Всичко живо е трева

18.

До преградата чакаха четирима души. Малко по-нататък имаше паркирани няколко коли. Наоколо стояха на групи бойници от армията на щата. На половин миля по на север все още копаеше екскабаторът.

Крачех към мястото, където ме чакаха, и се чувствувах последен глупак. Знаех, че изглеждам ужасно, като че ли се връщам от разходка из ада.

Ризата ми беше изпокъсана, а лявата половина на лицето ми гореше, сякаш стъргана с гласпапир. На дясната ми ръка зееха рани от зъбите на Хайъръм, а с лявото си око вече почти не виждах.

От нашата страна на преградата си стояха както по-рано купищата изтръгнати от корен при бурята растения, само на двадесетина метра от двете страни на пътя беше разчистено.

Щом се приближих, веднага познах сенатора. Никога не бях го виждал, но бях гледал негови снимки във вестниците. Той беше едър, добре сложен, с бяла коса и вечно гологлав. Носеше двуреден костюм и яркосиня връзка на бели точки.

Вторият беше военен със звезди на пагоните, а третият — дребно човече със зализана коса и строги, студени черти. Четвъртият също не беше висок, но топчест и синеок — за пръв път виждах толкова ясносини очи.

Като се приближих на три крачки до тях, усетих лекото съпротивление на преградата. Отстъпих назад и погледнах сенатора.

— Вие навярно сте сенаторът Гибс — казах. — Аз съм Брадшо Картър, за когото ви е говорил Шърууд.

— Приятно ми е да се запозная с вас — каза сенаторът. — Очаквах и Джерълд да дойде с вас.

— Настоявах да дойде — отговорих, — но той реши, че няма нужда. Там изобщо се разделиха на две мнения. Кметът искаше да определи комисия, а Шърууд се противопостави категорично.

Сенаторът кимна.

— Мога да си представя — каза той. — Значи ще говорим само с вас.

— Ако предпочитате, да избикаме още някого.

— Не, не, няма смисъл. Нали вие сте този, който разполага с важни сведения?

— Да.

— Извинявайте, господин Картър — каза сенаторът, — да ви представя генерал Уолтър Билингс.

— Приятно ми е — рекох аз.

Беше ми много странно да се запознавам с хора, без да се ръкувам с тях.

— А това е господин Артър Нюкуум — продължи сенаторът.

Човекът със строгите, студени черти ми се усмихна смразяващо. От пръв поглед се виждаше, че няма да търпи никакви шеги. Беше явно възмутен до дъното на душата, че е било допуснато появяването на някаква преграда.

— Господин Нюкуум е от Външното министерство — каза сенаторът. — А това е доктор Роджър Давънпорт, биолог — един от най-известните.

— Добро утро — поздрави докторът. — Мога ли да ви попитам от какво сте пострадали?

Аз му се усмихнах — дебеланкото от пръв поглед ми стана симпатичен.

— Имахме малко спречкване с един съгражданин.

— Милвил трябва да е много възбуден — каза Билингс. — Няма да се учудя, ако в скоро време стане трудно да се запази редът…

— Боя се, че имате право — отговорих аз.

— Сигурно ще ви трябва доста време, за да разкажете всичко — предположи сенаторът.

— Не много, но все пак…

— Тук някъде имаше столове — обади се генералът. — Сержант, къде са…

Още не беше довършил — и сержантът с двамата войници, които стояха досами пътя, вече носеха сгъваемите столове.

— Дръжте! — извика ми сержантът и ми подхвърли един стол през преградата. Аз го хванах във въздуха и докато го разгъвах и нагласявах, четиримата от другата страна също се оправяха със столовете си.

Гледката отстрани трябва да е била доста оригинална: петима души, седнали посред едно шосе на леки походни столове!

— Е, мисля, че вече можем да започнем — каза сенаторът. — В какъв ред предлагате да протече разговорът, генерале?

