Времето е най-простото нещо

21.

Още докато се навеждаше над него, Блейн знаеше, че Стоун е мъртъв. Той някак бе станал по-малък, беше се получило едно пълно смаляване на човешката форма. Като че ли животът е бил основната изпълваща я съставка. Сега Стоун представляваше по-малко от шест фута отпуснато тяло, облечено в измачкани дрехи. Неподвижността му беше ужасяваща.

Блейн чу зад себе си как Хариет затваря вратата и пуска резетата. А сред тяхното тракане му се стори, че чува хлипане.

Наведе се, за да огледа тялото по-отблизо и в мрака успя да съзре по-тъмния блясък на косата на мястото, където кръвта бе текла от черепа.

Кепенците на прозорците заскърцаха и застенаха, затваряйки се, докато Хариет дърпаше лостовете, които ги държаха.

— Може ли сега да светнеш? — попита Блейн.

— Ей сега, Шеп.

Ключът за осветлението щракна, от тавана се разнесе светлина и тогава Блейн можа да види какъв мощен удар бе разбил черепа.

Нямаше нужда да търси пулс, нито да слуша туптенето на сърцето. Никой не можеше да оживее с раздробен по този начин череп.

Погледна към Хариет и поклати глава, като се учуди на спокойствието й. После се сети, че в дните й на репортер насилствената смърт вероятно не й е била непозната.

— Бил е Фин — каза тя с тих и нисък глас — толкова тих, че човек можеше да усети усилието, с което тя си налагаше да запази спокойствие. — Не самият Фин, разбира се. Някой негов наемник. Или някой, който доброволно се е съгласил. Някой от зяпналите го негови последователи. Има много хора, които биха направили каквото и да е за него.

Тя прекоси стаята и клекна от другата страна на тялото. Устните й бяха застинали в права, строга линия. Лицето й имаше напрегнато и сурово изражение. По него се спускаше и една мокра ивица от единствената се отронила сълза.

— Какво да правим сега? — попита той. — Предполагам, че трябва да повикаме полицията.

Тя направи отрицателен жест с ръка.

— Не, никаква полиция. Не можем да си позволим да се забъркаме в това. Точно това желаят Фин и хората му. А и се обзалагам, че някой вече е звъннал в полицията.

— Мислиш, че убиецът…

— Разбира се. Защо не? Само един глас, който съобщава, че в бунгало номер десет на мотел „Плейнсман“ е убит човек. И после бързо затваря слушалката.

— За да хвърли подозрението върху нас?

— За да хвърли подозрението върху спътниците на Годфри. Макар че е възможно дори да знаят кои сме. Онзи доктор…

— Не знам. Може и той да е.

— Слушай, Шеп, след всичко, което се случи, съм почти сигурна, че Фин е в Белмонт.

— Белмонт ли?

— Градът, в който те открихме.

— Значи така се казва.

— Нещо става тук. Нещо важно. Първо оня Райли и камиона, после…

— Но какво да правим ние?

— Не можем да им позволим да открият Годфри тук.

— Можем да докараме колата отзад и да го изнесем през задната врата.

— Вероятно някой пази там. Така ще ни спипат веднага.

Тя ядно закърши ръце. После продължи:

— Ако оставим Фин на спокойствие сега, той вероятно ще осъществи всичките си замисли. Не бива да му позволим да ни отстрани. Трябва да го спрем.

— Ние ли?

— Ти и аз. Ти пое по стъпките на Годфри. Сега всичко зависи от теб.

— Но аз…

Очите й изведнъж проблеснаха.

— Ти беше негов приятел. Чу неговата история. И му каза, че си с него.

— Разбира се — отговори Блейн. — Но започвам на сляпо. Не зная какво е положението, нито пък какво да правя.

— Спри Фин. Разбери какво прави и го спри. Или поне го задръж, барикадирай се…

— Престани с твоето милитаристично мислене. С барикадите си и разположените линни за отстъпление. (Истинска жена — генерал с огромни ботуши и куп медали, висящи на копиеподобни гърди.)

Престани!

Ти си репортерка. И мислиш само за работата си.

— Шеп — каза тя, — млъкни. Как мога да мисля за работата си? Аз вярвах в Годфри. Вярвах в това, което правеше.

— Мисля, че аз също. Но всичко е толкова ново, толкова неочаквано…

— Може би просто трябва да зарежем всичко и да бягаме.

— Не! Почакай. Ако зарежем всичко и побегнем, положението ще е почти същото, както да ни спипат тук.

— Но, Шеп, няма начин…

— Може и да има — прекъсна я той. — Намира ли се наоколо град на име Хамилтън?

