Вещицата

Случаят „Стела“

— Това е отвратително. Мари не е ли преживяла достатъчно? — каза Ленита и пооправи косата си, придавайки й малко обем.

Мари седеше спокойно до масата, сложила ръце в скута си. Дългата й коса обрамчваше красивото й лице.

— Трябва да зададем тези въпроси. Съжалявам, но се налага.

Лейф не отделяше поглед от Мари. Родителите й можеха да разправят каквото си искат, но той бе убеден, че момичетата не казват цялата истина. Разпитаха Андерш Странд няколко пъти, разровиха историята на семейството, но не откриха нищо. Пробивът щеше да дойде от момичетата. Сигурен беше.

— Няма проблеми — каза Мари.

— Можеш ли още веднъж да ми разкажеш какво стана, когато влязохте в гората?

— Говорихте ли с Хелен? — попита Мари и го погледна.

Лейф отново бе споходен от мисълта, че тя ще стане красавица, като порасне. Това как ли се отразяваше на Хелен? От дъщеря си знаеше доста за отношенията между тийнейджърките. Невинаги беше лесно да бъдеш невидимата приятелка на сладкото момиче. Хелен изглеждаше съвсем обикновено, когато застанеше до сияйната Мари. В много отношения бяха странна двойка и Лейф се чудеше как е станало така, че да се сприятелят. Просто не се връзваше.

Той остави химикалката. Сега или никога. Погледна родителите на Мари и каза:

— Бих искал да поговоря с Мари насаме за малко…

— И дума да не става!

Пискливият глас на Ленита отекна между стените на малката стая.

— Понякога паметта ни работи по-добре, ако се отпуснем, а мисля, че ситуацията стресира Мари — каза Лейф спокойно. — Ако й задам няколко въпроса за разходката в гората, може би ще получим информация, която да ни помогне на разследването, и тогава всичко ще приключи за нула време.

Лари прокара пръсти по една от многото татуировки по ръцете си и погледна съпругата си.

Тя изсумтя.

— В нашето семейство никога не е произлязло нещо добро от подобни разговори с полицията. Спомням си онзи път, когато Крйле се прибра с насинено око, след като полицията го беше прибрала.

Гласът й отново прозвуча пронизително.

— Не беше направил нищо. Беше излязъл да се забавлява с приятели, а вие го отведохте в управлението, без да е имало никакво провинение от негова страна. После се прибра с грамаден бушон под окото.

Лейф въздъхна. Знаеше точно за кой случай говори тя. Съвсем вярно, Криле беше излязъл да се забавлява. Пиян като кирка. Беше си втълпил, че някакво момче задява приятелката му, и размахваше бутилка със счупено гърло. Нужни бяха трима души, за да го вкарат в полицейския автомобил, а на път към изтрезвителното продължи да налита на полицаите, които бяха принудени да го свалят на земята, за да го успокоят. В суматохата беше отнесъл удар в лицето. Лейф обаче знаеше, че няма смисъл да навлиза в спорове. Особено ако иска да разкара родителите на Мари от стаята.

— Много съжалявам — каза той. — Ако желаете, мога да се наема да разгледам инцидента по-подробно. Може дори да има основания за обезщетение. Компенсация. Но е особено важно да получа доверието ви и да поговоря с Мари на четири очи. Тя е в добри ръце.

Лейф се усмихна толкова широко, колкото можеше. Видя, че лицето на Ленита грейна при споменаването на възнаграждение.

Тя се обърна към Лари.

— Естествено, полицаите трябва да получат възможност да разменят няколко думи с Мари. Тя е свидетел в разследване на убийство. Не разбирам защо се инатиш за нещо такова.

Лари поклати глава.

— Ама аз…

Ленита се изправи, без да го остави да се изкаже.

— Да оставим полицията да си свърши работата. Като приключите, ще обсъдим другия въпрос.

Тя хвана Лари под ръка и го изведе от стаята, като се спря на вратата и се обърна към дъщеря си.

— Не ни излагай, Мари. Бъди малко повече като братята си — каза тя, след което погледна Лейф. — От тях ще стане нещо. Но тази тук ми причинява само главоболия и проблеми, откакто се е родила.

Вратата се затвори след тях и в стаята настана тишина. Мари продължаваше да седи с ръце в скута, свела брадичка към гърдите си. Сега обаче вдигна бавно глава, а погледът й беше неочаквано мрачен.

— Ние го направихме — каза тя с дрезгавия си глас. — Ние я убихме.

