Времето е най-простото нещо

31.

Бурята долетя внезапно. Нищо не я предвещаваше с изключение на постепенното посивяване на деня. По пладне бавно движещите се облаци затъмниха слънцето и до три часа небето бе покрито от хоризонт до хоризонт с пухкава сивота, която приличаше не толкова на облаци, колкото на появила се от самото небе пихтия.

Блейн седеше приведен, гребейки яростно, за да измине разстоянието по-бързо. Бяха минали години, откакто бе използвал гребло за последен път и откакто не се беше захващал с физическа работа. Ръцете му се стегнаха и изтръпнаха, раменете го боляха, а гръбнакът му сякаш бе хванат в стоманена лента, която се затягаше с всяко загребване. Дланите му се бяха превърнали в един огромен мехур.

Но той не забавяше темпото, защото всяка минута беше от значение. Знаеше, че когато стигне до Пиер, може да не успее веднага да открие групата паранормалници, които бяха работили със Стоун, а дори и да ги откриеше, те можеха да откажат да му помогнат. Можеха да поискат от него да потвърди самоличността си, да поискат да проверят историята му. Можеха с право да го заподозрат като шпионин на Фин. Ако Хариет бъдеше там, тя можеше да гарантира за него, макар че той не бе сигурен какво е положението й в групата и дали думата й се чува сред тях. Нито пък, че тя въобще щеше да е там.

Но това беше последният шанс. Това беше едничката останала му надежда и той не можеше да я изостави. Трябваше да стигне до Пиер, трябваше да открие групата и да ги накара да разберат критичността на положението.

Защото ако той се провалеше, обричаше на гибел Хамилтън и всички други градчета като Хамилтън по света. Това означаваше също и край за онези други паранормалници, които не живееха в подобни селища, а водеха предпазлив и рискован живот сред нормални съседи.

Не всички от тях, разбира се, щяха да умрат. Но всички или почти всички щяха да бъдат разпилени по вятъра, принудени да се крият в съвсем нови и непознати социални и икономически ъгълчета и цепнатини. Това щеше да означава, че паранормалниците ще загубят всички мълчаливи компромиси или несъвършени разбирателства, които бяха установили с нормалните си съседи. Щеше да означава, че ще е необходимо още едно поколение на бавно завръщане, на повторно болезнено и постепенно спечелване на всичко изгубено. Щяха да са необходими нови петдесет години, за да отмине бурята от ярост, за да се изчака израстването на ново, по-толерантно поколение.

И в тази обширна картина, простираща се напред в бъдещето, Блейн не можеше да съзре и най-малък знак за помощ, съчувствие или подкрепа. Защото „Фишхуук“ — единствената възможност за помощ — просто не би се загрижила за това. Беше успял да проумее поне това от ситуацията при срещата си с Кърби Ренд.

Тази мисъл остави нагарчащия вкус на пепел в ума му. Тя премахваше и последния комфорт, който му оставаше — споменът за дните му във „Фишхуук“. Той бе обичал „Фишхуук“, беше се съпротивлявал на бягството си оттам; беше съжалявал, че я е напуснал. По едно време дори се беше чудил дали не е трябвало да остане. Но сега знаеше, че дори е останал твърде дълго, че може би въобще не е трябвало да влиза във „Фишхуук“, защото неговото място беше тук — в горчивия свят на другите паранормалници. На тях, осъзна той, се крепеше надеждата за пълното и цялостно развитие на паранормалната кинетика.

Те бяха недоразуменията на света, изгнаниците. Различаваха се от нормалните хора — нормалност, наложена с течение на историята. И все пак точно тази разлика ги превръщаше в надежда за цялото човечество. Обикновените човешки същества — този вид човешки същества, които бяха довели развитието на расата до сегашния етап — вече не бяха достатъчни. Обикновените хора бяха изтласкали цивилизацията толкова напред, колкото имаха сили. Те бяха изпълнили своята задача, бяха довели обикновения човек до предела на възможното. Сега расата еволюираше. Сега се появяваха и развиваха нови способности — точно по начина, по който съществата на Земята бяха еволюирали нагоре и нагоре от онзи първи момент, в който бледата искрица живот се бе появила в кипящата химическа вана на новата и ненормална планета.

