше нищо елегантно или несериозно. Четиридесет и пети калибър.

Прибра оръжието вътре. Може би следобед щеше да излезе да постреля със Сам. Беше доста иронично, че единственото, в което го биваше момчето, освен компютрите, беше нещо, което никога нямаше да му послужи. Точният мерник не носеше бонус точки на офисните плъхове. А именно така си представяше бъдещето на Сам. Като плъх в някоя фирма в сферата на информационните технологии. Скучен, безобиден, излишен.

Джеймс затвори внимателно вратата на шкафа. Чу се щракване и ключалката се заключи автоматично. Погледна към горния етаж. Стаята на Сам беше точно над кабинета му. Горе беше тихо, но това сигурно означаваше просто че седи на компютъра със слушалките си и онази противна музика гърми право в ушите му. Джеймс въздъхна. Колкото по-скоро излезеше в командировка, толкова по-добре. Вече не издържаше тук.

Ерика помоли да й пратят картината у дома след края на изложбата и се сбогува с Виола. Точно бе излязла от галерията, когато телефонът й изпиука и тя прочете бързо съобщението. Чудесно. Плановете за утре бяха потвърдени, сега оставаше само да измислят как да отвлекат Кристина. Ерика набра номера на Ана, може би тя щеше да предложи нещо. На Ерика й хрумваха само идеи с хумористично-садистичен елемент, а не мислеше, че свекърва й би го оценила.

Даваше свободно, но Ана не вдигаше. Ерика се загледа към площада и видя, че явно снимаха сцена от филма. Изпъна врат и й се стори, че мярна Мари Вал сред камерите, но не можеше да види много добре заради тълпите любопитни наблюдатели наоколо.

— Ало? — каза Ана и Ерика се стресна.

— Да, здрасти, аз съм. Слушай, всичко за утре е готово, трябва да сме в хотела в дванайсет. Въпросът е как да закараме Кристина там, без да заподозре нещо. Имаш ли някакви идеи? Сигурна съм, че няма да одобриш плана ми да наемем двама мъже, облечени като терористи, които просто да я отвлекат…

Ана се засмя в слушалката. На заден фон се чуваха сирени.

— Ой, това полицията ли е? — попита Ерика.

Мълчание.

— Ало? Къде изчезна?

Ерика погледна дисплея, но там не пишеше, че разговорът е прекъснал.

— Ало, да… не, мина една линейка.

— Линейка? Надявам се, че съседите ти са добре.

— Не, аз, такова, не съм си вкъщи.

— Ахаа, къде си тогава?

— В Удевала.

— Какво правиш там?

Защо не й беше споменала нищо, когато ходиха Кристина да пробва булчинската рокля?

— На контролен преглед съм.

— Защо? — попита Ерика и сви вежди. — Лекарят ти не е там.

— При специалист съм, в болницата.

— Ана, по гласа ти чувам, че има нещо, което не ми казваш. Детето добре ли е? Ами ти? Болна ли си?

Коремът я присви от притеснение. След катастрофата Ерика вече не приемаше нищо за даденост.

— Не, не, Ерика, заклевам се. Всичко е наред. Лекарите просто искат да са възможно най-предпазливи, заради…

Ана не довърши изречението.

— Окей, обещай, че ще ми кажеш, ако има нещо.

— Обещавам — каза Ана и побърза да смени темата. — Ще измисля нещо за утре. Дванайсет часа в „Стура Хотелет“, нали?

— Да. От там нататък денят и вечерта са планирани, пък ти ще останеш колкото можеш. Целувки.

Ерика затвори, но още беше замислена. Ана премълчаваше нещо. Можеше да се закълне.

Тръгна към снимачната площадка в другия край на площада. Да, Мари Вал беше там. Тъкмо приключваха с една сцена и Ерика остана впечатлена от обаянието й. Нямаше нужда да я види през обектива на камерата, за да разбере, че Мари ще сияе на екрана. Тя беше от хората, които сякаш имаха портативни прожектори, закачени над главите им.

Щом заснеха сцената, Ерика се обърна, за да си ходи. Някой обаче извика името й и тя опита да открие източника на гласа. Мари стоеше малко встрани и й помаха, когато видя, че Ерика гледа към нея. Кимна с глава към кафене „Брюган“ и Ерика тръгна натам.

