Вещицата

Случаят „Стела“

Разбра го още когато ги видя да се задават към нея. Тежките стъпки. Погледите, вперени в земята. Нямаше нужда от думи.

— Андерш! — изкрещя тя пронизително.

Той излезе от къщата тичешком, но спря на място, когато видя полицаите. Падна на колене върху чакълестата алея. Линда се втурна към него и го прегърна. Андерш винаги беше толкова голям, толкова силен, но сега сякаш тя трябваше да носи и двама им.

— Татко? Мамо?

Сана стоеше на вратата. Светлината от кухнята огряваше русата й коса като ореол.

— Намерили ли са Стела, мамо?

Линда не можеше да я погледне в очите. Обърна се към един от полицаите. Той кимна.

— Намерихме дъщеря ви. Тя… тя е мъртва. Съжаляваме.

Той се взираше в пръстите на краката си, опитвайки се да преглътне сълзите си. Беше пребледнял и Линда се зачуди дали е видял Стела. Дали е видял трупа.

— Но как може да е мъртва? Това не може да е вярно, нали? Мамо? Татко?

Сана изстрелваше въпросите зад гърба й, но Линда нямаше отговори. Нямаше как да я утеши. Знаеше, че трябва да пусне Андерш и да прегърне дъщеря си. Но единствено Андерш разбираше болката, която тя изпитваше с всяко влакънце на тялото си.

— Искаме да я видим — каза тя и най-накрая успя да вдигне глава от рамото на мъжа си. — Трябва да видим дъщеря си.

По-високият от двамата полицаи се прокашля.

— Ще я видите. Но първо трябва да си свършим работата. Трябва да разберем кой го е направил.

— Кой е направил кое? Не е ли било злополука?

Андерш се освободи от ръцете на Линда и се изправи.

Високият полицай отговори тихо:

— Не, не е било злополука. Дъщеря ви е била убита.

Земята се приближи толкова внезапно, че Линда нямаше време да се учуди. После всичко почерня.

Само още двайсет.

Джеймс Йенсен едва се беше задъхал, когато направи следващата лицева опора. Спазваше един и същи режим всяка сутрин. Лете и зиме. По Коледа и на Мидсомар. Денят нямаше значение. Важна беше рутината. Последователността. Редът.

Още десет.

Бащата на Хелен бе разбирал значението на рутината. Понякога Коге все още му липсваше, макар това чувство да бе слабост, която не искаше да си позволява. Коге получи инфаркт преди близо десет години и оттогава никой не бе могъл да го замени.

Последна. Джеймс се изправи след стоте си бързи лицеви опори. Дългите години военна служба го бяха научили да цени отличната физическа подготовка.

Погледна часовника. Осем и една минута. Изоставаше. Когато си беше у дома, винаги закусваше в осем нула нула.

— Закуската е готова! — викна Хелен, сякаш прочела мислите му.

Джеймс сбърчи чело. Щом го викаше, значи бе забелязала, че е закъснял.

Избърса потта си с кърпа за ръце и влезе от верандата във всекидневната. Кухнята беше в съседство и той усети мириса на бекон. Винаги ядеше едно и също за закуска. Бъркани яйца с бекон.

— Къде е Сам? — попита той, когато седна и начена яйцата.

— Още спи — каза Хелен и му сервира перфектно хрупкав бекон.

— Часът е осем, а той още спи?

Раздразнението забръмча като мушица около тялото му. Напоследък винаги ставаше така, когато мислеше за Сам. Да спи в осем сутринта. На неговите години Джеймс лятно време трябваше да става в шест и да работи до късно вечерта.

— Събуди го — каза той и отпи стабилна глътка кафе, която бързо изплю обратно в чашата. — Какво, по дяволите? Без мляко?

— Ох, извинявай — каза Хелен и взе чашата от ръката му.

Изля кафето в мивката, сипа му ново и добави малко червено мляко[12].

Сега вкусът му беше както трябва.

Хелен излезе бързо от кухнята. Чуха се пъргави стъпки нагоре по стълбата, последвани от мърморещи гласове.