Нормалните хора ги наричаха извратени мозъци, магьосници, обитатели на мрака. И можеше ли някой да се противопостави на това? Всеки народ налага свои стандарти за всяка генерация и тези стандарти и норми се установяват не по някакво универсално правило, не по някакъв всеобщ критерий, а по това, което съответства на масовото мнение. Този избор безусловно съчетава в себе си всички предразсъдъци и предубеждения, цялото погрешно мислене и неуравновесена логика, към които е склонен човешкият интелект.

А той, самият той, как ли съответстваше на всичко това? Неговият мозък вероятно бе още по-извратен от повечето други. Той дори не беше изцяло човек.

Замисли се за Хамилтън и за Анита Андрюс и сърцето му проплака за тях. Но можеше ли да настоява пред някой град или пред някоя жена да го приемат за свой?

Наведе се над греблото, опитвайки се да забрави мислите, които го измъчваха, да забави неумолимия поход на въпросите, които терзаеха ума му.

Вятърът, който само преди час бе лек бриз, се промени от западен в северен и усили мощта си. Повърхността на реката се надипли от поривите му, а тук-там вълничките вече придобиваха пенливи бели гребени.

Небето се сниши, притискайки земята — едно мътно небе, простиращо се от хълм до хълм, образуващо покрив над реката и скриващо слънцето по такъв начин, че птиците неспокойно запърхаха сред върбите, озадачени от ранното настъпване на нощта.

Блейн си спомни стария свещеник, който, седнал в лодката си, душеше небето. „Времето се променя“, беше казал той. И наистина бе познал.

Но времето няма да ме спре, помисли си Блейн с ярост, докато неистово загребваше с веслото. Нищо не можеше да го спре — никаква сила на Земята. Нямаше да позволи да бъде спрян.

Почувства по лицето си първото мокро убождане на снега, а пред себе си видя, че реката чезнеше в гигантска сива пелена, която се спускаше надолу по течението към него. Можеше ясно да чуе съскането на снега при допира му с водата, а като фон — и гладния вой на вятъра, сякаш някакъв едър хищник тичаше по следа, виейки от страх, че може да не хване жертвата си.

Брегът беше на не повече от сто метра и Блейн знаеше, че трябва да стигне до него и да продължи пеша. Дори в отчаяната си нужда от скорост, дори в безумната си надпревара с времето той съзнаваше, че не може да продължи по реката.

Натисна по-яко с греблото, за да насочи кануто към брега, и в този миг вятърът удари с всичка сила, снегът се засили и панорамата пред Блейн се стесни до една зона с диаметър няколко фута. Имаше само сняг и бушуващи вълни, гонени от вятъра, които подхвърляха кануто в лудешки танц. Брегът изчезна заедно с хълмовете над него. Нямаше нищо друго, освен вода, вятър и сняг.

Кануто остро се наклони, въртейки се, и само за миг Блейн загуби всякакво чувство за ориентир. За секунда той се загуби в реката, без каквато и да е идея накъде може да е брегът. Вдигна греблото и го постави напреко на седалките, като се хвана здраво за лодката и се опита да я задържи, за да не се преобърне.

Вятърът беше станал по-остър и студен и прорязваше запотеното му тяло като леден нож. Снегът се трупаше по веждите му и струйки вода се стичаха по лицето му, докато снежинките падаха върху косата му и се топяха.

Кануто танцуваше лудо, надбягвайки се с вълните, и Блейн отчаяно се държеше за него, изгубен, без да знае какво да прави, надвит от този щурм, който с рев се бе спуснал над реката.

Изведнъж покрита със сняг върбова горичка се издигна от сивотата пред него на не повече от двадесетина фута. Кануто се носеше право към нея.