— Ами да, само на около една-две мили оттук. Край реката.

Той скочи на крака и огледа стаята. Телефонът се намираше на нощната масичка между леглата.

— Какво…

— Една приятелка — обясни Блейн, — която срещнах. Която може да ни помогне. На около миля или две, така ли?

— Да, Хамилтън е там. Ако това е…

— Това е.

Той бързо стигна до телефона и вдигна слушалката. Набра оператора.

— Искам да се свържа с един номер в Хамилтън. Какъв е кодът?

— Какъв е номерът, сър?

— 276.

— Аз ще го избера вместо вас. Блейн се обърна към Хариет и попита:

— Навън стъмни ли се?

— Стъмваше се, когато пуснах кепенците. Той чу мъркането на сигнала по линията.

— Ще се нуждаят от тъмнината. Няма да могат да…

— Не зная — каза Хариет. — Не зная какво се опитваш да направиш.

— Ало — каза някакъв глас в слушалката.

— Анита там ли е?

— Да — отвърна гласът. — Един момент. Анита, за теб е. Някакъв мъж.

Това е невъзможно, помисли си Блейн. Просто не може да бъде постигнато. Вероятно си въобразяваше.

— Ало — каза Анита Андрюс. — Кой е?

Блейн. Шепърд Блейн. Помните ли ме? Аз бях заедно с мъжа с пушката. Със сребърните куршуми.

Да, помня ви.

Значи е възможно, каза си той. Не си го беше въобразил. Можеше да използва телепатия по телефона!

Казахте, че ако се нуждая от помощ…

Да?

Сега се нуждая от помощ. (Едно тяло на пода; полицейска кола, приближаваща се по пътя със светещи фарове и виещи сирени; знакът, на който пишеше „Плейнсмен“; номерът на вратата на бунгалото.) Анита, кълна ти се, че нямам вина. Не мога да ти обясня в момента. Не мога да го оставя да го открият тук. Но не съм виновен.

Ние ще го отнесем.

На доверие?

На доверие. Ти постъпи справедливо спрямо нас онази нощ.

Побързайте!

Веднага. Ще доведа още неколцина.

Благодаря ти, Анита.

Но тя вече беше тръгнала.

Той стоеше там, със слушалката пред лицето, като я гледаше втренчено. След малко полека я постави на място.

— Долових част от разговора — каза Хариет. — Това е невъзможно!

— Разбира се — отвърна Блейн. — Телепатична връзка по жица. Не е необходимо да ми го казваш.

Той се втренчи в мъжа на пода.

— Това е едно от нещата, за които говореше той. По-велико е, отколкото „Фишхуук“ някога може да стане, казваше той.

Хариет не отговори.

— Чудя се какви ли други способности притежават — каза Блейн.

— Тя каза, че ще дойдат за Годфри. Как ще дойдат? И кога?

В гласа й се долавяше истерия.

— Те летят — обясни й той. — Те са левитатори. Магьосници. — Блейн се изсмя горчиво.

— Но ти…

— Откъде ги познавам ли? Те ни направиха засада една вечер. Просто бяха излезли да полудуват. Райли имаше пушка…

— Райли!

— Мъжът в болницата, нали си спомняш? Който умря. След някаква катастрофа.

— Но, Шеп, ти бил ли си с Райли? Как си попаднал на него?

— Просто ме возеше. Боеше се през нощта и искаше да има някой с него. Поправихме онзи разнебитен камион и…

Тя го гледаше уплашено.

— Почакай — каза той. — Вие споменахте нещо за него в болницата. Казахте, че…

— Че го търсим. Годфри го беше наел, а той закъсняваше и…

— Но…

— Какво има, Шеп?

— Говорих с него, преди да умре. Той се опита да ми предаде някакво съобщение, но не успя да го произнесе. Съобщението беше за Фин. Тогава за пръв път чух отново за него.

— Всичко се обърка — каза Хариет. — Всяко проклето нещо. Звездната машина… — Тя спря и застана до него. — Но ти не знаеш за звездната машина. Или знаеш?

Той поклати глава.

— Като онези във „Фишхуук“ ли е? Онези, които ни помагаха сред звездите.

— Точно това пренасяше Райли в камиона си — кимна тя. — Годфри бе уредил получаването й и трябваше някак да я закара до Пиер. Затова нае Райли…

— Контрабандна звездна машина! — каза Блейн с известно страхопочитание. — Знаеш ли, че всяка държава има закони срещу притежаването на подобни машини? Те са легални само ако са на „Фишхуук“.