Раздразнението се завърна. Същото раздразнение, което Джеймс чувстваше, когато с взвода имаха мисия и някой войник опиташе да се скатае, защото го беше страх. Джеймс не проявяваше разбиране към подобно поведение. Ако си избрал да се присъединиш към армията, особено в страна като Швеция, където разпределението в чужда военна зона беше напълно доброволно, то трябваше да вършиш работата, която ти се полага. Страхът бе нещо, което оставяш у дома.

— За какво е тази паника? — изръмжа Сам, когато се появи лежерно в кухнята. Боядисаната му в черно коса беше още рошава. — Защо трябва да ставам по това време?

Джеймс сключи ръце върху масата.

— В този дом не си проспиваме дните — каза той.

— Ама аз нямам лятна работа, какво се очаква да правя през деня, по дяволите?

— Не ругай!

Хелен и Сам подскочиха. На Джеймс му причерня пред очите от гняв, затова си наложи да поеме няколко дълбоки глътки въздух. Трябваше да запази контрол. Над себе си. И над това семейство.

— В нула девет нула нула часа те чакам в задния двор за тренировка по стрелба.

— Окей — каза Сам и сведе поглед.

Хелен все още стоеше свита зад него.

Обикаляха цяла нощ. Харалд беше толкова изморен, че погледът му се премрежваше, но му се струваше немислимо да се прибере у дома. Това би означавало да се предаде. Когато умората станеше твърде голяма, той се връщаше за кратко в къщата, за да се стопли и да си сипе кафе. Всеки път заварваше Ева Берг да седи в кухнята, със сиво и безмълвно изражение. Това му стигаше, за да събере сили и отново да се включи в издирването.

Чудеха се дали другите знаеха кой е и каква роля бе имал преди трийсет години. Дали знаеха, че той бе намерил другото малко момиченце. Разбира се, това бе известно на жителите на Фелбака, които бяха живели тук по онова време, но Харалд не мислеше, че Ева и Петер знаят. Надяваше се да е така.

Когато се разпределяха районите за търсене, той съзнателно избра онзи с езерцето, където бе открил Стела. Това бе и първото място, където отиде да търси. Водният басейн отдавна беше пресушен и сега там имаше само гора. Но старият дънер си беше там. Вярно, времето и вятърът бяха оставили своя отпечатък върху масивното дърво и то бе станало по-чупливо и сухо, отколкото преди трийсет години. Там обаче нямаше малко момиченце. Когато установи това, Харалд усети как въздъхва с облекчение.

През нощта групите постоянно променяха състава си. Някои хора се прибираха да поспят за няколко часа, връщаха се обратно и се присъединяваха към други групи, а с наближаването на утрото се бяха появили и съвсем нови доброволци. Някои от тези, които не се бяха прибирали да си починат, бяха групите мъже и момчета от бежанския център. Харалд си беше поприказвал с тях. Говореха на смесица от техния лош шведски и неговия лош английски, но някак успяха да се разберат.

Малката група, в която беше сега, се състоеше от него самия, от мъжа, който се бе представил като Карим, и от Йоханес Клингсбю, строител от района, когото Харалд наемаше, когато правеше ремонти в пекарната. Тримата се движеха бавно и решително през гората, която просветляваше все повече. Полицаите, които ръководеха издирването, на няколко пъти през нощта им бяха казвали да не бързат, а да търсят старателно и методично.

— Обикаляме цяла нощ — каза Йоханес и разпери ръце. — Не може да е стигнала толкова далеч…

— Последния път търсихме цяло денонощие — каза Харалд.

Отново видя тялото на Стела пред очите си.

— What?

Карим поклати глава. Трудно му беше да разбира бохусленския акцент на Харалд.

— Harald found dead girl in the woods, thirty years ago — каза Йоханес.

— Dead girl? — попита Карим и спря. — Here?

— Yes, four years old, just like this girl.[13]Йоханес вдигна четири пръста във въздуха.

Карим погледна Харалд, който кимна бавно.

