Времето е най-простото нещо

19.

— Не мислите ли, че трябва да изминем още известно разстояние? — попита Хариет. — Ако докторът заподозре нещо…

Стоун насочи колата по алеята към мотела.

— Защо да подозира нещо?

— Ще се замисли. Той е озадачен от това, което се е случило с Шеп. Ще започне да се чуди какво всъщност е станало. В края на краищата нашата история не звучеше кой знае колко достоверно.

— Мисля, че се справихме добре за малкото време, което имахме да обменим телепатична информация.

— Но сме само на десет мили от града.

— Бих искал да се върна там довечера. Трябва да прегледам останките от камиона на Райли.

Той спря колата пред сграда, на която пишеше „офис“.

— Искаш сам да си навреш главата в торбата — възпротиви се Хариет.

Мъжът, който метеше стълбите, се приближи до автомобила.

— Добре дошли, приятели — каза той сърдечно. — Какво може да направи за вас „Плейнсман“?

— Имате ли две свободни свързани бунгала?

— Късметлии сте — отговори мъжът. — Добро временце имаме напоследък.

— Да, времето е много хубаво.

— Но може да се застуди в някой от следващите дни. Зимата идва. Спомням си, когато тук валя сняг…

— Но не и тази година — каза Стоун.

— Не, тази година не. Казахте, че искате две свързани бунгала?

— Ако е възможно.

— Завийте вдясно и карайте направо. Номера десет и единадесет. Ще взема ключовете и веднага ще ви ги донеса.

Стоун включи реактивния двигател и колата се хлъзна надолу по пътя. Имаше други коли, паркирани близо до стаите на собствениците им. Хора разтоварваха багаж. Други седяха в шезлонги на малките веранди пред бунгалата. В далечния край на алеята четирима старчоци шумно играеха на подкови.

Колата спря пред номер десет и леко се спусна на земята.

Блейн слезе и отвори вратата за Хариет.

Беше хубаво, помисли си той, беше почти като да си у дома. Беше с тези двамата — двама, които бе загубил, но сега отново бяха заедно. Нямаше значение какво можеше да се случи — той отново беше сред своите.

Мотелът се намираше на стръмнината над реката и от мястото, където стоеше, Блейн можеше да види обширната пустош, простираща се на юг и на север — голите, кафеникави възвишения и ерозията по залесените дерета и ровове, които стигаха до долината на реката. Там плетеницата от дървета се прекъсваше от приличащата на разтопен шоколад река, виеща се разсеяно, сякаш все още не беше решила къде точно иска да спре. Тя оставяше зад себе си като белези на нерешителността си отделни вирове, езерца и блата в толкова неравни интервали, колкото е възможно за една река.

Във въздуха витаеха чистота и просторност, които завладяваха въображението. Носеше се дъх на свежест, съществуваше усещане за пространство.

Управителят на мотела се появи с лек бяг по алеята, като люлееше връзка ключове. Отключи вратите и ги разтвори.

— Всичко е в пълен порядък — каза той. — Ние сме много внимателни. Има капаци за всички прозорци, а ключалките са най-добрите възможни. В килера ще намерите комплект от шестоъгълни знаци и талисмани за щастие. Преди това ги инсталирахме ние, но разбрахме, че някои от нашите гости имат свои идеи за най-доброто им приложение.

— Много предвидливо от ваша страна — каза Стоун.

— Добре е човек да е на уютно и сигурно място — отвърна управителят.

— А къде ще ни упътиш да хапнем, приятелю? — попита Стоун.

— Разполагаме с ресторант отпред…

— Ще го посетим — намеси се Хариет. — Направо умирам от глад.

— Бихте ли спрели на път за натам — каза управителят, — за да попълним регистрационната книга, ако нямате нищо против?

— Разбира се — отвърна Хариет.

Той й подаде ключовете и се затича обратно по алеята, кимайки и покланяйки се на наемателите от другите бунгала.

— Хайде да влезем — каза Стоун.

Той отвори вратата и направи път на Хариет и Блейн, после сам влезе и затвори след себе си.