— Ти си Ерика Фалк, нали? — каза Мари, а гласът й беше точно толкова пропит с цигарен дим, колкото и във филмите.

— Да, аз съм — каза Ерика и ненадейно изпита нетипична стеснителност.

Никога преди не беше срещала филмова звезда и се почувства поразена от факта, че стои пред жена, която се е натискала с Джордж Клуни.

— Е, знаеш коя съм аз — каза Мари, засмя се небрежно и извади пакет цигари от чантата си. — Искаш ли?

— Не, благодаря, не пуша.

Мари запали своята.

— Разбрах, че искаш да говориш с мен. Видях писмата ти… Имам малко време, докато правят стоковите снимки, така че ако искаш, можем да седнем тук за по питие и да поговорим.

Мари посочи с цигарата си към масите на „Брюган“.

— Разбира се — каза Ерика твърде въодушевено.

Зачуди се какво са „стокови снимки“, но не посмя да попита. Седнаха на една маса точно до кея и сервитьорката веднага дотърча. Беше толкова развълнувана, че ще обслужва Мари, че изглеждаше, сякаш всеки момент може да получи инфаркт.

— Две чаши шампанско — каза Мари и отпрати момичето, което се забърза навътре с широка усмивка. — Не те питах какво искаш, но само скучните хора не пият шампанско, а не съм останала с впечатлението, че си скучна.

Мари издиша дима от цигарата си към Ерика, изучавайки я от глава до пети.

— Ъ…

На Ерика не й хрумна подходящ отговор. Божичко, държеше се като дванайсетгодишна. Холивудските знаменитости бяха хора като всички останали. Реши да прибегне до един номер, на който я научи баща й, когато Ерика се притесняваше да изнесе реч в училище — представи си Мари, седнала в тоалетната със свалени панталони. За жалост, не се получи толкова добре, колкото се надяваше. Някак си Мари запази безупречната си елегантност дори в тази ситуация.

Сервитьорката се върна с бърза крачка и остави две чаши шампанско на масата.

— Направо ще поръчаме още две, тези няма да оцелеят повече от няколко секунди, миличка — каза Мари и отново й махна с ръка.

Взе чашата в дясната си ръка и я вдигна към Ерика.

— Наздраве — каза тя и изгълта половината й съдържание.

— Наздраве — каза Ерика, но се задоволи просто да отпие от своята.

Ако продължаваше да пие шампанско по средата на деня, скоро щеше да се напие.

— Какво искаш да знаеш? — попита Мари и довърши шампанското.

Огледа се и сервитьорката веднага дотича с още две чаши.

Ерика отпи две глътки, обмисляйки как да започне.

— Ами, най-напред се чудя защо си промени мнението и реши да говориш с мен? Търся те от доста време.

— Разбирам защо ти е странно, аз винаги съм говорела открито за миналото си. Но може би си чула, че и аз обмислям да напиша книга.

— Да, слуховете стигнаха и до мен.

Ерика допи шампанското си и се пресегна към втората чаша. Беше й твърде приятно да седи на кея в топлия летен ден и да пие с международна филмова звезда.

— Все още не съм решила какво да правя. Но тъй като Хелен е говорила с теб, си помислих…

Мари сви рамене.

— Да, тя дойде у нас вчера — каза Ерика. — Или по-скоро дотича.

— Да, разбрах, че малко се е вманиачила по бягането. Не сме си говорили, но я видях да бяга из градчето. Едва я познах. Станала е кльощава като хрътка. Никога не съм разбирала каква е ползата от цялото това тичане и спортуване. Достатъчно е да бягаш от въглехидратите като дявол от тамян и ще си запазиш фигурата.

Тя качи единия от дългите си, стройни крака върху другия. Ерика погледна завистливо тънкото й тяло, но веднага я обзе безпокойство при мисълта за живот без въглехидрати.

— Общували ли сте през годините? — попита Ерика.

— Не — отвърна Мари кратко, но после изражението й омекна. — Направихме няколко половинчати опита да се свържем веднага след станалото, но родителите на Хелен ни попречиха. Така че се отказахме. По-лесно беше просто да опитаме да забравим всичко и да го оставим зад гърба си.