— Yes. It was just over here. But it was water there then.

Срамуваше се от лошия си английски, но Карим кимна.

— There — каза Харалд и посочи към дънера. — It was a… not a lake… a… the Swedish word is ’tjärn’.

— A small lake, like a pond — допълни Йоханес.

— Yes, yes, a pond — каза Харалд. — It was a pond here over by that tree and the girl was dead there.

Карим тръгна бавно към дървото. Клекна и допря длан до ствола. Когато се обърна, лицето му беше толкова бледо, че Харалд отстъпи няколко крачки назад.

— Something is under the tree. I can see a hand. A small hand.[14]

Харалд се олюля. Йоханес се наведе над един храст и скоро оттам се чуха сподавени звуци. Харалд погледна Карим в очите и видя собственото си отчаяние отразено в тях. Трябваше да повикат полицията.

Мари седеше със сценария в скута и опитваше да прочете репликите от следващата сцена, но днес не се получаваше. Щяха да снимат на закрито, в голямата индустриална сграда в Танумсхеде. Там студиото усърдно бе издигнало декори, подобни на малки светове, които само чакаха да пристъпиш в тях. Действието във филма щеше да се развива основно на остров Данхолмен, по времето, когато Ингрид бе омъжена за театралния режисьор Ласе Шмид, както и към края на живота й, когато продължаваше да посещава острова, въпреки че се беше разделила с Ласе.

Мари изпъна гръб и поклати глава. Искаше да се отърве от всички мисли, които я преследваха още откакто хората заговориха за изчезналото момиче. Мислите за засмяната Стела, която подскачаше пред нея и Хелен.

Въздъхна. Сега беше тук и играеше мечтаната си роля. Бе работила толкова много години именно за да стигне дотук. Това беше възнаграждението й сега, когато в Холивуд ролите вече не идваха толкова често. Беше добра в това, което правеше, и го заслужаваше.

Не й бяха нужни големи усилия, за да влезе в роля, да се прави на друг човек. Бе започнала да се упражнява още като малка. Лъжи или театър, разликата беше тънка, а тя отрано бе овладяла и двете.

Само да можеше да спре да мисли за Стела.

— Как е косата ми? — попита тя Ивон, която минаваше наблизо с нервната си походка.

Ивон спря толкова внезапно, че почти подскочи във въздуха. Огледа Мари от глава до пети, издърпа един гребен от косата си и оправи няколко косъмчета от прическата й. После й даде огледало и зачака напрегнато, докато тя инспектираше резултата.

— Добре изглежда — каза Мари и тревожното изражение на Ивон се изпари.

Мари се обърна към новопостроената всекидневна, където Йорген спореше със Сикстен, който отговаряше за осветлението.

— Скоро ли ще е готово?

— Дай ни петнайсет минути! — викна Йорген.

В гласа му се долавяше напрежение. Мари знаеше на какво се дължи. Всичко времеемко се отразяваше на нервите.

Отново се зачуди как вървят нещата с финансирането на проекта. И друг път беше участвала в заснемането на филми, които не са имали гарантирано финансиране, и впоследствие се бе налагало снимките да бъдат прекратени.

Нямаше нищо сигурно, преди да е минал моментът, в който продукцията вече е струвала твърде много пари и чисто и просто не би било изгодно да се откажат. Но още не бяха стигнали дотам.

— Извинявай, мога ли да ти задам няколко въпроса, докато чакаш?

Мари вдигна поглед от сценария. Мъж на трийсетина години я гледаше с широка усмивка. Явно беше журналист. Обикновено никога не би се съгласила на интервю, ако не е планирано предварително, но тениската му стоеше твърде добре, за да поиска да го отпратят.

— Питай, така и така просто седя и чакам.

Мари констатира доволно, че ризата, с която бе облечена, много й отиваше. Ингрид винаги бе имала стил и добър вкус.