Генералът кръстоса крака, замисли се за миг и отговори:

— Този млад човек има да ни довери някои много важни неща. Защо да не го оставим да ни разкаже всичко поред, а ние просто да седим и да го слушаме.

— Да, разбира се, нека първо чуем какво ще ни каже той — присъедини се Нюкуум. — Знаете ли, сенаторе…

— Да, да — нетърпеливо го прекъсна сенаторът, — признавам, обстановката е малко необикнобена. За пръв път участвувам в разговори на открито, но…

— Това беше единственият възможен начин — каза генералът.

— Историята е доста дълга — предупредих аз — и някои неща от нея може да ви се сторят съвсем невероятни.

— Същото се отнася и за тази така наречена преграда — каза сенаторът.

— Но, както виждам, вие сте единственият човек, който може да хвърли малко светлина — обади се Давънпорт.

— И така, да започваме — рече сенаторът.

Започнах да разказвам за втори път. Говорех бавно и внимателно и се мъчех да предам всичко до най-малките подробности. Те не ме прекъсваха. На няколко пъти нарочно замълчавах за момент, за да им дам възможност да ме попитат, ако нещо не им е ясно, но първия път Давънпорт ми направи знак да продължа, а втория и четиримата търпеливо ме изчакаха да заговоря отново.

Това ми действуваше на нервите — хиляди пъти по-добре щеше да бъде, ако ме прекъсваха. А така всичко, което казвах, се приемаше с гробно мълчание и се напрягах да разбера по изражението на лицата им доколко го приемат за истина. Но не можах да доловя никакво трепване на тези застинали лица. Започна да ми се струва, че в техните очи всичко изглежда безкрайно глупаво.

Най-после свърших и се облегнах назад.

От другата страна на преградата Нюкуум се размърда неспокойно.

— Моля за извинение, господа — каза той, — но аз протестирам. Не разбирам кой ни изпрати да се влачим чак дотук, за да слушаме нелепите истории на този човек…

— Артър — прекъсна го сенаторът, — за господин Картър поръчителствува Джерълд Шърууд, мой много добър приятел. Познавам Шърууд повече от тридесет години и трябва да ви кажа, че той е много проницателен човек, във висша степен трезв и делови и при това съвсем нелишен от въображение. Колкото и да ни е трудно да приемем за истина съобщението на господин Картър или поне някои точки от него, аз все пак съм сигурен, че можем да го вземем като основа за обсъждане. И нека ви напомня, че това са първите конкретни сведения, на които можем да се опрем.

— Аз също не мога да повярвам нито дума от това, което чухме — каза генералът. — Но ето пред вас стои преградата и тя е неопровержимо доказателство, макар че засега е недостъпна за нашето разбиране; ясно е, че ние сме в положение, когато трябва и по-нататък да приемаме сведения, колкото невероятни и неразбираеми да ни се струват.

— Нека предположим за момент, че всичко, което чухме, е истина — каза Давънпорт. — Нека се опитаме да намерим някакво рационално…

— Но това е невъзможно! — избухна Нюкуум. — То е предизвикателство към всичките ни знания.

— Господин Нюкуум — каза биологът, — откак съществува на този свят, човек най-малко хиляда пъти се е отказвал от свите знания. Допреди няколко века той знаеше, че Земята е център на вселената. Преди по-малко от тридесет години той знаеше, че не е възможно да се лети до други планети, а преди сто години знаеше, че атомът е неделим. И какво знаем сега ние с вас — че времето е непостижимо и не може да се управлява, че едно растение не може да има разум. Позволете да ви кажа…

— Да не би да искате да кажете, че приемате за истина всичко това? — изуми се генералът.

— Нищо не приемам за истина — каза Давънпорт. — Това би било съвсем необективно. Но смятам, че не трябва да избързваме със заключенията. Откровено казано, аз бих се заловил с голям ентусиазъм за този проблем, бих правил наблюдения, опити и…

— Може и да не ви остане време за това — казах аз.

Генералът изведнъж се обърна към мен.