— Как възприемахте ситуацията? Полицията? Вестниците? Обществото? Били сте просто деца, сигурно е било объркващо.

— Не разбирахме колко е сериозно положението. И двете си мислехме, че врявата ще отшуми и скоро всичко ще бъде както обикновено.

— Как е възможно? Все пак говорим за убийството на малко дете.

Мари помълча известно време. После отпи от шампанското си и каза:

— Не забравяй, че самите ние бяхме малки. Имахме чувството, че сме двете срещу света. Че живеем в мехур, където никой не може да ни достигне. Ти как гледаше на света, когато беше на тринайсет? Виждаше ли нюансите? Сивите зони? Или всичко беше просто и черно-бяло?

Ерика поклати глава.

— Да, права си.

Спомни си каква беше като тийнейджърка. Наивна, неопитна, с глава пълна с клишета и прости истини. Едва когато пораснеше, човек осъзнаваше колко сложен е животът.

— Попитах Хелен защо сте си признали и защо сте се отметнали от думите си впоследствие, но не бих казала, че тя ми даде истински отговор.

— Не знам дали и от мен можеш да получиш такъв — каза Мари. — Има неща, за които не искаме да говорим. За които няма да говорим.

— Защо?

— Защото някои неща трябва да останат в миналото.

Мари изгаси цигарата си и запали нова.

— Но ти говориш открито за почти всичко около случая. За семейството си и приемните си родители. Не изглежда, сякаш се опитваш да скриеш подробностите.

— Човек невинаги трябва да разказва всичко — каза Мари. — Може би ще пиша за това в книгата си, може би не. Най-вероятно не.

— Ти поне си признаваш, че не казваш цялата истина. Хелен не стигна толкова далеч.

— С нея сме невероятно различни. Винаги сме били. Тя си има своите демони, аз моите.

— Поддържаш ли контакт със семейството си? Знам, че и двамата ти родители са починали, питам за братята ти.

— Братята ми? — изсумтя Мари и изтръска цигарата си право върху кея. — Ще им се. Искаха да подновят отношенията си с мен, когато кариерата ми набра скорост и започнах да се появявам във вестниците. Но бързо ги отрязах. И двамата са пропилели живота си, всеки по своя си начин, така че не, никога не съм изпитвала особено желание да бъдат част от моя. Бяха напаст още като малки и не мисля, че като възрастни са станали по-симпатични.

— Имаш дъщеря.

Мари кимна.

— Да, Джеси. Тя е на петнайсет. Тийнейджърка до мозъка на костите си. За жалост, прилича повече на баща си, отколкото на мен.

— Доколкото знам от жълтите вестници, той никога не е живял с вас?

— Не, божичко, направихме го набързо върху бюрото в офиса му, защото исках да получа една роля.

Мари се засмя дрезгаво, после погледна Ерика и й намигна.

— И да, получих я.

— Дъщеря ти знае ли за миналото ти?

— Да, естествено, младите в днешно време имат достъп до интернет, така че сигурно е изчела всичко, което пише в Гугъл за мен. Струва ми се, че съучениците й я тормозят заради мен.

— Тя как го приема?

Мари сви рамене.

— Нямам представа. Това е едно от нещата, които децата трябва да изтърпят. А и до известна степен може да вини себе си. Ако се грижеше малко повече за външния си вид, сигурно щеше да й е по-леко в училище.

Ерика се зачуди дали Мари наистина е толкова студена, колкото изглеждаше, когато говореше за дъщеря си. Тя самата нямаше да може да си намери място, ако знаеше, че някой се държи зле с Мая или близнаците.

— А каква е теорията ти за случилото се сега? За убийството на Неа? Изглежда като твърде голямо съвпадение, че веднага щом се върна тук, тялото на малко момиченце беше намерено на същото място като тялото на Стела.

— Не съм глупава, съзнавам, естествено, че не изглежда добре.

Мари се обърна и помаха на сервитьорката. Чашата й отново беше празна и тя вдигна въпросително вежда към Ерика, която поклати глава. Във втората й чаша още имаше шампанско.

— Мога да кажа единствено че сме невинни — каза Мари и се загледа към морето.

Ерика се наведе напред.

— Наскоро попаднах на статия, където пише, че си видяла някого в гората в деня на убийството.

