Времето е най-простото нещо

12.

Събуди се преди зазоряване, когато зачуруликаха първите птички. Насочи се към зеленчуковата градина в подножието на къщата. Откъсна три кочана царевица, изрови няколко картофа, изкорени едно месно растение и отбеляза с известно задоволство, че на него са израсли четири котлета.

Когато се върна сред памуковите храсти, претърси джобовете си, докато намери кибрита, който шерифът му бе позволил да запази — единствено него от всички предмети. Издърпа го и видя, че вътре са останали само три клечки.

Като ги гледаше мрачно, той си спомни за онзи паметен ден преди много години, когато се бе наложило да мине теста за бойскаут и да запали огън с една-единствена клечка. Дали майсторството му беше оцеляло досега, запита се той и се усмихна при спомена.

Намери един изгнил дънер и разрови сърцевината му, за да намери суха прахан. Събра изсъхнали клонки, довлече и по-едри дърва, като внимаваше да не са овлажнели. Огънят трябваше да вдигне възможно най-малко пушек. Имаше много причини, поради които не трябваше да издава присъствието си.

По пътя над него премина първата за деня кола, а някъде отдалеч се разнесе мученето на крава.

Огънят пламна от втората клечка и той внимателно добави първо по-дребни, а после по-големи клонки. Най-сетне дойде моментът, когато можеше да сложи и някои от по-едрите дърва. Пламъкът се издигна ярък и бездимен и Блейн седна край него, чакайки го да изтлее и да се превърне в жарава.

Слънцето още не се беше издигнало, но светлината на изток ставаше все по-ярка, а над земята се усещаше утринната свежест. Малко по-надолу поточето ромолеше из каменистото си корито. Блейн вдъхна дълбоко от утринния въздух и усети приятния му вкус.

Беше все още жив, в страна, в която имаше и други живи хора, и имаше храна, която да сложи в стомаха си. Но какво да прави по-нататък? Нямаше пари. Нямаше нищо, освен една клечка кибрит и дрехите, с които беше облечен. Имаше интелект, който щеше да го издава — интелект, който, както беше казала старата вещица, излизаше от него. Интелект, който щеше да е примамка за всички любопитни погледи, на които би се натъкнал.

Можеше да се крие през деня и да върви нощем. Щеше да е по-безопасно да върви нощем, когато всички останали са по домовете си. Можеше да краде храна от овощни и зеленчукови градини. Можеше да се запази жив и да изминава по няколко мили на нощ, но това щеше да е бавно придвижване.

Трябва, каза си той, да има някакъв друг начин.

Сложи още дърва в огъня, който продължаваше да гори ясно и без пушек. Отиде до потока, легна по корем и отпи от чуруликащата вода.

Беше ли сгрешил, запита се той, когато избяга от „Фишхуук“. Каквото и да го очакваше там, положението, в което се намираше сега, вероятно бе по-лошо. Сега той бе беглец, беглец от всички. Нямаше кому да се довери.

Продължи да лежи, втренчен в коритото на потока, загледан в камъчетата — загледан в едно от тях, червено камъче, което блестеше като шлифован рубин. Той го пое в ума си и видя от какво е направено, съзря структурата на кристалите му, разбра откъде е дошло и можа да проследи неговите „пътешествия“ през хилядолетията.

После го изхвърли от ума си и пое там друго камъче, едно ослепително парченце кварц…

В това имаше нещо нередно!

Това беше нещо, което никога преди не бе правил!

И въпреки това сега го правеше така, сякаш то бе някаква съвсем обикновена дейност и сякаш нямаше място за почуда.

Надигна се и коленичи до потока, а човешкият му разсъдък беше втрещен, но не изцяло уплашен. Той все още си беше самият той, без значение какво всъщност означаваше това.

Отново потърси извънземното и то не се показа. Не се разкри, но той знаеше, че то е там, в главата му. Беше там със своя вълшебен чувал с безсмислени спомени, странни способности, налудничави разсъждения и хаотично объркани стойности.

