Човек не може да види разсъдъка.
Но Розовото го видя или го усети, или поне разбра, че разсъдъкът е там.
И за Шепърд Блейн това не бе изненада или нещо свръхестествено. Струваше му се, че сякаш се прибира у дома, тъй като светлосиният цвят на стаята изглеждаше много по-уютен и познат от първия път.
Добре — каза Розовото, оглеждайки разсъдъка от горе до долу, — ти си подходящ партньор.
И, разбира се, беше така, помисли си тази част от разсъдъка, която все още бе Шепърд Блейн. Той, или поне част от него — може би половината — наистина се бе прибрал у дома. Защото той беше част от това извънземно, което стоеше пред него. Тази част не можеше да се определи в проценти, но бе факт. Той беше Шепърд Блейн, пътешественик от Земята, а също и копие на съществото, което обитаваше светлосинята стая.
И как се справяш? — съвсем учтиво попита извънземното. Сякаш не знаеше.
Има едно нещо — каза Блейн, бързащ да го схване преди момента, в който може би щеше да е принуден да си тръгне оттам. — Има само едно нещо. Ти си направил като огледало. Ние отблъскваме хората.
Но разбира се — отвърна извънземното. — Това е единственият възможен начин. На друга планета ще се нуждаеш от известна защита. Ти не би искал из теб да разузнават интелекти. По този начин отблъскваш тяхното желание за разузнаване. Тук, у дома, от това, разбира се, няма нужда…
Но ти не разбираш — възрази Блейн. — Това не ни пази. То непрекъснато привлича вниманието върху нас. Това за малко не ни уби.
Няма такова нещо — грубо му каза извънземното. — Не съществува такова нещо като убийство. Нито смърт. Това е ужасна загуба. Макар че мога и да греша. Струва ми се, че имаше една планета, много отдавна…
Почти можеше да се чуе как рови в касетките на обърканата си памет.
Въпреки че имаше планета — каза то. — Имаше няколко планети. И беше много срамно. Не мога да го разбера. Няма никаква логика.
Мога да те уверя — съобщи му Блейн, — че на моята планета всичко умира. Абсолютно всичко.
Абсолютно всичко?
Е, не съм съвсем сигурен. Може би…
Виждаш ли? — каза съществото. — Дори на твоята планета това не е универсално.
Не зная. Струва ми се, че си спомням за съществуването на безсмъртни неща.
Искаш да кажеш „нормални неща“.
Смъртта има смисъл — настоя Блейн. — Тя е процес, функция, която е осъществила развитието на видовете и разликите между видовете на моята планета. Тя предотвратява пълното изчезване. Тя е гума, която изтрива грешките и осигурява нови начала.
Розовото се разположи удобно. Усещаше се как се разполага — педантично, самодоволно нагласяване за дълга и задоволителна размяна на идеи и може би спор.
Може да е така — каза то, — но звучи твърде примитивно. Това отново ни връща в тинята. Има по-добри начини. Дори има точка, от която нататък това развитие и подобряване, за което говориш, не е необходимо. Но, на първо място, ти доволен ли си?
Доволен?
Ами ти си подобрено създание сам по себе си. Увеличено създание. Ти си част от себе си и част от мен.
И ти си част от мен.
Розовото като че ли се изсмя:
Но ти имаш само две части — себе си и мен, а аз съм толкова много неща, че не мога да почна да ти ги изреждам. Посетил съм много места, взел съм много неща, включително и много интелекти, а някои от тях — няма значение, че ще го разбереш — не си струваха размяната. Но, знаеш ли, въпреки всичките мои посещения почти никой не е посещавал самия мен. Не мога да изкажа колко високо оценявам твоето посещение. Преди време едно друго същество ме посещаваше честичко, но това бе толкова отдавна, че едва си спомням. Впрочем вие измервате времето, нали? Повърхностното време, нали?
Блейн му каза как хората измерват времето.
Хм, сега… Да видим… — замърмори съществото, правейки бързи сметки наум, — това ще рече преди около десет хиляди ваши години.
Тогава е идвало онова създание, така ли?
Да — отвърна Розовото. — Ти си първият оттогава. И пръв дойде да ме посетиш. Не изчака аз да дойда. А имаше онази машина…
Защо ти трябваше да ме питаш как измерваме времето? Ти го знаеш. Ние разменихме умовете си. Ти разполагаш с всичко, което зная аз.
Разбира се — промърмори Розовото. — Разбира се, че го имам. Но не го бях изровил. Няма да ми повярваш, ако ти кажа колко е объркано всичко в мен.
А това е вярно, помисли си Блейн. Даже само с един разсъдък в повече самият той се чувстваше объркан. Той се запита…
Да, разбира се — обади се Розовото. — Ще ти се изясни с времето. Необходимо е известно време. Ще станеш единен интелект, а не два. Ще се обединиш. Ще станеш нещо като отбор. Това ти харесва, нали?
Малко е грубичка тая работа с огледалото.
Не съм искал да ти причинявам неприятности. Направих всичко, което бе по силите ми. Правя и грешки, но ги поправям. Ще отстраня огледалото, ще го премахна. Така по-добре ли е?
Да — отвърна Блейн.
Седя тук и правя посещения — каза Розовото. — Без да помръдна от това място, аз отивам, където пожелая. Ще се изненадаш колко малко умове, с които да желая да направя размяна, съм намерил.
Все пак за десет хиляди години сигурно си попадал на доста такива.
Десет хиляди години — стреснато повтори съществото. — Десет хиляди години, приятелю мой, са само вчера.
То седеше там и мърмореше, връщайки се все по-назад в своите спомени. Най-сетне се отказа, без да бе достигнало началото.
