Времето е най-простото нещо

18.

Блейн лежеше по гръб на леглото и се взираше в тавана. Лек ветрец нахлуваше през прозореца, а по стената играеха непостоянните сенки на листата от едно дърво навън. Трябва да е упорито дърво, помисли си Блейн, едно от последните, които все още не бяха загубили листата си, въпреки че беше краят на октомври.

Той се заслуша в глухите шумове, които идваха от смълчаните коридори. Острата антисептична миризма все още тегнеше във въздуха.

Трябваше да се измъкне оттук, мислеше си той. Трябваше да продължи пътя си. Но накъде? Към Пиер, разбира се — към Пиер и Хариет, ако Хариет беше там. Но самият Пиер беше улица без изход. Доколкото Блейн знаеше, това беше безцелно. Доколкото можеше да знае, това беше само едно място, към което да бяга.

Защото той все още бягаше — в сляпо и отчаяно усилие. Той бягаше от онзи момент, когато се бе върнал от звездната си мисия. А най-лошото беше, че бягаше без цел, бягаше само за да бъде в безопасност, за да се спаси.

Чувстваше много болезнено липсата на цел. Тя го караше да се чувства празен човек. Превръщаше го в частица, носена от вятъра, която нямаше своя собствена воля.

Той лежеше и оставяше болката да прониква в него — както и горчивината и съмнението — съмнението дали беше разумно да бяга от „Фишхуук“, дали това беше най-правилното решение.

После си спомни Фреди Бейтс — неговата изкуствена усмивка, блясъка в очите му и пистолета в джоба му. И разбра, че не можеше да има съмнение. Това беше най-правилното решение.

Но все някъде трябваше да съществува нещо, на което да се опре, нещо, за което може да се хване, някаква искрица надежда или обещание, за което да се залови. Не можеше вечно да се носи без никаква цел. Трябваше да дойде време, когато да може да спре бягството си и да отпусне крака.

На съседното легло Райли ту пъшкаше, хриптеше и гъргореше, ту замлъкваше.

Нямаше смисъл да стои тук, както искаше докторът, каза си Блейн. Докторът не можеше да открие нищо, а и Блейн не можеше да му каже нищо. В оставането му нямаше полза за никой от двамата.

Той отново стана от леглото и се насочи към това, което приличаше на гардероб.

Отвори вратата му, видя, че наистина е гардероб, и забеляза собствените си дрехи в него. Бельо не се виждаше, но панталоните и ризата му висяха на една закачалка. Под тях бяха оставени обувките му. Якето бе паднало до закачалката и лежеше в измачкана купчина на пода.

Блейн съблече болничния халат и се протегна за панталоните. Обу ги и ги пристегна здраво на кръста си.

Тъкмо щеше да облече и ризата си, когато тишината го сепна — мирната, спокойна тишина на есенния следобед. Спокойствието на жълтите листа, улегналостта на омарата, паднала над далечните хълмове, и разкошното богатство на сезона.

Но в тишината имаше нещо нередно.

Трябваше да се чуват пъшкането и хриптенето на мъжа от съседното легло.

Със свити рамене, сякаш отбиваше удар, Блейн зачака тези звуци, но звуци нямаше.

Той се завъртя и пристъпи към леглото, после се спря. Сиря, понеже нямаше смисъл да се приближава повече. Увитото тяло на Райли лежеше тихо и неподвижно, а диханието на устните му бе замръзнало завинаги.

— Докторе! Докторе! — извика Блейн и се втурна към вратата, макар да разбра още докато викаше, че се държи глупаво и че действията му са безполезни.

Стигна до вратата и спря. Опря ръце в касата и се наведе напред, подавайки глава в коридора.

По него се задаваше докторът. Беше забързал крачка, но не тичаше.

— Докторе — прошепна Блейн. Докторът стигна до вратата. Протегна ръка и бутна Блейн обратно в стаята. После се насочи към леглото.

Наведе се, постави стетоскопа си върху мумията и се отдръпна.

Погледна строго към Блейн и го попита:

— Къде сте тръгнал?

— Той е мъртъв. Дишането му спря и мина много време…

— Да, мъртъв е. За него въобще нямаше надежда. Даже гобатианът не можа да му помогне.

— Гобатиан? Значи това сте използвали? И затова е целият омотан?

— Той беше потрошен — каза докторът. — Като хвърлена на пода играчка, върху която после някой е скочил. Той беше…

Изведнъж лекарят спря и се втренчи в Блейн. Паузата беше дълга и тягостна. После онзи запита:

— Какво знаете за гобатиана?

— Чувал съм за него — отвърна Блейн. И наистина бе чувал, каза сам на себе си.

— Извънземно лекарство — каза докторът. — Използвано от раса насекоми. Войнствена раса насекоми. То прави чудеса. Може да възстанови смазано и изпочупено тяло. Може да лекува кости и органи. Може да създава нова тъкан.

Той погледна надолу към увития мъртвец, после отново към Блейн.

— Чели ли сте литература по въпроса?

— Само някаква реклама — излъга Блейн. — В някакво списание.