Мари се усмихна.

— Да, разказах го и на полицията.

— Но не веднага, казала си го едва след като си се отрекла от признанието си — отвърна Ерика, наблюдавайки реакцията на Мари.

— Тушѐ — каза Мари и я посочи с пръст. — Написала си си домашното.

— И нямаш предположения кой би могъл да е това?

— Не — отговори Мари. — Иначе щях да информирам полицията.

— А какво казват те сега? Смяташ ли, че според тях двете с Хелен сте замесени?

— Не мога да кажа какво мислят за Хелен. Но им обясних, че имам алиби за времето, когато е изчезнало момичето, така че няма как да ме подозират. А Хелен няма нищо общо. Нямаше тогава, няма и сега. Също като мен. Суровата истина е, че полицията не потърси човека, когото видях в гората, а вероятно той е извършителят и в двата случая.

Ерика се сети за посещението си в галерията.

— Впоследствие търсил ли те е полицаят, който е отговарял за разследването на убийството на Неа? Лейф Хермансон?

— Да… — каза Мари, а челото й се набръчка съвсем леко, което накара Ерика да заподозре употреба на ботокс. — Сещам се, сега като го казваш. Но това беше преди много години. Потърси ме чрез агента ми. Остави няколко съобщения, че иска да се свърже с мен. И накрая реших да му отговоря. Но когато позвъних, ми съобщиха, че се е самоубил.

— Окей — каза Ерика, мислейки трескаво.

Ако Мари казваше истината и той не я бе потърсил по-рано, явно се беше случило нещо, което е хвърлило нова светлина върху разследването. Но какво можеше да е то?

— Мари?

Висок мъж, вероятно режисьорът, както предположи Ерика, викаше и жестикулираше на Мари да отиде при него.

— Време е за работа, извини ме.

Мари се изправи. Допи шампанското си на един дъх и се усмихна на Ерика.

— Ще поговорим пак някой друг път. Нали ще оправиш сметката?

Тя се запъти към снимачния екип. Всички погледи бяха вперени в нея. Ерика повика сервитьорката и плати дължимото. Очевидно не бяха пили евтино шампанско, така че Ерика остана и довърши чашата си. Течността беше твърде скъпа, за да отиде нахалост.

Мари се съгласи да говори с нея, а това означаваше много. Мислеше следващата седмица да си уреди истинско интервю. И трябваше отново да се види с Хелен. Ключът за написването на книгата за случая „Стела“ беше в тях двете. Без техните свидетелски показания проектът нямаше как да бъде завършен успешно.

Но имаше още един човек, който бе от значение за историята. Сана Лундгрен. Тя цял живот бе живяла с последствията от убийството. То бе съсипало семейството й. Когато пишеше книгите си, Ерика не искаше просто да разкаже за убийството, жертвата и извършителя. Не по-малко важни бяха и техните близки. Семейства, чийто живот бе разкъсан на парченца. Хора, които бяха засегнати толкова тежко, че понякога така и не се изправяха на крака. А Сана можеше да й разкаже и за Стела. Била е още дете, когато малката й сестра е била убита, и може би с времето спомените й бяха избледнели, но въпреки това тя бе човекът с най-богат запас от истории за Стела. А в книгите на Ерика винаги това бе основното. Да изгради пълнокръвен образ на жертвата и да накара читателя да осъзнае, че става дума за реален човек, с мечти, чувства и мисли.

Трябваше да се свърже със Сана възможно най-скоро.

Докато минаваше покрай тълпата, скупчена около снимачната площадка, Ерика усети ръка на рамото си. Една жена с колан, пълен с гримьорски принадлежности, погледна бдително към Мари и после се обърна към Ерика.

— Чух Мари да казва, че има алиби за времето, когато е изчезнало момичето — прошепна тя. — Каза, че е пренощувала в хотелската стая на Йорген…

— Да? — каза Ерика, очаквайки напрегнато продължението.

— Това не е вярно — прошепна жената, която вероятно беше гримьорката на продукцията.

— Откъде знаеш?

— Защото онази нощ аз бях с Йорген.

Ерика погледна жената. После се обърна замислено към Мари, която вече снимаше нова сцена. Наистина беше страхотна актриса.

