Всичко живо е трева

10.

Сега най-после реших да свърша онова, за което отдавна се канех и което може би трябваше да направя още снощи — да се свържа с Алф. На всяка цена трябваше да го намеря и да вляза в контакт с него, защото някъде в дъното на съзнанието ми растеше убеждението, че между всичко станало тук и странната научноизследователска работа, извършвана в щата Мисисипи, съществува някаква връзка.

Стигнах до една задънена улица и тръгнах по нея. Наоколо нямаше жива душа. Всеки, който можеше да върви или да кара кола, беше отишъл в търговската част на града.

Започнах да се безпокоя, че няма да мога да открия Алф, че или е напуснал мотела, след като не минах да го взема, или е отишъл да зяпа преградата като всички други.

Но тревогите ми са били напразни, защото, щом влязох вкъщи, телефонът започна да звъни — беше Алф.

— От цял час се опитвам да се свържа с теб — каза той. — Започнах вече да се тревожа.

— Знаеш ли какво стана, Алф?

— Горе-долу.

— Само една-две минути да бях избързал, и щях да съм с теб, а не да бездействувам тук. Трябва да съм се натъкнал на преградата веднага щом се е появила.

Разказах му всичко, което се случи, след като се блъснах в преградата. Споменах и за телефоните.

— Казаха, че имали много четци. Хора, които им четат…

— Начин за събиране на информация.

— Изглежда, че е нещо такова.

— Брад — рече той, — имам ужасно предчувствие.

— Аз също.

— Мислиш ли, че тези проучвания в Грийнбрайър…

— И аз тъкмо това си мислех.

Чу се как си пое дълбоко дъх и въздухът изсвири в устата му.

— Значи не е само Милвил.

— Изглежда, че има колкото щеш места като нашия Милвил.

— Какво смяташ да правиш сега, Брад?

— Ще отида в градината и ще огледам едни цветя.

— Цветя?

— Алф — казах аз, — това е много дълга история. Друг път ще ти я разкажа. Нали оставаш?

— Естествено. Най-голямото зрелище в света — и аз да си отида, когато имам място на първия ред!

— Ще ти се обадя след час-два.

— Ще стоя до телефона и ще чакам — обеща той.

Поставих слушалката върху вилката и се опитах да сложа в ред мислите си. Цветята, както и Тъпър Тайлър, бяха по някакъв начин замесени в тази история, но всичко беше прекалено объркано и не знаех откъде да започна.

Излязох навън и тръгнах към парника. Следите, оставени от Тъпър, все още личаха ясно и аз изпитах голямо облекчение, защото се страхувах, че вятърът, който донесе семената, може да ги е издухал или пък така да е изпомачкал цветята, щото следите напълно да са се заличили.

Застанах на края на градината и се огледах наоколо, като че ли за пръв път виждах това място. Това всъщност не беше градина. Първоначално тук отглеждахме зеленчуци за продан, но след като се отказах от поддържането на парника, просто предоставих тази площ на природата и цветята я бяха завзели. От едната ми страна се намираше парникът; вратата му висеше на счупените панти и повечето рамки зееха без стъкла. В единия ъгъл се извисяваше брястът, който израсна от семе — същото дърво, което щях да изтръгна, ако не ме беше спрял баща ми.

Тъпър каза някакви несвързани думи за цветя, които заемали цели декари. Всички до едно били лилави и много настояваше да разправи за тях на татко. Тайнственият глас, или по-точно един от тайнствените гласове по телефона, беше добре осведомен за татковия парник и се интересуваше дали аз още го поддържам. А преди по-малко от час се изсипа истински пороен дъжд от семена.

Малките лилави главички сякаш ми кимаха подигравателно и тайно се радваха на нещо, затова рязко отвърнах поглед и вдигнах очи към небето. Разпокъсаните облаци все още закриваха слънцето. Но щом вятърът ги прогони, ще настъпи истински ад. Жегата вече се чувствуваше във въздуха.

Навлязох в градината и тръгнах по стъпките на Тъпър. Когато те свършиха, спрях и здравата се наругах, задето съм могъл да помисля, че тук сред цветята ще намеря отговор на загадката. Тъпър изчезна преди десет години и днес отново изчезна, а как прави този номер, никой не знае и едва ли някога ще узнае. И въпреки това бях твърдо уверен, че именно Тъпър е ключът към тази тъмна история. Но ако ме попитате защо съм толкова сигурен, да ме убиете, нямаше да мога да ви обясня. Още повече, че Тъпър не беше единственият замесен, ако изобщо беше замесен. Ами Пияницата? И тук се стреснах, като се сетих, че не съм попитал за здравословното му състояние.

Къщата на доктор Фейбиън е на хълма, точно зад парника, затова реших да прескоча дотам и го попитам. Той, разбира се, може да не си е вкъщи, но ще го почакам — рано или късно ще си дойде. Друга работа в момента и без това нямах. А като се има предвид какво говорят сега по мой адрес Хайъръм и Том Престън, най-добре ще е да не ме сварват вкъщи.

Както разсъждавах така, застанал на края на следата, оставена от Тъпър, аз направих крачка встрани към къщата на доктора. Но не ми било съдено да отида там. Една-единствена крачка — и засия слънце, а къщите изчезнаха. Изчезна къщата на доктора и всички останали къщи, и дърветата, и храстите, и тревата. Всичко освен лилавите цветя, които покриваха цялата земя, докъдето стигаше погледът, и слънцето, което грееше от безоблачното небе.