Хариет хвърли ключовете на едно шкафче и огледа стаята.

— А какво се случи с теб? — попита тя Блейн. — Аз се върнах на онова място край границата и градът беше в паника. Беше се случило нещо ужасно. Така и не разбрах какво. Трябваше бързо да се махна оттам.

— Избягах им — каза Блейн. Стоун му подаде ръка.

— Направил си го по-добре от мен. Измъкнал си се съвсем чисто.

Ръката на Блейн бе погълната от голямата шепа на Стоун и задържана там — не разтърсена нагоре-надолу, а просто стисната.

— Хубаво е, че отново сме заедно — каза Стоун.

— Ако не ми беше позвънил онази нощ — отвърна Блейн, — щяха да ме пипнат неподготвен. Спомних си какво ми беше казал. И не ги чаках да сложат ръка върху мен.

Стоун пусна ръката му и те застанаха един срещу друг, като се гледаха. Този Стоун беше по-различен от онзи, когото Блейн помнеше. Стоун винаги е бил голям човек и все още беше такъв, но сега големината му не бе само физическа и външна — още при вида му се усещаше и едно безспорно величие на духа. А също и новопоявила се твърдост.

— Не съм сигурен, че съм ти направил услуга с появяването си — каза му Блейн. — Пътувах бавно и оставях много следи. Много е вероятно някоя от хрътките на „Фишхуук“ вече да е по петите ми.

Стоун направи пренебрежителен жест, почти нетърпелив, сякаш казваше, че „Фишхуук“ вече няма значение.

Той прекоси стаята и седна на един стол.

— Какво стана с теб, Шеп?

— Бях заразен.

— Също и аз — каза Стоун.

Той замълча за миг, сякаш в мислите си отново се връщаше към онова време, когато бе избягал от „Фишхуук“.

— Когато оставих телефона — продължи той, — те вече ме чакаха. Тръгнах с тях. Нямаше никаква друга възможност. Заведоха ме на едно място… (обширно, просторно място на морския бряг с една огромна, безразборно построена сграда — бяла, толкова бяла, че чак блести — с небето, което е толкова синьо, че те заболяват очите; синева, която поема и отразява яркостта на слънцето и въпреки това е толкова дълбока, че можеш да се взираш в нея, докато се загубиш в далечината. А около разхвърляното здание има и други постройки, които се губят пред голямото поради по-скромните си размери. Обширната тревна площ расте толкова буйно, че човек се досеща, че това е възможно единствено чрез постоянно напояване. Отвъд зеленината на моравата лежи снежнобялата ивица на песъчливия морски бряг и синьозелената маса на океана, с пръски пяна високо във въздуха — там, където вълните се разбиват в скалите по брега. А над плажа се виждат многото шарени чадъри…)

— По-късно разбрах, че това е Байа в Калифорния. Мястото е диво, а прочутият курорт е разположен в самия център на тази пустош… (Флагчетата на игрището за голф, които плющят от морския бриз, белите четириъгълници на тенискорта, верандата с гостите, които седят лениво и разговарят в очакване на количките с алкохол и подносите със сандвичи, облечени в безупречни ваканционни тоалети.) Там имаше условия за риболов, за каквито никога не си и мечтал, за лов по хълмовете и за плуване през цялата година…

— Трудно поносимо — тихо се обади Хариет.

— Не — отвърна Стоун, — хич не беше трудно поносимо. Не и за шест седмици. Или дори за шест месеца. Там имаше всичко, което един мъж би желал. Имаше и храна, и пиене, и жени. И най-дребното ти желание биваше изпълнено. Пари не бяха необходими. Всичко бе безплатно.

— Да, но мога да си представя как човек би… — обади се Блейн, но Стоун го прекъсна.