Блейн имаше време само да се подготви за удара, като се сви на седалката със сгънати крака и хванати за бордовете ръце.

Кануто се разби във върбите с пукане, заглушено и отнесено от вятъра. Лодката се блъсна, после се издигна, бавно се наклони и изсипа Блейн във водата.

Борейки се заслепен, кашляйки и плюейки, той успя да се изправи на мекото и хлъзгаво дъно, като се държеше здраво за върбите.

Видя, че кануто вече е неизползваемо. Един скрит дънер се бе забил в дъното му и бе разрязал дълга ивица в него. То се пълнеше с вода и бавно потъваше.

Пързаляйки се, падайки и ставайки, Блейн си проби път през гъсталака от върби до твърдата земя. И едва сега, когато излезе от водата, осъзна, че тя е била топла. Вятърът, който проникваше през мокрите му дрехи, приличаше на милион ледени иглички.

Той стоеше, трепереше и се взираше през извиващия се от бурята върбалак.

Знаеше, че трябва да намери защитено място и да запали огън, защото иначе нямаше да оцелее през нощта. Вдигна ръката си съвсем близо до лицето и видя, че часовникът показа едва четири часа.

Разполагаше може би с около час светлина и за това време трябваше да открие някакъв подслон от бурята и студа.

Провлече крака по брега и изведнъж се сети, че няма да може да запали огън. Нямаше кибрит, или поне мислеше, че няма. Дори и да намереше някъде из джобовете си, той щеше да е овлажнял и безполезен. Можеше все пак да успее да изсуши няколко клечки, затова спря и панически прерови всичките си джобове. Но кибрит нямаше.

Отново тръгна. Ако успееше да намери сух подслон, можеше да оцелее и без огън. Може би някаква дупка под корените на рухнало дърво или пък кухина, в която да се свие. Трябваше му сухо място, където да се скрие от вятъра и телесната му топлина да има възможност поне частично да изсуши дрехите му и да сгрее и него самия.

Нямаше дървета. Нямаше нищо друго освен безкрайни върбалаци, люшкащи се като луди от поривите на вятъра.

Той продължаваше да се движи бавно напред, като се пързаляше и падаше, спъваше се в незабележими клони, довлечени от прилива. От многото си падания се бе покрил с кал, дрехите му се бяха вледенили. И все пак се движеше. Трябваше да се движи. Трябваше да намери къде да се скрие. Ако останеше на едно място, ако спреше, щеше да умре от студ.

Препъна се отново, изправи се на колене и видя, че там, на брега, втъкнато сред върбите, се полюляваше едно наклонено кану, което се клатеше лудешки при срещата с влачените от бурята водни талази.

Кану!

Той избърса лице с калната си ръка, за да вижда по-ясно.

Това бе същото кану! Кануто, което беше изоставил, за да тръгне по брега.

Той отново се бе върнал при него!

Опита се да намери отговор на това с размътения си мозък, но имаше един единствен.

Беше попаднал в капан — на малък, покрит с върби остров!

Тук нямаше нищо освен върби. Нямаше истински дървета — рухнали, кухи или полезни по някакъв друг начин. Той нямаше кибрит, а даже и да имаше, нямаше гориво с изключение на довлечените от водата клони.

Панталоните му се бяха втвърдили от студа като дъски и пращяха, когато свиеше колена. Струваше му се, че с всяка изминала минута температурата пада — въпреки че нямаше как да го разбере, защото бе твърде измръзнал, за да прецени със сигурност.

Бавно се вдигна на крака и застана изправен с лице срещу режещия вятър, сред съскането на снега, прелитащ през върбите, разяреното ръмжене на разпенената река и настъпващия мрак. В главата му се появи и друг отговор — но на все още незададен въпрос.

Той не можеше да преживее нощта на острова, а нямаше как да го напусне. Доколкото си спомняше, островът можеше да е на около петдесетина метра от брега. Но какво значение имаше това? Шансът да успее да се скрие някъде на брега беше едно към десет.