— Да не би да има някакъв срок? — попита той. — Вие не споменахте такова нещо.

— Няма, но те могат да ни накарат да побързаме. Могат да упражнят върху нас натиск, когато поискат. Могат да задвижат преградата.

— Колко далеч могат да я придвижат?

— Знам не повече от вас по този въпрос. Десет мили. Сто. Хиляда. Нямам представа.

— Говорите, като че ли те могат да ни изтикат от Земята.

— Не зная. Според мен могат да го направят.

— А мислите ли, че ще го направят?

— Сигурно. Ако видят, че все протакаме и ги водим за носа. Но не мисля, че искат да постъпят така. Те се нуждаят от нас. Те се нуждаят от същества, които да могат да приложат знанията им на практика, които да придават смисъл на тяхното съществуване. А изглежда, че досега не са намерили никой, който да направи това.

— Но ние не можем да решим така набързо — запротестира сенаторът. — Няма да позволим да ни притесняват. Чака ни толкова много работа! Необходимо е да се проведат обсъждания на няколко различни равнища — на правителствено, международно, икономическо и научно.

— Господин сенаторе — казах аз, — има едно обстоятелство, което всички изпускат из предвид: ние сега сме изправени не пред друга нация, не пред други човешки същества. Ние преговаряме с извънземни същества, с пришълци от друг свят…

— Това не променя нещата — възрази сенаторът. — Ние ще действуваме така, както досега.

— Би било прекрасно, стига те да ни разберат — казах аз.

— Ще трябва да почакат — сухо изрече Нюкуум.

Обзе ме отчаяние; видях, че е безнадеждно. Хората нямаше да се справят, те не бяха готови за тази първа среща с извънземна цивилизация и щяха да я провалят. Щяха да започнат безкрайни разговори, доводи, дискусии, консултации — и всичко щеше да се води на наше, човешко равнище, от човешка гледна точка, без никой даже да се опита да помисли за гледната точка на чуждите същества.

— Не забравяйте, че просителите са те, а не вие — каза сенаторът. — Те направиха първата крачка и те искат достъп до нашия свят, а не ние до техния.

— Преди петстотин години в Америка дойдоха бели хора — казах аз. — Те бяха просители тогава…

— Но индианците бяха диваци, варвари… — прекъсна ме Нюкуум.

Аз кимнах:

— Вие съвсем точно изразявате моята мисъл.

— Имате извратено чувство за хумор — каза Нюкуум с леден глас.

— Не ме разбрахте. Казах го съвсем сериозно.

Давънпорт кимна:

— Може би имате известно право, господин Картър. Според вас растенията твърдят, че съхраняват огромни знания. И вие предполагате, че това са знанията на много и най-различни ццвилизации.

— Така ми казаха те.

— Огромни запаси от знания, съхранени и подредени в система. Не просто хаос от сведения.

— Да, именно в система — казах. — Но не забравяйте, че аз не мога да гарантирам за това. Няма как да проверя дали казват истината. Обаче Тъпър, човекът, който говореше от тяхно име, ме уверяваше, че те никога не лъжат…

— Да, разбирам — каза Давънпорт. — Има логика — просто не им се полага да лъжат.

— Като изключим това, че не са би върнали хиляда и петстотинте долара — напомни генералът.

— Факт, че не ми ги върнаха.

— А са ви казали, че ще ги върнат…

— Дори много наблегнаха на това.

— Ето, значи са ви излъгали. Освен това ви накараха с измама да донесете тук оная работа, за която сте помислили, че е машина на времето.

— И много ловко са ви измамили — изтъкна Нюкуум.

— Не, мисля, че можем да им имаме голямо доверие — каза генералът.

— Но почакайте! — запротестира Нюкуум. — Започнахме да говорим, като че ли приемаме басня за истина!

— Нали така се разбрахме в края на краищата — каза сенаторът. — Да приемем сведенията на господин Картър за основа на едно обсъждане.

— В дадения момент трябва да допуснем и най-лошото — рече генералът.

