Времето е най-простото нещо

7.

Тълпата се беше събрала от другата страна на улицата, срещу ресторанта. Хората се блъскаха около колата на Хариет, наблюдаваха внимателно, но пазеха мъртвешко мълчание. Заплашителна, но не шумна тълпа. Гневна, може би само леко неспокойна, а може би вече на крачка от ужаса. Хората бяха разгневени най-вероятно просто защото се страхуваха.

Блейн опря гръб на стената на ресторанта, където само преди няколко минути бяха закусили. По време на закуската не бе имало нищо нередно. Всичко беше наред. Никой не бе казал нищо. Никой не ги беше наблюдавал. Всичко бе съвсем обикновено и нормално.

— Как ли са разбрали? — попита Блейн.

— Нямам представа — отвърна Хариет.

— Свалили са знака.

— Или пък той сам е паднал. Може би никога не са виждали нещо подобно. Има такива, които не са. Необходима е доста смелост, за да закачиш отново един знак.

— Тези момчета ми изглеждат достатъчно смели.

— Може би не чакат нас.

— Може би — каза той.

Но всъщност нямаше никой друг, нищо друго, заради което да се съберат.

Слушай внимателно, Шеп. Ако нещо се случи, ако се разделим, отиди в Южна Дакота. Градът Пиер в Южна Дакота (карта на САЩ с Пиер, отбелязан със звездичка, името на града, изписано с големи червени букви, и един оцветен в лилаво път, който водеше от малкото гранично градче, в което сега се намираха, до споменатия град на брега на широката Мисури).

Зная мястото, каза Блейн.

Питай за мен в този ресторант (каменната фасада на сграда с големи прозорци с орнаменти, обковано със сребро седло, провесено на един от прозорците, величествен чифт рога на лос, окачен над вратата). Намира се на върха на хълма, над реката. Почти всички ме познават. Ще могат да ти кажат къде съм.

Няма да се разделяме.

Но ако случайно се разделим, спомни си това, което ти казах.

Разбира се, отговори Блейн. Ти ме спаси, измъкна ме. Винаги ще ти имам доверие.

Тълпата постепенно започваше да се мести. Всъщност не се движеше, а просто неспокойно се размърдваше. От нея се надигна и нещо като недоволство — приглушено, ръмжащо мърморене без каквито и да е думи.

Една старица си проби път през тълпата и се затътри по улицата. Изглеждаше като много древно същество. Главата, ръцете и мръсните й боси крака бяха плетеница, от бръчки. Косата й беше мръснобяла и падаше на редки кичури по главата й.

Тя вдигна хилава ръка, от която като скъсана торба висяха отпуснати мускулчета, и посочи с крив, кокалест, треперещ показалец точно към Блейн.

— Това е той — изпищя тя. — Това е човекът, когото забелязах. В него има нещо подозрително. Не можеш да проникнеш в ума му. Той е като осветено огледало. Той…

Останалите й думи бяха погълнати от надигащия се вой на тълпата, която започна да се движи напред — без да бърза, стъпка по стъпка — насочила се към двамата до стената със страх и без желание, но тласкана от по-силния от страха граждански дълг.

Блейн пъхна ръка в джоба си и пръстите му обвиха пистолета, който бе грабнал от кухнята на Шарлин. Но знаеше, че не това е начинът. Стрелбата само щеше да утежни положението му още повече. Извади ръката си и я остави да се отпусне небрежно.

Но имаше нещо нередно. Той стоеше съвсем сам, само със собствената си човешка същност. Розовото го нямаше, в ума му нищо не помръдваше. Той беше само човек и за момент се зачуди дали да се радва на този факт, или не. После усети как то надзърта от един ъгъл на мозъка му и го зачака, но нищо не се случи и любопитният сегмент от съществото пак изчезна от съзнанието му.

Ярост и омраза бяха изписани по лицата, които се носеха над масата от движещите се по улицата човешки тела. Това не беше скритото под покрова на нощта преследване на разбойническа шайка, а по-скоро дневното предпазливо дебнене на глутница вълци. А начело на пресата от хора, създадена на гребена на тази вълна от човешка омраза, вървеше съсухрената старица, която с пръста си бе насочила глутницата по следата.

— Стой спокойно, без да мърдаш — каза Блейн на Хариет. — Това е единственият ни шанс.