Трябва да има някакъв начин, настояваше сам пред себе си той. Не можеше да умре на тая мизерна, жалка точица от истинския свят, на този малък, грозен остров. Не че животът му беше толкова ценен — дори не за него самия. Но той беше единственият човек, който можеше да стигне до Пиер, за да потърси помощ.

Това беше смешно. Той никога нямаше да стигне до Пиер. Нямаше да напусне този остров. В крайна сметка щеше да остане точно тук и беше много вероятно никога да не го открият.

Когато дойдеха пролетните наводнения, трупът му щеше да бъде отнесен надолу по реката заедно с всички други отломки, които течението щеше да подбере във вихъра си.

Обърна се и се отдалечи малко от брега. Намери едно място, където бе частично защитен от вятъра, и бавно седна, протягайки крака пред себе си. Вдигна яката на якето си, но това бе просто жест без никаква полза. Скръсти ръце на гърдите си, мушна пръсти в слабата топлинка под мишниците си и се взря право напред в призрачния здрач.

Знаеше, че греши. Когато човек попадне в подобна ситуация, трябва да продължи да се движи. Да кара кръвта да се движи във вените му, да се бори със съня, да удря и търка ръцете си, да тропа с крака, да се бори за живота си.

Но това беше безсмислено, помисли си той. Човек можеше да премине през всички лишения на борбата и все пак накрая да умре.

Трябваше да има друг, по-добър начин.

Един наистина умен човек би измислил нещо по-добро.

Проблемът, каза си той, опитвайки се да не мисли за сегашното си положение, в името на обективността, проблемът се състои в това да махне себе си — тялото си — от този остров и не само това, но и да попадне на защитено място.

Ала такова място нямаше.

И изведнъж се появи.

Имаше място, където можеше да отиде. Можеше да отиде в онази светлосиня стая, където живееше Розовото.

Но не! Това нямаше да е по-добро, защото той би отишъл там само мисловно и би оставил тялото си тук. И когато се върнеше, същото това тяло сигурно щеше да е вече негодно за употреба.

Щеше да е чудесно, ако можеше да вземе и тялото си там.

Но не можеше.

А дори да успееше, това може би щеше да е грешно и много рисковано.

Опита се да си спомни информацията за онази далечна планета, но тя му убягна. Той продължи да рови след нея, измъкна я от дълбоките гънки, в които я бе заровил и с ужас я прегледа.

Нямаше да живее и минутка, ако отидеше там с тялото си!

Атмосферата там беше чиста отрова за неговия вид живот.

Но съществуваха и други места. Стига само да можеше да отиде там цялостно — с ум и тяло.

Седеше свит, с гръб към вятъра и студа, и дори не ги усещаше.

Потърси Розовото в себе си, повика го, но отговор не последва.

Повика го отново и отново, но никой не отвърна. Проверяваше, търсеше, изследваше, но не откриваше нито знак от него. И разбра, сякаш някакъв глас бе заговорил и му бе казал, че няма смисъл да продължава да вика и да търси. Разбра, че няма да го намери. Вече никога нямаше да го намери, защото вече беше част от него. Двамата се бяха слели и вече нямаше отделно Розово същество и отделен човек, а само един странен съюз на двамата.

Да продължи да го търси означаваше да продължи да търси самия себе си.

Каквото и да направеше, той трябваше да го направи сам, с цялата сила на това, в което се беше превърнал.

В ума му имаше информация и идеи, имаше знания, възможности, както и някаква мръсотия, която беше Ламбърт Фин.

Той задълба в съзнанието си, зарови се сред полиците и рафтовете, в отделенията и кутиите, във все още неподредената огромна купчина боклуци, които безразборно бяха вложени в него от едно не по-малко безразборно същество.

Откри неща, които го стреснаха, други, които го отвратиха, трети, които представляваха отлични идеи, но които по никакъв начин не помагаха за разрешаването на настоящия проблем.

И през цялото време потайно като някой упорит зяпач умът на Ламбърт Фин (който може би никога нямаше да бъде усвоен, но щеше да си подскача из ъглите на съзнанието) не спираше да се изпречва на пътя.

