Времето е най-простото нещо

8.

Беше преминало през много наименования.

Едно време са го наричали екстрасензорно възприятие. По-късно станало известно като псионика или за по-кратко — пси. Но в самото начало е било назовавано магия.

Шаманът с окисите, които използвал за боядисване, с ашиците, които тракали в черепа, с торбичката си с отвратително съдържание може би го е упражнявал по един по-несръчен начин още преди да е била написана първата дума. Опитвал се е да схване принципа, който не е разбирал, като по-скоро дори не е знаел, че не разбира, и не е съзнавал, че въобще има нещо, което да разбере. А знанието се е предавало — от неподходящи във все по-неподходящи ръце. Магьосникът от Конго го е използвал, жреците от Египет са го знаели, мъдреците от Тибет също са били запознати с него. И във всички тези случаи то не е било използвано мъдро, не е било разбирано правилно, било е смесвано с много глупави суеверия и във времената на логиката е било дискредитирано, като едва ли е бил останал някой, който да вярва в него.

Във времената на логиката са възникнали методът и науката. В света, изграден от науката, няма място за магията, защото в нея няма метод или система и не може да бъде редуцирана до една обща формула. Затова тя е подозрителна, вън от границите на приличието и считана за пълна глупост. Нито един човек, който е напълно с разсъдъка си, не би я приел.

Сега я наричаха ПК (вместо „паранормална кинетика“, което е твърде дълго за изговаряне). Тези, които разполагаха с паранормална кинетика, биваха наричани паранормалници и биваха затваряни в затвори, а понякога ги чакаше дори по-лош край.

Това беше странно, ако човек се замислеше. Защото въпреки неясната пропаст, която лежеше между ПК и науката, именно подреденият ум, който науката бе донесла на човешката раса, можеше да накара ПК най-после да заработи.

И колкото и странно да изглеждаше, каза си Блейн, било е необходимо първо да се появи науката. Защото науката е трябвало да бъде развита, преди човекът да може да проумее силите, които са освободили ума му от оковите. Науката е трябвало да бъде развита, преди менталната енергия да може да бъде овладяна и накарана да работи от тези, които са я носили в себе си. Защото дори в учението за ПК е имало нужда от метод, а науката е била инкубаторът, в който този метод бил създаден.

Имаше хора, които смятаха, че в далечното минало пътят пред човека се е разклонил в две посоки. Едната била отбелязвана като „магия“, а другата като „наука“. Човекът бил поел по пътя на „науката“ и е оставил „магията“. Много от тези хора считат също така, че човекът е направил огромна грешка при избора на своя път. Те казват: вижте колко далеч бихме стигнали, ако бяхме избрали „магията“ в началото.

Но те грешаха, каза си Блейн, защото никога не е имало два пътя. Бе имало само един. Защото човекът е трябвало първо да овладее науката, преди да може да овладее магията.

От друга страна, науката почти беше унищожила магията, почти я бе запокитила в склада за забравени вещи, беше й се надсмяла и подиграла.

Но даже и съвсем да я бе потопила в забрава, нямаше ли да останат упорити хора, които да не изоставят мечтата за звездите? Хора, които да са готови да направят каквото и да е, да се опълчат срещу подигравките на света, да приемат смеха, само и само за да сложат ръка на звездите.

Той се зачуди какво ли е било в онези дни, когато „Фишхуук“ е била само бледа надежда, проблясък разум, частица вяра. Защото малката група от вярващи, упорити хора е била оставена съвсем сама. Когато са молели за помощ, помощ не е имало, а единствено презрителни подигравки.

Пресата бе превърнала в истински карнавал деня, в който те се бяха появили във Вашингтон, за да искат финансова помощ. Съвсем естествено, такава помощ не бе получена, тъй като правителството не желаеше да се замесва в подобен налудничав проект. След като науката с цялата си мощ и слава се бе провалила в опитите си да достигне звездите, как можеше да има надежда, че тези хора ще успеят? И така, хората заработиха съвсем сами, с изключение на жалките подаяния оттук-оттам — едно малко дарение от Индия, друго от Филипините и съвсем малко от Колумбия — плюс дребните стотинки от метафизическите общества и от някои съчувстващи дарители.

Най-сетне една много сърдечна страна — Мексико — ги бе поканила, бе осигурила пари, оборудвала научен център и лаборатория. Вместо да им се присмее, им бе дала кураж.

И от този ден агенцията „Фишхуук“ се беше превърнала в реалност, беше се развила в институция, която допринесе не само за себе си, но и за страната, която бе разтворила сърцето си за нея.

И аз съм част от „Фишхуук“, помисли Блейн, седнал в килията си. Част от това всъщност тайно общество, макар тайно не по своя вина. По-скоро бе направено тайно от омразата, непоносимостта и крайното суеверие на света. Въпреки че бягам от него, въпреки че то ме преследва, аз съм част от „Фишхуук“.