Давънпорт се усмихна под мустак:

— Че какво пък толкова лошо има? За пръв път в историята на човечеството предстои да се срещнем с други мислещи същества. И ако постъпим разумно, това може да се окаже от голяма полза за нас.

— Но ние все още не знаем как да го осъществим — каза генералът.

— Разбира се, че не знаем. Нямаме достатъчно информация. Трябва да се сближим малко повече с тях.

— Ако въобще съществуват — напомни Нюкуум.

— Господа — обърна се сенаторът, — ние изпускаме нещо много важно. Преградата съществува, тя е реалност. И не пропуска нищо живо да мине през нея…

— В това още не сме сигурни — каза Давънпорт. — Спомнете си случая с колата. В нея трябва да е имало някакви микроорганизми. Другояче не е възможно. Аз предполагам, че преградата не е стена срещу живота въобще, а само срещу тези живи същества, които чувствуват, които разсъждават. Срещу тази високоразвита форма на живот, която е осъзнала собственото си съществуване.

— Така или иначе, пред нас е едно несъмнено доказателство, че става нещо много странно — додаде сенаторът. Ние не можем просто да си затворим очите пред този факт. Трябва да действуваме и да се опираме на сведенията, с които разполагаме.

— Добре тогава, да пристъпим към работа — каза генералът. — Можем ли да предположим, че по един или друг начин чуждоземците ни застрашават?

Аз кимнах:

— Да. При известни обстоятелства.

— При какви именно обстоятелства?

— Не знам. Откъде да знам какво мислят те?

— И все пак потенциална възможност за заплаха съществува, нали?

— Мисля, че прекалено много наблягаме на въпроса за опасността — каза Давънпорт. — По-напред трябва да…

— Моя първа задача е да предвидя всички възможности за евентуална опасност — поясни генералът.

— И ако има опасност, тогава какво?

— Можем да ги спрем — продължи генералът, — ако действуваме бързо и не се разтакаваме. Ако започнем да действуваме, преди те да са завзели голяма територия. Имаме начин да ги спрем.

— Вашите военни умове могат да измислят само това: да използуват сила! — избухна Давънпорт. — Е, да, разбира се, една термоядрена експлозия ще унищожи целия чужд живот, който е успял да проникне на Земята. Възможно е даже да разбие прага на времето и завинаги да затвори пътя на нашите извънземни приятели към Земята…

— Приятели? — изстена генералът. — А откъде знаете, че са приятели?

— Естествено, не знам — каза Давънпорт. — А вие откъде знаете, че са врагове? На нас ни трябват още много данни, трябва да установим връзка с тях…

— Идокато вие събирате вашите сведения, те ще успеят да укрепят преградата и да я придвижат…

Давънпорт излезе от кожата си:

— Рано или късно човечеството трябва да намери начин да разрешава проблемите си без употребата на груба сила. И може би вече е настъпил този момент. Вие предлагате да пуснем бомба над града. Като оставим настрана етичната страна на въпроса — убийството на неколкостотин невинни хора…

— Забравяте, че тези неколкостотин души ще бъдат залог за безопасността на хората от цялата планета — каза рязко генералът. — Няма да предприемаме нищо прибързано. Ще направим тази крачка само след като грижливо обмислим всичко. Преди да вземем решение, ще обмислим въпроса от всички страни.

— Само фактът, че допускаме такова разрешение на проблема, е достатъчен, за да полазят ледени тръпки по гърба на цялото човечество — рече биологът.

Генералът поклати глава.

— Да допускам неприятни възможности като тази, е мой дълг — заяви той. — В случай на нужда дори съображението за етичност не би ме…

— Господа! — слабо се възпротиви сенаторът. Генералът ме погледна. Изглежда, бяха забравили за моето присъствие.

— Моля за извинение — каза ми той. — Не трябваше да говоря така.

