Времето е най-простото нещо

33.

Фоайето на хотела бе тихо и почти празно. Един мъж дремеше в креслото си. Друг четеше вестник. Отегчен чиновник стоеше зад рецепцията, като зяпаше към улицата и отнесено потрепваше с пръсти.

Блейн мина през фоайето и прекоси тесния коридор, водещ към стълбите. Човекът, който обслужваше асансьора, стоеше до отворената кабина.

— Ще се качите ли, сър? — попита той.

— Не се притеснявайте — отвърна му Блейн. — Само с един скок съм там.

Той се обърна и пое нагоре по стълбите. Почувства как кожата на гърба му се изопва и как косъмчетата в основата на черепа му настръхнаха. Знаеше, че е много вероятно да се е упътил право към смъртта си.

Но трябваше да рискува. Килимът по стъпалата заглушаваше стъпките му и той се движеше в почти пълна тишина, с изключение на нервното свистене на собствения си дъх.

Стигна до втория етаж и положението бе същото като преди. Бодигардът пак седеше на наклонения назад и опрян в стената стол и когато Блейн се приближи, се килна напред и седна с присвити крака в очакване.

— Не можете да влезете — каза пазачът на Блейн. — Той изпъди всички навън. Каза, че ще се опита да поспи.

— Било му е наистина тежко — съгласи се Блейн.

Пазачът заговори с поверителен глас:

— Никога не съм виждал толкова потресен човек. Кой мислите, че го е направил?

— Пак е нещо от оная проклета магия. Бодигардът замислено кимна:

— Макар че той не беше на себе си и преди случилото се вчера. Беше добре, когато се видяхте първия път, но веднага след това, веднага след като си тръгнахте, той не беше на себе си.

— Не видях нищо странно у него.

— Както ви казах, той беше съвсем наред. Върна се съвсем нормално. Но около час по-късно аз надзърнах вътре и той седеше на стола си, втренчен във вратата. Със странен поглед. Сякаш нещо го измъчваше отвътре. Той дори не ме забеляза, когато надзърнах в стаята. Не знаеше, че съм там, докато не му заговорих.

— Може би просто е размишлявал.

— Да-а, предполагам. Но вчера беше ужасно. Събрала се бе огромна тълпа, дошла да чуе речта му, а и всички тия репортери също бяха тук. Заедно отидоха до депото, където той държеше онази звездна машина…

— Не бях там, но чух за това — каза Блейн. — Сигурно е било невероятен шок.

— Помислих, че ще умре на място — продължи бодигардът. — Лицето му стана виолетово…

— Какво ще кажете — подхвърли Блейн, — ако само погледнем вътре? Ако е заспал, ще си тръгна. Но ако е буден, бих желал да поговоря с него за кратко. Наистина е важно.

— Е, предполагам, че може. Виждам, че сте му приятел.

И това, помисли си Блейн, е последната отплата в тази фантастична игра. Фин не бе дръзнал да спомене и дума за него. Фин бе оставил да се смята, че той му е приятел, защото подобно предположение бе щит и за самия Фин. Именно затова не го бяха преследвали. Затова главорезите на Фин не бяха преобърнали Хамилтън с главата надолу в отчаяно търсене.

Това беше отплатата.

Ако не беше капан, разбира се.

Блейн почувства как мускулите му се напрягат и с усилие ги отпусна.

Пазачът се изправи и затърси ключа в джобовете си.

— Хей, почакайте за минутка — каза Блейн. — Първо ме претърсете.

Бодигардът се усмихна.

— Няма нужда. Бяхте чист първия път. С Фин излязохте, хванати подръка. Каза ми, че сте негов стар приятел, когото не е виждал от години.

Той намери ключа и отключи вратата.

— Аз ще вляза пръв да видя дали спи. Отвори тихо и прекрачи прага. Блейн го следваше отблизо.

Бодигардът спря толкова рязко, че Блейн се блъсна в него.

От гърлото на пазача изскочиха странни звуци.

Блейн протегна ръка и грубо го избута встрани.

Фин лежеше на пода.

От него идваше странното усещате за нещо извънземно.

Тялото му бе извито, сякаш някой го бе пречупил над естествените възможности. Лицето му, подпряно на едната буза, имаше изгледа на човек, който е видял огньовете на ада и е подушил смрадта на телата, които горят вечно. Черните му дрехи грееха с мрачен блясък на светлината на настолната лампа, поставена недалеч от тялото. Широко тъмно петно се стелеше по мокета около главата и гърдите му. А от широко прерязаното му гърло вееше хладен ужас.

Пазачът още стоеше встрани до вратата, а звуците в гърлото му постепенно заглъхваха.

Блейн се доближи до Фин и там, край разтворената му ръка, лежеше оръжието на смъртта — един старомоден остър бръснач, който трябваше отдавна да е намерил място в някой музей.

Сега, разбра Блейн, всяка надежда си бе отишла. Не можеше да се направи никаква сделка. Ламбърт Фин беше отвъд всякакви сделки.

Този мъж бе запазил характера си до самия край. Бе останал верен на суровата си, строга същност. Наистина, за него нямаше лесен начин, но той бе избрал най-трудния от всички начини да се самоубие.

Но дори и така, мислеше си Блейн, втренчен със смразяващ ужас в червения прорез на гърлото, пак не бе имало нужда да върши всичко до такава крайност, да продължава да дълбае с бръснача, докато умира.

Само човек на омразата би направил това — човек, полудял от омраза към себе си, човек, който е презрял и възненавидял това, в което се е превърнал.

