Всичко живо е трева

11.

Всичко това се случи, защото направих една-единствена крачка. Тогава пристъпих и с другия крак, за да събера и двата, и застанах така, смразен от страх, без да смея да се обърна — сигурно се боях от това, което щях да видя зад гърба си. Макар че, като си помисля сега, струва ми се, че съм знаел какво ще видя — още лилави цветя.

Дълбоко в себе си бях уверен: именно за това място ми е разказвал Тъпър. Той беше дошъл оттук и пак се върна, а сега и аз го последвах. Но нищо не се случи. Аз не се и учудих. Защото това беше едно от онези места, където никога нищо не се случва. Освен цветята и ослепителното ярко слънце нямаше нищо друго. Нито полъх на вятър, нито звук. Но затова пък имаше аромат — обезсилващия, наситен аромат на малките цветя с маймунски личица.

Най-после се осмелих да мръдна и бавно се обърнах — безкрайна цветна шир.

Милвил беше изчезнал в някакъв друг свят. Впрочем не, той съществува някъде в стария познат свят. Не Милвил, а аз бях този, който изчезна. Направих една крачка и се пренесох в друг свят.

И макар че това беше друг свят, местността си оставаше същата. Все още бях в долчинката, която е зад къщата ми, а отзад се издигаше стръмно хълмът, който водеше право към улицата, където би трябвало да се намира къщата на доктор фейбиън. Още по-надолу, на половин миля, смътно се чернееше хълмът, върху който стои къщата на Шърууд.

Ето какъв бил светът на Тъпър! Светът, в който той са оттегли за пръв път преди десет години и за втори път тази сутрин. Което означаваше, че сега, в този момент, той е някъде тук.

Внезапна надежда ме озари — в такъв случай ще мога да се измъкна оттук и да се върна в Милвил. След като Тъпър можа, значи знае пътя, който извежда оттук. Макар че това не е сигурно. С малоумен като Тъпър Тайлър човек никога в нищо не може да е сигурен.

Но най-напред, разбира се, трябва да го открия къде е. Едва ли ще е някъде далече. Може търсенето да ми отнеме време, но бях сигурен, че рано или късно ще го намеря.

Заизкачвах се по хълма, който, ако си бях в Милвил, би ме извел пред къщата на доктор Фейбиън. Стигнах върха и се огледах — навсякъде, докъдето ми стигаше погледът, се ширеше море от лилави цветя. Земята изглеждаше странно оголена без дърветата, улиците, къщите. Но това беше същата, позната от детството ми местност. Ако изобщо имаше някакви разлики, те бяха съвсем незначителни. Ето там, на изток, се намираше влажната, блатиста местност и хълмчето, на което стоеше колибата на Пияницата. Тя и сега се намираше там, само че в някакво друго измерение на времето или пространството. Какви ли изключителни обстоятелства или невероятно стечение на много обстоятелства са нужни, за да може човек ей така да прекрачи от един свят в друг?

Стоях така, чужденец в непозната страна, а ароматът на цветята не само изпълваше ноздрите ми, но и всяка пора на тялото ми, притискаше ме към земята и имах чувството, че цветята прииждат към мен на огромни лилави вълни и искат да ме съборят и погребат за вечни времена. Наоколо беше тихо, не съм предполагал, че съществува такова тихо място. Не се чуваше нито звук. Мина ми през ума, че всъщност никога през живота си не съм познавал истинската тишина. Винаги нещо е нарушавало тишината — ту песента на щурче в тихия летен ден, ту шумоленето на листата. Дори среднощ ще чуеш поскърцването на паркета, пукането на дървата в камината, тихото шумолене на вятъра под стрехите.

А тук тишината беше истинска. Нито звук. С положителност мога да твърдя това, защото тук нямаше кой да издава звуци. Нямаше нито дървета, нито храсти, нито птици, нито насекоми. Нищо освен цветята и земята, на която те растяха. Само празнота, поела тишината в дланите си, и лилавото море, ширнало се до хоризонта, за да се слее там с ослепително ярката синева на лятното небе.

В този миг за пръв път изпитах страх — не онзи огромен панически страх, който кара човек да бяга и да крещи от ужас, а някакъв малък, промъкващ се страх, който започна да кръжи около мен като досадно кученце, дебнещо момента да забие острите си зъби в крака ми. С него не можеш да се бориш, няма начин и да му се противопоставиш! — това е един малък, потискащ страх, който само тормози нервите.