— Разбира се. Крайната безполезност. Сякаш някой те е взел като възрастен и те е превърнал пак в момче, което може единствено да си играе. И все пак „Фишхуук“ бяха учтиви. Дори както мразиш, отхвърляш и се бунтуваш срещу това, можеш да прозреш техния замисъл. Всъщност те не са направили нищо против нас. Не са извършвали престъпления, нито са пренебрегвали задълженията си — поне не към повечето от нас. Но те не биха могли да рискуват да продължат да ни използват, нито пък да ни оставят свободни, защото, както разбираш, върху името на „Фишхуук“ не трябва да има и най-малко петънце. Никога не трябва да се разбере, че са пуснали по света човек с извънземна жилка, с разум или чувства, които се различават дори минимално от нормалните. И така те ни дават една дълга ваканция — на място, достойно да бъде обитавано от милионери.

И в това се състои хитростта. Ти ненавиждаш това място и все пак не можеш да го напуснеш, защото здравият разум ти казва, че ще си пълен глупак, ако го направиш. Живееш в сигурност и разкош. Проблем с безопасността не съществува. Мислиш за бягство — въпреки че не го приемаш като бягство, защото всъщност нищо не те спира. И така, докато се умориш. После откриваш стражите и постовете. Едва тогава научаваш, че всеки път и всяка пътечка са охранявани. Пък и да избягаш пеша е равносилно на самоубийство заради прекосяването на околната пустош. Постепенно откриваш хората, които те наблюдават през цялото време — хора, които са там като гости, но всъщност са агенти на „Фишхуук“, които държат всички под око и дебнат за някакъв знак, че се готвиш или дори само мислиш за бягство.

Но всъщност решетките, които те държат вътре, са разкошът и лекият живот. Трудно е да се откажеш от подобно нещо. И във „Фишхуук“ знаят това. Това е, казвам ти, Шеп, най-солидният и здрав затвор, който човекът някога е измислял.

Ала като всеки друг затвор и той те прави силен и търпелив. Кара те да се бориш, за да станеш силен и търпелив. Достатъчно силен, за да вземеш решение, и достатъчно търпелив, за да осъществиш плана си. Когато научиш за шпионите и пазачите, ти ставаш хитър и предпазлив, и същите тези шпиони и пазачи те тласкат към бягството. „Фишхуук“ просто са прекалили, като са създали защитна система на място, където тя не е необходима. Ако бъде оставено на теб, ти би могъл да бягаш всяка втора седмица и после да се връщаш, влачейки се обратно, разбрал колко трудно е навън. Но когато разбереш, че има физически бариери, когато разбереш за стражите, пушките и кучетата, тогава ти приемаш това като предизвикателство, всичко се превръща в игра и залагаш собствения си живот…

— Но — прекъсна го Блейн — не би могло да има твърде много бягства, нито дори твърде много опити. Иначе „Фишхуук“ щеше да измисли нови условия. Никога не биха оставили нещата така.

Стоун хищно се усмихна.

— Прав си. Нямаше много, които да успеят. А малцина въобще се опитаха.

— Ти и Ламбърт Фин.

— Ламбърт — каза сухо Стоун — беше моето всекидневно вдъхновение. Той избягал няколко години преди аз да бъда отведен там. Имало е и един друг, години преди Ламбърт. И до ден днешен никой не знае какво се е случило с него.

— Е, добре — какво се случва с човек, избягал от „Фишхуук“ или просто бягащ от „Фишхуук“ — попита Блейн. — Как свършва той? Ето ме мен, с два-три долара в джоба, които дори не са мои, а на Райли. Без документи, без професия или занаят. Как бих могъл…

— Говориш така, като че ли съжаляваш, че си избягал.

— Има моменти, в които наистина съжалявам. Само моменти обаче. Ако имах възможност да го направя отново, щях да постъпя другояче. Щях да го планирам предварително. Щях да прехвърля известни суми в някоя друга страна. И да си изкарам нови документи. Щях да изуча някакво занимание, което да ми осигури финансова независимост.

— Но ти никога не си вярвал истински, че ще ти се наложи да бягаш. Ти знаеше, че се е случило с мен, но си мислел, че никога няма да се случи и с теб.

— Предполагам, че е горе-долу така.

— И имаш чувството — каза Стоун, — че си се превърнал в неудачник.