Нечист — с извънземен ум в своя антисептичен череп. Подобно нещо наистина би тласнало човек като Фин към смъртта; един вманиачен фанатик, завладян от собствената си идея за перфектно общество, не би могъл да живее, нито да оцелее с хаотичната загадка на един извънземен разум.

Блейн се обърна и излезе от стаята. Пазачът повръщаше, присвит одве в ъгъла на коридора.

— Стойте тук — нареди му Блейн. — Аз ще повикам ченгетата.

Мъжът се обърна. Очите му блестяха от ужас. Избърса устата си с трепереща ръка.

— Божичко — проговори той, — виждали ли сте някога подобна касапница…

— Седнете и се успокойте — каза Блейн. — Веднага се връщам.

Всъщност нямаше да се върне. Сега беше моментът да изчезне. Трябваше му време и разполагаше с такова. Пазачът бе твърде потресен, за да предприеме сам каквото и да е.

Но щом вестта се разпространеше, щеше да настъпи истински ад.

Бог да пази паранормалниците, които бъдат заловени тази нощ, помисли си Блейн.

Той бързо мина по коридора и изтича надолу по стълбите. Фоайето все още бе пусто и той енергично го прекоси.

Когато стигна до вратата, тя внезапно се отвори и някой влезе през нея със също толкова енергичен ход.

Дамска чанта издрънча на пода и Блейн протегна ръце да спре жената, която бе влязла.

Хариет! Махай се оттук! Махай се!

Чантата ми!

Той спря да я вземе и като я вдигаше, ключалката се отвори и от чантата изпадна нещо черно и тежко. Свободната му ръка го сграбчи и той го придвижи назад в шепата си, за да го скрие.

Хариет се бе обърнала и излизаше. Блейн избърза след нея и я хвана за лакътя, повличайки я след себе си.

Стигна до колата си и спря, за да отвори вратата. Бутна Хариет на седалката.

Но, Шеп, колата ми е само на една пряка…

Няма време. Трябва да изчезваме оттук.

Той изтича от другата страна на колата и се качи. Отлепи я рязко от бордюра и я насочи по улицата. Движейки се далеч по-бавно, отколкото му се искаше, зави в първата пряка и се насочи към магистралата.

Точно пред тях се издигаше изтърбушеният от огъня скелет на Търговския пункт.

Той бе държал чантичката й в скута си и едва сега й я подаде.

— За какво ти е пистолетът? — попита Блейн.

— Щях да го убия — викна тя. — Щях да го застрелям като куче.

— Вече не е необходимо. Той е мъртъв. Тя бързо изви глава към него.

— Ти?!

— Е, сега, предполагам, може и така да се каже.

— Но, Шеп, убил ли си го или…

— Добре. Убих го.

И това не беше лъжа. Без значение от чия ръка бе загинал Ламбърт Фин, той, Шепърд Блейн, го бе убил.

— Аз имах причина — каза той. — Но ти?

— Той нареди да убият Годфри. Само това е достатъчно.

— Ти си била влюбена в Годфри.

— Да, мисля, че да. Той беше велик човек, Шеп.

— Зная. Бяхме приятели във „Фишхуук“.

— Мъчно ми е — каза Хариет. — О, Шеп, колко ми е мъчно!

— А онази нощ…

— Тогава нямаше време за сълзи. Никога няма време за сълзи.

— Ти си знаела всичко…

— От много време. Това ми беше работата — да зная.

Той стигна до магистралата и излезе на нея, карайки обратно към Хамилтън. Слънцето бе залязло. Здрачът бе пропълзял над земята, а на изток, точно над прерията, блещукаше самотна звезда.

— А сега? — попита той.

— Сега разполагам с материал за статия. С най-цялостен и точен материал.

— Ти ще я напишеш. Но вестникът ти ще я публикува ли?

— Не зная — каза тя. — Но трябва да я напиша. Разбираш, че трябва. Отивам в Ню Йорк…

— Недей — прекъсна я той. — Отиди във „Фишхуук“. Не с кола. От най-близкото летище…

— Но, Шеп…

— Опасно е — обясни й Блейн. — Опасно е за всеки, който има дори и най-малкия белег за паранормалност. Дори за нисши телепати като теб.

— Не мога да го направя, Шеп. Аз…

— Слушай, Хариет. На Халоуийн Фин е организирал бунт от страна на паранормалниците. Нещо подобно на акция на контраразузнаването. Останалите паранормални, които научиха за това, се опитаха да спрат бунтуващите се. Спряха ги отчасти, но не знам до каква степен. Каквото ще става, ще става тази нощ. Фин щеше да използва този бунт на паранормалниците, за да засили неприязънта, за да тласне към нови строги законови мерки. Щеше да има известни насилия, но не чак толкова големи, колкото би искал Фин. Ала сега, с неговата смърт…

Дъхът на Хариет за миг секна.

— Те ще ни изтрият от лицето на Земята — довърши тя мисълта на Блейн.

— Ще се постараят. Но има един изход…

— И независимо, че си знаел това, ти пак си убил Фин!

— Виж, Хариет, аз всъщност не съм го убил. Отидох да сключа сделка с него. Открих начин да отведа паранормалните от Земята. Щях да му обещая да махна всеки паранормален от Земята, ако задържи копоите си с една-две седмици.

— Но ти каза, че си го убил.

— Може би — каза Блейн — е по-добре да ти разкажа всичко. Така че, когато започнеш да пишеш материала си, да можеш да напишеш пълната истина.