Времето е най-простото нещо

3.

Той пълзеше в мрачния кладенец, в който беше потопен, като опипваше пътя си със сляпа, почти инстинктивна упоритост. Знаеше къде се намира — сигурен беше, че знае — но не можеше да го проумее. Беше попадал в този кладенец и преди, беше попадал в него много пъти и той му беше познат, но сега усещаше някаква странност, която никога преди не бе съществувала.

Знаеше, че странността е вътре в него — сякаш той беше някой друг, сякаш беше само наполовина себе си, а другата му половина бе обсебена от непознато създание, което бе притиснато до стената, виеше от страх и самотно скимтеше.

Той пълзеше, за да се измъкне от кладенеца, а съзнанието му трескаво се бореше срещу изпълващата го скимтяща странност и продължи да се бори дори когато той осъзна, че от тази борба няма смисъл. Странността щеше да живее в него и да бъде част, от него докато той самият съществуваше.

За момент спря, за да си отпочине от изкачването, и се опита да се концентрира, но това беше твърде сложно, защото той представляваше много неща на много места. Той беше човешко същество (каквото и да означаваше това), беше също суетяща се машина, беше извънземно Розово, проснало се на светлосин под, беше безмозъчна субстанция, прекосяваща цяла вечност от крещящо време, която, когато я бяха уточнили математически, всъщност се оказа част от секундата.

Той изпълзя от кладенеца, тъмнината изчезна и се появи бледа светлина. Той лежеше по гръб, най-сетне беше у дома и изпита все същата стара благодарност, че за пореден път се е справил.

И най-сетне го осъзна.

Той беше Шепърд Блейн и беше изследовател, работещ за „Фишхуук“. Беше пътувал далеч в космоса, за да изследва непознати звезди. Беше прекосявал много светлинни години, понякога беше откривал неща с определено значение, а понякога не. Но този път беше открил едно нещо и беше донесъл част от него у дома.

Потърси го и го откри в един от ъглите на съзнанието си. Опита се да го успокои, макар да знаеше, че то вероятно се страхува най-вече от него самия. Сигурно е ужасно, помисли си той, да бъдеш затворен в някакъв извънземен разсъдък. А от друга страна, не беше кой знае колко успокояващо и за самия него да държи подобно нещо в мозъка си.

Трудно е и за двама ни, каза сам на себе си и на онова друго нещо, което бе част от него.

Лежеше тихо, където и да се намираше в момента, и се опитваше да се концентрира. Беше заминал преди около тридесет часа — не той самият, разбира се, тъй като тялото му бе останало тук — но разсъдъкът му бе заминал, а с него и малката суетяща се машина, към онази непозната планета, обикаляща непознато слънце.

Планетата не беше по-различна от много други планети — просто виеща пустош. Повечето планети се оказваха точно такива, когато се спуснеше над тях. Този път пустошта се бе оказала пясъчна, макар че можеше да е и джунгла, или пък ледено поле, или гола повърхност, покрита единствено от праисторически камъни.

Той беше обикалял по пясъка почти тридесет часа и там нямаше нищо. Тогава внезапно беше попаднал в огромна синя стая, в която се бе проснало Розовото, а когато се бе върнал у дома, Розовото (или някаква негова сянка) бе дошло с него.

То изпълзя от мястото, където се беше скрило, и той отново го почувства — разбирането, усета и познанието. Кръвта му сякаш се вледени и той усети сладникавия мирис и лекото чувство на извънземност. Почувства желание да изкрещи от ужас, но не изкрещя. Просто лежеше неподвижно на мястото си. Розовото се втурна обратно в убежището си и се сви там.

Блейн отвори очи и видя как капакът над него се отвори, а светлината, която идваше от една полупокрита крушка, го прониза.

Огледа тялото си и установи, че всичко си е на мястото. Нямаше и причина да не е така, тъй като то си беше лежало тук през всичките тридесет часа.

Той помръдна и се надигна, за да седне. Наоколо, плуващи в светлината, към него бяха вперени лица.

— Трудничко, а? — попита едно лице.

— Всичките са труднички — отвърна Блейн. Измъкна се от подобния на ковчег апарат и потръпна от внезапния студ.

— Ето ризата ви, сър — каза едно женско лице, като му подаде бяла риза.

Задържа я, докато той се вмъкваше в нея.

После тя му подаде чаша, той отпи и разбра, че е пълна с мляко. Трябваше да се досети. Когато някой се върнеше, веднага му даваха мляко. Може би в него слагаха и нещо друго? Никога не бе помислял да попита. Това беше просто още едно от онези дребни нещица, с които „Фишхуук“ озадачаваше както него, така и другите като него. За век или малко повече съществуване „Фишхуук“ бе изградила цяла серия от досадни традиции, като всяка от тях беше нелепа по свой начин.

