Времето е най-простото нещо

13.

Те пътуваха на североизток, като шофираха денем и нощем — но не през цялото време, а приблизително през половината денонощие. Причината за забавения им ход беше в камиона, който всъщност бе абсолютна таратайка. Те се бореха с постоянно гаснещия мотор и със старите, износени гуми, внимаваха за клатушкащото се шаси — и все пак навъртаха километри, макар и не много.

Пътищата бяха лоши. Сега всички пътища бяха лоши. Старият стремеж към равни, гладки и почти полирани магистрали бе изчезнал преди много години. От тях нямаше нужда. Трафикът сега се състоеше най-вече от коли и камиони, които приличаха на полусамолети. Нямаше нужда от добри пътища за превозни средства, които никога не докосваха земята.

Повърхността на старата магистрала беше напукана и осеяна с дупки. Бе трудно за износените гуми. Пък и нови гуми също нямаше да свършат кои знае каква работа, дори и Райли да можеше да си ги позволи. Подходящият вид гуми за разнебитения му камион бе изчезнал от пазара и можеше да бъде намерен само с голям късмет.

Съществуваше и още една постоянна грижа — намирането на бензин. От близо петдесет години не съществуваха бензиностанции. Необходимостта от тях бе изчезнала, когато повечето превозни средства преминаха на атомна енергия. Затова двамата търсеха във всеки град сервиз, обслужващ ферми, или пък цистерни край някои ферми, тъй като селскостопанските машини бяха почти единствените, които все още работеха с бензин.

Спяха, както могат, и дремваха при всяка малка възможност. Хранеха се по пътя, като обикновено си купуваха хартиен плик със сандвичи или понички и кафе, което сипваха в едно старо канче.

Движеха се по своя път по старите магистрали. Тези пътища биваха все още използвани единствено поради причината, че планировката им бе добра и в действителност представляваха най-удобният и кратък път между две точки.

— Никога не бих се захванал с тази работа — каза Райли, — но заплащането беше добро и не се притеснявам да призная, че пари все още ми трябват.

— Вероятно всичко ще се оправи — увери го Блейн. — Може да закъснееш няколко дни, но иначе ще свършим чудесна работа.

— В случай че камионът не се разпадне.

— Е, просто не си имал кой знае какъв избор — отвърна Блейн.

Райли покри лицето си с избеляла носна кърпа, която преди явно бе имала червен цвят. После каза:

— Не става въпрос само за камиона и за естеството на работата, а за давлението върху самия човек.

Райли беше уплашен човек и Блейн видя, че страхът беше проникнал до мозъка на костите му.

Но това не е, помисли си Блейн, простата емоционална реакция на човек, уплашен от ужасяващата менажерия на тъмните и зли сили, от които може да си създаде каквито и да е страховити представи. Това беше нещо повече — нещо по-непосредствено от тайнствените нощни страхове.

За Блейн този мъж беше голям особняк — човешки екземпляр от някой средновековен музей; един човек, който се бои от тъмното и от въображаемите форми, с които го е населил; един човек, който се осланяше на нарисувани шестоъгълници и на заредена с едри сребърни сачми пушка. Беше чувал за подобни хора, но никога не бе срещал такъв. Или ако бе имало някои подобни сред хората от „Фишхуук“, то те се бяха прикривали зад своите си изкуствени маски.

Но ако Райли беше особняк за Блейн, то той също бе особняк за Райли.

— Не се ли страхуваш? — щеше да го попита той.

Блейн щеше да поклати глава.

— И не вярваш в тези неща?

— На мен — щеше да отвърне Блейн — те винаги са ми изглеждали малко глупави.

Райли щеше да възрази:

— Не са глупави, приятелю. Мога да те уверя в това. Познавам твърде много хора, чул съм твърде много истории, за които знам, че са верни. Когато бях момче и живеех в Индиана, там имаше един старец, който бе намерен набучен на една ограда с разкъсано гърло. А около тялото имаше следи и миризма на сяра.

И ако не беше тази история, можеше да е която и да е друга — също толкова ужасяваща, мрачна и обвита в древен мистицизъм.

Но какво може да се направи, запита се Блейн. Как може да бъде намерено решение? Вярванията бяха дълбоко вкоренени в човешката природа. Не изцяло, особено в днешно време, но все пак достатъчно вътре в кръвта и ума на човека още от времето на пещерите. В човешката душа винаги бе съществувало някакво особено очарование от всички страховити, тайнствени явления. Настоящото положение бе създадено доброволно, почти с желание, от хора, за които светът бе станал едно твърде култивирано и банално място — без никаква заплаха, ако изключим атомните оръжия и ужасяващото недоверие в здравия разум на хората на власт.