Блейн го изблъскваше встрани, отстраняваше го от пътя си, пъхваше го някъде и продължаваше да търси, но мръсните мисли, схващания и идеи — мислите на Фин, откритата същност на яростния ужас от кошмара на Фин, идващ от някаква планета — продължаваха да се показват.

И докато за стотен път отхвърляше мръсотията, той долови някакво загатване за отговор на своите търсения. Започна да го разнищва, ровейки из цялата гадост и зло на онова ядро от обгръщащ ужас, което бе иззел от ума на Фин. Защото откри необходимото точно там — не в светлата зона, която бе наследил от Розовото, а в купчината боклук, която бе измъкнал от Фин.

То беше извънземно познание, едно тъмно, изплъзващо се познание и той знаеше, че произходът му е от онази планета, от която Фин се беше върнал у дома като маниак. И както го държеше в своите ментални ръце и наблюдаваше начина, по който то действа, — толкова просто и логично — Блейн долови поне една част от вината и страха, които бяха подтикнали Фин да сее омраза на Земята.

Защото чрез това познание звездите се откриваха, ставаха физически достъпни за всеки вид живот във вселената. А за неуравновесения мозък на Фин това означаваше само едно — че Земята също е открита. И по-точно — че е открита за планетата, която притежаваше това познание. Без да помисли как други раси могат да го използват, без да го приеме като инструмент, с който хората биха могли да спомогнат за собственото си благополучие, Фин го бе приел просто като мост между мястото, където го бе открил, и планетата, която наричаше свой роден дом. И се бе борил с всичките си сили да върне старата си родна планета към нейната предишна ограниченост, да прекъсне контакта й със звездите, да обезсили и задуши „Фишхуук“ чрез премахването на паранормалниците, които в бъдеще можеха да бъдат привлечени или поканени да работят за агенцията.

Защото Фин бе преценил, мислеше си Блейн, докато пред себе си виждаше пътя на Фин към тази преценка като отворена книга, че ако Земята остане непозната и малка и не привлича внимание, то вселената би минала край нея и тогава родната планета би била в безопасност.

Но независимо от всичко Блейн вече разполагаше в ума си с познанието как да пътува телом до звездите. Разполагаше и с начин, по който да спаси живота си.

Сега обаче трябваше да намери планета, където можеше да отиде, без да срещне там опасност. Трябваше му планета, която нямаше да го отрови, удави или смаже. Трябваше му място, където би оживял.

Потопи се отново в ума си и там, извлечени от купчините и прилежно подредени, стояха хиляди планети, които Розовото бе посетило някога.

Той затърси и намери стотици различни видове планети, но всяка една щеше да е смъртоносна за незащитено човешко същество. И ужасът растеше — ужас, че дори разполагайки с начин, той можеше да не открие безопасно място, където да отиде.

Воят на бурята нахлу в него, нарушавайки трескавата концентрация на неговото претърсване, и той разбра, че е измръзнал много повече, отколкото бе смятал. Опита се да раздвижи крака си и едва успя да го мръдне. Вятърът пищеше край ушите му и сякаш му се подиграваше, докато се носеше надолу по реката. А сред поривите на вихъра Блейн можеше да чуе сухия, пукащ звук от твърдите снежинки, които обстрелваха върбите като картечни откоси.

Умът му игнорира вятъра, студа и снега, воя и пукотевицата — и намери планетата, която беше търсил.

Провери информацията за нея два пъти и тя се оказа съвсем задоволителна. Запамети координатите. Засне картината в мозъка си. После бавно, стъпка по стъпка, приложи метода за този дълъг пространствен скок…

И слънцето вече бе топло.

Той лежеше по лице и под него имаше трева, както и мирис на пръст. Воят на бурята беше изчезнал, нямаше я и пукотевицата сред върбите.

Търкулна се по гръб и седна.

При гледката дъхът му направо секна.

Той беше в рая!