Не че предчувствувах някаква опасност, защото такава не съществуваше. От пръв поглед се виждаше, че няма нищо опасно. Но имаше нещо по-лошо — тишината, пустотата, еднообразието на пейзажа, както и това, че не знаех къде се намирам.

В краката ми лежеше блатистата местност, където би трябвало да бъде колибата на Пияницата, а малко по-нататък проблясваше като сребърна лента реката, която опасва нашия Милвил. Точно там, където тя завива на юг, съзрях на фона на чистото небе тънка като конец струйка дим — толкова тънка и далечна, че едва се забелязваше.

— Тъпър! — изкрещях аз и хукнах надолу по склона, доволен, че си намерих причина да бягам, защото до този момент с голямо усилие на волята бях си наложил да не правя това, да не се поддавам на жалкия дребнав страх, но през цялото това време ужасно ме сърбяха петите.

Прекосих възвишението, което скриваше реката от погледа ми, и пред мен се показа резиденцията на Тъпър — колибка от несръчно сплетени клони, зеленчукова градина, в която растеше какво ли не, и посърнали полумъртви дървета, разпръснати по брега на реката, с изсъхнали клони и само няколко зелени листа по върховете.

Пред колибата гореше малък огън, а до него беше приклекнал Тъпър, облечен с ризата и панталоните, които му дадох, а на главата му беше кацнала все същата идиотска шапка.

— Тъпър! — извиках аз, а той се надигна и важно тръгна да ме посрещне. Изтри брадата си с ръка, след което ми подаде същата ръка да се здрависаме. Тя беше мокра от слюнките му, но аз не възразих. Тъпър може да не представлява кой знае какво, но поне е човешко същество.

— Радвам се, че си намерил свободна минутка, Брад — заяви той. — Много мило, че се отби при мен.

Каза го, като че ли години наред всеки ден съм го навестявал.

— Много е хубаво тук при теб — забелязах аз.

— Нали? Всичко това цветята го направиха за мен. — В гласа му звучеше гордост. — Отначало не беше така, но после получих от тях всичко, каквото ми трябва. Много са добри към мен.

— Да, така е — казах аз.

Не ми беше ясно за какво става дума, но побързах да се съглася с него. Нямаше как — Тъпър беше единствената ми надежда да се върна в Милвил.

— Те са най-добрите ми приятели — продължи той възторжено. — Освен теб и баща ти, разбира се. Преди да открия Цветята, вие с него ми бяхте най-добрите приятели. Всички останали ми се подиграваха и си правеха смях с мен. Аз се преструвах, че не разбирам, но много добре разбирах и никак не ми беше приятно.

— Те не го правеха от злоба — опитах се да го успокоя. — Всичко беше от глупост.

— Въпреки това не биваше да го правят — настоя Тъпър. — Ти например никога не ми се присмиваше. Затова те харесвам.

Така беше, аз никога не му се подигравах. И не защото не ми се е искало — понякога ми идеше да го пребия от бой. Но един ден баща ми ме викна настрана и ме предупреди, че ако някога ме види да се подигравам с Тъпър, както правеха другите деца, ще ми съдере задника от бой.

— Значи за това място разказваше, че било пълно с цветя?

Той се ухили доволно и от ъглите на устата му се проточи слюнка.

— Нали е хубаво!

През това време ние се бяхме спуснали от хълма и стигнахме огъня. Върху въглените нещо къкреше в грубо глинено гърне.

— Нали ще останеш да обядваш с мен? — покани ме Тъпър. — Моля ти се, Брад, нали ще останеш? Толкова отдавна не съм обядвал с някого.

При мисълта за това колко отдавна никой не е обядвал с него, по бузите му потекоха сълзи.

— В пепелта се пекат картофи и царевица — каза той, — а в гърнето варя грах, моркови и боб — всичко заедно. Само месо няма. Ти нали нямаш нищо против, че е без месо?

— Ни най-малко — уверих го аз.

— Понякога месото ужасно ми липсва — призна той, — но те с нищо не могат да ми помогнат. Не могат да се превърнат в животни.

— Кои те?

