Времето е най-простото нещо

9.

Свещеникът влезе в клетката и спря за момент, взирайки се в сумрака на килията. Блейн се изправи и каза:

— Радвам се, че дойдохте. Най-доброто, което мога да ви предложа, е да седнете тук, на нара.

— Не се притеснявайте. Благодаря ви. Аз съм отец Фланаган и, надявам се, не ви преча.

— Ни най-малко. Щастлив съм да се запозная с вас.

Отец Фланаган се присви, за да седне на нара, като леко изстена от усилието. Той беше възрастен, възпълен човек с миловидно лице и изсъхнали ръце, които имаха вид на измъчвани от артрит.

— Седни, синко — каза той. — Надявам се, че не те притеснявам. Предупреждавам те още преди да сме започнали разговора, че съм ужасно любопитен. Предполагам, причината за това е, че дълго време бях пастор на група хора, които независимо от възрастта си се държаха като деца. Има ли нещо специално, за което би искал да поговорим?

— Не, можем да разговаряме за каквото и да е с изключение на религията.

— Не си ли религиозен, синко?

— Не особено. Винаги, когато се замислям за религия, се обърквам.

Старецът поклати глава.

— Живеем в езическо, ненабожно време. Има много като теб. И именно това е моята грижа. А също и на Светата майка църквата. Попаднали сме в тежки времена за душата. Много от хората са по-заети със страха си от злото, отколкото с почитта си към Бога и доброто. Сега се говори за върколаци, вампири и дяволи, а преди сто години всякакви подобни страхове са били изкоренени от умовете ни.

Той с мъка изви тялото си и седна странично, за да може да вижда по-добре Блейн.

— Шерифът ми каза, че си от „Фишхуук“.

— Няма смисъл да го отричам.

— Никога не съм разговарял с човек от „Фишхуук“ — измърмори старият свещеник, сякаш говореше по-скоро на себе си, отколкото на Блейн. — Само съм чувал за „Фишхуук“, а някои от историите, които чух, бяха съвсем невероятни. Тук, преди хората да запалят пункта, имаше един неин представител, но аз така и не отидох да го видя. Хората нямаше да ме разберат.

— От това, което се случи тази сутрин, наистина се съмнявам, че са щели да разберат — съгласи се Блейн.

— Те казват, че си паранормален…

— Изразът е „паранормалник“. Няма защо да го смекчавате.

— А ти наистина ли си?

— Отче, не мога да проумея интереса ви към мен.

— Чисто научен. Уверявам те, чисто научен. Нещо, което лично ме интересува. Можеш да си сигурен в мен — все едно, че сме в изповедалнята.

— По едно време — каза Блейн — науката биваше приемана като скрит враг на всяка религиозна истина. В този случай е същото.

— Но хората отново се страхуват. Затварят вратите си и ги залостват. Не излизат нощем. Шестоъгълни знаци — забележи, шестоъгълни, вместо благословения кръст — висят по портите и прозорците им. Шепнат си за неща, които от Средновековието до момента са били погребани дълбоко. Треперят в опушените от комини ъгли на своите умове. Загубили са голяма част от древната си вяра. Разбира се, изпълняват всички ритуали, но аз виждам неверието по лицата им, чувствам го в разговорите им, долавям го в умовете им. Изгубили са простото умение да вярват.

— Не, отче, не мисля, че са го загубили. Просто са много притеснени.

— Целият свят е притеснен.

И това е вярно, помисли си Блейн. Целият свят е притеснен. Бе загубил културния си герой и въпреки всички опити не можеше да си намери друг. Бе загубил котвата, която го задържаше да устои на ветровете на безумното и нелогичното, и сега плаваше в един океан, за който нямаше карти.

Навремето науката бе играла ролята на културен герой. В нея имаше логика, смисъл и крайна прецизност, която проникваше и в частиците на атома, и в най-крайните кътчета на пространството. Тя бе създала милиони играчки за удобството на своите почитатели и бе сложила ръката и очите на човека върху цялата вселена. Тя беше нещо, в което можеше да се вярва, защото освен всичко друго представляваше и сбор от човешка мъдрост.

Но тя бе превръщана в машини и технологии, защото сама по себе си бе абстрактна, а машините можеха да бъдат видени и пипнати.

После дойде денят, когато заради всичките си чудни машини, заради цялата си славна технология човекът беше изтласкан от пространството и изхвърлен от небесата обратно в земната си хралупа. И от този ден културният герой на науката засвети по-слабо и постепенно започна да отмира в умовете на хората.

А в онзи следващ ден, когато човекът успя да стигне до звездите без помощта на машините, почитта към технологиите изчезна безвъзвратно. Машините, технологиите и самата наука все още съществуваха, все още бяха всекидневно употребявани, все още бяха от значителна важност, но вече не бяха култ.

Защото въпреки че „Фишхуук“ използваше машини, те не приличаха на такива — не бяха машини, които можеха да бъдат приети от обикновената маса хора. Нямаха бутала и колела, нямаха трансмисии, оси и лостове, нямаха нито един бутон. Нямаха нито един от компонентите на нормална машина. Бяха странни и извънземни и не пасваха на нормалното възприятие.