Джеймс отвори хладилника. Беше добре зареден и подреден, трябваше да го признае на Хелен. Извади маслото и го остави върху кухненския плот. Там имаше чаша. Сигурно Сам не я беше прибрал. Джеймс сви юмрук, изпълнен с разочарование. Сам, който изглеждаше като някакъв freak[34]. Сам, който не можеше да си намери сезонна работа. Сам, който не се справяше с нищо.

Но умееше да стреля, Джеймс нямаше как да го отрече. В добрите си дни Сам беше по-добър стрелец от него самия. Но щеше да прекара остатъка от безсмисления си живот пред компютъра, играейки тъпи игри.

Когато Сам навършеше осемнайсет, Джеймс щеше да го изхвърли от дома. Хелен да протестира колкото си иска, той не възнамеряваше да изхранва възрастен човек, който е мързелив и некадърен. Тогава Сам щеше да види лесно ли е да си безработен, с всичкия му черен грим и окаяни дрехи.

На вратата се почука и Джеймс се сепна. Кой можеше да е това?

Слънцето блесна насреща му, когато отвори, и той засенчи очи с ръка, за да види човека насреща.

— Да?

Пред него стоеше мъж на около трийсет и пет, който се прокашля леко.

— Ти си Джеймс Йенсен, нали?

Джеймс сви вежди. Какво ставаше тук? Направи крачка напред и другият мъж веднага отстъпи назад. Джеймс често оказваше такъв ефект върху хората.

— Да, аз съм, за какво става дума? — попита той.

— Ами, аз съм от „Експресен“. Чудех се как ще коментираш това, че съпругата ти отново се споменава във връзка с разследване на убийство.

Джеймс го зяпна. Не разбираше нищичко от това, за което говореше мъжът.

— Как така отново? Какво имаш предвид? Ако говориш за убийството, в което съпругата ми беше несправедливо обвинена преди години, то тогава нямаме какво да ви кажем, и вие го знаете!

На челото му пулсираше вена. Защо бяха подхванали този случай наново? Вярно, от време на време им пращаха запитвания за интервюта, намираше се някой, който искаше „да припомни случая на читателите“ и „да даде на Хелен шанс да разкаже своята версия на случилото се“, но това не се бе случвало отдавна. Последният път беше преди поне десет години.

— Говоря за това, че малко момиче, което е живяло в същото стопанство като Стела, бе намерено мъртво вчера сутринта. Следобед имаше полицейска пресконференция, по време на която бяха споменати съпругата ти и Мари Вал.

Какво се случва, по дяволите?

— Искам да попитам каква е позицията ви, с оглед на това, че трийсет години по-късно жена ви отново е заподозряна. Имам предвид, че Хелен винаги е твърдяла, че е невинна. Тя вкъщи ли е, между другото? Би било превъзходно, ако мога да разменя няколко думи и с нея, разбира се. Важно е тя да изрази мнението си по въпроса, преди хората да са си извадили прибързани заключения…

Вената пулсираше все по-силно. Шибани хиени.

Да не би да мислеха пак да се загнездят пред къщата, както едно време, когато родителите на Хелен живееха тук? Коге му беше разказвал как по вечерно време са дебнели отвън в коли с изгасени фарове, чукали са на вратата, звънели са по телефона. На практика били обсадили къщата.

Виждаше как устните на журналиста се движат. Предполагаше, че продължава с въпросите и опитите да убеди Джеймс да говори с него. Но той не чуваше нищо. До мозъка му достигаше единствено силен фонов шум и единственото спасение беше да накара устата на мъжа да спре да се движи.

Сви юмрук още по-здраво и пристъпи към журналиста.

След срещата сутринта, двамата останаха в „Танум Странд“ да се изкъпят. Говориха за ентусиазма на Бил и се смяха на налудничавото начинание, в което се бяха впуснали. Плаване. Дори не познаваха човек, който някога да е плавал с платноходка. Или изобщо да се е качвал на такава. А ето че след няколко седмици щяха да се състезават.

— Никога няма да се получи! — каза Калил в джакузито и замижа.

Обичаше горещината. Тук тя бе само на повърхността. Студеният вятър можеше да се появи, когато най-малко го очакваш, и да накара кожата ти да настръхне. Липсваше му изгарящата, суха жега. Онази, която никога не отминаваше, а само се смекчаваше вечер, когато настъпеше блажен хлад. Тогава имаше и миризма. Горещината в Швеция не миришеше на нищо. Беше толкова безинтересна и безобидна, колкото и самите шведи. Но не смееше да каже това на глас.