— Цветята — каза той така, като че ли ставаше дума за нещо одушевено. — Те могат да се превърнат в каквото поискаш, стига да е растение. Но не могат да станат на прасета или зайци. Аз не ги и моля никога. Искам да кажа, че ги помолих само веднъж и те ми обясниха. Повече не си направих устата, защото и без това толкова много са сторили за мен и съм им много благодарен.

— Обясниха ти? Искаш да кажеш, че си говорил с тях?

— Ами да, през цялото време.

Той влезе на четири крака в колибата и затършува там, а задникът му стърчеше като на куче, което се опитва да изрови лисицата от дупката й.

После се измъкна заднишком заедно с две глинени чинии, криви и грапави като гърнето. Сложи ги на земята и върху всяка постави по една дървена лъжица.

— Сам ги направих — каза той. — Намерих на брега на реката малко глина и отначало нищо не излизаше, но после те проучиха как се правят и…

— Искаш да кажеш Цветята научиха, за да ти кажат?

— Ами да. Те всичко правят за мен.

— А лъжиците?

— Издялах ги с един камък. Май че беше кремък. С остър край. Не е като нож, но свърши работа. Е, вярно, необходимо ми беше доста време.

Аз кимнах.

— Но това няма значение — продължи той. — Време имам колкото искам.

Той пак си изтри брадата и после грижливо се избърса в крачола на панталона.

— Те ми отгледаха и лен, за да си направя дрехи. Но не можах да схвана как става това. Те ми обясняваха, обясняваха, ала нищо не излезе. Най-после се отказаха. Доста време ходих гол, само с тази шапка. Сам си я направих, без ничия помощ. Те дори не са ми споменавали за шапката, аз самичък си я измислих и направих. Чак след това ми казаха, че е много хубава.

— И са прави — потвърдих аз, — шапката е великолепна.

— Наистина ли, Брад?

— Разбира се.

— Много се радвам, че така мислиш. Аз даже се гордея с нея. Това е първото нещо, което съм направил през живота си сам, без даже да ми каже някой.

— А тези твои Цветя…

— Те не са мои — рязко ми възрази Тъпър.

— Казваш, че тези Цветя могат да се превръщат в каквото поискаш. Значи са се превърнали във всичко това, което е в градината ти?

— Да, могат да се превърнат във всякакви растения. Стига само да ги помоля.

— Но в такъв случай, щом могат да се превръщат в каквото пожелаят, защо до едно са цветя?

— Нали все трябва да са нещо? — разпали се Тъпър. — какво им пречи да са цветя?

— Прав си — съгласих се аз.

Той изрови от пепелта два кочана царевица и няколко картофа. След това свали гърнето от огъня с нещо като маша, сякаш издялана от кората на дърво, и разсипа варените зеленчуци по паниците.

— А на дървета могат ли да стават?

— Ами ей онези там дървета, всичките са ми от тях. Трябваха ми дърва за огъня. Тук отначало нямаше никакви дървета и не можех да си готвя, затова им обясних какво ми трябва. Тогава те ги направиха специално за мен. Израстват много бързо и веднага умират, така че да мога да чупя клони и да си имам сухи дърва за огъня. При това горят по-бавно от обикновените сухи дърва. За мен това е добре дошло, защото не бива да ми изгасне огънят. Отначало, като дойдох тук, джобовете ми бяха пълни с кибрит, но отдавна го свърших.

Като спомена за пълните си с кибрит джобове, веднага се сетих, че той безумно обичаше огъня. Винаги носеше кибрит със себе си, сядаше кротко някъде настрана от другите, палеше клечка след клечка, държеше ги, докато опарят пръстите му, и щастливо съзерцаваше пламъка. Хората се страхуваха, че някой ден ще направи пожар, но такова нещо не се случи. Просто си беше чудак, който обичаше да гледа огън.

— Само че нямам сол — каза Тъпър. — Сигурно ще ти бъде безвкусно. Аз съм свикнал.

— Как може без сол, като се храниш със зеленчуци?

— Цветята ми казват, че може. Казват, че слагат в тях такива неща, които ми замествали солта. Въпреки че на вкус не личи, тези неща давали всичко, което ти е необходимо, не по-зле от солта. Цветята ме били изучили и знаели какво е нужно на организма ми и го слагали направо в зеленчуците. А там надолу по реката имам овощна градина, пълна с плодове. През цялата година малините и ягодите ми дават плод.