Чувстваше се замаян заради лекарствата, с които го тъпчеха. Обезболяващи. Успокоителни. Бръмченето на кислородната машина действаше приспиващо. Карим едва успяваше да стои буден. В моментите, когато осъзнаваше къде се намира, идваха сълзите. Питаше сестрите как е Амина, умоляваше ги да я види, но те само мънкаха, че той трябвало да остане в леглото си. Децата го посетиха в стаята му. Спомняше си ги как плачеха, облегнали топлите си бузи на възглавницата му. Един лекар каза, че утре ще ги изпишат. Можеше ли да разчита на някого? На полицията? На хората от бежанския център? Вече не знаеше кой е приятел и кой враг.

Таеше такива надежди, когато пристигна в новата си страна. Искаше да работи, да помага, да осигури на децата си възможност да растат в безопасност и да се превърнат в силни, прилежни шведи. Които да променят света.

Сега всичко това се изпари. Амина лежеше в болница в чужда страна, заобиколена от чужди хора, които се бореха да спасят живота й. Може би щеше да умре тук, на хиляди километри от дома. На място, където той я бе отвел.

Амина прояви невиждана сила по време на дългото пътуване. Тя пренесе него и децата през бурното море, през митниците и границите, през трополенето на железопътните релси и успиващия шум от гумите на автобуса, пътуващ в нощта. Когато децата не можеха да заспят, той и Амина шепнеха в ушите им, уверяваха ги, че всичко ще бъде наред. Но Карим ги разочарова. Разочарова Амина.

Неспокойните сънища продължаваха да го преследват. Сънищата за хората, които беше предал, се смесваха с кошмари за горящата коса на Амина и съкрушения й поглед, който сякаш го питаше защо им е навлякъл това нещастие, защо е замъкнал нея и децата в тази забравена от Бога страна, където никой не ги поглежда в очите и никой не им подава ръка, но някой иска да ги изгори живи.

Карим остави медикаментите отново да го замаят. Беше стигнал края на пътя.

— Ето тук — каза Йоста и посочи разклонението.

Намираха се по средата на пътя между Танумсхеде и Хамбургсунд. Отбивката, по която свиха, беше тясна и лъкатушеща.

— Той да не живее в гората? На неговата възраст? — попита Патрик и зави, за да избегне една котка, която изскочи пред колата.

— Когато му се обадих, той каза, че временно живее при дядо си. Познавам Сикстен. Започнал е да изнемощява и чух, че внукът му се е преместил при него, за да му помага. Но не знаех, че става дума за Йоханес Клингсбю.

— Рядко се вижда нещо такова — каза Патрик и се засили по правия участък от чакъления път. — Младеж да помага на възрастен.

— Ето там отпред — каза Йоста и се хвана здраво за дръжката. — Божичко, возенето с теб сигурно ми е скъсило живота с няколко години.

Патрик се усмихна, щом сви пред малкото, добре поддържано стопанство. Пред къщата имаше най-различни превозни средства.

— Някой си пада по машини с двигатели — каза той, загледан в редицата лодки, коли, джетове и багери.

— Хайде идвай, стига си точил лиги — каза Йоста и го раздруса за рамото.

Патрик се откъсна от моторните превозни средства, качи се по каменното стълбище и почука. Йоханес отвори на мига.

— Влизайте, влизайте, сложил съм кафе — каза той и ги пусна да влязат.

Патрик си спомни предишния случай, когато се срещнаха, и беше благодарен, че този път се виждат при по-приятни обстоятелства, въпреки че въпросът беше не по-малко сериозен.

— Дядо, тук са! — викна Йоханес и Патрик чу мърморене от горния етаж. — Чакай, ще дойда да ти помогна, нали говорихме за това, не трябва да слизаш сам по стълбите!

— Глупости — викна дядото, но Йоханес се завтече нагоре по стълбите.

Скоро се появи отново, хванал здраво под ръка прегърбен мъж с износена жилетка.

— Старостта е истински ад — каза мъжът и им подаде ръка, след което се вторачи в Йоста.

— Теб те познавам.

— Да, познаваш ме — каза Йоста и се усмихна. — Виждам, че добре се грижат за теб.