И така човекът бе загубил своя културен герой, а тъй като природата му е така устроена, че той трябва да има някакъв абстрактен идол, когото да почита, се бе получил един крещящ за запълване вакуум.

Паранормалната кинетика благодарение на цялата си странност и извънземност идеално запълваше празнината. Чрез нея най-после всички налудничави култове намериха оправдание. Чрез нея най-сетне се появяваше обещание за пълно удовлетворяване на желанията. Тя беше достатъчно екзотична или можеше да бъде направена достатъчно екзотична, за да задоволи и най-дълбоките човешки емоции, което една обикновена машина никога не можеше да постигне.

И това, помози Бог, беше магията!

Така светът изпадна в истерия по магията.

Махалото бе залюляно, както винаги, прекалено силно и сега се връщаше обратно. Бе освободило ужаса на фанатизма и той се рееше над Земята.

Така човекът още веднъж остана без културен герой, но за сметка на това възприе едно неосуеверие, което скиташе с вой през мрака на това второ Средновековие.

— Много съм се чудил над това — каза отец Фланаган. — То е нещо, което съвсем естествено трябва да вълнува дори такъв незначителен слуга на църквата като мен. Защото, каквото и да е, то засяга душите и умовете на хората, засяга църквата и светия отец. Историческата позиция на Рим е, че трябва да се грижим за себе си.

Блейн леко се поклони, признавайки искреността на човека. Но все пак в гласа му се долавяха осъдителни нотки, когато отговори:

— Значи сте дошъл, за да ме изучавате. Тук сте, за да ме разпитвате.

В гласа на стария свещеник имаше тъга:

— Молех се да не погледнеш на това в такава светлина. Но явно се провалих. Дойдох при теб като при някой, който може да ми помогне, а чрез мен и на църквата. Защото, сине мой, църквата понякога се нуждае от помощ. Това признание не звучи твърде гордо след цялата онази показна високомерност на църквата през вековната й история. Ти си интелигентен човек, който е част от това, което ни озадачава. Мислех, че може да ми помогнеш.

Блейн седеше мълчаливо. Свещеникът го гледаше — един скромен човек, който молеше за услуга, но все пак усещаше вътрешната си сила.

— Нямам нищо против — каза Блейн. — Но не мисля, че ще помогне с нещо. Вие сте част от това, което става в този град.

— Не е така, сине мой. Ние не санкционираме, нито осъждаме. Не разполагаме с достатъчно факти.

— Ще ви разкажа за себе си, щом искате да го знаете. Аз съм пътешественик. Работата ми е да пътувам до звездите. Качвам се в една машина — е, не точно машина, а по-скоро символичен апарат, който ми помага да освободя ума си и който вероятно тласва ума ми в правилната посока. И помага при навигацията… Вижте, отче, трудно е да се обясни просто, с обикновени термини. Звучи идиотски.

— Разбирам те без проблеми.

— Добре, навигацията. Това е друго странно нещо. Намесени са такива фактори, за чието обяснение човек не може да нагоди езика си. В науката това би било математика, но не е математика. Това е начинът да отидеш там, да знаеш къде отиваш.

— Магия?

— По дяволите, не! Простете, отче. Не, не е магия. След като човек го разбере, след като го почувства, то става ясно и просто и се превръща в част от самия него. То е толкова естествено, колкото и дишането, и е лесно като падането от дърво. Бих…

— Предполагам — каза отец Фланаган, — че не е необходимо да навлизам в механизма му. Можете ли да ми кажете как се чувствахте на друга планета?

— Ами не е по-различно, отколкото да седя тук с вас. В началото — първите няколко пъти — се чувствах странно гол, напълно гол, само със своя ум, без тялото си…

— А умът ти скита навсякъде?

— Е, не. Може, разбира се, но не го прави. Обикновено се натъпкваш в машината, която си взел със себе си.

— Машина?

— Уред за наблюдение. Той поема цялата информация и я записва на лента. А човек получава пълната картина. Не само това, което вижда сам — макар че това всъщност не е виждане, а усещане, — а съвсем всичко, всичко, което може да бъде доловено. На теория, а и в широката практика машината поема информацията, а умът само я интерпретира.

— А ти какво видя?

Блейн се засмя.

— Отче, това ще ни отнеме повече време от това, с което всеки от нас разполага.

— Нищо сходно със Земята?

— Много рядко е сходно. Има твърде малко планети, които са подобни на Земята. Съотнесени с останалите, разбира се.

Иначе броят им е значителен. Но ние не сме ограничени с подобните на Земята планети. Можем да отидем навсякъде, където е възможна работата на машините. А по начина, по който са конструирани те, това означава почти навсякъде…

— Дори в центъра на друго слънце?

— Не и машината. Тя ще бъде унищожена. Но предполагам, че умът би могъл. Досега, доколкото ми е известно, това не е правено.