Кимнах мълчаливо. Не бих могъл да обеля дума, дори да ми дадяха един милион долара. Всичко в мен се беше свило, гърлото ми пресъхнало и се страхувах да помръдна.

Ни най-малко не очаквах подобно нещо. Вярно, след като го чух, разбрах, че всъщност не е трябвало да очаквам друго. Трябваше да съобразя каква ще бъде реакцията на света към такова събитие, а ако не можех сам да се досетя, трябваше само да си спомня думите, които Грант Пияницата с мъка произнесе, когато се гърчеше на пода в кухнята ми.

„Те ще се опитат да хвърлят бомбата — каза той тогава. — Не им давай да пуснат бомбата…“ Нюкуум ми отправи леден, пронизващ поглед.

— Вярвам, че няма да разкажете това, което чухте тук — рече той.

— Ние ви имаме доверие, млади господине — окуражи ме сенаторът. — Вие ни държите в ръцете си.

Разсмях се насила. Сигурно смехът ми е прозвучал грозно.

— Какъв смисъл има да разправям? — казах аз. — Ние тук сме мишена. И да казвам, и да не казвам, все едно. Няма къде да избягаме.

И изведнъж в съзнанието ми мина като мълния мисълта: ами ако преградата ни опази от бомбата? Но не, веднага разбрах колко е наивно. Преградата съществува само за живота или ако Давънпорт е прав (а той сигурно беше) — за тези същества, които разсъждават, които са осъзнали собственото си съществуване. Вече се бяха опитали да я взривят и какво излезе? Все едно, че нямаше преграда. Не оказа никаква съпротива. А и самата тя не пострада.

От гледна точка на генерал Билингс бомбата може изведнъж да разреши всички проблеми. Тя ще унищожи целия живот: това щеше да бъде практическото приложение на заключението на Алф Питърсън как може да се унищожи едно вредно растение с много висока приспособимост. Възможно е термоядреният взрив да не успее да унищожи загадъчния механизъм на границата на времето, но той ще унищожи целия живот и смъртоносната радиация така ще отрови местността, че още дълго време натрапниците няма да могат да преминат на Земята.

— Надявам се, че вие ще внимавате не по-малко от мен — казах на генерала. — Ако не намерите друг изход и сметнете, че това е единственото разрешение, направете го, без да известявате предварително.

Генералът сви устни и мълчаливо кимна.

— Настръхвам при мисълта какво ще стане с Милвил…

— Засега е още рано да се тревожите — прекъсна ме сенаторът. — Това е само една от многото възможности. Ние дори няма още да я обсъзкдаме. Нашият приятел генералът малко избърза.

— Аз поне честно си казвам какво мисля — оправда се генералът. — Не рисувам картината с розови бои и не се опитбам да замазвам очите на никого.

Той явно смяташе, че другите тъкмо това правят.

— Едно нещо трябва да разберете — казах им аз. — Каквото и решение да вземете, не можете да го направите скрито-покрито. Трябва да действуваме честно, прямо. Има хора, чиито мисли Цветята могат да четат, и не са малко хората, на които Цветята четат мислите в този момент. Тези хора дори не подозират това, а ние няма как да разберем кои са. Може би те четат мислите на някого от нас. Много е възможно да следят стъпка по стъпка всеки етап от вземането на решение.

Такава мисъл явно не им минаваше през ума. Аз споменах за това, когато им разказвах приключенията си, но не бяха обърнали внимание. Толкова много неща им се бяха струпали наведнъж, че им трябваше време, за да ги асимилират.

— Какви са ония хора край колите? — попита Нюкуум.

Обърнах се и погледнах назад.

Там се беше изсипал сигурно половината град. Бяха дошли да видят какво ще стане. Човек не може да ги обвини в празно любопитство: имаха всички основания да се тревожат, да искат да разберат какво ще стане с техния живот. Сигурно голяма част ми нямаха доверие, особено след всичко, което Хайъръм и Том бяха наговорили за мен, а ето — аз седях на средата на пътя и разговарях с големците от Вашингтон. Навярно се чувствуваха отритнати, измамени и смятаха, че и те трябва да присъствуват на това съвещание.