Той съзря в ума си една странна процесия от лилави геометрични фигури, които се клатушкаха през пустиня от чисто злато. Едно кървавочервено слънце висеше насред жълтозелено небе. Нищо друго. И в неуловимостта на този миг Блейн знаеше къде се намира това място, знаеше неговото значение и координатите на една фантастична космографска система, посредством които можеше да достигне дотам. После всичко изчезна — и фигурите, и знанията.

Изправи се бавно на крака и се върна при огъня, който през това време вече се бе превърнал в жарава. Намери една пръчка, разрови въглените, сложи сред тях необелените картофи и царевичните кочани и отново струпа отгоре жаравата. Откъсна зелен клон от една фиданка и го използва като шиш, за да опече един от котлетите.

Приклекнал до огъня, чиято топлина заливаше лицето и ръцете му, той почувства едно странно задоволство, което изглеждаше съвсем не на място — задоволството на човек, който бе свел нуждите си само до най-основното. А със задоволството се появи и една цялостна увереност, която пък съвсем не бе уместна. Струваше му се, че може да погледне напред и да види, че всичко ще е наред. Но това не беше предчувствие. Имаше хора, които имаха или поне изглеждаше, че имат такава способност, но Блейн не беше от тях. Той по-скоро можеше да почувства, че всичко ще бъде наред — без специфични подробности, без никаква представа за формата или посоката на бъдещето. Само една увереност, нещо сходно с обикновеното, старомодно предчувствие. Едно усещане за бъдещето — но нищо повече.

Котлетът цвърчеше, той усети миризмата на печените картофи и се усмихна при мисълта, че за закуска има котлет и печени картофи. Това все пак беше чудесно. В момента всичко беше наред.

Спомни си Далтън, отпуснал се на стола, със захапаната пура и рошавата коса, разгневен от зеленчуковото месо и месните растения. Определяше ги като едно от последните престъпления на „Фишхуук“ срещу бизнеса. Блейн се опита да си припомни от коя планета и слънчева система бе дошло месното растение. Името, поне така му се стори, беше в ума му, но не можеше да го изкаже.

Месното растение, помисли си той, пък и още колко други неща. Какъв ли би бил общият сбор, ако се сумираха всички придобивки на „Фишхуук“?

Това бяха на първо място лекарствата — цяла нова епопея на фармацията, донесена от звездите, за да облекчи и изцери болестите на човека.

В резултат на това всички човешки епидемии, всички стари убийци на човешкия организъм бяха хванати в клетка. След едно или най-много две поколения самата идея за болест щеше да бъде изтрита от човешкото съзнание. Тогава човешката раса щеше да се развие духовно и физически здрава.

Освен това се появиха много нови тъкани, метали и храни. Нови архитектурни идеи и материали; нови парфюми, непознати литератури, извънземни принципи в изкуството. Появи се и „дименсиното“ — начин за забавление, който измести всички стандартни човешки забавления — кината, радиото и телевизията.

В дименсиното човек не само вижда и чува, той участва. Става част от представената ситуация. Отъждествява се с един от героите — или с повече от един — и изживява действието и емоциите. За известно време престава да е себе си; става личност по свой избор в постановката, създадена от дименсиното.

Почти всеки дом имаше свое дименсино — стая, съоръжена с апарата, улавящ странните, извънземни импулси, които превръщат човека в някой друг — измъкват го от ежедневието, от монотонния ритъм на обикновения живот и го изпращат в дивашко приключение или на загадъчна мисия или пък го запокитват на екзотични места и във фантастични ситуации.

И всичко това — лекарствата, храните, тъканите, дименсиното — бяха монопол на „Фишхуук“.