Всичко бе започнало съвсем невинно, когато хората се насочиха към принципите на паранормалната кинетика за свое удоволствие и развлечение. Приблизително само за едно денонощие умствената сила се бе превърнала в мания, която бе заляла света. Нощните клубове смениха имената си, появиха се стряскащи модни тенденции, младежта си създаде нови жаргони, а телевизията завъртя безброй филми на ужасите по тази тема. Печатниците бълваха милиарди томове литература, която се занимаваше със свръхестественото. Появиха се нови култове, а и старите също процъфтяваха. Спиритическите сеанси възкръснаха след два века на забрава. Появиха се от дълбините на една по-ранна епоха, която се бе забавлявала с духове, но се бе отказала, когато хората бяха открили, че няма средно положение, щом става дума за духовния мир — или вярваш, или не.

Бяха се появили шарлатани и честни, но значително заблудени хора, които си създадоха имена и състояния от тази нова мания. Производителите бълваха все по-големи количества от нови стоки и екипировка за упражняването на новото хоби — или новата мания, или новата наука, или новата религия (специфичният термин показва правопропорционално сериозността, с която всеки отделен индивид я приемаше).

Разбира се, всичко беше погрешно, тъй като паранормалната кинетика не бе нещо свръхестествено. Нито пък — страховито и тайнствено. Не се занимаваше с духове, дяволи или други представители на тълпите забравени същества и явления, с които бяха изобилствали фантазиите на Средновековието. Вместо това паранормалната кинетика представляваше ново измерение на способностите на човека. Но хората, очаровани и възбудени от тази нова играчка, я бяха възприели напълно погрешно.

Както винаги, бяха прекалили. Бяха се заиграли в погрешното си възприятие до такава степен, че въпреки многото предупреждения бяха забравили, че подобно възприятие всъщност е наистина неправилно. В крайна сметка бяха повярвали във всичко странно и измислено. Най-накрая го бяха приели като божествена истина. И сега вместо миналите забавления се бяха появили злобно ухилени фавни; вместо шеги имаше духове и призраци.

И така срещу всичко това се появи ответна реакция. Неизбежната реакция на фанатизираните реформатори, придружена от неумолимата жестокост и заслепеност, която съжителства с всяка фанатична реформа. Сега безкомпромисни и уплашени хора преследваха своите паранормални съседи и приемаха това за своя мисия.

А паранормални съседи имаше много, но те се движеха маскирани или пък се криеха. През цялата човешка история бе имало много паранормални, но повечето никога не бяха подозирали това, никога не бяха и помисляли, че имат в себе си сили, които са достатъчни, за да достигнат звездите. Това бяха просто по-особени, странни хора, които биваха приемани от своите съседи толерантно, като безобидни. Разбира се, бе имало малцина, които донякъде биваха „действащи“, но дори те не вярваха напълно в своите действия или пък използваха силите си неправилно, защото не можеха да ги проумеят. А по-късно, когато може би разбираха, никой от тях не се осмеляваше да ги използва, тъй като примитивният бог на науката заклеймяваше всичко това като пълна глупост.

Но когато онези упорити хора от Мексико бяха показали, че не е пълна глупост, тогава хората дръзнаха. Тези, които имаха способностите, се почувстваха свободни да ги използват и да ги развиват. Други, които никога не бяха подозирали, че ги притежават, внезапно ги откриха и също ги пуснаха в употреба. В някои случаи тези способности биваха използвани за добри и сигурни цели, но в други биваха изхабявани погрешно или напразно. Имаше, разбира се, и такива, които практикуваха това свое новооткрито умение за недостойни шеги. Имаше и някои, които го използваха изцяло за зло.

И сега добрите стари моралисти и приведените пред амвона и облечени в черно реформатори със свъсени вежди искаха да премахнат паранормалната кинетика заради злото, което бе причинила. Те използваха психологията на страха. Въздействаха върху вродените суеверия, спекулираха с идеи и схващания за мрака, дълбоко врязани в паметта на хората. Бяха разпръснали страха из цялата страна — страх, който се усещаше дори и във въздуха. Това бе плътна, тежка миризма, която запушваше ноздрите и насълзяваше очите.

— Ти си щастливец — каза Райли на Блейн. — След като не се боиш от тях, може би си в безопасност. Едно куче ще ухапе човек, който се страхува от него, но ще оближе ръката на този, който не се бои.

— Тогава всичко е много просто — отговори му Блейн. — Не се страхувай.