Отново се обърнах към четиримата отвъд преградата.

— Всичко това е много важно — казах аз настойчиво. — Ако не успеем този път, сигурно ще изгубим и всички други шансове.

— Какви шансове? — попита сенаторът.

— Това е първата ни възможност да установим връзка с обитатели на друг свят. И естествено не последна. Когато навлезем масово в космоса…

— Но ние засега още не сме постигнали това — възрази Нюкуум.

Безнадеждно беше. Прекалено много очаквах от хората, които се бяха събрали във всекидневната ми; прекалено много очаквах и от тези тук, на пътя, които дойдоха от Вашингтон.

Те нямаше да могат да издържат изпитанието, щяха да се провалят. Ние, хората, никога нямаше да издържим изпитанието. Просто така сме устроени и затова винаги ще се проваляме. Късогледи сме си по природа, и не само късогледи, но и себелюбиви, егоистични; това ни пречи да се отклоним от тясната, утъпкана човешка пътечка.

А може би тази ограниченост не е присъща само на хората, може би и Цветята, които сега се изправиха пред нас, и всички други извънземни също така вървят по тесен утъпкан път като нас.

Безпомощно разтворих ръце, но моите събеседници едва ли забелязаха жеста ми. Всички бяха вперили погледи някъде зад мен, по пътя.

Рязко се обърнах — към нас вървеше цялата тълпа, която допреди малко стоеше между струпаните коли. Беше вече изминала половината път и продължаваше да върви мълчаливо, с някаква непреклонна решителност.

— Какво ли искат, а? — попита сенаторът доста нервно. Най-напред вървеше Джордж Уокър, месарят от „Червеният бухал“, а зад него Буч Ормсби от бензиностанцията и Чарли Хътън — съдържателят на „Веселата бърлога“. Тук беше и Даниъл Уилоуби, който явно не се чувствуваше много удобно — той е от ония хора, които не обичат тълпата. Хиги и Хайъръм ги нямаше, но затова пък Том Престън беше налице. Потърсих с поглед Шърууд, въпреки че бях сигурен, че няма да го открия — той не би се смесил с тълпата. И действително го нямаше. Но за сметка на това пък беше пълно с други хора и всички познати. Лицата им бяха мрачни, изпълнени с решимост.

Отстъпих настрани и те изтрополиха покрай мен, без някой дори да ме погледне.

— Чуйте, господин сенаторе — започна Джордж Уокър и гласът му проехтя много по-силно, отколкото беше необходимо. — Нали вие сте сенаторът?

— Да — отговори той. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Точно затова сме дошли — да разберем с какво можете да ни бъдете полезен. Ние сме нещо като делегация — каза Уокър.

— Разбирам.

— Ние изпаднахме в беда — продължи Джордж Уокър. — Всички честно сме си плащали данъците и имаме право на помощ. Ето, аз съм месар в супермаркет, а сега, след като никакви клиенти не могат да влязат в града, просто не знам какво ще правим. Защото без купувачи от околността ние сме направо изгубени и ще трябва да затворим магазините. Естествено, търгуваме и с милвилци, но това е нищо и не си струва да държим магазина за толкова малка клиентела. Пък и тукашните хора скоро няма да имат с какво да плащат, а ние не продаваме на кредит. Месо има откъде да доставяме, но за продаването…

— Един момент — прекъсна го сенаторът. — Нека обсъдим всичко подред, да не избързваме толкова. Вярно, че при вас изникнаха големи затруднения, на нас това ни е известно и ние ще направим всичко, което е по силите ни…

— Вижте какво, сенаторе — намеси се един дебел глас. — Тук има хора в много по-тежко положение от Джордж. Ето аз например — работя извън града и завися изцяло от седмичната си надница, за да купя на децата храна и обувки и да платя данъците си. А сега не мога да отида на работа и няма да получа нищо. Пък и не съм само аз — такива като мен колкото искате. И нямаме скътани пари за черни дни. Което е право, тук, в нашия град, я има, я няма един-двама души да са си сложили пари настрана. Всички сме…

