Времето е най-простото нещо

24.

Ренд беше просто едно тъмно петно, когато пристъпи напред и вдигна фенерчето от земята. Изви се, за да освети машината и в потока светлина се видяха малки прашинки, които танцуваха в центъра на нейната сянка.

— Да — каза Ренд. — Направи го превъзходно. Не зная как и защо, но ти най-вероятно си знаел.

Той изключи фенерчето и за миг те останаха мълчаливи в мрака, разреждан само от проникващата през прозорците лунна светлина.

После Ренд проговори:

— Предполагам знаеш, че „Фишхуук“ ти дължи благодарност за това.

— Престани — грубо отвърна Блейн. — Много добре знаеш, че не го направих заради „Фишхуук“.

— Въпреки това излиза, че поне в тази област интересите ни съвпадат. Не можехме да позволим тази машина да бъде тук. Нито да попадне в неподходящи ръце. Разбираш това, нали?

— Прекрасно.

Ренд въздъхна:

— Очаквах неприятности, а „Фишхуук“ по-малко от всичко желае неприятности. Особено когато не са на нейна територия.

— Не е имало никакви неприятности — каза Блейн, — които да обезпокоят „Фишхуук“.

— Радвам се да го чуя. А ти, Шеп? Как си?

— Не много зле, Кърби.

— Това е хубаво. Много хубаво. Кара ме да се чувствам добре. А сега, предполагам, трябва да се махаме оттук.

Кърби тръгна към счупения прозорец и спря до него, обръщайки се към Блейн.

— Първо ти, аз ще те следвам. И бих те помолил като приятел да не се опитваш да бягаш.

— Не се бой — сухо отвърна Блейн и бързо се покатери през прозореца.

Разбира се, можеше да побегне, но това щеше да е крайно глупаво, тъй като Ренд без съмнение имаше оръжие и щеше да си послужи с него по най-ефикасния начин, дори и на лунна светлина. Освен това при изстрели можеше Хариет да дотича на помощ, а тогава Ренд щеше да стане наистина враждебен. Иначе, каза си Блейн, почти молейки се за това, Хариет щеше да остане на скрито в горичката. Щеше да види какво става и да измисли някакъв изход.

Хариет беше единствената му надежда.

Той скокна от прозореца и отстъпи встрани, за да може и Ренд да се измъкне.

Ренд тупна на земята и се извърна към него прекалено бързо, като истински ловец, след което се успокои и се изхили.

— Това с машината беше ловък трик, Шеп. Много ефектен. Някой ден трябва да ми обясниш точно как го направи. Да свиеш звездна машина не е толкова проста работа.

Блейн преглътна удивлението си. Надяваше се лунната светлина да не е издала изражението на лицето му.

Ренд приятелски го хвана за лакътя.

— Колата е по-надолу — каза той. — Точно до пътя.

Те тръгнаха заедно през плетеницата от плевели. Земята изглеждаше различно — сега вече беше не мрачна и страховита, а някакво вълшебно място, изрисувано от лунната светлина. Вдясно от тях спеше градът — маса от тъмни къщи, които по-скоро приличаха на хълмове, с бледите очертания на голи дървета, наредени като стари бояджийски четки, щръкнали в небето на изток. На север и на запад се простираше сребърната прерия, равна, безлюдна и необятна.

А точно до пътя се намираше върбовата горичка.

Блейн хвърли един бърз поглед натам и видя само дърветата. Не се виждаше светлина, отразена от метал. Направи още една-две крачки, погледна отново и този път се убеди, че не греши. Във върбалака нямаше никаква кола. Хариет беше изчезнала.

Умно момиче, помисли си той. Тя беше доста схватлива. Вероятно се бе махнала още когато Ренд се е показал. Сигурно бе разбрала, че единственият начин да бъде полезна е засега да изчезне и да изчака по-подходящ момент.

— Предполагам — каза Ренд, — че не си отседнал никъде.

— Да.

— Опасен град — продължи Ренд. — Те вземат насериозно тия истории с вещици и върколаци. Ченгетата ме спряха два пъти. Предупредиха ме да се скрия. Строго ми обясниха, че е за мое собствено добро.

— Всички са много възбудени — каза Блейн. — Ламбърт Фин е тук.