Това беше завръщането. Той изпита познато усещане, докато отпиваше от чашата си с мляко. Беше в голямата зала за управление, в която бяха редиците космически апарати. Някои от тях бяха отворени, а другите — затворени. Той знаеше, че в затворените лежат телата на други като него, чиито разсъдъци пътуваха далеч из космоса.

— Колко е часът? — попита той.

— Девет вечерта — отвърна мъж, който държеше бележник в ръката си.

Извънземното нещо отново пропълзя в съзнанието му и думите отново се чуха: Здрасти, приятел. Размених мозъка си с теб.

И сега, погледнато откъм човешката логика, това звучеше по-ненормално отвсякога. Вероятно някакъв начин за поздравяване. Нещо като ръкостискане. Здрависване на разсъдъци. Като се замислеше, беше доста по-осезаемо от здрависването с ръце.

Момичето се приближи и го докосна по ръката.

— Изпийте си млякото — каза то.

Ако това беше здрависване между разсъдъци, тогава то беше доста продължително, тъй като другият разсъдък бе останал в него. Той можеше да го почувства и в момента — подло извънземно, което се таеше някъде в подсъзнанието му.

— С машината всичко е наред, нали? — попита той.

Мъжът с бележника кимна.

— Няма никакви проблеми. Изпратихме касетите долу.

Половин час, спокойно си помисли Блейн и дори сам се учуди как може да е толкова спокоен. Разполагаше само с половин час, защото толкова беше времето, необходимо за анализиране на касетите. Знаеше, че изследователските касети биват анализирани веднага щом пристигнат.

Всичко щеше да е там. Всички данни щяха да излязат наяве и да разкрият историята. Нямаше да има съмнения за това какво се е случило. И преди да ги бяха анализирали докрай, той трябваше да изчезне от обсега им.

Огледа стаята и за пореден път почувства удовлетворението, възбудата и гордостта, които бе почувствал още преди години, когато за пръв път бе докаран на това място. Тук беше пулсът на „Фишхуук“. Тук бе концентриран стремежът, потапянето в далечни светове.

Щеше да е трудно да го напусне и той го знаеше. Щеше да е трудно да му обърне гръб, защото голяма част от самия него принадлежеше на това място.

Но нямаше съмнение — просто трябваше да се махне.

Той допи млякото си и подаде чашата на чакащото момиче. После се обърна към вратата.

— Момент — обади се мъжът, който държеше бележника. — Забравихте да се подпишете, сър.

Блейн недоволно пое молива и подписа. Беше голяма глупост, но се беше превърнало в навик. Подписваш при влизане, подписваш при излизане и държиш устата си здраво затворена, а всички от „Фишхуук“ се държат така, сякаш ако изпуснеш и най-малката дреболия, всичко това ще се разпадне.

Подаде бележника обратно.

— Извинете ме, мистър Блейн, но пропуснахте да отбележите кога ще се върнете за оценките.

— Утре сутринта в девет — кратко отвърна Блейн.

Можеха да правят каквото си искат, защото той нямаше да се върне. Бяха му останали тридесет минути — вече по-малко от тридесет — и всяка от тях му беше ценна.

С всяка изминала секунда споменът от онази нощ преди три години ставаше все по-ясен. Можеше да си спомни ако не самите думи, то поне тона, с който бяха изречени. Когато Годфри Стоун се беше обадил в онази нощ, дишането му беше учестено, сякаш бе тичал, а в думите му се долавяше паника.

— Лека нощ на всички — каза Блейн.

Излезе в коридора и затвори вратата след себе си. Беше пусто. Вратите от двете страни на коридора бяха затворени, макар зад някои от тях да светеше. Коридорът беше празен и наоколо бе тихо. Но дори в тази тишина и пустота се усещаше жизненост, като че ли всички от „Фишхуук“ бяха останали на смяна. Като че ли целият гигантски комплекс никога не спеше — всички лаборатории и експериментални станции, всички работилници и зали, всички просторни библиотеки и складове, както и всичко останало, никога не затваряха очи.

Той спря за момент и се замисли. Всичко беше много просто. Щеше да излезе оттук, без нищо да го спре. Щеше да изкара колата си от паркинга, който бе само през няколко сгради, и щеше да тръгне на север към граничната линия. Но това, каза си той, е твърде елементарно. Твърде очевидно. Точно това, което от „Фишхуук“ биха очаквали да направи.

А имаше и още нещо — дразнеща мисъл, гризящо, чудовищно съмнение. Наистина ли се налагаше да бяга?

Петима души през тези пет години след Годфри Стоун — беше ли това доказателство?

Той се спусна по коридора, а мислите му бяха обсебени от съмненията. Но докато ги обмисляше, той знаеше, че всъщност няма повод за съмнения. Каквито и съмнения да се появяха, той знаеше, че е прав. Но правотата му беше породена от интелекта, а съмненията бяха дело на емоции.