И отново можа да види кипящата лудост на онази покрита с джунгли планета, където се бе натъкнал на това лекарство, използвано от насекомите — макар че, в интерес на истината, те не бяха точно насекоми и това, което използваха, не беше точно лекарство.

Помисли си, че всъщност не е необходимо да се хваща за думата. Терминологията, винаги трудна, бе станала направо невъзможна с излизането към звездите. Използваха се само приблизителни определения, които после си оставаха завинаги. И това беше най-добрият начин.

— Ще ви преместим в друга стая — каза докторът.

— Няма нужда — отвърна Блейн. — Точно си тръгвах.

— Не можете да си тръгнете — отсече докторът. — Няма да го позволя. Не мога да поема отговорност за вас. На вас ви има нещо — нещо много лошо. И няма кой да се грижи за здравето ви — нито приятели, нито други хора.

— Ще се справя. Досега винаги съм се справял.

Докторът го доближи.

— Имам чувството, че не ми казвате истината — поне не цялата истина.

Блейн се дръпна от него. Посегна към гардероба, взе ризата си и я облече. Напъха крака в обувките, вдигна якето и затвори вратата на гардероба. След това се обърна.

— Сега — каза той — просто се мръднете встрани, ако обичате. Аз си тръгвам.

Някой се приближаваше по коридора. Може би, помисли си Блейн, това е човекът с храната, която докторът беше обещал. Може би трябваше да я изчака, тъй като се нуждаеше от нея.

Но по коридора идваше повече от един човек — чуваха се стъпките поне на двама. Може би някой, който бе чул виковете му, идваше към стаята да види дали не е необходима помощ.

— Бих желал да промените решението си — каза му докторът. — Освен че се нуждаете от помощ, съществуват и някои формалности…

Блейн не чу нищо повече, защото идващите бяха стигнали до вратата и стояха пред нея, оглеждайки стаята.

Хариет Куимби заговори с невероятно хладнокръвие:

— Шеп, как се озова тук? Търсихме те навсякъде.

А телепатичната връзка го удари като камшик:

Давай! Бързо! Казвай какво е станало!

Само ме изискай, това е всичко (ядосана жена, която безцеремонно повлича след себе си блудния син). Ако направиш това, те ще ме пуснат. Намерили са ме лежащ гол под някаква върба…

(Пияница, който някак се е вмъкнал в контейнера за отпадъци и не е успял да се измъкне, с килната над едното ухо шапка, с ярък и светнал нос като неонова реклама, с разместен поглед, показващ умерена изненада.)

Не, не това, замоли се Блейн. Просто проснат под дървото, мъртъв за целия свят. Той мисли, че ми има нещо…

Има ти…

Но не това, което той…

Заговори и Годфри Стоун, меко, приятелски, с полуоблекчена-полузагрижена усмивка:

— Значи пак старите неприятности. Твърде много алкохол, предполагам. Знаеш, че докторът ти каза…

— Ами! — запротестира Блейн. — По дяволите, само едно-две сръбвания. Не чак толкова, че…

— Леля Една е бясна — каза Хариет. — Представяше си какво ли не. Знаеш как й работи фантазията. Беше убедена, че си изчезнал завинаги.

Годфри! Годфри! Бога ми, три години…

Успокой се, Шеп. Не му е сега времето. Нека първо те измъкнем оттук.

Доктор Уетмор попита:

— Вие познавате ли този човек? Роднина ли ви е?

— Не — отвърна Стоун. — Просто сме приятели. Леля му Една…

— Е, добре, да тръгваме — обади се Блейн. Стоун погледна въпросително към лекаря и Уетмор кимна.

— Спрете на регистратурата — каза той — и му вземете пропуска. Аз ще им се обадя. Там ще поискат имената ви.

— Никакъв проблем — отговори Стоун. — И, много ви благодаря.

— О, моля ви, няма за какво.

Блейн спря при вратата и се обърна към доктора:

— Съжалявам. Не казах истината. Но се срамувам от нея.

— Всеки — отвърна докторът — има моменти, от които се срамува. Не сте единствен.

— Довиждане, докторе.

— Довиждане. И се пазете.

Тримата — Блейн, Стоун и Хариет — тръгнаха по коридора един до друг.

Кой беше в другото легло? — попита Стоун. Един човек на име Райли.

Райли!

Шофьор на камион.

Райли! Той беше човекът, когото търсехме. И случайно попаднахме на теб.

Стоун спря и почти се завъртя да тръгне обратно.

Няма смисъл — каза Блейн. — Той е мъртъв.

А камионът му?

Разбил се е. Изскочил е от пътя.

— О, Годфри — извика Хариет.

Той поклати глава към нея и й каза:

— Няма смисъл. Няма никакъв смисъл.

Хей, какво става!

Ще ти разкажем всичко. Но първо нека се махнем оттук.

Стоун го хвана за лакътя и го поведе напред.

Само един въпрос. Как Ламбърт Фин е замесен във всичко това?

— Ламбърт Фин — каза Стоун гласно — днес е най-опасният човек на света.