Времето е най-простото нещо

30.

Той седеше под самотно дърво, растящо на една по-малка могилка сред големите възвишения и се взираше отвъд реката. Ято диви патици се виеше в посока към долината — една черна линия в небето над източните хълмове.

Имало е дни, мислеше си той, когато през този сезон небето е потъмнявало от ятата, идващи от север и бързащи да изпреварят първите пориви на зимните бури. Но сега бяха останали малко птици. Голяма част бяха убити, друга част умираха от глад поради сушата, овладяла областите, където бяха свикнали да гнездят.

Преди време същата тази земя е гъмжала от бизони, а край почти всяко поточе са се срещали бобри. Сега бизоните бяха изчезнали, както и почти всички бобри.

Човекът бе премахнал и трите вида — и дивите патици, и бизоните, и бобрите. Както и много други.

Блейн седеше и разсъждаваше над човешката способност да премахва различните видове живи създания — понякога от страх или омраза, понякога просто от любов към победата. И именно това, той бе сигурен, щеше да се случи и с паранормалниците, ако се осъществеше планът на Фин. Там, в Хамилтън, щяха, разбира се, да направят всичко, което бе по силите им, но дали щеше да е достатъчно? Те разполагаха с тридесет и шест часа, през които трябваше да изградят гигантска мрежа за предаване на предупреждението. Можеха да намалят инцидентите, но щяха ли да успеят изцяло да ги предотвратят? Изглеждаше невъзможно.

Макар че най-малко той трябваше да се притеснява за това. Те го бяха отблъснали, бяха го прогонили. Неговите собствени хора, в град, който той бе почувствал като свой дом. И именно те го бяха прокудили.

Блейн се наведе и затегна каишките на раницата, в която Джаксън бе опаковал храната. Вдигна я и я постави близо до себе си заедно с манерката.

Далеч на юг можеше да види пушека от комините на Хамилтън и дори в гнева си, че бе отблъснат, му се стори, че отново почувства странното усещане за дом, с което се бе сблъскал, вървейки по улиците на града. По света сигурно имаше много подобни на това селище — гетата на днешния ден, където паранормалните хора живеят колкото е възможно по-спокойно и незабележимо. Те са тези, които се крият по ъглите на планетата, чакайки деня — ако въобще дойде такъв ден, — когато техните деца ще имат свободата да пътуват, да са равни на нормалните хора.

Той се зачуди колко ли способности и таланти лежаха погребани в тези селища — способности и таланти, които светът можеше да използва, но не го правеше поради нетърпимостта и омразата към по-различните хора. А те най-малко от всички заслужаваха да са мишени на подобни чувства.

И най-жалкото беше, че подобна омраза и нетърпимост можеше никога да не се появят, можеше никога да не съществуват, ако не съществуваха и хора като Фин — егоистите и фанатиците, твърдите и непреклонни пуритани; дребните души, нуждаещи се от сила, която да ги издигне над жалките им мащаби.

В обществото се съдържа много малко умереност. То е или за теб, или против теб. Средно положение няма.

Ето например, мислеше си Блейн, науката. Науката се бе провалила в осъществяването на мечтата за космоса и бе окачествена като негодна. И все пак някои учени все още работеха така, както бяха работили и преди — за доброто на цялото човечество. И докато човекът съществуваше, винаги щеше да има нужда от наука. Във „Фишхуук“ имаше цели групи учени, които се трудеха над откритията и проблемите, идващи от галактиките — а въпреки това науката бе нещо отминало и назадничаво във вижданията на масите.

Време бе да тръгва, каза си той. Нямаше смисъл да стои тук. Нямаше смисъл да размишлява. Трябваше да се движи, защото не му оставаше нищо друго. Беше донесъл предупреждението и това бе всичко, което му позволиха да направи мъжете от Хамилтън.

Щеше да отиде до Пиер и да попита за Хариет в кафенето със закачените над вратата еленови рога. Може би щеше да срещне някои от хората на Стоун, а те може би щяха да намерят местенце и за него.

Той се изправи и провеси раницата и манерката на едното си рамо. После се отдалечи от дървото.

Изведнъж чу зад себе си шумолене и докато се обръщаше, по гърба му полазиха мравки.

Момичето тъкмо се приземяваше, с крака над тревата, грациозна като птичка, красива като утро.

Блейн стоеше втренчен, пленен от красотата й, защото сега всъщност за пръв път я виждаше изцяло. Първия път я бе зърнал на бледата светлина на фаровете на камиона, а втория, миналата нощ, я бе видял за по-малко от минута в неясно осветената стая.

Краката и докоснаха земята и тя тръгна към него.

— Едва сега разбрах — каза Анита. — Мисля, че това е срамно. В края на краищата ти си дошъл да ни помогнеш…

— Всичко е наред — увери я Блейн. — Не отричам, че ми е болно, но мога да разбера защо постъпиха така.

— Толкова са се старали да запазят спокойствието ни. Опитали са се да ни осигурят мирен живот. Не могат да рискуват.