Карим винаги му четеше конско, когато Калил се оплакваше от Швеция. Или от шведите. Казваше, че трябва да са благодарни. Че това е новата им родина, че тук са получили убежище и могат да живеят в мир. Калил знаеше, че Карим е прав. Просто му беше толкова ужасно трудно да хареса шведите. Те излъчваха подозрение и го гледаха, сякаш е нисшестоящ. Не само расистите. С тях беше лесно. Те показваха открито какво мислят и думите им отскачаха от тялото му. По-трудно му беше да се справя с нормалните шведи. Тези, които всъщност бяха добри хора и се имаха за широко скроени и непредубедени. Тези, които четяха новини за войната, охкаха колко е ужасно и пращаха пари и дрехи на благотворителните организации. Но не биха и помислили да поканят бежанец в дома си. Това бяха хората, които никога нямаше да опознае. А как тогава да опознае новата си страна? Не можеше да я нарече родина, както правеше Карим. Швеция не беше техен дом, а просто страна.

— Виж ги тези там — каза Аднан и Калил проследи погледа му.

Едно русо и две тъмнокоси момичета на тяхната възраст се плискаха шумно в плувния басейн.

— Да ги заговорим ли? — попита Аднан и кимна към тях.

— Само ще ни създадат проблеми — каза Калил.

По време на един от уроците по шведски Стюре им беше обяснил как да се държат с шведските момичета. Най-добре беше изобщо да не ги доближават. Но Калил не можа да не си представи колко хубаво би било да се срещне с някоя шведка. Така би могъл да научи повече за страната и да подобри езиковите си умения.

— Хайде, да си поприказваме с тях — каза Аднан и го дръпна за ръка. — Какво толкова може да стане?

Калил се отскубна.

— Сети се какво каза Стюре.

— Оф, той е просто стар чичка, какво знае?

Аднан излезе от джакузито и се гмурна в плувния басейн. С няколко бързи загребвания се озова до момичетата. Калил го последва колебливо. Идеята не беше добра.

— Hello! — викна Аднан и Калил осъзна, че няма друг избор, освен да се включи.

В първия момент момичетата ги погледнаха подозрително, но после се усмихнаха и отговориха на английски. Калил се поотпусна. Може би Аднан имаше право, а Стюре грешеше. Момичетата като че ли нямаха нищо против, че са ги заговорили. Представиха се и казаха, че са отседнали в комплекса със семействата си. Така се били запознали.

— Какво си мислите, че правите, по дяволите?

Калил се стресна.

Мъж на петдесетина години крачеше към тях.

— Sorry, no Swedish — каза Калил и разпери ръце.

Коремът му се сви. Искаше просто да се махне оттам.

Русото момиче се вторачи в мъжа и изстреля няколко изречения на шведски. Калил разбра от начина, по който си говореха, че това явно е баща й.

— Leave the girls alone and go back where you came from![35]Мъжът, който носеше бански със знака на Супермен, би изглеждал доста комично, ако ситуацията не беше толкова неприятна.

— Sorry — каза Калил и отстъпи.

Дори не смееше да погледне Аднан. Горещият темперамент на приятеля му често му създаваше неприятности и Калил почти можеше да усети гнева, който струеше от него.

— We don’t need people like you here — каза мъжът. — Only trouble.[36]

Калил погледна зачервеното му, разгневено лице. Зачуди се какво ли би казал, ако знаеше, че те цяла нощ са търсили малката Неа. Но вероятно не би имало значение. Някои хора трудно променяха мнението си, щом са си наумили нещо.

— Хайде — каза той на арабски и повлече Аднан със себе си.

Най-добре беше да си тръгнат. Русото момиче сви рамене извинително.

Вече беше пет и половина, когато Ерика приключи с брифинга в управлението. Патрик бе видял колко изтощени са колегите му, никой не беше спал или дори почивал, така че след известно колебание нареди на всички да се прибират. По-добре беше на следващия ден да са се наспали и да са с бистри умове, отколкото да рискуват да допуснат трудно поправими грешки заради преумората. Това до голяма степен се отнасяше и за него самия. Не помнеше някога да е копнял толкова много за цяла нощ сън.

— Не забравяй децата — каза Ерика, когато стигнаха до Фелбака.

Тя му се усмихна и облегна глава на рамото му.