Не ми стана много ясно какво общо имат плодовете с проблема за Тъпъровата прехрана, след като Цветята са толкова всемогъщи, колкото той ми ги описа, но от мен да мине. Да караш Тъпър да ти разясни нещо, е празно губене на време. А опиташ ли се ти да му обясниш, става още по-лошо.

— Хайде да ядем — предложи Тъпър.

Седнах на земята и той ми подаде паницата, после седна срещу мен и взе другата.

Здравата бях огладнял и може би затова безсолната чорба не ми се видя много лоша. Малко беше блудкава, разбира се, и имаше някакъв странен вкус, но, общо взето, можеше да се яде. Поне засищаше.

— Харесва ли ти тук? — попитах го аз.

— Това е моят дом — заяви тържествено Тъпър. — Тук имам приятели.

— Но ти нямаш нищо — казах аз. — Нито брадва, нито нож, нито пък тенджера или тиган. Няма към кого да се обърнеш, ако ти потрябва помощ. Ами ако се разболееш?

Тъпър спря да нагъва супата и ме зяпна, като че ли от нас двамата аз бях малоумният.

— А за какво ми е всичко това? — каза той учудено. — Сам си правя паници от глина. Клоните мога да чупя с ръце и никаква брадва не ми трябва. Мотика също не ми трябва за градината, защото няма бурени. Даже не ми трябва да садя — всичко си расте само. Докато бера от единия ред, на другия вече расте. А ако се разболея, Цветята ще се погрижат за мен. Те така ми казаха.

— Добре, добре — съгласих се аз.

Той продължи да се храни. Гледката не беше особено приятна.

Но що се отнася до градината, той беше прав. Сега, когато ми обърна внимание върху нея, аз и сам видях, че земята не е обработвана. Зеленчуците растяха на редове — дълги правилни редове, без следа от обработка с мотика и без един плевел. И това, разбира се, беше напълно естествено, защото нито един плевел не би посмял да поникне тук. Тук можеха да растат само Цветята или това, в което те пожелаеха да се превърнат, например в зеленчуци или дървета.

Градината беше в идеално състояние. Нито едно хилаво или болно растение. Доматите, яркочервени, с безупречно овална форма, царевиците — високо избуяли и прави като свещи.

— Ти си сготвил за двама души — казах аз. — Знаеше ли, че ще дойда?

Бях стигнал дотам, че можех да повярвам в какво ли не. Нищо чудно, казах си аз, ако Тъпър (или Цветята) са знаели, че ще дойда.

— Винаги готвя за двама — отвърна Тъпър. — Никога не знаеш кога ще ти дойде някой на гости.

— Някой идвал ли е?

— Ти си първият. Много се радвам, че дойде.

Интересно дали времето значи нещо за него. Понякога ми се струваше, че той просто не го забелязва. И все пак се разплака при мисълта, че отдавна никой не му е правил компания на обяд. Известно време ядохме мълчаливо, после реших да си опитам късмета. Достатъчно му се бях подмазвал, време беше да му задам един-два въпроса.

— Къде се намира това място? — попитах аз. — И що за място е то? Ако решиш да се махнеш оттук, да се върнеш вкъщи, какво ще направиш?

Не споменах, че той вече беше излизал оттук и се беше връщал в Милвил. Реших, че може да не му хареса, ако отворя въпрос за това, защото така бързаше да се върне тук, като че ли беше нарушил някакви правила или заповеди, и гледаше да се прибере, без да го усетят.

Преди да ми отговори, Тъпър внимателно постави паницата си на земята и сложи върху нея лъжицата. Но ми отговори не със собствения си глас, а с равния, делови глас, който вече бях чувал по телефона.

— С вас в момента не говори Тъпър Тайлър. Тъпър говори вместо Цветята. За какво ще си приказваме?

— Стига си се занасял — казах аз, макар че сам не вярвах в това, което казвах. Изрекох го почти инстинктивно, колкото да спечеля време.

— Уверяваме ви, че сме напълно сериозни. Ние сме Цветята, вие искате да говорите със нас и ние искаме да говорим с вас. А това е единственият начин.