— Годфри знаеше всичко това. Но се нуждаеше от нея. Опита се да построи една, но не можа. Не разполагаше с никакви планове.

— И откъде ли би могъл да разполага?

— Шеп, какво ти е?

— Не знам. Всъщност нищо. Само съм леко объркан може би. Знаеш, че бях въвлечен във всичко това насила.

— Винаги можеш да избягаш.

— Хариет, знаеш много добре, че ми е писнало да бягам. Няма къде да отида.

— Винаги можеш да се присъединиш към някоя бизнесгрупа. Ще те приемат с радост. Ще ти дадат работа и ще ти плащат много нари за това, което си научил във „Фишхуук“.

Той поклати глава, спомняйки си купона у Шарлин — Далтън, седнал там с протегнати крака, с коса, прилична на разбъркано птиче гнездо, с уста, която предъвкваше пурата. Далтън, който каза: „Като консултант ти ще струваш много пари.“

— Е, поне би могъл да опиташ — каза Хариет.

— Няма да мога да го преглътна. Освен това дадох обещание. Казах на Годфри, че съм с него. А и не ми харесва начинът, по който са тръгнали нещата. Не ми харесва хора да ме водят на бесилката, защото съм паранормалник. Не ми харесват някои от нещата, които видях по пътя и…

— Ти си озлобен. И имаш право да си.

— А ти?

— Не. Само съм уплашена. Уплашена до мозъка на костите си.

Ти — уплашена? Една упорита репортерка…

Той се обърна към нея, спомняйки си нещо — мястото, където сляпата старица продаваше розите. Онази нощ той бе видял лицето на Хариет Куимби без маска. Сега беше вторият път.

Лицето й му казваше истината. Упоритата репортерка можеше понякога да бъде просто една уплашена жена.

Той разтвори обятия и тя направи крачка към него. Блейн я притисна силно и усети, че тя е нежна и крехка, че плътта й е не твърда, не изтъкана от стоманена амбиция, а съвсем обикновена човешка плът.

Всичко ще се оправи, каза той. Всичко ще е наред.

Й се учуди на внезапната нежност и покровителство, които изпита, които със сигурност изглеждаха странни, почти извънземни, независимо какви бяха отношенията му с жената в неговите прегръдки.

Но камионът се е разбил и шофьорът е мъртъв и полицията или може би дори Фин са взели звездната машина. А сега Годфри лежи мъртъв и полицията идва и…

Ще ги надвием всичките, каза й той. Няма какво да ни спре…

В далечината се чу сирена — вой, разкъсван от прерийния вятър.

Тя отскочи от него.

— Шеп, те идват!

— Задната врата! — каза бързо Блейн. — Тичай към реката. Ще се скрием в пещерите по брега.

Той се хвърли към вратата и докато пръстите му търсеха резето, чу чукане. Дръпна резето, рязко отвори вратата и в лъча светлина, който идваше от стаята, се изправи Анита Андрюс заедно с други младежки лица зад гърба си.

— Тъкмо навреме — каза Блейн.

— Това ли е тялото?

— Ето там.

Те бързо влязоха. Сирената се чуваше доста по-близо.

— Той беше наш приятел — каза Хариет с несигурен тон. — Това е ужасен начин…

— Мис — прекъсна я Анита, — ние ще се погрижим за него. Ще му отдадем всички почести…

Сирената се превърна в постоянен вой, който сякаш изпълваше стаята.

Бързо! — каза Анита. — Летете ниско. Не е необходимо силуетите ни да се очертават на фона на небето.

Още докато говореше, стаята се изпразни и тялото изчезна от пода.

Тя се поколеба за миг, гледайки към Хариет и Блейн.

Някой ден ще ми обясните ли всичко?

Някой ден, отговори Блейн. И благодаря.

Няма защо. Ние, паранормалниците, винаги си помагаме. Иначе ще ни затрият.

Тя се шмугна край Блейн и той почувства допира й, ум, докосващ се до ум. И изведнъж се появи усещане за светулки във вечерния мрак и ароматът на люляци в меката омара над реката.

После тя изчезна, предната врата се затвори и някой чукаше по нея.

Седни, каза Блейн на Хариет. Дръж се колкото можеш по-естествено. Без да си притеснена. Отпусната. Ние просто седим и си говорим. Годфри е бил с нас, но е отишъл до града. Някой е дошъл и той е поел с него към града. Ние не знаем кой е той. Трябва да се върне след час или два.

Разбрах, отвърна Хариет.

Тя седна на един стол и отпусна небрежно ръце в скута си.

Блейн тръгна към вратата, за да пусне закона.