— Зная — отвърна Блейн. — Но аз съм виждал някои, които не могат да водят мирен живот.

— Ние, по-младите, сме голяма грижа за тях. Не би трябвало да празнуваме Халоуийн, но няма какво друго да правим. Трябва постоянно да си стоим вкъщи. А и не го правим често.

— Благодаря ти, че дойде онази нощ. Ако не те познавах, Хариет и аз щяхме да бъдем заловени с трупа на Стоун в стаята…

— Направихме, каквото можахме за него. Трябваше да бързаме и не можехме да спазваме всички ритуали. Но се събрахме всички. Погребахме го на хълма.

— Баща ти ми каза.

— Не можехме да оставим знак или да издигнем могила. Изкопахме чимовете и после ги поставихме на абсолютно същото място. Никой никога няма да разбере, че там е погребан човек. Но всички ние сме запаметили мястото в умовете си.

— Стоун и аз бяхме приятели преди години.

— Във „Фишхуук“?

Блейн кимна.

— Разкажете ми за „Фишхуук“, мистър Блейн.

— Казвам се Шеп.

— Тогава, Шеп, кажи ми.

— Това е обширно и просторно място (кулите на хълма, площадите и алеите, дърветата и гигантските постройки, магазините и ресторантите, хората…)

Шеп, защо не ни позволиха да дойдем?

Да дойдете къде?

Някои от нас им писаха и те изпратиха формуляри за приемане. Само формуляри и толкова. Но ние ги попълнихме и ги изпратихме. И повече не получихме отговор.

Има хиляди, които искат да дойдат във „Фишхуук“.

Но тогава защо не ни пуснат? Защо да не вземат всички желаещи? Резерватът „Фишхуук“, където всички уплашени хора могат да намерят покой.

Той не отговори. Затвори ума си за нея.

Шеп, Шеп, какво има? Нещо неправилно ли казах?

Слушай, Анита. „Фишхуук“ не ви иска. „Фишхуук“ не е това, което си мислиш. Промени се. Стана корпорация.

Но ние винаги…

ЗНАЯ, ЗНАЯ, ЗНАЯ. Тя е била обетованата земя. Крайното решение. Раят. Но всъщност въобще не е така. Превърнала се е в борса. Изчислява загуби и печалби. О, разбира се, ще помогне на света; ще даде напредък на човечеството. На теория, а дори и на практика, тази агенция е най-великото нещо, което някога се е случвало. Но в нея няма милост, няма съчувствие към останалите паранормални. И ако ние искаме тази обетована земя, ще трябва да си я създадем сами. Трябва да се борим сами, както в случая трябва да спрем Фин и неговия проект за Халоуийн.

Всъщност, дойдох да ти кажа точно това. Не става…

Телефонирането?…

Осъществихме само два разговора. Детройт и Чикаго. После опитахме Ню Йорк и операторът не можа да се свърже. Можеш ли да си представиш — да не се свържеш с Ню Йорк! Опитахме Денвър, но и там линията не беше в ред. После се уплашихме и спряхме…

Спряхте?! Не може да спирате!

Сега използваме хора с дълга телепатия. Имаме неколцина такива. Но е трудно да се осъществи контакт. Няма голяма полза от дългата телепатия, тъй че не е упражнявана достатъчно.

Блейн стоеше като зашеметен.

Да не могат да се свържат с Ню Йорк! Линията с Денвър да е повредена!

Невъзможно беше Фин да разполага с такъв пълен контрол.

Не е пълен контрол, каза му Анита. Само хора, разположени на стратегически постове. И сигурно има такива, които постоянно наблюдават градчета като нашето. Ние с месеци не провеждаме дори един извънградски разговор. И когато са се появили три за петнадесет минути, хората на Фин са разбрали, че има нещо нередно, и са ни изолирали.

Блейн смъкна раницата и манерката от рамото си и ги пусна на земята.

— Връщам се обратно — каза той.

— Това няма да помогне. Ти не можеш да направиш нещо повече от това, което правим в Момента.

— Разбира се, може и да си права. Но има един шанс — ако успея да стигна до Пиер навреме…

— Пиер беше мястото, където е живял Стоун, нали?

— Да. Ти знаеш ли за Стоун?

— Само съм чувала за него. Нещо като паранормален Робин Худ. Работел е за нас.

— Ако успея да се свържа с неговата организация, мисля, че ще мога…

— Жената също живее там, нали?

— Искаш да кажеш Хариет. Тя е тази, която може да ме свърже с групата на Стоун. Но може и да не е там. Не знам къде е.

— Ако изчакаш до вечерта, няколко души от нас могат да те отнесат с летене дотам. През деня е много опасно. Има прекалено много хора, дори и по тези места.

— Не може да е на повече от тридесет мили. Ще ги извървя.

— По реката ще е по-лесно. Можеш ли да караш кану?

— Карал съм преди години. Мисля, че все още си спомням как е.

— По-безопасно е — каза Анита. — По реката няма голямо движение. Братовчед ми има кану. Малко по-нагоре по реката. Ще те заведа дотам.