Момчето с приятната физика се представи като Аксел от „Бохусленинген“. Започна с няколко банални въпроса за филма и кариерата й, преди да пристъпи към темата, която очевидно бе същинската причина за посещението му. Мари се облегна назад и кръстоса дългите си крака. Миналото се бе отразило добре на кариерата й.

— Какво е чувството да се върнеш обратно? Щях да кажа „обратно на местопрестъплението“, но нека го наречем фройдистка грешка, защото двете с Хелен винаги сте твърдели, че сте невинни.

— Ние сме невинни — каза Мари и забеляза със задоволство, че младият журналист не може да спре да гледа в деколтето й.

— Само че бяхте осъдени за престъплението? — каза Аксел и с усилие откъсна поглед от бюста й.

— Бяхме деца и съвършено неспособни да извършим това, в което бяхме обвинени и за което ни осъдиха, но да, дори в днешно време може да има лов на вещици.

— Какви бяха за теб последвалите години?

Мари тръсна глава. Никога не би могла да му опише онова време. Той сигурно бе израснал с родители за пример, които са му помагали във всичко, а сега живееше с приятелката си и имаше деца. Хвърли поглед към лявата му ръка. Съпруга, не приятелка, поправи се тя.

— Бяха поучителни — каза Мари. — Някой ден ще ги опиша подробно в мемоарите си, но ми е трудно да отговоря накратко, без по-широк контекст.

— Като каза мемоари, чух, че тукашната ни писателка Ерика Фалк планира да напише книга за убийството и за теб и Хелен. Замесена ли си по някакъв начин в проекта? С Хелен дали ли сте одобрението си?

Мари се забави с отговора. Да, Ерика я беше потърсила, но самата Мари смяташе да публикува книга със своята версия на историята и водеше преговори с едно от големите стокхолмски издателства.

— Още не съм решила дали да сътруднича, или не — каза тя, показвайки, че не смята да отговаря на повече подобни въпроси.

Аксел схвана намека и смени темата.

— Предполагам, че си чула за момичето, изчезнало вчера? От същото стопанство, откъдето е изчезнала малката Стела.

Той замълча и вероятно очакваше някаква реакция от нейна страна, но Мари просто отново кръстоса крака. Знаеше, че нищо в поведението й не подсказва, че не е спала тази нощ.

— Странно съвпадение, но е точно това — съвпадение. Момичето сигурно се е изгубило.

— Да се надяваме.

Аксел погледна надолу към бележника си, но в този момент Йорген махна на Мари. Публичността беше хубаво нещо, но сега тя искаше да отиде във всекидневната на остров Данхолмен и да заблести. Да убеди спонсорите, че филмът ще бъде успешен.

Стисна ръката на Аксел, малко по-дълго от необходимото, и му благодари за интервюто. Тръгна към Йорген и останалите от екипа, но се спря и се върна обратно. Диктофонът на журналиста все още беше включен, така че тя се наведе напред и с дрезгав глас произнесе няколко цифри в микрофона. Погледна Аксел и каза:

— Това е телефонният ми номер.

После отново се обърна и прекрачи прага на седемдесетте години, озовавайки се на ветровития остров, който Ингрид Бергман бе считала за своя рай на земята.

Патрик вдигна, беше непознат номер, и още след първата сричка разбра, че това е разговорът, от който се беше страхувал. Заслуша се в гласа от другата страна и същевременно махна на Йоста и Мелберг, които стояха малко встрани и разговаряха с водачите на кучетата.

— Да, знам къде е — каза той. — Не пипайте нищо, абсолютно нищо. Изчакайте там, докато пристигнем.

Затвори и бавно прибра телефона си. Мелберг и Йоста бяха дошли при него, но не се налагаше да им казва каквото и да било. Изражението му беше достатъчно красноречиво.

— Къде е? — попита Йоста накрая.

Погледът му беше вперен в къщата, където майката на Неа вареше още кафе в кухнята.

— На същото място, където е открито другото момиче.

— Как, по дяволите? — възкликна Мелберг.

— Но нали търсихме там? Знам, че няколко от групите ходиха до езерцето — каза Йоста, свил вежди. — Как може да не са я видели?