— О, да, нашият стар приятел.

— Не и мой. Никога не съм го срещал.

— Симпатичен човек. Много симпатичен.

— Зная много малко за него. Само това, което съм чул.

Ренд изгрухтя.

— Предполагам, че ще можеш да прекараш нощта в Пункта. Представителят на агенцията сигурно ще ти намери някакво местенце. Няма да се изненадам, ако изрови и някоя бутилка. Изведнъж почувствах нужда от няколко дози алкохол.

— И аз бих поел една — каза Блейн. Нямаше смисъл да се бие, а също и да бяга. Трябваше да продължи с тях и да чака своя шанс. Те се опитват да те извадят от равновесие, каза си той, ти също. И през цялото време знаеш, че това е една учтива, но смъртоносна игра.

Въпреки това Блейн се учуди защо въобще се притеснява. След последните няколко седмици „Фишхуук“ изглеждаше приемливо място. Дори ако го изпратеха в курорта за интернирани, щеше да е по-добре от перспективите, откриващи се пред него в този град на Мисури.

Те стигнаха до колата, спряна край пътя, и Блейн изчака Ренд да седне зад кормилото, след което сам се пъхна вътре.

Ренд запали мотора, но не включи фаровете. Подкара машината и се понесе над пътя.

— Полицията едва ли може да направи нещо повече — каза той — от това да ни закара до някакъв подслон. Но все пак ми се струва, че няма смисъл да се срещаме с тях, ако можем да ги избегнем.

— Така е — отвърна Блейн.

Ренд заобиколи центъра на града, промъквайки се по страничните улички. След известно време намали и се плъзна по една алея. Влезе в някакъв паркинг и сиря.

— Пристигнахме. Хайде да вървим да пийнем.

Задната врата се отвори при почукването му и те влязоха в задното помещение на Търговския пункт. Блейн видя, че по-голямата част от пространството се използва като склад, но един ъгъл бе обзаведен като място за живеене. Там имаше легло, печка и маса. В този ъгъл гореше масивна каменна камина, а пред нея бяха разположени удобни столове.

Близо до вратата, която водеше към предната част на магазина, се намираше голям, подобен на кутия предмет. В него Блейн, макар никога да не го бе виждал, незабавно разпозна транзомашината за превоз и пренасяне на стоки и хора. Тя позволяваше на широката мрежа от търговски пунктове на „Фишхуук“ да се простира по цялото земно кълбо. Чрез тази кутия можеше почти мигновено да бъде доставена всяка стока, от която имаше нужда.

Това беше машината, за която Далтън беше говорил онази вечер на купона у Шарлин — машината, която според думите му можеше да затрие световния транспорт, ако „Фишхуук“ някога решеше да я пусне в масова продажба.

Ренд махна с ръка към един от столовете и каза на Блейн:

— Разполагай се удобно. Грант ще намери някоя бутилка. Намира ти се, нали, Грант?

Агентът се ухили:

— Знаете, че ми се намира. Как иначе бих могъл да живея на подобно място?

Блейн седна в един от столовете пред огъня, а Ренд се настани срещу него. Той потри ръце, припомняйки на Блейн:

— Разделихме се над една бутилка. Бих казал, че единственото, което подобава, е да възобновим срещата си над друга.

Блейн почувства в себе си надигащо се напрежение, породено от усещането, че е попаднал в капан. Но все пак се усмихна на Ренд.

— Знаеш ли с какво време разполагах онази нощ? С осем гадни, кратки минути. Това беше всичко, с което разполагах.

— Грешно си пресметнал, Шеп. Имаше точно дванадесет минути. Момчетата малко се забавиха, докато извадят касетката със записа.

— А Фреди? Кой някога би си помислил, че Фреди работи за теб?

— Ще се изненадаш — иронично отбеляза Ренд, — ако разбереш кои други също работят за мен.

Седяха отпуснато пред пламтящия огън и се преценяваха един друг.

Най-сетне Ренд не издържа:

— Защо не ми кажеш, Шеп? Не получих всички отговори. Не мога да проумея всичко. Ти си попаднал в онази ситуация отвъд Плеядите и се премълчал всичко…

— Премълчал?