Тъпър не гледаше в мене и изобщо като че ли никъде не гледаше. Очите му бяха станали безцветни и безизразни и той сякаш се затвори в себе си. Седеше скован и изправен, с ръце, отпуснати на скута. Изведнъж заприлича на телефон.

— Аз вече говорих с вас — казах.

— Е, да — отвърнаха Цветята, — но много накратко. Вие не повярвахте в нас.

— Искам да ви задам няколко въпроса.

— Ще се постараем да ви отговорим колкото може по-добре.

— Що за място е това?

— Съседна Земя — отговориха Цветята. — От вашата я дели само част от секундата.

— Съседна Земя?

— Да, има много Земи. Нима не знаехте?

— Не — казах аз, — не знаех.

— Но можете да повярвате в това.

— Сигурно, стига да свикна с тази мисъл.

— Съществуват милиарди Земи — продължиха Цветята. — Не знаем с положителност точния им брой, но са много милиарди. Някои мислят, че са безброй.

— И всички са една зад друга?

— Не, тази мисъл е неправилна. Не можем да ви обясним. Звучи много объркано, когато се опитваме да обясним нещо с думи.

— Добре, дакажем просто, че има много Земи. Но не разбирам все пак. Ако е така, ние щяхме да ги виждаме.

— Не можете, освен ако виждате във времето. Другите Земи съществуват в пластовете на времето…

— В пластовете на времето? Искате да кажете, че…

— Най-просто може да се каже така: времето дели всички тези безброй Земи една от друга. Всяка се отличава със свое собствено място във времето. А за вас съществува само настоящият момент. Вие не можете да надзърнете в миналото или в бъдещето…

— В такъв случай, за да попадна тук, аз съм пътувал във времето.

— Да — отговориха Цветята. — Точно това направихте.

Тъпър седеше с все същия празен израз на лицето, но аз бях забравил за него. Думите, които чувах, излизаха от неговата уста, но с мене не говореше Тъпър. Аз знаех, че разговарям с Цветята, че колкото и безумно да звучи, с мен говори лилата, заляла всичко наоколо.

— Ако се съди по вашето мълчание, на вас ви е трудно да възприемате това, което чухте.

— Не мога да го смеля — признах си аз.

— Тогава ще се опитаме с други думи. Земята е една основна структура, но тя се движи във времето чрез прекъсваща се последователност.

— Благодаря ви за старанието, но не ми стана много по-ясно.

— Ние знаем това отдавна — продължиха Цветята. — Открихме го преди много години. За нас това е един от законите на природата. Но за вас, изглежда, не е така. Ще ви трябва много време, за да го проумеете. Не е лесно да усвоите за един миг нещо, което на нас е отнело векове.

— Но аз съм пътувал във времето. Това е, което не мога да възприема. Как е възможно да се пътува във времето?

— Пресекли сте едно много тънко място.

— Тънко място?

— Място, където времето не е било много плътно.

— Вие ли го направихте тънко?

— Нека кажем, че сме се възползували от него.

— За да се доберете да нашата Земя?

— Молим ви, господине, недейте с такъв ужас в гласа. Вече няколко години вие, хората, пътувате в космоса.

— Опитваме се — казах аз.

— Вие мислите за завладяване. В това отношение си приличаме. Вие се опитвате да завладеете космоса, а ние — времето.

— Чакайте малко, нека се върнем по-назад — помолих ги аз. — Има ли граници между тези много Земи?

— Да, има.

— Граници във времето? Искате да кажете, че световете са разделени от някакви фази на времето?

— Точно така. Много вярно сте схванали същността.

— А вие се опитвате да проникнете през тази преграда на времето, за да се доберете до нашата Земя?

— Да — отговориха Цветята.

— Но защо?

— За да сътрудничим с вас. За да сключим съюз. Ни се нуждаем от жизнено пространство и ако вие ни го дадете, ще споделим с вас знанията си. На нас ни трябва техника, защото нямаме ръце, а с нашите знания вие можете да създадете нова техника, която да бъде използувана за взаимна изгода. Ние можем заедно да навлезем в други светове. Възможно е в крайна сметка всички Земи да се слеят в една, техните населения да се обединят, да има една цел, еднакви стремежи.

Студена буца натежа на стомаха ми, но въпреки това се почувствувах празен, а в устата си усетих отвратителния вкус на метал. Съюз значи, но кой ще играе в него главната роля? Жизнено пространство, казват, а за нас колко ще остане? Други светове, но какво ще има там, в другите светове?