Той знаеше, че всеки момент положението можеше да достигне критичната си точка. Сбирщината щеше или да загуби ентусиазма си и да се разколебае, или някакъв незначителен инцидент, някое леко движение или казана дума щяха да я тласнат в яростна атака.

А ако това се случеше, той щеше да употреби пистолета си. Не че искаше да го използва, нито пък имаше това намерение — просто щеше да му остане само тази възможност.

Но за миг, в краткия интервал преди възможния взрив на насилие, градът спря като вкаменен — един сънлив малък град с разнебитени двуетажни сгради, чиито гледащи към напечената от слънцето улица фасади се нуждаеха поне от боядисване. Хилави дръвчета растяха на неравни интервали, а по прозорците на горните етажи се виждаха лица, взрели се с удивление към страховитото животинско сборище на улицата.

Сганта се приближи, обграждайки ги, все още предпазлива и няма. Мърморенето бе утихнало, цялата омраза бе скрита зад дивашките маски.

Нечий крак отчетливо тропна по земята, после отново и отново — неравният, настойчив звук на нечия отпусната походка.

Стъпките се приближиха и Блейн за секунда изви поглед, за да съзре в края на тълпата високата, ръбата, почти мъртвешка фигура на човек, който се поклащаше разсеяно, сякаш беше излязъл на сутрешна разходка. Мъжът стигна до Блейн, спря до него, после се обърна и застана с лице към тълпата. Не каза нищо. Просто стоеше там. Но тълпата спря и застина по средата на улицата в ужасяващо мълчание.

После някой се обади:

— Добро утро, шерифе.

Шерифът не помръдна и не проговори.

— Тези са паранормалници — продължи обадилият се.

— Кой ви каза? — попита шерифът.

— Старата Сара. Шерифът погледна старицата.

— Какво ще кажеш, Сара?

— Том е прав — пропищя старата Сара. — Тоя там, той има странен ум. Отблъсква те с него.

— А жената? — попита шерифът.

— Ами тя е с него, нали?

— Срамувам се от вас — каза шерифът, все едно че говореше на непослушни деца. — Мисля да ви окошаря. Всички вас.

— Но тези са паранормалници! — извика един стреснат глас. — Знаеш, че не допускаме паранормалници тук.

— Слушайте сега — нареди шерифът. — Всички вие се връщате на работа. Аз ще се погрижа за тези.

— И за двамата ли? — попита друг глас.

— Е, не знам — отвърна шерифът. — Дамата не е паранормална. Смятам просто да я изгоним от града. Това е достатъчно.

Той се обърна към Хариет.

— Вие с този човек ли сте?

— Да, и ще остана с него.

Не, каза й Блейн. (Знак за мълчание, пръст върху устните.)

Каза го бързо, надявайки се, че никой няма да го усети, защото в град като този дори и един телепат вероятно би си имал неприятности.

Но предупреждението все пак трябваше да бъде казано.

— Тая кола там ваша ли е? — попита шерифът.

Хариет стрелна питащ поглед към Блейн.

— Да, моя е.

— Добре, мис, слушайте тогава. Просто изприпкайте до нея и се махайте. Момчетата ще ви пуснат да минете.

— Но аз не възнамерявам…

— По-добре го послушай, Хариет — каза Блейн.

Тя се колебаеше.

— Хайде, върви — окуражи я той.

Тя бавно слезе от тротоара, после се обърна и каза на Блейн:

— Пак ще се видим.

След което хвърли пълен с презрение поглед към шерифа и обяви:

— Питекантроп!

Шерифът не обърна внимание. Никога не беше чувал тази дума.

— Хайде, мис, изчезвайте — каза той с почти вежлив глас.

Тълпата се отдръпна, за да я пропусне да мине, но забуча ядно. Тя стигна до колата и се обърна да махне на Блейн. После скочи на седалката, включи мотора, запали реактивните двигатели и остро изви колата на улицата. Тълпата побягна с писъци, хората се запрепъваха един върху друг в опитите си да се махнат от пътя на машината, заслепени от фучащия прахоляк, вдигнат от двигателите.

Шерифът наблюдаваше всичко това с непоклатимо спокойствие, докато колата се отдалечаваше с ръмжене надолу по улицата.

— Видя ли това, шерифе? — ревна една ядосана „жертва“. — Защо не я окошари?

— Заслужили сте си го — каза шерифът. — Вие започнахте всичко това. Бях се приготвил за един спокоен ден, а вие ме обезпокоихте.

