Времето е най-простото нещо

14.

Първото, което видяха от тях, бе един проблясък в лъча светлина, хвърлен от фаровете върху пътя, а след това ги видяха да летят на фона на луната. Всъщност не летяха, защото нямаха крила. Просто се движеха във въздуха както риба се движи във вода. Бяха толкова грациозни, колкото само летящо създание може да бъде.

В първия момент можеха да бъдат взети за молци, прелитащи през светлината, или пък за нощни птици, реещи се в небето. Но след като разумът преодолееше крайното недоверие и типичната за хората рационалност, вече не можеше да има съмнение какво представляват те.

Това бяха летящи хора. Левитатори. Бяха магьосници, група магьосници.

На седалката до себе си Блейн видя Райли да подава пушката през прозореца. Блейн се хвърли върху спирачката.

Пушката гръмна, звукът от изстрела изтрещя в кабината като гръмотевица.

Колата се плъзна и спря напряко на пътя. Блейн сграбчи Райли за рамото и го извади от равновесие. С другата си ръка му издърпа пушката.

Хвърли един поглед към лицето на Райли и видя, че той е обезумял от страх. Зъбите му тракаха, а в ъгълчетата на устата му имаше малки пръски пяна. Очите му се въртяха и гледаха диво, а лицето му бе замръзнало със стегнати и опънати мускули като някаква трагикомична маска. Разперените му пръсти се опитваха отново да сграбчат пушката.

— Успокой се! — изрева Блейн. — Това са само левитатори.

Но тази дума не означаваше нищо за човек като Райли. Всеки здрав смисъл и всяка способност за разбиране бяха изчезнали сред гръмотевиците от ужас, които разтърсваха ума му.

И още докато говореше на Райли, Блейн долови гласовете на нощта — беззвучни гласове, които достигаха до него — една смесица от гласове, които достигаха до него.

Приятелю — един от нас е улучен (червена линия, спускаща се по нещо като рамо) — не е страшно — той има (пушка, чието дуло се навежда и внезапно се превръща в доста меланхоличен и твърде фалически символ). — Спокойно — нашият приятел взе пушката. Хайде ние да пипнем другия (това ръмжащо куче, завряно в ъгъла, този пор с вдигната опашка, тази гърмяща змия, извиваща се и готова за удар).

Чакайте! — викна Блейн. — Чакайте! Всичко е наред. Няма да има повече стрелба.

Той натисна с лакът дръжката и отвори вратата. Отблъсна Райли от себе си и почти падна вън от кабината, все още стиснал пушката. Отвори оръжието, куршумите изскочиха, после хвърли пушката на пътя и облегна гръб на камиона.

Изведнъж нощта се изпълни с мъртвешка тишина, с изключение на стенещите звуци, които издаваше Райли от кабината.

Всичко е наред — каза Блейн. — Вече няма никаква опасност.

Те се появиха, спускайки се от небето, като че ли скачаха от някаква скрита платформа, но се приземяваха леко на краката си.

Движеха се бавно, прокрадваха се мълчаливо в обгръщащата ги нощ.

Това беше най-глупавото нещо, което можехте да направите — каза им Блейн. — Следващия път на някой от вас ще му пръснат главата (обезглавен човек, който се щура насам-натам с кървящ врат).

Той видя, че всички са млади — нямаха още двадесет години. Бяха облечени в нещо като бански костюми. Той долови чувството на радост и полъха на шега, идващи от тях.

Приближиха се внимателно и той потърси други белези, но такива нямаше.

Кой сте вие? — попита един от тях.

Шепърд Блейн от „Фишхуук“.

А къде отивате?

В Южна Дакота.

С този камион?

И с този човек. Искам да го оставите на мира.

Той стреля по нас. Улучи Мари.

Нищо страшно — обади се Мари. — Просто драскотина.

Той е един уплашен човек — каза Блейн. — Използва куршуми от сребро.

Той почувства веселието, което ги обзе при мисълта за сребърните куршуми.

И долови странността на ситуацията — окъпаната в лунна светлина нощ, пустият път, спряната напряко на магистралата кола, самотният вятър, който виеше над прерията, и те двамата — той и Райли, заобиколени не от сиукси, команчи или „чернокраки“, а от паранормални тийнейджъри, излезли малко да полудуват през нощта.

Трябваше ли да ги винят или осъждат заради това, питаше се той. Ако в този малък акт на предизвикателство те можеха да придобият някаква самоувереност в изпълнения си с преследване и подозрителност живот, ако чрез това си държание усещаха нещо, което напомняше на човешко достойнство, тогава това не беше нищо друго освен нормално човешко действие и не подлежеше на осъждане.