— Разбира се. Премълчал си. Всичко и изцяло. Знаем, че си получил нещо и изпратихме там и други. Но онова твое същество само седи, гледа ги и толкова. Опитаха се да говорят с него, но то оставаше нямо. Правеше се, че не ги чува, че не разбира…

— Братство — обясни Блейн. — Ние минахме през определени обичаи. Ти не би разбрал.

— Мисля, че разбирам. Доколко си извънземен, Шеп?

— Изпитай ме и ще видиш.

— Не, благодаря — потрепери Ренд. — Виждаш ли, аз вървях по следата, която беше оставил. Тя тръгваше от Фреди и ставаше все по-странна и по-странна.

— И какво смяташ да правиш?

— Проклет да съм, ако зная. Агентът донесе бутилка и две чаши.

— А за теб? — попита го Ренд.

— Имам да подреждам едни стоки отпред — поклати глава Грант. — Ако нямате нищо против…

— Разбира се, че нямаме. Продължавай си работата. Само едно нещо…

— Какво е то, сър?

— Питам се дали мистър Блейн може да прекара нощта тук?

— Разбира се. Въпреки че няма да му е много удобно.

— Няма значение — каза Блейн.

— Бих ви предложил моето легло, сър, но откровено казано, то не е за препоръчване. Свикнете ли с него, да, но в началото…

— Не съм и мислил да ви го отнемам.

— Мога да ви донеса одеяла и вие ще можете да легнете на пода. Повярвайте ми, това е за предпочитане пред моето легло.

— Благодарен съм на каквото и да е. Ренд вдигна бутилката и я отвори.

— След малко ще донеса одеялата — каза агентът.

— Благодаря ти, Грант — изпрати го Ренд.

Мъжът излезе. Вратата, водеща към предната част на помещението, плавно се затвори зад него.

Ренд наля алкохол в чашите.

— Всъщност — каза той, — ако не искаш, може да не спиш тук.

— Не?

— Връщам се във „Фишхуук“. Посредством транзото. Можеш да дойдеш с мен.

Блейн замълча. Ренд му подаде питието.

— Е, какво ще кажеш?

— Изкарваш всичко прекалено лесно — засмя се Блейн.

— Може би — Ренд отпи една глътка и се отпусна в стола си. — Мога да разбера извънземната част. Това е професионален риск за всеки пътешественик. Но какво общо има звездната машина? Разбира се, ти си бил съучастник на Стоун.

— Ти знаеш, че Стоун е мъртъв.

— Не, не бях чул за това.

Но гласът му не звучеше убедително.

И изведнъж от интонацията на Ренд Блейн интуитивно разбра, че Кърби не се интересува дали Стоун е мъртъв и дали Фин е в града. Всичко беше само заради него. А можеше и да е по-лошо. Може би Ренд беше доволен да разбере, че Стоун е мъртъв, може би до голяма степен одобряваше действията на Фин. Защото монополът на „Фишхуук“ се крепеше на един непаранормален свят, на това, че милионите хора в целия свят бяха принудени да търсят „Фишхуук“, когато искаха да търгуват със звездите. И затова „Фишхуук“ и Ренд, осъзна Блейн с нещо като шок, може би дори с желание гледаха как кръстоносния поход на Фин се движи към своя фатален край.

А ако това беше истина, то можеше ли вместо Фин „Фишхуук“ да е нанесла смъртоносния удар върху Стоун?

Той отблъсна тази мисъл с отвращение, но тя заседна в ума му. Защото ситуацията се оказа много по-сложна от една обикновена борба между Фин и Стоун.

Може би най-добре щеше да е веднага да отрече всякаква връзка със звездната машина, помисли си Блейн. Може би трябваше да отрече още в депото, когато Ренд за пръв път бе споменал за нея. Но ако кажеше истината, ако сега кажеше на Ренд, че не бе имал представа за звездната машина допреди няколко часа, можеше да загуби всякаква възможност за пазарлък. А дори и да му кажеше, Ренд сигурно нямаше да му повярва, защото той все пак беше помогнал на Райли да поправи камиона, който я бе пренесъл през почти цялото разстояние от Мексико до тук.