— А много ли знания имате?

— Много. Придобиването на знания е нещо, на което обръщаме изключително внимание.

— Изглежда, доста усърдно сте започнали да ги придобивате от нас. Нали вие сте тези, които наемат четци?

— Да, този начин е далеч по-ефикасен от предишните, които използувахме. По-рано резултатите не бяха кой знае какви. А този метод е по-сигурен и дава възможност да подбираме най-важното.

— Това започна, откак внушихте на Джерълд Шърууд да направи телефоните, нали?

— Телефоните дават възможност за пряка връзка. По-рано можехме единствено да подслушваме мисли.

— Искате да кажете, че сте имали умствен контакт с хората от нашата Земя? И може би доста отдавна?

— О, да — бодро отвърнаха Цветята. — С много хора от дълги години. Но лошото е, че това бяха едностранчиви отношения. Ние имахме контакт с тях, а те в по-голямата си част нямаха. Повечето от тях дори не подозираха за нашето съществуване, а тези, които бяха по-чувствителни, се досещаха, но много смътно и неопределено.

— И все пак вие използувахте техните умове.

— Да, разбира се, но трябваше да се задоволяваме само с това, което мислеха. Изобщо не успяхме да насочим мисълта им към определени области на знанието.

— Сигурно сте се опитвали да ги подтикнете към онова, което ви интересува.

— Да, и в някои случаи постигнахме добри резултати. Но някои се насочваха в съвсем нежелана за нас насока. А много, дори бихме казали болшинството, въпреки всичките ни усилия оставаха глухи. Това беше много обезсърчително.

— Предполагам, че сте влизали във връзка с тези хора през същите места, където границата на времето е по-тънка. През нормалните граници едва ли бихте успели.

— Така е, трябваше да извлечем максимална полза от откритите тънки места.

— Все пак изглежда, че не е било достатъчно.

— Много сте схватлив, господине. Резултатите бяха крайно незадоволителни.

— И тогава решихте да направите пробив.

— Не ви разбираме.

— Променили сте подхода си. Поставили сте си за цел да препратите през границата някакъв материален предмет, например шепа семена.

— Прав сте. Следите точно мисълта ни и добре ни разбирате. Но дори това наше начинание нямаше да се увенчае с успех, ако не беше вашият баща. Само няколко от семената поникнаха, обаче и те по всяка вероятност щяха да умрат, ако той не ги беше открил и не се беше погрижил за тях. Именно затова избрахме вас за наш представител…

— Момент, преди да стигнем до това, искам да разбера още някои неща. Например преградата, с която опасахте Милвил.

— Преградата — отговориха Цветята — е много прост нещо. Това е мехурче от времето, което успяхме да прехвърлим през едно тънко място в градината, която дели нашите светове. Тънкият слой на самата преграда се намира в друго време от това, в което живеят Милвил и останалият свят. Времето на това мехурче изостава от времето на Земята с най-малката част от секундата, която можете да си представите. Тази част от секундата е до такава степен минимална, че и най-съвършените ви уреди не биха могли да я измерят. Такова малко нещо, и то все пак, вярваме, ще се съгласите с нас, великолепно действува.

— Да, действува.

Как няма да действува, когато поради самото естество на преградата нищо по-силно от нея не би могло да съществува. Защото тя е миналото — Милвил е обвит в тънък като сапун мехур, слой минало, толкова тънък, че през него може да се чува и вижда, но никое човешко същество не е в състояние да премине.

— Но камъни, пръчки, дъждовни капки…

— Само живи същества не могат да проникнат през нея — казаха те, — и то на определена степен на развитие на съзнанието, на осъзнаване на заобикалящата действителност, на усещане… Не знаем как по-добре да го кажем…

— Вие достатъчно добре го казахте. Значи за неодушевените не е пречка.

— Времето, това природно явление, което вие наричате време, си има свои закони. То обхваща само една малка част от знанията ни, които бихме могли да споделим с вас.

— Всичко, което се отнася до времето, ще бъде ново и неизвестно за нас — казах. — Ние нищо не знаем за него. Не сме предполагали, че то е сила, която може да се изучава. Не сме и започвали дори. Разни метафизични брътвежи, разбира се, колкото си щете, но нищо съществено. Досега не сме открили изходния пункт, от който да започнем да го изучаваме.