— Не знам — отвърна Патрик. — Обади ми се Харалд, собственикът на „Сетерлиндс“, неговата група е открила тялото.

— Той намери и Стела — каза Йоста тихо.

Мелберг го зяпна.

— Това не е ли малко странно? Какви са шансовете същият човек, трийсет години по-късно, да открие второ убито момиче?

Йоста махна с ръка.

— Проверихме го още предния път, алибито му беше желязно. Харалд няма нищо общо с убийството — каза той и погледна Патрик. — Защото говорим за убийство, нали? Не злополука? Като се има предвид, че тялото е намерено на същото място, ми се струва малко вероятно да не става дума за умишлено деяние.

Патрик кимна.

— Ще изчакаме да чуем мнението на техниците, но Харалд каза, че била гола.

— Мамка му — каза Мелберг, чието лице беше посивяло.

Патрик пое дълбоко въздух. Сутрешното слънце вече се изкачваше по небосвода и температурата се бе повишила дотолкова, че ризата му лепнеше от пот.

— Предлагам да се разделим. Аз ще отида при Харалд на мястото, където са открили момичето, групата му чака там. Ще взема лента и ще оградя района. Бертил, ти се свържи с Турбьорн в Удевала и го помоли да дойде тук с екипа си възможно най-бързо. Можеш да съобщаваш и на хората, които се връщат, че няма смисъл да ходят обратно в гората. Кажи също на хеликоптерите и на водачите на кучетата да прекратят издирването. А ти, Йоста…

Патрик замълча и погледна измъчено колегата си.

Йоста кимна и каза:

— Ще се заема.

Патрик не му завиждаше за задачата. Но най-логично беше да помоли него. Откакто бяха тук, Йоста бе общувал най-много с родителите на Неа, а и Патрик знаеше, че възрастният му колега излъчва спокойствие и сигурност и може да се справи със ситуацията.

— Обади се и на свещеника — каза Патрик, след което погледна към Мелберг. — Бертил, гледай веднага да извикаш бащата на Неа, когато групата му се върне, за да не чуе новината от някого другиго.

— Няма да е лесно — каза Мелберг с гримаса.

По горната му устна бяха избили големи капки пот.

— Знам, слухът ще плъзне със скоростта на вятъра, но все пак опитай.

Мелберг кимна. Патрик остави колегите си и тръгна към гората. Все още не разбираше какво е станало. Най-напред претърсиха именно района, където Харалд бе открил Стела преди трийсет години. И въпреки това някак си я бяха пропуснали.

След десет минути забеляза тримата мъже, които стояха и го чакаха. Освен Харалд, в групата имаше двама по-млади мъже, един от които приличаше на чужденец. Патрик протегна ръка и ги поздрави. Никой от тях не можа да го погледне в очите.

— Къде е тя? — попита той.

— Под големия дънер ето там — отговори Харалд и посочи. — Затова не сме я видели първоначално. Под ствола се е образувала вдлъбнатина и някой я е напъхал там. Вижда се само ако се приближиш и побутнеш дънера.

Патрик кимна. Това обясняваше пропуска. Но се наруга, задето не бе наредил районът да се претърси по-обстойно.

— Знаеш, че тя се върна, нали? За пръв път откакто беше прогонена.

Нямаше нужда Патрик да пита за кого говори Харалд. Никой местен не би могъл да пропусне завръщането на Мари Вал, особено като се има предвид зрелищния му характер.

— Да, знам — каза той, без да уточнява какво би могло да означава това за разследването.

Но и на него му бе минала същата мисъл. Беше, меко казано, чудновато съвпадение, че още едно момиче от същото стопанство е било убито и намерено на същото място, на практика в мига, когато Мари се появи отново.

— Ще отцепя района, после техниците ни ще прегледат местопрестъплението.

Остави чантата, която носеше със себе си, и извади от нея две ролки синьо-бяла лента.

— Ние да се връщаме ли? — попита по-младият мъж, който се бе представил като Йоханес.