— А чувствата ти? Какво мислиш, докато си там?

— Аз отивам там, за да наблюдавам.

— Нямаш ли чувството, че си господар на всичко живо? Не мислиш ли, че човекът държи цялата вселена в ръцете си?

— Ако говорите за греха на гордостта и суетата, не, никога. Понякога изпитваш удоволствие, че знаеш къде си. Често те изпълва удивление, но най-често си озадачен. Отново и отново ти се припомня колко си незначителен. А има и мигове, когато забравяш, че си човек. Ставаш просто частица живот — брат на всичко, което някога е съществувало или ще съществува.

— А мислиш ли за Бога?

— Не. Не мисля, че някога съм го правил.

— Това е много лошо. Твърде страшно. Да си там сам…

— Отче, още в началото ви изясних, че не съм склонен да се поддам на религията — поне не в общоприетия смисъл. Постъпих честно с вас. Бях откровен.

— Така е.

— И ако следващите ви въпроси ще са от рода на: може ли религиозен човек да отиде до звездите и пак да запази вярата си, може ли да отиде и да се върне изпълнен с вяра, пътуването към звездите няма ли да отнеме нещо от истинската му вяра, то тогава ще ви помоля да изясните своите термини.

— Моите термини? — попита отецът смаяно.

— Да. Например „вяра“. Какво разбирате под вяра? Вярата достатъчна ли е за човека? Трябва ли той да се задоволява само с вярата? Няма ли начин да се открие истината? Вярата в нещо, за което няма други, освен философски доказателства, ли е истинският белег на един християнин? Или църквата още отдавна е трябвало…

Отец Фланаган вдигна ръка.

— Синко! Сине мой!

— Забравете го, отче. Не трябваше да го казвам.

За момент седяха един срещу друг, без никой да разбира другия. Като че ли сме две извънземни, помисли си Блейн. С гледни точки, които нямаше да съвпаднат и след милиони години, въпреки че и двамата бяха хора.

— Наистина съжалявам, отче.

— Не е необходимо. Има други, които вярват в това или си го мислят, но никога няма да го кажат. Ти поне си честен.

Той се протегна и потупа Блейн леко по ръката.

— Телепат ли си?

— Също и телепортьор, но ограничен. Твърде ограничен.

— И това е всичко?

— Не зная. Не съм ровил за друго.

— Искаш да кажеш, че може би имаш и други, неподозирани от теб способности?

— Вижте, отче, при ПК човек разполага с някакъв умствен капацитет. Първо той е лесните неща — телепат, телепортьор, екстрасенс. После се развива. Или поне някои се развиват. Някои след време спират в развитието си, а други продължават. Тези способности не са отделни една от друга. Те са проявление на единството на разума. Те, сбрани заедно, са умът, работещ така, както винаги е трябвало да работи — дори от самото начало, ако е имал такава възможност.

— И това не е зло?

— Разбира се, неправилно употребено, то е зло. И е неправилно употребявано от много хора, аматьори, които не са се постарали да разберат или проумеят силата, с която разполагат. Но човек употребява по същия начин и ръцете си. Убива, краде…

— И ти не си магьосник?

На Блейн му се прииска да се засмее, но не можеше, въпреки че смехът се надигаше в него. У този мъж срещу него имаше твърде много ужас, за да му се смее.

— Не, отче, кълна се. Не съм магьосник. Нито върколак. Нито…

Старецът вдигна ръка и го спря.

— Сега сме квит. Аз също казах нещо, което не биваше да казвам.

Той се изправи вдървено от нара и протегна ръка, чиито пръсти бяха сгърчени от артрит или някаква друга болест.

— Благодаря ти — каза свещеникът. — Бог да ти помага.

— Тук ли ще сте довечера?

— Довечера?

— Когато хората от този град дойдат да ме изведат и да ме обесят. Или тук ги горят на кладата?

Лицето на стареца се изкриви от отвращение.

— Не бива да мислите подобни неща. Поне не в този…

— Те са изгорили Търговския пункт. Щели са да убият представителя.

— Това беше грешно — каза отец Фланаган. — Аз им казах, че е грешно. Някои членове на моята енория участваха. Не бяха само те, имаше и много други. Но моите енориаши трябваше да знаят кое е грешно. Години наред работих сред тях, за да ги предпазя от подобно нещо.

Блейн се протегна и стисна ръката на отец Фланаган. Сгърчените пръсти се сключиха в топло, силно ръкостискане.

— Шерифът е добър човек — каза свещеникът. — Той ще направи каквото е по силите му. И аз сам ще поговоря с някои от тях.

— Благодаря ви, отче.

— Синко, страхуваш ли се да умреш?

— Не зная. Често съм си мислил, че не се боя от това. Ще трябва да изчакам и да видя.

— Трябва да вярваш.

— Може би ще вярвам. Ако някога успея да намеря вярата. Ще кажете ли една молитва за мен?

— Бог да те пази. Ще се моля за теб през целия следобед.