Той призна пред себе си, че всичко се свеждаше до един-едничък фактор: не искаше да бяга от „Фишхуук“. Харесваше му да е тук, харесваше работата си и не искаше да се маха.

Но се беше преборил със себе си още преди месеци. Още тогава беше достигнал до решението. Когато моментът настъпи, той трябва да се махне. Независимо колко му се иска да остане, той трябва да захвърли всичко и да избяга.

Защото Годфри Стоун бе знаел това и в паническото си бягство бе намерил време да се обади веднъж по телефона — не за да търси помощ, а за да отправи своето предупреждение.

— Шеп — беше казал той, като дишаше така, сякаш бе тичал, — Шеп, чуй ме и не ме прекъсвай. Ако някога приемеш извънземно, плюй си на петите. Недей да чакаш нито минута. Просто офейкай.

След което линията бе прекъснала и това бе всичко.

Блейн си спомни как бе останал със слушалката в ръка.

— Да, Годфри — беше казал на тишината от отсрещната страна. — Да, Годфри, ще запомня. Благодаря ти и успех.

И никога вече не бе чул нищо за Годфри Стоун.

Ако някога ти се наложи да станеш извънземно, беше смисълът на казаното от Годфри Стоун. И ето че сега той явно беше станал извънземно, защото усещаше чувството за извънземност в себе си. Сякаш носеше вътре в себе си второ его, което се криеше в ъглите на мозъка му. Освен това знаеше как бе станало всичко. Но какво се беше случило с останалите? Надали всички те бяха срещали някое Розово, отдалечено на пет хиляди светлинни години. Е какви тогава бяха другите начини човек да стане извънземно?

Във „Фишхуук“ щяха да разберат, че той е станал извънземно. Нямаше начин да им попречи да го узнаят. Щяха да разберат, като анализираха касетите. След което щяха да го хванат и да го предадат на следовател — защото касетите можеха да съобщят, че той вече е извънземно, но нямаше как да обяснят по какъв начин е станало това. Следователят щеше да му говори много приятелски, дори със симпатия, и през цялото време щеше да ровичка за извънземното в мозъка му, за да го изкара на бял свят и да разбере какво всъщност е то.

Той стигна до асансьора и тъкмо натискаше бутона, когато една врата в дъното на коридора се отвори.

— О, Шеп, виждам, че това си ти — каза застаналият пред вратата мъж. — Чух, че някой ходи по коридора, и се чудех кой ли може да е.

Блейн се обърна.

— Току-що се върнах — каза той.

— Защо не влезеш за малко? — покани го Кърби Ренд. — Тъкмо се готвех да отворя една бутилка.

Блейн знаеше, че няма време за колебание. Можеше да влезе и да изпие едно-две питиета или пък неучтиво да откаже. И ако откажеше, това щеше да се стори съмнително на Ренд. Защото работата на Ренд беше да се съмнява. Той беше шеф на охраната за тази секция на „Фишхуук“.

— Благодаря — каза Блейн, като се опитваше да звучи възможно най-небрежно. — Но само едно малко, защото имам среща и не искам да карам момичето да чака.

Знаеше, че този довод ще премахне всяка възможност след едното малко да последва и настойчивата покана за вечеря или ходене по заведения.

Чу, че асансьорът се качва, но му обърна гръб. Нямаше какво друго да направи. Обстоятелствата се бяха стекли зле, ала нищо не зависеше от него.

Докато влизаше в стаята, Ренд го потупа по рамото с приятелски жест.

— Добро ли беше пътуването? — попита той.

— Всичко беше наред.

— На какво разстояние?

— Около пет хиляди. Ренд поклати глава.

— Сигурно това е доста глупав въпрос — каза той. — Всички сега са далечни. Тъкмо сме привършили по-близките. След стотина години вероятно ще пътуваме на десет хиляди.

— Това няма значение — каза Блейн. — Още щом потеглиш, вече си там. Изглежда разстоянията нямат значение. Може би ако намерим начин, ще успеем и да донесем. Но аз лично се съмнявам.

— Теоретиците мислят, че няма да стане — каза Ренд.

Той се насочи към масивното бюро и взе оттам бутилката. Счупи печата и отвъртя капачката.

— Знаеш ли, Шеп — каза той, — занимаваме се с фантастичен бизнес. На моменти той се превръща в досадно ежедневие, но чудото си съществува.

— Това е, защото твърде късно се захванахме с него — каза Блейн. — Твърде дълго пропускахме тази възможност. То е било в нас през цялото време и никога не сме го използвали. Не е било практично. Струвало ни се е фантастично. Не сме могли да повярваме в него. Древните почти са го усетили, но не са могли да го разберат. Мислели са, че това е магия.