Той изучаваше лицата им — тези, които можеше да види, макар и размазани в светлината на луната и фаровете. В тях се четеше някаква нерешителност. Това бяха лица на косъм от уплахата.

От кабината все още се носеха стенанията на умствено агонизиращ човек.

А после:

„Фишхуук“? (Високите сгради на хълма, издигащи се на много акри — масивни, величествени, вдъхновяващи…)

Точно така — отвърна Блейн.

Едно момиче излезе от скупчилата се групичка и се доближи до Блейн. После му протегна ръка.

Вие сте приятел — каза тя. — Един неочакван приятел. Всички ние съжаляваме, че ви причинихме неприятности.

Блейн пое ръката й и почувства натиска на здравите, силни млади пръсти.

Нощем рядко срещаме някой по пътищата — обади се друг.

Просто се веселяхме — каза трети. — Имаме твърде малко възможности за веселие.

Зная — съгласи се Блейн — колко малко могат да бъдат тези възможности.

Днес празнуваме Халоуийн — обясни четвърти.

Халоуийн? О, да, разбирам. (Първо хлопане по затворени кепенци, градинска врата, увиснала на дърво, шестоъгълен знак, обърнат наопаки).

Добре е и за останалите. Те сами си го търсят.

Съгласен съм — каза Блейн, — но е опасно.

Не много. Те всички са твърде наплашени.

Но това не променя положението.

Мистър, то няма как да се промени.

Но защо не сте във „Фишхуук“? — попита момичето, което стоеше пред Блейн.

Той я огледа и откри, че е красива — сини очи, златиста коса и форми, които в миналото биха й донесли победи в конкурси за красота — един от старите езически обичаи, които за щастие бяха забравени с навлизането на манията по паранормалната кинетика.

Не мога да ви кажа. Съжалявам, но не мога да ви кажа.

Неприятности? Опасност!

Не, поне не в момента.

Ние можем да ви помогнем.

Няма нужда — отговори Блейн с възможно най-безразличния си глас — толкова безгрижно, колкото можеше.

Можем да ви отведем където искате.

Аз не съм левитатор.

Не е необходимо да сте. Ние можем (вие ще летите във въздуха, носен от двама левитатори, които ще ви държат за ръцете).

Блейн потрепери.

Не, благодаря. Мисля, че това не е за мен.

Някой отвори вратата на кабината, а друг влезе вътре и хвърли Райли на земята.

Камионджията запълзя но колене и лакти, като не преставаше да хлипа.

Оставете го на мира! — кресна Блейн.

Момичето се извърна. Мислите й бяха отсечени, ясни:

Стойте настрана от него. Не го докосвайте. Не му правете нищо.

Но, Анита…

Казах да не му правите нищо.

Той е долен мръсник. Използва сребърни куршуми.

Не!

Те се отдръпнаха.

Трябва да тръгваме — каза Анита на Блейн. — Ще се оправите ли сам? Имате предвид с него? Тя кимна.

Мога да се справя с него — успокои я той.

Казвам се Анита Андрюс. Живея в Хамилтън. Телефонният ми номер е 276. Впишете го в паметта си.

Вписан е — отговори Блейн, показвайки й думите и цифрите.

Ако се нуждаете от помощ…

Ще ви позвъня.

Обещавате ли?

Обещавам.

Райли се хвърли напред, взе пушката и после, докато се изправяше на крака, затърси с една ръка патрони в джоба си.

Блейн скочи към него. Сграбчи го малко над колената, като удари рамото си в земята, и като обви тялото му с едната си ръка, безуспешно се опита да сграбчи пушката с другата.

Още докато скачаше, той викна:

Махайте се оттук! Всички!

Удари се в земята и се плъзна с лице надолу по напукания паваж. Почувства как камъните раздраха кожата му и разкъсаха дрехите му. Но той още държеше Райли и го повлече към земята.

Блейн спря да се хлъзга и, без да вижда, размаха ръка, за да хване пушката. Цевта й се люшна надолу и го удари в ребрата. Той изпсува и се протегна да я хване, но Райли я беше вдигнал, готов за нов удар. Блейн отчаяно замахна в мрака и юмрукът му докопа мека плът. Чу се звук, пушката се спусна надолу и мина на инч от лицето му.

Ръката му се изви и я хвана. Блейн задърпа и заизвива оръжието и пушката се освободи.

Той се търкулна встрани с оръжието в ръка и се изправи на крака.