И чрез всичко това, мислеше си Блейн, „Фишхуук“ бе спечелила омразата на хората. Омраза, породена от неразбирането, от това, че хората стояха и гледаха отвън. Породена, колкото и парадоксално да звучи, дори от това, че „Фишхуук“ помагаше на хората, тъй както никоя друга институция в историята на човешката раса.

Котлетът бе готов и Блейн подпря импровизирания шиш на един храст, докато ровеше из въглените, за да извади картофите и царевицата.

Седна край огъня и започна да се храни, докато слънцето изгряваше, а ветрецът отслабваше — сякаш светът задържаше дъха си пред прага на новия ден. Първите слънчеви лъчи проникнаха през плетеницата от храсталаци и превърнаха някои от листата в златни монети. Ромоленето на потока позаглъхна с появата на дневните шумове — мученето на добитъка на хълма, бръмченето на минаващите по пътя коли, далечното бучене на самолет, летящ високо в небето.

На пътя, долу край моста, спря камион със закрита каросерия. Шофьорът излезе, повдигна капака и пропълзя наполовина под него. После се измъкна и се върна в кабината. Порови в нея, докато не намери това, което търсеше, и пак излезе навън. Постави един комплект инструменти на калника, отвори го и дрънченето на инструментите при отварянето се разнесе ясно по хълма.

Беше много стар камион — с газов двигател и с колела. Имаше обаче и известни турбоподобрения. Не бяха останали много подобни превозни средства — освен може би в гробището за стари автомобили.

Независим извозчик, каза си Блейн. Живеещ както може, борещ се с големите линии за превоз чрез по-ниски такси. Сигурно поддържаше разходите си на най-ниско ниво по всеки възможен начин.

Оригиналната боя на камиона бе избледняла и олющена на места, но върху нея имаше нарисувани на места сложни шестоъгълни знаци в ярък, свеж цвят. Без съмнение те гарантираха защита от злото на света.

Камионът, забеляза Блейн, беше регистриран в Илинойс.

Шофьорът разстла инструментите, после отново пропълзя под капака. Звук от чукане и скърцане на упорити, ръждясали болтове се понесе над хълма.

Блейн привърши закуската си. Останаха два котлета и два картофа, а въглените вече почерняваха. Той ги разбърка и прибави още дърва, после набучи двата котлета на шиша и внимателно ги изпече.

Чукането и скърцането под капака продължаваха. Няколко пъти мъжът изпълзяваше, отдъхваше си и после отново се залавяше за работа.

Когато котлетите бяха готови, Блейн сложи двата картофа в джоба си и закрачи надолу по хълма, носейки шиша с месото както се носи бойно знаме.

При звука от стъпките по пътя шофьорът се подаде и се извърна към него.

— Добро утро — каза Блейн с най-радостния глас, който успя да докара. — Видях ви тук, докато закусвах.

Шофьорът го изгледа доста подозрително.

— Остана ми малко храна — продължи Блейн — и я сготвих за вас. Макар че може би вече сте яли.

— Не, не съм — отвърна шофьорът с нарастващ интерес. — Смятах да хапна в града, който отминах, но всичко беше затворено.

— Добре тогава — каза Блейн и му подаде шиша с набучените на него два котлета.

Мъжът пое пръчката и я задържа така, сякаш можеше да го ухапе. Блейн бръкна в джоба си и извади двата картофа.

— Имаше и малко царевица — каза той, — но аз я изядох. Бяха само три кочана.

— Искате да кажете, че ми давате това?

— Разбира се — отвърна Блейн. — Въпреки че ако имате желание, може и да го хвърлите в лицето ми.

Мъжът неспокойно се усмихна и заяви:

— Със сигурност ще ми послужи. Следващият град е на 30 мили, а с това — той посочи камиона — не знам кога ще се добера дотам.

— Няма никаква сол — каза Блейн, — но и без нея не е чак толкова зле.

— Е — отвърна мъжът, — след като сте толкова любезен…

— Седнете и се нахранете. Какво му е на двигателя?