Блейн кимна.

— Добре дошъл в клуба на неудачниците.

— Искаш да кажеш…

— Не, не като мене. Аз имам задача. Много важна задача.

— Но…

— Говоря — обясни Стоун — за една голяма част от човечеството. Не зная точно колко милиона са.

— Да, разбира се, винаги е имало…

— Отново грешиш — каза Стоун. — Става въпрос за паранормалниците, човече, паранормалниците. Паранормалниците, които не са във „Фишхуук“. Не може да си пропътувал почти хиляда мили и…

— Видях — прекъсна го Блейн. Обзе го някакъв студ, вледеняващо усещане, което не беше нито страх, нито омраза, а част и от двете. — Видях какво става.

— Това е голяма загуба — продължи Стоун. — Ужасна загуба не само за паранормалниците, но и за цялата човешка раса. Има хора, които са преследвани, които са вкарвани в гета, които са ругани и мразени. А през цялото време именно в тях се крие голямата надежда на човечеството. Ще ти кажа и нещо друго. Не трябва да бъдат обвинявани само тези консервативни, фанатизирани, не признаващи нищо диваци, които се мислят за нормални човешки същества. Виновна е и „Фишхуук“. Защото тази агенция въведе паранормалната кинетика само за свои собствени егоистични и частни цели. Те се грижат по най-добрия начин за паранормалници като теб и мен, които биват наемани, за да им вършат работата. Но са отвърнали лице от останалите. Не са показали с нищо, че се интересуват какво ще стане с тях. Трябва само да им протегнат ръка, но не го правят и така изоставят останалите паранормалници в положението на криещи се в горите диви животни.

— Страхуват се, че…

Стоун не остави Блейн да се доизкаже.

— Просто не им пука. Това положение идеално им изнася. „Фишхуук“ започна като човешки кръстоносен поход. Но се превърна в един от най-големите монополи, които светът някога е познавал — монопол, който не е възпрепятстван от никакви наредби или ограничения, освен тези, които сам си поставя.

— Гладна съм — обади се Хариет.

Стоун не й обърна внимание. Наведе се в стола си и продължи:

— Има милиони подобни изгнаници. Необучени. Преследвани в момент, когато трябва да им се окаже най-голяма подкрепа. Те разполагат със способности, от които в настоящия момент човечеството има най-голяма нужда. Те имат нетренирани и скрити възможности, които ще донесат повече благо, ако бъдат развити, отколкото въобще някога е донесла „Фишхуук“.

Имаше време, когато съществуваше необходимост от „Фишхуук“. Без значение какво може да се случи и какво се е случило, светът дължи на „Фишхуук“ повече, отколкото може да й върне. Но дойде моментът, в който вече не се нуждаем от агенцията. Днес „Фишхуук“, като пренебрегва паранормалниците, които не са сред нейните членове, се е превърнала в спирачка на прогреса на човечеството. Употребата на ПК не трябва повече да бъде монопол на „Фишхуук“.

— Но при съществуването на тези ужасяващи предразсъдъци — каза Блейн, — тази сляпа нетърпимост…

— Съгласен съм — отвърна Стоун, — но част от нея е заслужена. ПК е била употребявана по най-срамен начин за егоистични и низки цели. Тя е била овладяна и с нея се е спекулирало в условията на един стар свят, който вече е мъртъв. И по тази причина паранормалниците имат комплекс за вина. Подложени на сегашните преследвания и измъчвани от вкорененото дълбоко в тях чувство за вина, те не могат да действат ефективно нито за свое собствено добро, нито за доброто на човечеството. Но няма съмнение, че ако могат да действат открито и ефикасно, без натиска на обществената цензура, те могат да направят много повече от „Фишхуук“. И ако им бъде позволено да направят това, ако само могат да бъдат оставени да покажат, че ПК, която не е на „Фишхуук“, може да действа за човешкото благополучие, тогава те ще бъдат приети и вместо цензура ще получат подкрепа и одобрение. И в този ден, Шеп, човекът ще направи голяма крачка напред.