— Мнозина все още мислят същото — каза Ренд.

Той измъкна две чаши и взе лед от хладилника. След това сипа две щедри дози.

— Пий — каза, докато подаваше чашата на Блейн.

После се отпусна на стола зад бюрото.

— Сядай. Не бързаш чак толкова. Ако стоиш прав, губиш част от удоволствието на пиенето — каза той.

Блейн седна.

Ренд се отпусна удобно назад и вдигна крака на бюрото си.

Остават не повече от двадесет минути!

И докато седеше тук, с чаша в ръка, в тишината, която предхождаше следващите думи на Ренд, Блейн за пореден път си помисли, че сякаш усеща пулсирането на „Фишхуук“ — огромното нещо, което лежеше в Северно Мексико и приличаше на живо същество със сърце, бели дробове и множество пулсиращи вени. Сякаш именно тях усещаше той в момента.

От другата страна на бюрото Ренд разтегна лице в нещо като добродушие.

— На вас се пада цялото удоволствие — каза той. — Понякога ви завиждам.

— Това е просто работа — безгрижно му отвърна Блейн.

— Днес ти си прекосил пет хиляди години. Сигурно ти е било интересно.

— Предполагам, че остава някакво удовлетворение — призна Блейн. — Интелектуалната възбуда от знанието къде си бил. Всъщност това беше нещо повече от обикновено пътуване. Мисля, че открих някакъв живот.

— Разкажи ми — каза Ренд.

— Няма нищо за разказване. Намерих това нещо точно когато времето ми изтичаше. Нямах възможност да направя каквото и да е, преди да ме бяха издърпали обратно. Трябва да направите нещо, Кърби. Адски е потискащо. Ренд поклати глава.

— Не мисля, че ще стане — каза той.

— Трябва да ни бъде дадена някаква свобода на действие — настоя Блейн. Ограничението на времето не трябва да е толкова крайно. Държиш човека там толкова дълго време — цели тридесет часа, без да има сериозна причина за това. А после го издърпваш обратно точно в момента, в който тъкмо е напипал нещо.

Ренд се ухили.

— Не ми казвай, че не може да се направи — каза Блейн. — Не се преструвай, че е невъзможно. „Фишхуук“ разполага с куп учени, които…

— О, предполагам, че е възможно — отвърна Ренд. — Просто искаме да държим нещата под контрол.

— Страхувате се някой да не остане там ли?

— Възможно е — каза Ренд.

— Защо — попита Блейн. — Там ти не си човек. Не си нищо повече от човешки разсъдък, вплетен в сложна машина.

— Харесва ни, както си е — каза Ренд. — В крайна сметка, ти и тези като теб сте ценни. Трябва да вземем някакви предпазни мерки. Какво би станало, ако попаднеш в някаква бъркотия на пет хиляди години от дома? Какво би станало, ако нещо се случи и не ти бъде възможно сам да контролираш положението? Ще те изгубим. Но по сегашния начин всичко е автоматично. Когато те изпращаме там, знаем, че ще се върнеш.

— Оценявате ни твърде високо — каза Блейн сухо.

— Ни най-малко — отвърна Ренд. — Но имаш ли представа колко сме инвестирали във вас? Имаш ли представа колко хора сме пресели, докато намерим някого, който можем да използваме? Някой, който да е едновременно телепат и особен вид телепортер, някой, чиято психика може да устои на извънземните влияния и, най-сетне, да е способен на лоялност към „Фишхуук“.

— Вие купувате тази лоялност — каза Блейн. — Никой от нас никога не се е оплаквал от заплащането.

— Не за това говоря — каза Ренд — и ти знаеш, че е така.

Ами ти, зададе му наум въпрос Блейн, какви качества трябва да имаш, за да бъдеш охрана? Може би да се ровиш в главата ми, да имаш възможността да погледнеш в чуждия мозък, е едно от тях. Никога обаче, през всичките години, откакто познаваше Ренд, не беше забелязвал доказателство за това, че той може да е наблюдател. Ако беше наблюдател, защо му се налагаше да използва в управлението си и други хора, чиято единствена цел бе именно да се ровят в чуждите глави?

— Не виждам какво общо може да има това с вероятността да ни се отпусне сами да определяме времето си — каза Блейн. — Бихме могли…

— Аз пък не разбирам защо се палиш — каза Ренд. — Ще се върнеш на скъпата си планета. Ще имаш възможност да се оправиш.

— Да, разбира се, ще се върна. Аз я открих, нали така? Това я прави нещо като моя.

Той допи питието си и остави чашата върху бюрото.

— Е, аз тръгвам — каза той. — Благодаря за почерпката.

— Разбира се — съгласи се Ренд. — Няма да те задържам. Ще дойдеш ли пак утре?

— В девет часа — отвърна Блейн.