— Отнело ти е много време да ме догониш — каза Блейн. Може би вече си отхлабил желязната си хватка. Или просто беше удивен?

Ренд се намръщи.

— Ние почти те бяхме изтървали, Шеп. Стигнахме до следите ти в оня град, където без малко щяха да те обесят.

— Ти дори си бил там онази вечер, а?

— Е, не лично аз, но имаше мои хора.

— И щеше да позволиш да ме обесят?

— Ами да ти кажа честно, мненията за това бяха разделени. Но ти сам взе решение…

— Но ако не бях…

— Мисля, че по-скоро щяхме да позволим да те обесят. Естествено, имаше вероятност да ни насочиш към звездната машина, ако те отървем. Но бяхме убедени, че ще можем и сами да си я открием.

Ренд блъсна чашата си в масата и викна:

— Това беше лудост. Да пренасяте такава машина в оня капан за мишки. Защо…

— Много просто — каза Блейн. — И ти прекрасно знаеш отговора. Никой не би бил толкова луд. Ако ти откраднеш нещо ценно, ще го отнесеш възможно най-бързо колкото се може по-далеч…

— Всеки би постъпил така — Ренд видя Блейн да му се усмихва и на свой ред оголи зъби. — Шеп, дай да играем на чисто. Едно време бяхме добри приятели. Може би все още е така.

— Какво искаш да знаеш?

— Само преди малко ти отнесе машината някъде.

Блейн кимна.

— И можеш да я върнеш обратно.

— Не — каза Блейн. — Напълно съм убеден, че не мога. Аз просто… е, просто изиграх шега на един човек.

— Може би на мен?

— Не, на Ламбърт Фин.

— Ти не го харесваш, нали?

— Никога не съм го виждал.

Ренд вдигна бутилката и още веднъж напълни чашите. Изпи половината от съдържанието на своята и се изправи.

— Трябва да тръгвам — каза той, поглеждайки часовника си. — Един от купоните на Шарлин. Не бих го изпуснал за нищо на света. Сигурен ли си, че няма да дойдеш? Шарлин ще се радва да те види.

— Не, благодаря. Ще остана тук. Поздрави Фреди от мое име.

— Фреди — каза Ренд — вече не е сред нас. Блейн се изправи и отиде с Ренд до транзото.

Ренд отвори вратата. Вътрешността на машината приличаше на товарен асансьор.

— Жалко — каза Ренд, — че не можем да използваме такива машини в космоса. Щеше да се освободи много човешка енергия.

— Предполагам, че работите над това.

— О, разбира се. Въпросът е само в подобряване на управлението — Той протегна ръка. — До скоро, Шеп. Пак ще се видим.

— Довиждане, Кърби. Не, ако зависеше от мен.

Ренд се усмихна, влезе в машината и затвори вратата. Нямаше никакви мигащи светлини — нищо, което да показва, че транзото е влязло в действие.

И все пак Блейн знаеше, че Кърби Ренд вече се е върнал във „Фишхуук“.

Той се обърна и тръгна обратно към стола си.

Вратата откъм магазина се отвори и Грант влезе в стаята. През рамото му беше преметнато раирано наметало.

— Сега открих това — каза той, — бях забравил за него.

Той вдигна наметалото и го разтърси.

— Не е ли красиво.

Наистина беше. Цялото бе от някаква кожа, която блестеше на огъня, сякаш някой я бе обсипал с малки диаманти. На цвят беше златисто-жълта с черни ивици, които минаваха диагонално. Приличаше повече на коприна, отколкото на кожа.

— Тук е от години — обясни Грант. — Един човек лагеруваше край реката и ми го поръча. „Фишхуук“ имаше трудности при намирането му, но най-накрая го достави. Както знаете, сър, те винаги успяват.

— Да, зная.

— Но след това мъжът не се появи повече. А кожата бе толкова красива, че не можех да я върна. Оставих я тук, преструвайки се, че някога ще мога да я продам. Никога няма да мога да го направя, разбира се. Струва прекалено много за беден градец като този.

— От какъв материал е?

— Най-топлата, лека и мека кожа на света. Използват я при лагеруване. По-добра е от спален чувал.