И има толкова малко сред тях — оплака се то, — които могат да се справят с втори разум. Трябва да внимавам. Много същества смятат, че са обсебени. И някои могат да полудеят, ако направя размяна с тях. Ти вероятно разбираш.
Почти.
Ела — каза Розовото, — и седни до мен.
Едва ли ще се намери място, където да седна.
О, да, разбирам. Трябваше да се сетя за това. Добре, просто ела по-близо. Дошъл си за посещение, предполагам.
Естествено — отговори Блейн, без да знае какво друго да каже.
Тогава нека започнем посещенията си — с решителност каза съществото.
Разбира се — отвърна Блейн, приближавайки се малко по-близо.
Откъде да започнем? Има толкова много места, толкова много времеви отсеци, толкова много различни същества. Това винаги е проблем. Предполагам, че се поражда от желанието за порядък, за ред в интелекта. Постоянно ме тормози мисълта, че ако подредя всичко, може да доловя нещо значително. Надявам се, че няма да имаш нищо против да ти разкажа за онези странни същества, които срещнах в края на галактиката!
Разбира се, че не.
Те са доста необикновени. Вместо да създават машини, както е при вашата цивилизация, те сами се превръщат в такива…
Седящо в светлата синя стая, с блестящите над нея далечни звезди, с неясния звук на пустинния вятър, идващ отвън и доловим само като шепот, Розовото разказваше — не само за съществата-машини, но и за много други. За племената насекоми, които робували на безспирната мелница на една сляпа икономическа мания и трупали в продължение на безкрайни векове огромни запаси храна, от които въобще не се нуждаели. За расата, която превърнала своите произведения на изкуството в основа на странна религия. За подслушвателните постове, попълнени с гарнизони от една галактическа империя, забравена преди много време от всички с изключение на самите гарнизони. За фантастичните и сложни сексуални приготовления на една друга раса, която, изправена пред големи проблеми при създаването на потомство, не мислела за почти нищо друго. За планети, които почти никога не били познали живот и които се движели в своите орбити толкова неприветливи, сурови и голи, колкото са били в деня на своето създаване. И за други планети, подобни на врящи от химически реакции котли, които принуждавали ума да размишлява — дори без да разбира — как и от какво тези химически реакции сами по себе си създавали едно нестабилно, ефимерно съзнание, което в един миг представлявало живот, а в следващия се превръщало в поредния неуспешен опит за възникване на нова раса.
За това… и за още много неща.
Заслушан, Блейн осъзна истинската, фантастична стойност на това създание, на което се бе натъкнал — едно очевидно безсмъртно същество, което не помнеше началото си и нямаше ни най-малка представа за някакъв край. Едно създание със скитащ интелект, което чрез разсъдъка си бе изследвало в продължение на милиони години безброй звезди и планети в тази и някои съседни галактики. Този интелект си бе създал гигантска картотека от разновидна информация, но не употребяваше тази информация но никакъв начин. И все пак, макар че всъщност нямаше никаква представа как да го употреби, то се терзаеше от неясната мисъл, че този склад от знания не бива да стои неизползван.
Това беше от този тип същества, които можеха вечно да стоят на слънце и да разказват ексцентрични историйки от своето минало.
А за човешката раса, мислеше си Блейн, това бе една енциклопедия от галактически знания. Тук се прахосваше един атлас, включващ карти на безброй кубични светлинни години. Тук седеше такъв тип същество, което човешката раса можеше да използва. Тук, пред Блейн, стоеше една рецитираща уста, която можеше да донесе на човечеството невероятни печалби — печалби от креатура, която изглежда нямаше други чувства, освен смътното усещане за приятелство. Едно същество, което през годините на пасивно наблюдение бе износило до такава степен своите чувства — ако такива въобще бяха съществували, — че ги бе превърнало в прах. И не бе използвало никое от придобитите си знания, но, от друга страна, не бе загубило от това. Защото след всичките си наблюдения, след безбройните си надничания през прозорците на галактиката то бе постигнало една невъзмутима търпимост и разбиране не на собствената си природа, не дори и на човешката природа, а на всяка природа. Това бе разбиране за самия живот, за съзнанието и интелекта. И съпричастие към всеки мотив, всеки морал и всеки стремеж — без значение колко изопачени биха изглеждали те в очите на друга форма живот.
И всичко това, осъзна с изненада Блейн, бе складирано по подобен начин в ума на едно човешко същество, на един Шепърд Блейн, който само ако можеше да го отдели, класифицира и подреди, после би могъл да го извади и да го използва по предназначение.
Заслушан, Блейн загуби всякакво усещане за време, всякаква представа за това кой е или къде е или пък защо е там. Беше се заслушал така, както едно момче би слушало омайващите разкази на някой древен моряк от далечна и непозната страна.
Стаята стана позната, Розовото беше приятел, а звездите вече не бяха чужди. Далечният вой на пустинния вятър беше люлчина песен, която той беше знаел винаги.
Мина много време преди да осъзнае, че слуша само вятъра и че приказките за „много далеч“ и „много отдавна“ са престанали.
Той се размърда почти сънено и Розовото проговори:
Това беше едно много хубаво посещение, може би най-хубавото, което съм имал.
Има едно нещо — каза Блейн. — Един проблем…
Ако става дума за щита, който нарече „огледало“, няма защо да се тревожиш. Махнах го. Вече няма какво да те издава.
Не е това. Става въпрос за времето. Аз — всъщност ние двамата — имаме някаква власт над времето. Това на два пъти ми спаси живота…
То е там — отговори Розовото. — Разбирането е в ума ти. Само трябва да го откриеш.
Но времето…
Времето — каза съществото — е най-простото нещо. Ще ти обясня…