Той стана от покрития с мръсно одеяло малък нар и се изправи до прозореца, за да погледне навън. Можеше да види напечената от слънцето улица, хилавите дръвчета, поклащащи се над нея, и тъжните, разнебитени къщи от другата й страна. Няколко таратайки бяха паркирани до бордюра. Няколко от тях бяха невероятно стари — с колела, задвижвани от двигатели с вътрешно горене. Мъже, насядали но стъпалата пред входовете на магазините, дъвчеха тютюн и плюеха по тротоара, като правеха малки локвички от плътна, кехлибарена на цвят течност. Локвичките приличаха на засъхнали петна кръв. Мъжете си седяха апатично, преживяха и от време на време подхвърляха по някоя дума помежду си. Не гледаха към сградата на съда, а хвърляха погледи насам-натам, но бяха пресилено равнодушни.

Блейн знаеше, че те всъщност охраняват съда. Охраняваха него — човека с огледалото в ума си. Умът, който отблъсква, както старата Сара бе казала на шерифа.

Именно това бе видял и Кърби Ренд, това го бе предупредило и бе насочило „Фишхуук“ по следата. Което означаваше, че Ренд, ако не го бе забелязал случайно, е бил шпионин. Макар че, помисли си Блейн, нямаше особено значение дали Ренд е шпионин или просто наблюдател. Един наблюдател обаче едва ли би имал възможността да разчете мислите на един ум, който отблъсква.

А това означаваше, осъзна Блейн, че той носи в ума си нещо като мигаща предупредителна светлина за всеки, който има способността да прониква. Никъде нямаше да е в безопасност. Нямаше къде да се скрие. Щеше да надава мощен сигнал към всеки наблюдател, всеки шпионин или всеки следотърсач, който попадне в неговия обсег.

Преди не беше такъв. Беше почти сигурен в това. Иначе някой щеше да му го спомене или пък това щеше да бъде включено в доклада за състоянието на психиката му.

Ей ти, каза на криещото се в ума му нещо, излизай оттам!

То сякаш размаха опашка. Заизвива се като щастливо куче, но не се показа.

Блейн се върна до нара и седна на ръба му.

Хариет щеше да се върне с някаква помощ. Или може би шерифът щеше да го пусне веднага щом станеше безопасно. Макар че всъщност не бе длъжен да направи това, тъй като имаше солидно основание да го задържи — притежаването на оръжие.

Шегаджийо, каза той на своя развеселен другар, може пак да опрем до твоите качества. Може да ни потрябва някой нов номер.

Това същество в мозъка му се беше проявило преди известно време с истински темпорален трик. Или метаболизъм? Нямаше как да разбере каква е истината — дали той се беше движил по-бързо от нормалното, или времето се забави за всички останали, освен за него самия.

А ако избяга, какво?

Към Южна Дакота, както беше казала Хариет?

Може би да, помисли Блейн. Нямаше други планове. Не бе имал време за планове. Пред него бе стоял само голият, ясен проблем да се измъкне от клещите на „Фишхуук“. Преди години, помисли си той, можеше да направи план, но тогава това му бе изглеждало твърде далечно. Беше му се струвало невъзможно да се случи точно на него. А сега седеше тук, затворен в килия в един малък град, чието име дори не знаеше, с не повече от петнадесет долара, които при това бяха заключени в бюрото на шерифа.

Седеше и слушаше шума на преминаваща по улицата бензинова кола, както и далечното чуруликане на птичка. В този момент призна пред себе си, че се е набъркал в ужасна, наистина ужасна каша.

Мъжете чакаха отвън, седнали на стълбите, като се опитваха да не личи, че охраняват съда. Погледите им не се нравеха на Блейн.

Вратата на кабинета на шерифа се отвори, после се трясна и по пода се чуха стъпки. Зачуха се и неясни гласове. Блейн дори не се заслуша. Какво полза имаше да ги слуша? Какво полза имаше от каквото и да е?

После небрежната походка на шерифа мина през кабинета и навлезе по коридора. Блейн вдигна поглед в мига, в който шерифът спря пред килията му.

— Блейн, отецът е дошъл да те види.

— Какъв отец?

— Свещеникът, езичнико. Пасторът на енорията.

— Не разбирам какво общо има той с това.

— Ти си човек, нали? Значи имаш душа.

— Не мога да отрека.

Шерифът му хвърли строг и озадачен поглед:

— Защо не ми каза, че си от „Фишхуук“?

— Има ли значение? — сви рамене Блейн.

— Мили боже! Човече, ако хората в този град знаеха, че си от „Фишхуук“, щяха вече да са те обесили. Може и да оставят някой обикновен паранормалник да се измъкне от лапите им, но не и човек от „Фишхуук“. Подпалиха Търговския пункт преди около три години, а представителят на агенцията едвам се измъкна от града.

— И какво би направил ти, ако те решат, че е необходимо да ме обесят? — заинтересува се Блейн.

Шерифът се почеса но главата.

— Ами, разбира се, ще направя каквото мога.

— Покорно благодаря. Предполагам, че вече си се свързал с „Фишхуук“.

— Казах им да дойдат да те вземат. Да те махнат оттук.

— Ето това се казва истински приятел! Шерифът се ядоса.

— Защо се довлече в този град? — запита той с доста жар. — Това би могло да бъде едно тихо, мирно, достойно място, ако не се появяваха кретени като теб.

— Бяхме доста гладни и спряхме да закусим.

— Сам си си наврял главата в примката — рязко каза шерифът. — Надявам се Господ да ми помогне да те отърва.

Тръгна към вратата, после се обърна и каза:

— Ще ти пратя отеца.