Всичко живо е трева

20.

Никой не ми отвори. Позвъних още няколко пъти и почаках, после натиснах бравата и вратата се оказа отключена.

Влязох и я затворих след себе си. Скърцането заглъхна в тягостната тишина на коридора.

— Има ли някой? — извиках аз.

Някъде отчаяно бръмчеше самотна муха — навярно бе попаднала в капан между прозореца и завесата и сега не можеше да се измъкне. Слънцето плискаше лъчи през полукръглото стъкло на вратата и изобразяваше на пода шарено ветрило.

Никой не ми отговори, затова тръгнах по коридора и влязох в кабинета. Телефонът си стоеше както преди на масивното бюро. И отрупаните с книги стени пак изглеждаха богати и примамливи. На барчето имаше полупразна бутилка уиски и неизмита чаша.

Минах по мекия килим до бюрото и придърпах телефона към себе си.

Едва вдигнах слушалката, и Тъпър каза с деловия си глас:

— Господин Картър, колко хубаво, дето най-после се обадихте. Надяваме се, че събитията се разбиват добре. Предполагам, вече сте започнали предварителни преговори.

Сякаш не знаят!

— Не се обаждам за това — отсякох аз.

— Нали така се условихме? Вие да говорите от наше име.

Направо ми призля от този мазен, самодоволен глас.

— А условихме ли се да ме разигравате като кръгъл глупак? — попитах аз.

— Не ви разбираме — каза изплашено гласът. — Бъдете така добър да обясните мисълта си.

— Машината на времето — рекох аз.

— О, това ли…

— Да, това!

— Но, господин Картър, ако ви бяхме помолили да я вземете с вас, вие щяхте да си помислите, че ви използуваме. И сигурно щяхте да откажете.

— А вие не ме ли използувахте?

— Е… отчасти. Нуждаехме се от помощ. Беше изключително важно за нас да препратим механизма във вашия свят. Веднъж като научите нашите планове…

— Никак не ме интересуват вашите планове! — сърдито изръмжах аз. — Вие ме измамихте и сега сами го признавате. Не е този начинът да се започнат преговори между два свята!

— Искрено съжаляваме. Не за това, че изобщо го направихме, а за начина, по който го направихме. Ако можем да ви бъдем полезни с нещо…

— Можете, с много неща. Първо, прекратете тези шеги с парите по храстите…

— Но това е възнаграждение! — проплака гласът. — Нали ви обещахме, че ще върнем вашите хиляда и петстотин долара. Обещахме ви, че ще получите много повече от хиляда и петстотин…

— Карали ли сте някога вашите четци да ви четат книги по икономика?

— Да, разбира се.

— И внимателно ли следяхте как изграждаме нашата икономика?

— Според силите ни — каза гласът. — Понякога е трудно.

— И сигурно сте научили, че парите растат по храстите?

— Не, няма такова нещо. Ние знаем как се правят парите. Но каква разлика има? Парите са си пари, откъдето и да произхождат, не е ли така?

— Дълбоко грешите — казах аз. — Трябва да се запознаете по-добре с тези въпроси.

— Да не би да искате да кажете, че нашите пари не струват?

— Не струват пукнат грош — рекох аз.

— Надяваме се тогава, че не сме причинили зло на никого — казаха Цветята унило.

— Парите не са толкова важни. Има други неща, много по-важни. Вие ни изолирахте от останалия свят, а при нас сега има болни. И в целия град има само един нещастен стар доктор, който не е кой знае какъв специалист. Сега самият той е болен и поради вашата намеса никакъв друг лекар не може да влезе в града…

— Трябва ви разпоредител — каза гласът.

— Това, което ни трябва, е да се отървем от преградата, така че да можем да излизаме навън и други да идват при нас. В противен случай ще умрат много хора, които биха били спасени.

— Ще ви изпратим разпоредител — отговориха. — Веднага ще изпратим. Висококвалифициран. Най-добрия, с когото разполагаме.

— Не знам за разпоредителя — казах аз, — но помощ ни трябва, и то незабавно.

— Ще направим всичко, което е по силите ни — обещаха Цветята.

Гласът млъкна и телефонът изключи. Изведнъж се сетих, че не ги попитах най-важното: защо им беше толкова наложително да прехвърлят машината на времето в нашия свят.

Зачуках по вилката. Сложих слушалката на нея и отново я вдигнах. Крещях в слушалката, виках — никакъв отговор.

Блъснах телефона назад и се изправих отчаян сред стаята. Всичко беше безнадеждно объркана каша.

Толкова години ни изучават, а не са разбрали нито нас, нито нашите институции, нито как е устроено нашето общество. Не са разбрали, че парите са символ, а не просто хартийки. Въобще не са се замисляли какво може да стане с едно селище, напълно изолирано от останалия свят.

Те ме измамиха и използуваха като сляпо оръдие да им пренеса машината, а би трябвало да знаят, че нищо не предизвиква по-голяма злост и раздразнение от измамата. Трябваше да знаят, а не знаеха или пък може би знаеха, но го смятаха ча нещо маловажно — и това беше още по-лошо, отколкото ако не знаеха.

Излязох в коридора. Едва бях направил няколко крачки и входната врата се отвори; влезе Нанси.

Аз се спрях на стълбището, което водеше за втория етаж. Известно време стояхме така и се гледахме, без да знаем какво да си кажем.

— Трябваше да се обадя по телефона — казах най-после.

Тя кимна.

— Искам да кажа също… съжалявам за боя с Хайъръм.

— И аз съжалявам. — Тя не ме разбра или се направи, че не ме разбира. — Но нямаше как иначе да постъпиш.

— Той хвърли телефона — казах аз.

Но, разбира се, не беше само заради телефона. Колко пъти преди се беше повтаряло същото.

— Спомняш ли си, снощи ти ми каза, че ще отидем някъде да пийнем и да вечеряме. Ясно, че ще трябва да почакаме. Сега в Милвил няма къде да се отиде.

— Да можехме да почнем всичко отначало.

Аз кимнах, на душата ми беше тежко.

— Щях да си облека най-хубавата рокля — продължаваше тя — и отново щяхме да бъдем щастливи.

— Както едно време в училище — казах аз.

— Брад!

— Да?

Пристъпих към нея.

Тя се хвърли в прегръдките ми.

— Брад, на нас не ни трябват вечери, за да започнем. Можем да минем е без тях — каза тя.

„Да, за какво ли са ни?“ — помислих и аз.

Наведох се, целунах я и я прегърнах по-силно и в целия свят останахме само ние двамата. Изчезнаха и плененият, изолиран град, и ужасът от чуждото нашествие. Остана единственото важно нещо за мен: момичето, с което някога ходехме ръка за ръка из улиците и което не се срамуваше от това.