— Нямаше нужда — възпротиви се Блейн. — Просто едно одеяло…

— Трябва — настоя Грант. — Ще ми доставите удоволствие, сър. Условията тук са толкова лоши, че чак се срамувам. Нека поне зная, че спите в нещо толкова разкошно…

— Добре — засмя се Блейн и протегна ръка.

— И благодаря.

Грант му подаде наметалото и Блейн го претегли на ръка, като не вярваше, че може да е толкова леко.

— Имам още малко работа — каза агентът.

— Ако не възразявате, ще отида да я довърша. Можете да се разполагате за сън, където пожелаете.

— Вървете — отвърна Блейн. — Първо ще си довърша питието. Не бихте ли изпили едно с мен?

— По-късно. Винаги си сръбвам преди лягане.

— Ще ви оставя бутилката.

— Лека нощ, сър. Ще се видим сутринта. Блейн отново седна на стола си, с наметалото, проснато в скута му. Потупа го с ръка — то беше толкова топло и меко, че оставяше впечатление за живост.

Той вдигна чашата и мързеливо се зае с алкохола, чудейки се на Ренд.

Кърби Ренд беше може би най-опасният човек на Земята, въпреки думите на Стоун за Фин. Ренд беше най-опасната личност — подъл булдог, копой, който изпълняваше нарежданията на „Фишхуук“ като че бяха свещени заповеди. Нито един враг на „Фишхуук“ не можеше никога да е в безопасност от Ренд. И все пак той не бе настоял Блейн да тръгне с него. Беше отправил просто любезна покана, сякаш само спазваше учтивостта на общуването и не бе показал нито несъгласие, нито явно разочарование при отказа на Блейн. Нито пък бе опитал да употреби сила, макар че това, каза си Блейн, можеше и да се дължи на факта, че не знаеше с какво точно си има работа. При преследването очевидно бе имал много възможности да го хване, както и да разбере, че човекът, когото преследва, разполага със способности, изцяло непознати на „Фишхуук“.

Затова бе действал бавно и предпазливо и се бе прикрил с фалшива небрежност, която обаче не бе заблудила никого. Защото Блейн знаеше, че Ренд не е човек, който се предава.

Блейн бе убеден, че той крие нещо — нещо скрито толкова добре, че въобще не се беше показало.

Нямаше съмнение, че има капан, вече поставен и заложен.

Блейн седеше спокойно на стола и довършваше питието в чашата си.

Може би беше глупаво да остане тук, в Пункта. Може би щеше да е по-добре, ако просто стане и си тръгне. Но това можеше да е именно нещото, което Ренд очакваше от него да направи. Може би капанът беше навън, а не в Пункта. Изглеждаше напълно възможно тази стая да е единственото сигурно място в целия свят за тази нощ.

Той имаше нужда от подслон, но не и от сън. Може би трябваше да остане тук, но не и да заспива. Можеше да легне на пода, увит в наметалото, и да се престори, че спи, а в това време да наблюдава Грант. Ако в тази стая имаше капан, Грант беше този, който щеше да го задейства.

Блейн сложи чашата си на масата до тази на Ренд и премести шишето до тях. Стисна наметалото под мишница и отиде до огъня. Вдигна ръжена и разбута горящите дървета, за да съживи гаснещия огън.

Реши да легне тук, точно до огъня, за да може светлината от него да му е в гръб и да осветява цялата стая.

Внимателно разстла наметалото на пода, свали якето си и го сгъна за възглавница. Събу обувките си и легна върху наметалото. То беше меко и податливо, почти като матрак, въпреки че не бе толкова плътно. Уви се в него и то плавно се съедини като спален чувал. Създаваше удобство, каквото Блейн не бе изпитвал от момчешките си години, когато се сгушваше в леглото си в студените зимни нощи.

Лежеше и се взираше в мрака към склада, който заобикаляше отделеното за битови нужди пространство. Можеше да различи бледите очертания на варели, бали и кутии. И лежейки там, в тишината, ненарушавана от нищо, освен от случайното изпращяване на огъня, той долови лекия аромат, който изпълваше стаята — неподдаващия се на описание аромат на извънземни предмети. Не беше остра миризма, нито екзотична, нито стряскаща по някакъв начин. Беше миризма, която просто не съществува на Земята. Смесеният аромат на подправки и тъкани, дървесина и храни, както и на всички останали неща, които бяха събрани от звездите. Той знаеше, че това тук е само една малка част, само нещата, счетени за необходими за един от малките пунктове. Но един пункт, който благодарение на транзото, стоящо в ъгъла, разполагаше с огромните ресурси на гигантските складове на „Фишхуук“.