— Не, искам да останете тук и по възможност да не мърдате много. Техниците ще искат да изследват дрехите и обувките ви, понеже сте били на местопрестъплението.

Мъжът с чуждестранния вид ги гледаше въпросително. Харалд се обърна към него и каза на грубоват, но ясен английски:

— We stay here[15]. Окей, Карим?

— Окей — кимна мъжът и Патрик разбра, че това е един от доброволците, дошли от бежанския център заедно с Ролф.

Замълчаха за миг. Контрастът между причината да се намират тук и идилията, която цареше наоколо, беше твърде силен. Веселото чуруликане на птичките продължаваше, сякаш нищо не се бе случило. Сякаш на няколко метра от тях не лежеше мъртво четиригодишно момиче. Шумоленето от короните на дърветата акомпанираше песните на птиците. Гората беше сърцераздирателно красива, със слънчевите лъчи, които проникваха между клоните като лазери.

Патрик забеляза голямо струпване на пачи крак съвсем близо до тях. При нормални обстоятелства това би накарало сърцето му да направи салто от вълнение. Сега обаче изобщо не му бе до бране на гъби.

Единственото, което можеше да направи за момичето, беше да си свърши работата възможно най-добре. Започна да размотава лентата, като избягваше да гледа към падналия дънер.

Ева стоеше до мивката и плакнеше каната за кафе. Вече не знаеше колко кани е сварила през нощта. Леко прокашляне зад гърба й я накара да се обърне. Ева видя погледа на Йоста, вдървената му стойка, и каната се изплъзна от ръцете й. Веднага след шума от счупено стъкло, тя чу писък, който прозвуча толкова близо и все пак толкова далеч.

Писък, който даваше израз на бездънна мъка и загуба.

Писък, който идваше от нея самата.

Ева се отпусна в ръцете на Йоста и прегръдката му беше единственото, което й попречи да се разпадне. Не й достигаше въздух и Йоста погали косата й. Искаше й се Неа да беше тук, да тичаше засмяна в краката й. Искаше й се никога да не я бе раждала, да не бе създавала дете само за да й бъде отнето.

Сега всичко бе изгубено. Целият й свят бе умрял заедно с Неа.

— Обадих се на свещеника — каза Йоста и я поведе към един от кухненските столове.

Сигурно вижда, че съм съсипана, помисли си Ева, щом се отнася толкова внимателно.

— Защо си го направил? — попита тя и въпросът й беше искрен.

Какво би могъл да направи за нея свещеникът? Не беше вярваща. А и едно дете трябваше да бъде при родителите си, не при някакъв бог на небето. Кои думи на свещеника биха могли да дадат каквато и да е утеха на нея и Петер?

— Петер? — каза тя със сух и напукан глас.

Дори тази част от живота й бе умряла с Неа.

— Търсим го. Скоро ще е тук.

— Не — каза тя и поклати глава. — Недейте. Не му казвайте нищо.

Нека остане в гората, помисли си тя. Нека продължи да се надява. В момента само той беше жив. Тя самата бе умряла с Неа.

— Той трябва да научи, Ева — каза Йоста и отново я прегърна. — Неизбежно е.

Ева кимна, заровила лице в гърдите на Йоста. Естествено, че Петер не може да продължи да броди в гората като някакъв горски дух. Трябваше да му съобщят, макар че това щеше да убие и него.

Измъкна се от прегръдката на Йоста и облегна глава на масата. Усети дървото под кожата си. Беше будувала цяло денонощие, надеждата и страхът я бяха държали на крака. Сега искаше просто да проспи всичко. Да го остави да се превърне в сън. Тялото й се отпусна, дървеният плот на масата й се стори мек като възглавница и тя започна да се унася. Топла ръка я погали нежно по гърба. Топлината се разля из тялото й.

Чу някой да минава през входната врата. Не искаше да отвори очи. Не искаше да вдигне глава. Не искаше да види как Петер стои до нея. Но Йоста стисна рамото й и тя все пак го направи. Надигна се и улови погледа му, който беше също толкова съкрушен, колкото и нейния.