Съвсем не изглеждаше обезпокоен. Протестиращата тълпа се буташе към тротоара, спорейки яростно.

Шерифът размаха ръце, като че пъдеше кокошки.

— Разкарайте се — каза той. — Повеселихте се достатъчно. Сега трябва да се хващам на работа. Ще закарам тоя приятел в пандиза.

После се обърна към Блейн.

— Тръгвайте с мен.

Те поеха надолу по улицата към сградата на съда.

— Трябваше да се усетите по-рано — каза шерифът. — Този град е забранен за паранормалници.

— Нямаше как да разбера. Нямаше никакъв знак — отвърна Блейн.

— Падна преди една-две години — обясни шерифът. — И на никой не му дойде наум да го изправи. Наистина трябва да сложим нов знак. Старият съвсем се е скапал. Едвам се четат буквите върху него. Пясъчните бури олющват боята.

— Какво възнамерявате да правите с мен?

— Нищо особено, струва ми се. Ще ви задържа за известно време, докато момчетата се поуспокоят. За ваша собствена безопасност. И когато вече няма риск, ще ви изведа оттук.

Шерифът млъкна за момент, като преценяваше обстановката.

— Не мога да ви пусна веднага. Тия приятелчета ще наблюдават много внимателно.

Стигнаха до съда и се изкачиха по стълбите. Шерифът отвори вратата и каза:

— Право напред.

Влязоха в кабинета на шерифа и той затвори вратата след себе си.

— Знаете ли — каза Блейн, — не смятам, че имате право да ме задържате. Какво ще стане, ако просто си тръгна?

— Нищо особено, струва ми се. Поне не веднага. Със сигурност няма да ви спра, макар да бих поспорил. Но няма да можете да напуснете града. Ще ви спипат за пет минути.

— Можех да си тръгна с колата. Шерифът поклати глава.

— Синко, познавам тези хора. Израснал съм сред тях и съм един от тях. Зная докъде мога да стигна в отношенията си с тях и кога трябва да престана. Можех да спася дамата, но не и двама ви. Виждал ли си някога тълпа в действие?

Блейн цъкна отрицателно.

— Картината никак не е приятна.

— А Сара? И тя е паранормална.

— Ще ти кажа, приятелю. Сара е от добро потекло. Попаднала е в лошо време, но родът й живее тук повече от век. Градът просто я търпи.

— А тя е полезна и като шпионин, а? Шерифът кимна и се изхили, като каза с прилив на местна гордост:

— Не са много нещата, които убягват на нашата Сара. Тя е постоянно заета да наблюдава странниците, които идват в града.

— Много ли паранормални сте заловили по този начин?

— Горе-долу. От време на време. Бих казал горе-долу голям брой.

Той се придвижи до бюрото и рече:

— Просто изпразни джобовете си тук. Законът го изисква. Ще ти измисля заповед за задържане.

Блейн зарови из джобовете си. Портфейл, кредитни карти, носна кърпа, връзка ключове, кибрит и най-накрая револвера.

Извади го доста енергично и го остави при останалите неща.

Шерифът го видя и попита:

— Имал си го през цялото време, а? Блейн кимна.

— И въобще не го използва?

— Бях прекалено уплашен, за да се сетя за него.

— Имаш ли разрешително?

— Той дори не е мой.

Шерифът тихичко подсвирна през зъби.

Вдигна револвера и го отвори. Проблесна медното сияние на куршумите.

Шерифът отвори едно чекмедже и го хвърли вътре.

— Сега — каза той, сякаш с облекчение — имам легален повод да те задържа.

Вдигна кибрита и го подаде на Блейн.

— Ще ти трябва за пушене. Блейн го прибра в джоба си.

— Мога да ти донеса цигари — каза шерифът.

— Няма нужда. Понякога паля, но не съм голям пушач.

Шерифът откачи връзка ключове от един пирон.

— Ела.

Блейн го последва в коридор, който водеше към редица клетки.

Шерифът отключи най-близката от другата страна на коридора.

— Всичките са на твое разположение. Пуснах последния снощи. Едно момче, което минало границата и се насвяткало. Въобразило си, че е силно колкото белите хора.

Блейн влезе в клетката. Шерифът трясна вратата и я заключи.

— Ако искаш нещо — каза той гостоприемно, — просто ме извикай и ми кажи. Ще ти го донеса.