Но ние трябва да покажем на света, че ПК е човешка способност, а не способност на „Фишхуук“. И по-нататък — ако това бъде осъществено — цялата човешка раса ще стане отново нормална и ще възвърне самоуважението от миналите времена.

— Говориш за нещо — обади се Блейн, — подобно на културна революция. Това е процес, който се нуждае от време. В края на краищата, разбира се, всичко може да стане от само себе си — след около стотина години.

— Не можем да чакаме! — викна Стоун.

— Едно време са съществували религиозни различия — изтъкна Блейн. — Войните между протестанти и католици, между исляма и християнството. Къде е всичко това сега? Отминала е старата борба между комунистическите диктатури и демокрацията…

— „Фишхуук“ помогна за това. „Фишхуук“ стана могъща трета сила.

— Нещо винаги помага — продължи Блейн. — Надеждата не може да умре. Условията и събитията се подреждат така, че вчерашните спорове се превръщат в научен проблем, предъвкван единствено от историците.

— Сто години — каза Стоун. — Ти би чакал сто години?

— Няма да е необходимо — намеси се Хариет. — Ти вече си го започнал. И Шеп ще ти помага.

— Аз?

— Да, ти.

— Шеп — каза Стоун, — моля те, изслушай ме.

— Слушам те — отговори Блейн и студът отново се надигна в него заедно с чувството за извънземност. Тук се криеше опасност.

— Аз съм започнал — заговори Стоун. — Създадох една група от паранормалници — можеш да ги наречеш тайна организация, отряд или комитет — една група, която създава предварителни планове и стратегии за определени опити и изследвания. Тези опити ще демонстрират благата, които свободните, независими от „Фишхуук“ паранормалници могат да донесат на свои познати…

— Пиер! — възкликна Блейн, поглеждайки към Хариет.

Тя кимна.

— И си имала това наум още от самото начало. На партито у Шарлин ти каза, че един стар познат, стар приятел…

— Лошо ли направих?

— Не, не мисля.

— Щеше ли да продължиш — попита тя, — ако знаеше за това?

— Не знам, Хариет. Наистина не знам. Стоун стана от стола и направи една-две крачки към Блейн. Протегна двете си ръце и ги постави на рамената му. Пръстите му се стегнаха.

— Шеп — тържествено каза той, — Шеп, това е важно. Тази дейност е необходима. „Фишхуук“ не може да е единственият контакт на човечеството със звездите. Не може една част от човешката раса да е свободна от земята, а друга да остане вързана за нея.

В мрака на стаята очите му бяха загубили твърдостта си. Бяха станали тайнствени от блясъка на непроронени сълзи.

Гласът му бе мек, когато заговори отново.

— Има някои звезди — каза той почти шепнешком, сякаш говореше на себе си, — които хората трябва да посетят. Да разберат какви висоти може да достигне човекът. Да спасят собствените си души.

Хариет припряно взе чантичката и ръкавиците си.

— Не ме интересува — обяви тя. — Отивам да ям. Умирам от глад. Вие двамата идвате ли?

— Да — каза Блейн. — Идвам. После изведнъж се сети, че няма пари. Тя долови мисълта му и нежно се засмя.

— Ние черпим. Нека да го наречем частична отплата за времето, когато хранеше и двама ни.

— Не е необходимо — каза Стоун. — Той вече е на заплата. Намери си работа. Какво ще кажеш, Шеп?

Блейн не отговори.

— Шеп, с мен ли си? Нуждая се от теб. Не мога да се справя без теб. Ти си различието, от което се нуждая.

— С теб съм — отвърна кратко Блейн.

— Добре тогава — намеси се отново Хариет.

— След като това е уредено, да вървим да хапнем.

— Вие двамата вървете сами — каза Стоун.

— Аз ще пазя крепостта.

— Но, Годфри…

— Трябва да пообмисля някои неща. Един-два проблема.

— Хайде — каза Хариет на Блейн. — Той иска да размишлява.

Озадачен, Блейн тръгна с нея.