— По дяволите, надявах се, че няма да се сетиш. Как мислиш, не можем ли „случайно“ да ги забравим при Дан и Ана до сутринта? Безкрайно съм изморен, а отдавна не сме прекарвали цяла нощ, без някой да се покатери на леглото и да легне по средата.

— Не мисля, че сега е добър момент да ги забравим — каза Ерика и го погали по бузата с усмивка. — Тази нощ можеш да отидеш в гостната, а аз ще взема децата при мен. Имаш нужда да си отспиш.

Патрик поклати глава. Мразеше да спи без Ерика. А и все пак му ставаше мило, като чуеше топуркане в коридора посред нощ и едно или две от децата се наместеше между тях. Освен това сега повече от всякога имаше нужда да е близо до семейството си и предпочиташе да жертва съня си. Беше глупаво да се шегува, че могат да оставят децата при Ана и Дан. Имаше нужда да ги прегърне. Пък и беше толкова изморен, че сигурно дори нямаше да го събудят.

Ана и Дан им връчиха три весели и неукротими деца и им предложиха да останат за вечеря, но Ерика хвърли бърз поглед на Патрик и отклони предложението. Той не знаеше дали изобщо ще има сили да се нахрани.

— Тате, тате, ядохме сладолед — каза Мая щастливо от задната седалка. — И сладки. И бисквити.

Мая провери дали близнаците са добре закопчани. Отношението й към родителите й беше, че са сладки и мили, но далеч не толкова зрели, че да могат да се грижат за братчетата й.

— Чудесно, покрили сте всички хранителни групи! — каза той и завъртя очи, обръщайки се към Ерика.

— Спокойно — каза тя и се засмя. — Следващия път, когато гледаме техните деца, ще си отмъстим, като ги натъпчем със захар.

Колко обичаше смеха й. Всъщност, ако трябваше да бъде честен, обичаше всичко в нея. Дори лошите й навици. Без тях тя нямаше да бъде Ерика. Днес се почувства толкова горд, докато тя старателно и методично обясняваше какво е открила до момента по време на проучването си за книгата. Беше брилянтна и компетентна и Патрик пръв би признал, че по всяка вероятност тя е по-умната от двама им. Понякога се чудеше как би изглеждал животът му, ако не беше срещнал Ерика, но умът му бързо прогонваше тези мисли. Тя беше тук, беше негова и двамата имаха три прекрасни хлапета на задната седалка. Потеглиха към дома си в Селвик, а Патрик се протегна към ръката на Ерика и бе възнаграден с онази усмивка, която винаги го сгряваше отвътре. Когато се прибраха, децата заподскачаха из цялата къща, подтиквани от захарния шок, така че за да ги накарат да се успокоят преди лягане, Патрик и Ерика решиха да ги сложат да гледат филм на дивана. Патрик се приготви за битка, тъй като изборът на филм обикновено водеше до ожесточен сблъсък на три различни мнения. Но очевидно Мая беше водила преговори на високо ниво с близнаците, докато се прибираха, защото сега съобщи дълбокомислено:

— Тате, знам, че не давате да гледат „Замръзналото кралство“, понеже е твърде страшен и само големи деца могат да го гледат толкова късно вечерта… Но си мислех, че този път можете да направите отключение…

После му намигна пресилено с едно око. Патрик едва се сдържа да не се засмее. Малката беше умница. Явно се беше метнала на майка си. И звучеше като малък възрастен, макар че каза „отключение“, вместо „изключение“. Сърце не му даде да я поправи и си наложи да звучи сериозно. Близнаците го наблюдаваха с очакване.

— Ами, не знам, аз… През деня е едно, само че, както казваш, филмът е мааалко страшничък, за да го гледате толкова късно. Но окей. Отключение. Само този път!

Близнаците започнаха да ликуват, а Мая се усмихна доволно. Боже господи, какво ли щеше да стане от това момиче, когато порасне? На Патрик му се привидяха Харпсунд и Сагеровата къща[37].

— Чу ли я? — каза той през смях, когато отиде в кухнята при Ерика, която режеше зеленчуци за салата.

Тя се усмихна широко.

— Да, божичко, каква ли ще стане като голяма?

— Точно това се чудех. Министър-председател, струва ми се — каза той и застана плътно зад Ерика, прегърна я и помириса шията й.

Обичаше нейната миризма.

— Сядай, вечерята идва — каза тя и го целуна. — Налях ти чаша червено вино и сложих от лазанята на майка ти във фурната.