— Почакайте малко — примоли се сенаторът, — оставете ме и мен да кажа една дума. Дайте ми малко време. Във Вашингтон знаят какво става тук. Те знаят пред какви затруднения сте изправени. Ще се постараят с всички сили да ви помогнат. В конгреса ще се предложи законопроект да ви се отпусне помощ и аз ще работя неуморно, няма да отдъхна, докато не се прокара законът без никакви протакания. И не само това. В източните щати няколко вестника и телевизионни компании вече започнаха акции за събиране на помощи за Милвил. И това е само началото. Ще се направи много за…

— По дяволите, сенаторе — остро изписка един стържещ глас, — не ни трябват на нас такива неща! Не искаме вашите помощи и подаяния. Единственото, което искаме, е да ни помогнете да се върнем на нашите работни места.

Сенаторът се видя в чудо.

— Тоест вие искате от нас да махнем преградата?

— Вижте какво, сенаторе — обади се човекът с дебелия глас, — години наред правителството харчи милиарди долари, за да изпрати човек на луната. С всичките тези учени, които имате, бихте могли да отделите малко време и средства, за да ни извадите оттук. Плащаме данъци, а засега все още нищо не сме получили…

— Да, но това изисква повече време — каза сенаторът. — Първо ще трябва да се изясни какво е естеството на преградата и чак след това начинът за нейното премахване. А да ви кажа честно, такава задача не може да се реши за един ден.

През тълпата си проби път Норма Шепърд, секретарката на доктор Фейбиън, и застана точно пред сенатора.

— Но все пак нещо трябва да се направи — рече тя. — Трябва, разбирате ли? Някой трябва да намери начин. В тоя град има хора, на които сега се налага болнично лечение, а ние не можем да ги закараме. Някои от тях може да умрат, ако не успеем да ги настаним в болница. Ние имаме само един доктор и той вече не е млад. Той е отличен доктор и дълго години ни лекува, но с тежко болните не може да се справя, нито пък има необходимите лекарства и апаратура. Това е непосилна работа за един човек, той никога не я е вършил сам и винаги честно казваше, че не може да се справя сам…

— Драга госпожице — опита се да я успокои сенаторът, — разбирам вашата загриженост и напълно ви съчувствам; можете да бъдете напълно сигурна, че…

Ясно беше, че моята среща с представителите на Вашингтон е приключила. Бавно тръгнах надолу по пътя или по-скоро покрай пътя, по разораната земя, от която вече надничаха първите зелени стръкчета. Семената, които загадъчната буря зася, бяха покълнали удивително бързо и сега се устремяваха към светлината.

И с болка си помислих каква ли реколта щяха да дадат…

Чудех се дали Нанси се сърди много за боя с Хайъръм Мартин. Видях онзи познат израз на лицето й, а след това тя се обърна и изчезна по алеята. И когато Шърууд долетя, за да каже, че Гибс се е обадил, тя не дойде с него.

В този кратък миг в кухнята, когато усетих тялото й притиснато до моето, тя отново стана предишната Нанси — момичето, с което вървяхме хванати за ръце, което се смееше с плътния си гърлен смях и без което не можех нито ден, както и то без мен.

„Нанси — едва не извиках аз. — Нанси, моля, те, нека бъде пак както преди!“

Но навярно никога нямаше да бъде същото. Може би за това беше виновен Милвъл — той беше застанал между нас, защото през годините, когато беше далече оттук, Нанси успя да се откъсне от нашия град, а аз останах, още по-дълбоко се обвързах с града, пуснах корени.