И това беше само една малка част от обмена със звездите — само това, на което можеш да сложиш ръка, това, което можеш да купиш или притежаваш.

А съществуваше и онази по-голяма, невидима, почти неосъзната част от работата на „Фишхуук“ — осигуряването и събирането (а също и натрупването) на идеи и познания, извлечени от дълбините на вселената. В университетите на „Фишхуук“ учени от всички части на света пресяваха тези знания и се стремяха да ги свържат и изучат, както и да ги приложат — в някои случаи. В годините, които предстояха, тези знания и идеи щяха да оформят развитието и евентуалната съдба на цялото човечество.

Но имаше и още нещо. На първо място стояха откритите знания и идеи, но после идваха секретните файлове с теории и факти, държани под ключ или в най-добрия случай разглеждани от заслужаващи най-високо доверие експерти и съвети.

Защото „Фишхуук“ не можеше в името на човечеството, а и заради своите собствени интереси да показва всичко, което бе открила.

Имаше определени нови подходи, философии, идеи, наречете ги, както искате, които, макар и валидни в своите специфични обществени структури, не бяха човешки в абсолютно никакъв смисъл. Нито пък бяха приложими с каквото и да е въображение към човешката раса и човешкото стойностно възприятие. Имаше и други, които макар да пасваха, трябваше да бъдат внимателно изучени за възможни странични ефекти върху човешкото мислене, преди да бъдат въведени, без значение до каква степен, в човешката култура. Съществуваха и трети вид — такива, които бяха изцяло приемливи, но не можеха да бъдат употребени преди по-малко от примерно век. Това бяха толкова напредничави и революционни идеи, че трябваше да изчакат, докато човешката раса узрееше за тях.

Сигурно някъде тук се основаваше част от решението на Стоун да започне своя кръстоносен поход за премахването на монопола на „Фишхуук“, за връщането на правото на паранормалните извън „Фишхуук“ да получат наследството, което им принадлежи.

В това Блейн беше съгласен с него, защото смяташе, че не е справедливо всички резултати на ПК да бъдат вечно прокарвани през строгия контрол на един монопол, който за един век съществуване бе загубил треската на своята вяра и силата на стремежа си към всечовешко благо. „Фишхуук“ бе отдала всички сили в търговската бъркотия, каквато нито едно човешко същество и нито една епоха не бяха познавали преди.

Според всяко правило на честта паракинетиката принадлежеше на самия човек, а не на група хора, нито на корпорация, нито дори на нейните откриватели и техните наследници — защото откриването на ПК, или по-скоро осъзнаването й, без значение с какъв термин го наричаха, не можеше в никакъв случай да бъде дело на един човек или отделна група. ПК бе нещо, чиято същност беше в общото й притежание. Тя бе наистина чисто природно явление — просто по-странна природна даденост, отколкото са например вятърът, дървото или водата.

Зад Блейн изгорелите дърва се разпаднаха с яростен пукот. Той се обърна да ги погледне…

Или по-скоро се опита.

Но не можа.

Имаше нещо нередно.

По един или друг начин наметалото го бе увило твърде здраво.

Той изпъна ръце встрани, за да го разхлаби, но всъщност не можа да ги изпъне и то не се разхлаби.

По-скоро се стегна. Усети го, че се стяга. Ужасен, той се опита да се изправи, да седне.

Не успя.

Наметалото го държеше в нежна, но неподатлива прегръдка.

Беше така успешно обездвижен, сякаш бе вързан с въже. Наметалото, без той да знае, се бе превърнало в усмирителна риза, която го държеше здраво.

Той тихо легна по гръб и усети, че го побиват ледени тръпки. По челото му се стичаше пот и влизаше в очите му.

Защото той беше в капан.

Беше се опасявал от капан.

Беше стоял нащрек.

И все пак по своя собствена воля и без да подозира, той беше затворил капана около себе си.