Но това явно беше невъзможно за човек като Райли.

Нощ след нощ той седеше на дясната седалка, докато Блейн шофираше, като от време на време потреперваше от ужас и стискаше в ръка пушката, заредена с едри сребърни сачми.

Имаше звуци и гледки, които определено навяваха страх — бухането на бухал, притичването на лисица през пътя, въображаема сянка встрани. Всичко се превръщаше в зла прокоба през по-мрачните нощи, когато воят на койотите приличаше на вой на банши2, преследващ жертвата си.

Но имаше и нещо друго, нещо повече от въображаем страх. Това бе сянката с форма на човек, която се извиваше в бавен танц на някой от клоните по дърветата край пътя. Това бяха почернелите руини на крайпътната ферма, чийто опушен комин се издигаше в небето като обвиняващ пръст. Това беше и пушекът от малкия огън, на който Блейн се бе натъкнал, следвайки един поток в търсене на извора, докато Райли се бореше с гранясалите свещи на камиона. Блейн се беше движил тихо и те го бяха чули твърде късно, за да изчезнат, преди да успее да ги зърне как бягат като духове нагоре по залесените склонове на издигащия се планински масив.

Той беше приближил малкия утъпкан кръг на лагера със слабия огън и прекатурената тенджерка край него. Четири полусготвени пъстърви лежаха в изпотъпканата трева, а наоколо имаше разстлани одеяла и завивки, които явно служеха за легла. Отстрани имаше грубо направен от храсти заслон против дъжд.

Блейн беше коленичил до огъня и беше изправил тенджерката. Бе вдигнал рибата, беше я изтърсил от полепналите тревички и клонки и я бе върнал в тенджерката. Беше си помислил да повика криещите се, да се опита да ги успокои, но знаеше, че е безполезно, защото те му нямаха никакво доверие.

Те приличаха на преследвани животни. Преследвани животни в тези велики Съединени американски щати, които дълги години бяха ценили свободата и в последно време се бяха издигнали като истински шампион в целия свят по отстояването на човешките права.

Той клечеше там, разкъсван от гняв и жалост, и почувства, че очите му се насълзяват. Сви юмруци, изтри очи и мокрите му кокалчета оставиха мръсни черти по лицето му.

Той клечеше там, разкъсван от гняв и жалост, и почувства, че очите му се насълзяват. Сви юмруци, изтри очи и мокрите му кокалчета оставиха мръсни черти по лицето му.

Беше стоял там известно време, но после се бе изправил и се бе върнал по потока, забравил, че търси извора, който без съмнение отстоеше само на няколко фута от лагера.

Когато се върна при камиона, той не спомена нищо на Райли.

Те пропътуваха планини и пустини, докато най-после достигнаха големите равнини, където вятърът режеше като нож, без да имаше нито един хълм, който да го спре, без нито едно дърво, което да му се изпречи. Един гол къс земя, който се простираше гладък чак до хоризонта.

Блейн се возеше, седнал отпуснато на седалката до Райли, като се поклащаше при друсането на камиона. Слънцето прежуряше, вятърът бе сух, а далеч на север над пресъхналото корито на някаква река се издигаха и виеха облаци прах.

Райли шофираше, приведен над кормилото, с присвити рамене, за да е готов за всяка дупка или бобун на пътя. Лицето му беше напрегнато, а от време на време нервен тик присвиваше мускулите на бузата му.

Дори и през деня, мислеше си Блейн, този човек се страхува и продължава безкрайната си надпревара с мрака.

Дали това има нещо общо с товара на камиона, чудеше се той. Нито веднъж Райли не беше споменал какво кара, нито пък беше прегледал съдържанието на каросерията си. На страничната врата на камиона висеше голям катинар, който се люшкаше и дрънчеше, докато камионът подскачаше по пътя.

В един или два случая Блейн за малко щеше да попита, но някаква неопределена сдържаност предотвратяваше въпроса. Тя не бе породена от нещо, което Райли бе казал или направил, или пък от неговия начин на поведение, а по-скоро от тактичността, която Блейн бе свикнал да проявява в подобни случаи.

А и в края на краищата това не беше негова работа, помисли Блейн. Не го засягаше какво има в камиона. Интересуваше го само самият камион — с всяко завъртане на колелата си той го отнасяше по-близо към мястото, където трябваше да отиде.

— Ако осъществим добър пробег през нощта, на сутринта ще стигнем реката — каза Райли.

— Мисури?

Райли кимна.

— Стига пак да не се повреди нещо. Стига всичко да мине добре.

Но през тази нощ те срещнаха магьосниците.