Всичко живо е трева

21.

Разпоредителят дойде същия ден — дребен съсухрен хуманоид, който приличаше на маймунка с живи, светещи очи. С него дойде още един, също хуманоид, но съвсем друг по външност — огромен, тромав, непохватен, намръщен и суров, с конска физиономия. Съвършена карикатура на преуспяващ дипломат. Мършавият беше метнал на себе си мръсно, безформено парче плат, което приличаше на роба и висеше на безброй гънки, високият носеше парцалив брич и нещо, наподобяващо жилетка с огромни джобове, натъпкани с най-различни неща.

Цялото население на Милвил се беше наредило на хълма зад моята къща; бяха се хванали на бас, че няма да дойде никаква помощ. Където минех, шепотът изведнъж секваше и настъпваше гробна тишина.

А след това се появиха тези двамата — те просто изникнаха насред градината.

Спуснах се по склона и тръгнах през градината към тях да ги посрещна. Те стояха и ме чакаха, а зад мен, на хълма, тълпата притаи дъх.

Когато ги наближих, великанът пристъпи да ме посрещне, сухичкият го последва.

— Аз говори отскоро ваш език — каза големият. — Ако не разбира, още веднъж ти пита.

— Много добре се справяте — казах му аз.

— Вие господин Картър?

— Да. А вие?

— Мое заглавие — каза той сериозно — за вас голяма безсмислица. Аз така решил, вие ме назовава господин Смит.

— Господин Смит, много се радваме да ви видим между нас — казах аз. — Вие сте разпоредителят, за когото ми говориха.

— Не. Той онзи другият. Но той няма. Той няма заглавие, което да ви кажа. Той не говори със звуци. Той чува и отговаря само с мозък. Той малко странен.

— Телепат — рекох аз.

— Да, само ти не ме разбира погрешно. Той голям ум. И много бърз. Разбира ли, ние от различни светове. Има много различни светове, много различни народи. Ние с радост приемаме и вас.

— Вас са би изпратили като преводач?

— Преводач? Не мога разбера. Аз уча ваши думи от механизма. Но много зает. Не разбира всички думи.

— Преводач, това значи вие да говорите вместо него. Той казва на вас, вие на нас.

— Да, разбира се. И също вие казвате на мен, аз на него. Но аз не само преводач. Аз дипломат, отлично подготвен.

— Моля?

— Да помага в преговори с ваш народ. С всички сили. Изглежда, обяснява много. Да оказва всякаква помощ, каквато необходима.

— Вие казвате, че има много различни светове и много различни народи. Това значи дълга, непрекъсната верига от светове и народи, така ли?

— Не всеки свят има народ — отговори той. — Някой няма нищо. Никаква форма на живот. Някои има живот, но няма разумни същества. Други имали някога разумни същества, но вече няма. — Той направи странен жест с ръка. — жалко какво става с разумен живот. Толкова крехък и къс.

— А разумните същества? Всички ли са хуманоиди?

Той се поколеба.

— Хуманоиди?

— Като нас. С две ръце, два крака, една глава…

— Повечето хуманоиди — отговори той. — Повечето като теб и мен.

Сухичкият изведнъж нещо се обезпокои и задърпа събеседника ми за жилетката. Съществото, с което разговарях, извърна лице към другия и цяло се превърна в слух. След малко отново се обърна към мен.

— Той много разтревожен. Казва, всички тук хора болни. Смазан от съжаление към тях. Никога не виждал толкова ужасно болни.

— Но това не е вярно! — възкликнах аз. — Той греши, болните са в къщите си. Тези тук са всички здрави.

— Не може бъде — каза господин Смит. — Той ужасен от положение. Може вижда вътре в човека, вижда всичко лошо. Казва, който не болен сега, бъде много скоро; в някои от тях болест още спи, в други наслоения от предишни болести все още в тях.

— А той може ли да ни оправи?

— Не само да оправи. Пълен ремонт. Тялото стане съвсем ново.

Хиги се промъкваше към нас, а след него още неколцина. Повечето си останаха на хълма, по-далеч от всякакъв риск. Но лека-полека, онемели от изумление, сега езиците се разбързаха.

— Хиги, запознай се с господин Смит — казах аз.

— Ха, я виж, те имат имена също като нашите — учуди се Хиги.

Протегна ръка, за миг господин Смит го погледна с недоумение, но след това и той подаде своята и се ръкуваха.

— Другият не може да говори — обясних аз. — Той е телепат.

— Жалко — съчувствено произнесе Хиги. — А кой от двамата е докторът?

— Дребният — отговорих аз, — но още не се знае дали можем да го наречем доктор. Изглежда, че той поправя хората, те стават съвсем като нови.

— Всъщност лекарите това и трябва да правят, само че не винаги успяват — отбеляза Хиги.

— Тоя казва, че всички тук сме болни, и иска да ни поправи.

— Ами много хубаво — одобри Хиги. — Туй се казва обслужване. Можем да отворим клиника в общинския съвет.

— Но нали всъщност болните са докторът, Флойд и още няколко. Той дойде да лекува тях, а не нас.

— Добре, тогава първо да го заведем да излекува тях, а след това ще отворим клиниката. След като веднъж е дошъл, защо да не се възползуваме и ние от това?

— Ако се присъедините към всички нас — каза господин Смит, — ще можете се ползува от услуги на такива като него винаги когато има нужда.

— За какво присъединяване говори? — попита ме Хиги.

— Иска да каже, ако пуснем пришълците на Земята и ако се присъединим към другите светове, които Цветята са свързали — обясних аз.

— Хм, в това има известен смисъл — рече Хиги. — Предполагам, че няма да вземе нищо за услугите.

— Какво да вземе? — попита Смит.

— Ами пари, хонорар, такса… — каза Хиги.

— Това думи, които не говори нищо на мен — рече Смит. — Но трябва работим бързо; моят приятел има ходи други места. Той и колеги негови обикаля много светове.

— Значи те са лекари и за други светове? — попитах аз.

— Съвсем точно ме разбрал.

— Тъй като нямаме време за губене, нека започнем работа — каза Хиги. — Бихте ли дошли вие двамата с мен?

— С голяма готовност — извика Смит и двамата последваха Хиги нагоре по хълма, а след това продължиха по улицата. Аз тръгнах бавно след тях, но изведнъж от задната врата на къщата ми изхвръкна Джо Евънс.

— Брад — избика той, — търсят те от Външното министерство.

Не телефона беше Нюкуум.

— Аз сега се намирам в Елмор — каза той със сухия си отсечен глас. — Предадохме накратко вашия разказ на представителите на печата. Но сега те искат лично да говорят с вас, да ви видят.

— Нямам нищо против — отговорих. — Само трябва да дойдат при преградата…

— Аз пък съм против — каза Нюкуум с досада, — но те са така ужасно настойчиви, че просто няма как да откажа. Принуден съм да се съглася. Разчитам на вашата дискретност.

— Ще направя каквото мога — отговорих аз.

— Добре — каза той. — И без това не мога да ги спра. След два часа. На същото място, където се срещнахме.

— Разбрано. Надявам се, че мога да взема един приятел със себе си.

— Да, разбира се — отговори Нюкуум. — И, за бога, внимавайте.