— Не знам какво щях да правя без Йоханес. Първоначално протестирах, не смятах, че някой на неговата възраст трябва да виси при старец като мен, но той не се отказа. Добро момче е моят Йоханес, макар че самият той невинаги се е сблъсквал с най-добрите страни на човечеството.

Той потупа внука си по бузата, а Йоханес сви засрамено рамене.

— Че това е нещо нормално — каза той и ги поведе към кухнята.

Седнаха в малкото, но светло и уютно помещение, което приличаше на много от селските кухни, в които Патрик бе влизал по работа през годините. Кухнята беше чиста и спретната, но бе запазила оригиналния си вид, със стария балатум на пода, яркожълтите плочки и шкафовете от петдесетте години. Голям часовник с позлатени орнаменти тиктакаше приятно на стената, а масата беше покрита с чиста мушама с картинки на червени малини.

Йоханес отиде до кухненския плот и се усмихна.

— Не се тревожете, няма да ви сервирам варено кафе. Първото, което направих, беше да изхвърля котлето и да взема истинска кафеварка. Трябва да се съгласиш, че сега кафето е по-вкусно, нали, дядо?

Сикстен изръмжа, но после кимна.

— Да, човек рано или късно трябва да отстъпи пред всички тия модернизми.

— Ето, заповядайте. Вземете си и пандишпан, ако искате — каза Йоханес и им поднесе кафето.

После седна и ги погледна сериозно.

— Интересувате се от това, което съм заснел, така ли? — каза той.

— Да — отвърна Патрик. — Йоста каза, че те е видял да снимаш в стопанството преди началото на търсенето, и идваме заради записа.

— Не знаех, че не бива да снимам, просто се зарадвах, че са се събрали толкова доброволци и исках да покажа колко добри могат да бъдат хората всъщност.

Йоханес ги погледна потиснато.

— Но спрях да снимам веднага щом Йоста ми каза. Не съм го качвал във фейсбук или нещо такова, заклевам се.

Йоста вдига ръце, за да го успокои.

— Няма страшно, Йоханес, записът по-скоро може да ни помогне в разследването. Много бихме искали да го видим. В телефона ти ли е?

— Да, записах ви го и на USB стик. Ако искате, може да вземете и телефона, разбира се, но предпочитам да остане в мен, трябва ми за работата и… — той се изчерви, но довърши — …за да може годеницата ми да се свързва с мен.

— Срещнал е толкова сладко момиче — каза Сикстен и намигна на Йоханес. — Запознали са се в Тайланд. Тя е красива като слънчев ден. Тъмнокоса и тъмноока. Казах ти, че рано или късно ще срещнеш някого, нали?

— Така е, каза ми — призна Йоханес и се засрами още повече. — Както казах, може да вземете телефона ми, ако искате, но записът на флашката може би е достатъчен?

— Да, достатъчен е — успокои го Патрик.

— Но бихме искали да го гледаме още сега, ако може? — каза Йоста и посочи телефона, който Йоханес бе оставил на масата.

Той кимна, взе устройството и се разтърси в галерията.

— Ето това е.

Постави телефона между Йоста и Патрик, обръщайки екрана към тях. Те се загледаха съсредоточено във видеото. Беше зловещо, след като вече знаеха какъв е резултатът от търсенето. Когато Йоханес го бе заснел, всички все още имаха надежда. Личеше си по ентусиазираните изражения на хората, разговорите им, жестовете. Доброволците се разделиха на групи и тръгнаха навътре в гората. Патрик се видя за кратко и забеляза колко сериозен беше. Видя и Йоста, който разговаряше с Ева и я беше прегърнал през рамо.

— Хубаво качество — каза Патрик, а Йоханес кимна.

— Да, това е последният модел на „Самсунг“, прави много добри видеа.

— Хмм…

Йоста замижа, загледан напрегнато в записа. Камерата се завъртя. Видя се оборът, после пак дворът и накрая къщата.

— Ето! — каза Йоста и посочи екрана.

Патрик натисна паузата, но трябваше да върне малко назад, защото откъсът, който бе направил впечатление на Йоста, вече беше отминал. Накрая намериха правилния кадър и се надвесиха над телефона, за да видят по-добре.

— Ето — повтори Йоста и показа с пръст.

Този път Патрик видя какво има предвид колегата му. Това поставяше всичко в нова светлина.