На фона на светлината видя Райли, който се беше втурнал като бик към него, с разперени ръце, присвити рамене и уста, която бе по-скоро ръмжаща цепнатина в лицето му.

Блейн вдигна пушката и я запокити в тъмнината тъкмо когато Райли почти го беше докопал. Отдръпна се, но не достатъчно. Едната от шункоподобните ръце на Райли го сграбчи за бедрото. Блейн се извъртя и се отскубна, като стъпи встрани. Райли се опита да овладее своя бяг, но не успя. Отчаяно изви тяло, инерцията му го понесе напред и той с трясък се блъсна в предницата на камиона.

После се прегъна и се свлече като труп на земята. Блейн стоеше и го наблюдаваше, но Райли не помръдна.

Тишината поглъщаше нощта. Бяха останали само двамата. Всички останали си бяха тръгнали. Той и Райли бяха сами със скапаната таратайка.

Блейн вдигна глава към небето, но там нямаше нищо друго освен луната, звездите и самотния прериен вятър.

Обърна се пак към Райли и установи, че той е жив. Беше се изправил до седнало положение, прегърнал предницата на камиона. Рана разсичаше челото му — там, където бе срещнал металната част. Шофьорът вече нямаше желание да се бие. Беше останал почти без дъх, а в очите му имаше див блясък.

Блейн тръгна към него и му заговори:

— Проклет глупак! Ако беше стрелял по тях отново, те щяха да се нахвърлят върху нас и да ни разкъсат на парчета.

Райли го гледаше втренчено и устата му се отваряше, но от нея излизаше само една дума:

— Ти… ти… ти…

Блейн пристъпи и му протегна ръка, помагайки му да се изправи, но Райли се дръпна и се притисна плътно към камиона, като че ли искаше да проникне в самия метал.

— Ти си един от тях! — викна шофьорът. — Досетих се още преди време…

— Ти си луд!

— Но ти си от тях! Страхуваш се да не видят. Въртиш се само около камиона. Винаги аз ходя за кафе и храна. Ти никога не си ходил. Винаги аз купувам бензин. Никога ти.

— Камионът е твой — отвърна Блейн. — Ти имаш пари, а аз не. Знаеш, че съм без пукнат цент.

— И начинът, по който дойде при мен — продължи да вие Райли. — Излезе от гората. Сигурно си прекарал нощта като тях, в гората! А и никога не повярва на нищо, в което вярват обикновените хора.

— Единствената причина за това е, че не съм глупак — каза Блейн. — Не съм по-паранормален от теб самия. Мислиш ли, че ако бях, щях да се кандилкам толкова време с твоя раздрънкан камион?

Наведе се, сграбчи Райли и го изправи на крака. Разтърси го така, че главата му се залюля напред-назад, като му кресна:

— Успокой се! Сега сме в безопасност. Хайде да се махаме оттук.

— Пушката! Ти изхвърли пушката!

— По дяволите пушката! Качвай се в камиона.

— Но ти разговаря с тях! Чух те да разговаряш с тях!

— Не съм казал думичка.

— Не с устата си — противеше се Райли. — Не с езика си. Но те чух да говориш с тях. Не чух всичко, само отделни части. Казвам ти, че те чух.

Блейн го избута към камиона, като го крепеше с една ръка, докато с другата отваряше вратата на кабината.

— Качвай се вътре и млъквай — викна му рязко. — Ти и твоята проклета пушка! Със сребърните си куршуми! Със слуховите ти фантазии!

Вече беше твърде късно, каза си Блейн. Щеше да е безполезно да му обяснява. Щеше да е загуба на време да му показва или да се опитва да му помогне. Може би дори и да проумееше истината, Райли щеше да загуби последния останал му здрав разсъдък и окончателно да полудее, лутайки се в блатото на неясните догадки.

Блейн заобиколи камиона и се качи от другата страна. Запали мотора и отново насочи машината по магистралата.

Пътуваха в мълчание, като Райли се бе свил в ъгъла. Блейн чувстваше изучаващия му поглед.

Най-сетне Райли проговори:

— Съжалявам, Блейн. Предполагам, че си бил прав.

— Разбира се, че бях — отвърна Блейн. — Ако беше почнал да стреляш…

— Не това имах предвид — прекъсна го Райли. — Ако беше един от тях, щеше да изчезнеш с тях. Те биха могли да те закарат, където си поискаш, при това по-бързо от тази развалина.

Блейн се изхили.

— Просто за да ти докажа, утре сутринта аз ще отида за кафе и храна. Ако ми довериш парите си, разбира се.