Не, мислех си, не можеш да тръгнеш назад през праха на миналите години, през спомените, през събитията, през промените, настъпили в теб и нея, и да се опиташ да си върнеш някой ден или дори час. А и да ти се удаде това, няма да можеш да го очистиш от наслоилия се прах и никога не ще му върнеш предишния блясък. Но може би той никога не е бил бляскъв? Може би ти сам си го измислил такъв през дългите часове на самотата…

Нищо чудно, ако такъв светъл ден или час идва само веднъж в живота на човека, и то не на всеки човек. Възможно е да съществува закон, който да не позволява той да се повтори.

— Брад! — извика някой.

През цялото време бях вървял, забил нос в земята, без да гледам накъде вървя. Като чух името си, стреснато вдигнах глава и видях, че съм стигнал до струпаните коли.

На една от тях се беше подпрял Бил Донъвън.

— Здрасти, Бил — казах аз. — Защо не си с останалите?

Бил се намръщи.

— Вярно е, че ни трябва помощ — отговори той. — Само че можем да почакаме, а не да хукнем веднага и да започнем да хленчим. От първия удар още виж как се огънахме. В края на краищата трябва да имаме и малко уважение към самите себе си.

Аз кимнах, но не бях съгласен с него.

— Много са изплашени — казах аз.

— Че сме изплашени, всички сме изплашени, но какъв е смисълът да блеят и да се суетят като стадо овце!

— Какво стана с децата? — попитах аз.

— Здрави и читави — отговори той. — Джейк успя навреме да ги прибере, точно преди да започне да се движи преградата. Взе ги у тях. Наложи се да разбие предната брата, за да се добере до децата. Той разбива, а Мърт през цялото време му се кара. Толкова врява дигна за една врата!

— А как е жена ти?

— Лиз… добре е. Плаче за децата и се чуди какво ще стане с нас. Но малките са на сигурно място, това е най-важното.

Той почука с ръка по колата.

— Ще се оправим някак си. Може и да не стане толкова бързо, но ще се оправим. Няма нещо на света, с което човек не може да се справи, стига да поиска. Ще вземат хиляда учени да се занимават с преградата, да умуват и може да не е след ден-два, но все ще измислят нещо.

— Да — казах аз, — сигурно ще измислят.

Стига някой побъркан генерал да не натисне първо копчето на страха. И стига да не решим да приложим сила и хвърлим всичко във въздуха, вместо да се опитаме да решим проблема.

— Какво става с теб, Брад?

— Нищо — отговорих аз.

— Сигурно и ти си имаш грижи — каза той. — Това, дето нареди Хайъръм, е хубаво, отдавна трябваше. А телефонът, който той изпрати по тебе…

— Да — рекох, — от ония е.

— Говори се, че си бил на някакъв друг свят или нещо такова. Как го правиш тоя номер? На мен ми звучи малко като врели-некипели, но всички говорят…

Две момчета с войнствени викове се провряха между колите и хукнаха нагоре към тълпата, която все още спореше със сенатора.

— Децата са се побъркали от радост — забеляза Доновън. — Такава радост никога не се преживявали. По-интересно дори от цирк.

С гръмки радостни викове притичаха още няколко деца.

— Да не би пък да се е случило нещо? — попита Донъвън.

Първите две момчета стигнаха в това време тълпата, задърпаха големите за ръцете и почнаха високо да им разправят нещо.

— Така изглежда — казах аз.

Някои се отделиха от тълпата и забързаха към града; отначало вървяха, след това се втурнаха бегом.

Когато ни приближиха, Донъвън им прегради пътя.

— Какво става? — изрева той. — какво се е случило?

— Пари — извикаха в отговор те. — Някой е намерил пари.

Сега вече цялата тълпа беше оставила преградата и тичаше по пътя. Мей Хътън ми извика:

— Бързо, Брад! В градината ти има пари!

Пари в моята градина! Боже мой, какво ли още ще се случи!

Хвърлих бегъл поглед на четиримата мъже от Вашингтон, които стояха зад преградата. Може би си мислеха, че целият град е просто полудял. Да, имаха основание да си мислят така.

Излязох на пътя и бавно се затътрих след тълпата към града.