— Не съм сигурен. Може би нещо с карбуратора.

Блейн свали якето си и го сгъна. Постави го внимателно на калника и нави ръкавите си.

Мъжът седна на един крайпътен камък и започна да се храни.

Блейн взе гаечен ключ и стъпи на калника.

— Кажете — обади се мъжът — откъде взехте всичко това?

— Горе на хълма — отговори Блейн. — Фермерът има много.

— Значи сте го откраднали, така ли?

— Е, а вие какво бихте направили, ако са ви изхвърлили от работа, нямате пари и се опитвате да се върнете вкъщи?

— И къде е това „вкъщи“?

— В Южна Дакота.

Мъжът отхапа голямо парче месо, устата му се изпълни и той не можа да продължи разговора.

Блейн се вмъкна под капака и видя, че шофьорът не е отвил само един болт от окачването на карбуратора. Завъртя го с ключа и болтът изкрещя в металически протест.

— Проклетията е ръждясала здравата — каза шофьорът, като гледаше Блейн.

Блейн най-после освободи болта и измъкна карбуратора. Направи няколко стъпки с него и седна край хранещия се човек.

— Съвсем се е разпаднал — продължи шофьорът. — Почти няма как да се оправи. Имах неприятности по целия път. Разписанието ми отиде по дяволите.

Блейн откри един по-малък ключ, който пасваше на винтовете по карбуратора и започна да се бори с ръждата.

— Опитах се да карам през нощта — каза мъжът, — но тая работа не е за мен. Не и след оня път. Прекалено е рисковано!

— Срещнахте ли нещо?

— Ако не бяха тия знаци, които съм нарисувал по камиона, щях да съм си отишъл. Имам и пушка, но тя не ми свърши работа. Не мога да карам и да стрелям едновременно.

— Вероятно нямаше да ви свърши работа, дори и да можехте.

— Казвам ви, мистър — настоя шофьорът, — подготвил съм се за тях. Имам пълен джоб патрони, заредени със сребърен барут.

— Не е ли скъпо?

— Разбира се. Но човек трябва да е готов.

— Да-а-а — съгласи се Блейн. — Предполагам, че трябва.

— Става все по-лошо — заяви мъжът. — С всяка изминала година става все по-лошо. Сега и тоя проповедник на север…

— Чух, че имало много проповедници.

— Да, много са. Но те само говорят. А този е готов да започне и да действа.

— Готово — каза Блейн, като отви и последния винт. Отвори карбуратора и погледна вътре. После добави:

— Ето я повредата.

Шофьорът се наведе и погледна към мястото, което сочеше Блейн.

— Проклет да съм, ако не е това — съгласи се той.

— Ще го оправя и ще го поставя пак на място за петнадесет минути. Имате ли масло — да смажем малко тези винтове?

Шофьорът се изправи и изтри ръце отстрани на панталона си.

— Сега ще погледна.

Отиде към камиона, после се върна и протегна ръка:

— Казвам се Бък, Бък Райли.

— Блейн. Наричайте ме Шеп. Стиснаха си ръцете.

Райли нерешително пристъпваше от крак на крак.

— Каза, че си тръгнал към Дакота. Блейн кимна.

— Почти откачам — каза Райли. — Някой трябва да ми помогне.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

— Би ли карал нощем?

— Разбира се, по дяволите.

— Ти ще караш, а аз ще държа пушката готова.

— Ще трябва и да поспиш.

— Ще уредим това. Но тоя фургон трябва постоянно да е в движение. Загубил съм твърде много време, за да си гледам удобствата.

— Към Южна Дакота ли отиваш? Райли кимна и попита:

— Ще дойдеш ли с мен?

— С удоволствие — отвърна Блейн. — При всички положения е по-добре от ходенето пеша.

— Ще изкараш и малко пари. Не много, но все пак…

— Забрави за парите. Достатъчно ми е, че ще се возя.