— Понякога нямам против, че ни помага толкова — каза Патрик и се настани тежко на масата.

Майка му Кристина непрестанно се притесняваше, че децата — а и Ерика и Патрик също — ще умрат от недохранване, заради твърде многото полу- и цели фабрикати. Поне веднъж седмично наминаваше да им остави домашно приготвена храна, с която да напълнят фризера. И макар да мрънкаха, че ги третира като недееспособни, в случаи като този помощта й беше безценна. Пък и Кристина я биваше в кухнята и сега от фурната се носеше приятна миризма.

— Как мислиш? Дали ще ви е от полза това, което ви разказах? — попита Ерика, седна срещу него и наля вино и на себе си. — Стигнали ли сте докъде с разследването?

— Засега нямаме нищо конкретно — каза Патрик бавно, въртейки чашата си в ръка.

Две запалени свещи се отразяваха в червеното питие и той за пръв път от две денонощия си позволи да отпусне рамене. Нямаше обаче да може да си почине истински, докато не откриеха какво се е случило с Неа.

— Има ли новини от Хелен или Мари? — попита той и погледна Ерика.

Тя поклати глава.

— Не, още няма отговор. Въпросът е какъв съвет ще получи Мари от издателството, с което преговаря — дали да си уреди интервю с мен, или не. Аз лично мисля, че книгата ми ще помогне и на техните продажби, но не се знае какво ще решат самите издатели.

— А Хелен?

— Тя също не ми е отговорила, но мисля, че шансът да се съгласи е петдесет на петдесет. Повечето хора изпитват вродена нужда да облекчават сърцата си. От друга страна, Хелен въпреки всичко е успяла да изгради живота си наново във Фелбака, но го е постигнала, като е стояла в сенките. Не съм сигурна, че сега би ги напуснала доброволно. Макар че, така или иначе, след случилото се ще бъде принудена да го направи. Всички погледи ще се насочат към нея и Мари.

— А ти как мислиш? — каза Патрик и се изправи, за да отвори фурната и да нагледа лазанята.

Беше започнала да къкри, но й трябваше още малко, докато сиренето се запече и придобие онзи хубав кафяв цвят. Той отново седна и погледна Ерика, която сви вежди замислено и накрая каза:

— Честно казано, вече не знам. Когато започнах проучването за книгата, бях напълно убедена, че са виновни. Фактът, че и двете са си признали, доста натежава, въпреки че после са променили показанията си. Първоначалната ми идея беше да напиша книга, в която опитвам да разбера и обясня как така две толкова млади момичета са убили едно дете. Но сега не съм толкова сигурна… Информацията, че Лейф Хермансон е вярвал в невинността им, ме накара да погледна на всичко от нов ъгъл. Все пак той е бил най-запознат със случая. А и цялото обвинение се основава на признанието на момичетата. След това полицаите спрели да търсят други варианти. Когато двете се отрекли от думите си, вече никой не желаел да подновява случая. Нито дори Лейф, който се усъмнил едва по-късно.

— Но какво би могло да го накара да промени мнението си?

— Нямам представа — каза Ерика и поклати глава, а русите й къдрици паднаха пред лицето й. — Но ще разбера. Като начало, трябва да говоря с хората, които са познавали Мари и Хелен преди трийсет години, докато чакам да получа отговор от тях двете.

Ерика стана от стола, за да извади лазанята от фурната.

— По-рано се обадих на майката на Хелен и тя прие благосклонно идеята да се срещнем и да й задам няколко въпроса.

— Според теб как ще реагира Хелен на това, че майка й ще говори с теб? — попита Патрик.

Ерика сви рамене.

— От това, което съм чувала за майката, тя се интересува главно от себе си. Не мисля, че изобщо се замисля дали дъщеря й би одобрила.

— А семейството на Мари? Родителите й са мъртви, но нали има двама братя?

— Да, единият живее в Стокхолм и изглежда е затънал в блатото на наркотиците, а другият лежи в „Кумла“ за въоръжен грабеж.

— Предпочитам да стоиш настрана от тях — каза Патрик, макар да осъзнаваше, че Ерика е глуха за съветите му.

— Ммм — каза тя, защото знаеше, че Патрик знае, че не може да я контролира.

Двамата постигнаха мълчаливо разбирателство, смениха темата и наченаха лазанята.

От всекидневната с всичка сила звучеше „Слагам край“.