— Да, всичко това ни е известно — казаха Цветята. Дали само ми се стори, че чух тържествуващи нотки в последните им думи? Не бях напълно сигурен.

Ново оръжие, мислех си аз, адско оръжие. Нито убива, нито дори ранява. Само ще тласка хората, ще ги бута накъдето си иска, ще ги блъска един върху друг, а те ще са напълно безпомощни.

Нанси ме беше попитала какво ще стане, ако преградата помете хората от лицето на Земята и остави само Милвил. В това нямаше нищо невъзможно, макар че едва ли щеше да се стигне дотам. Ако на Цветята им трябваше само жизнено пространство, те вече бяха открили начина, по който да се сдобият с него. Можеха да движат преградата докъдето си поискат, да си разчистят по този начин пространство и да държат човечеството на разстояние, докато те се заселват там. Това оръжие можеше да се използува едновременно и срещу населението на Земята, и за защита на Цветята от мерките, които хората биха могли да предприемат срещу тях.

Ако им трябваше самата Земя, то пътят към нея им беше открит. По този път мина Тъпър, а сега и аз и стига да искаха, нищо не можеше да ги спре. Можеха чисто и просто да завладеят Замята, като за щит ще им послужи преградата на времето.

— Тогава какво чакате? — попитах аз.

— В някои отношения разсъждавате много бавно и не можете да разберете какво искаме. Ние нямаме намерение да нахлуем и да ви завоюваме. Ние търсим вашето сътрудничество. Искаме да дойдем като приятели и да постигнем пълно разбирателство.

— Е, това е друго нещо — казах аз. — Искате да станем приятели, но най-напред трябва да ви опознаем и после да се сприятеляваме. Какво представлявате всъщност?

— Вие сте груб — засегнаха се те.

— Не съм груб. Просто искам да знам какво сте. Говорите за себе си в множествено число или като за нещо събирателно.

— Така е. Вероятно бихте ни нарекли организъм. Корените ни са сплетени в система, която обхваща цялото земно кълбо — сигурно бихте нарекли това единна нервна система. На равни промеждутъци има натрупвания на големи количества от коренното ни вещество, които ни служат като… мозък. Много, много мозъци и всички свързани в обща нервна система.

— Не е възможно! — Възразих аз. — Това е против законите на логиката. Растенията не могат да имат разум. Нито едно растение не може да притежава инстинкт за самосъхранение или пък да изпитва желание да научи нещо.

— Разсъждавате напълно правилно — спокойно ми отвърнаха Цветята.

— Разсъждавам правилно, а въпреки това седя тук и разговарям с вас.

— Вие имате едно животно наЗемята, което наричате куче.

— Да, много умно животно.

— Опитомено от вас, хората, за да ви бъде приятел и другар. Това животно е свързало съдбата си с вашата от незапомнени времена. И може би тъкмо от постоянното общуване с вас то е станало още по-умно. Това животно се поддава много лесно на дресировка.

— Но какво отношение има кучето към този въпрос?

— Помислете какво можеше да бъде постигнато, ако хората на вашата Земя бяха посветили цялата си енергия още от самото начало единствено на обучението на кучетата?

— Не зная… Може би сега кучетата щяха да са умни колкото нас. Техният разум вероятно щеше да се отличава от нашия, но все пак…

— Някога, преди милиарди години, обитателите на един свят постъпиха точно по този начин с нас — казаха Цветята.

— Как, съзнателно направиха едни растения разумни?

— Имаха причина за това. Те бяха съвсем различна форма на живот от вас. И ни усъвършенствуваха с определена цел. Беше им необходима някаква система, която да запазва натрупаните от тях знания, да ги класифицира, систематизира и в същото време тези знания да им бъдат винаги подръка.

— Ами да бяха водили записки. Всичко това може да бъде записано.

— Имаше пречки от физиологически характер и нещо по-важно: съществуваха психологически прегради.

— Искате да кажете, че не са можели да пишат?

— Мисълта за писане дори не им е минавала през ума. Те не знаеха да пишат, нито да говорят. Но дори да умееха да говорят и да пишат, това не би им свършило нужната работа.

— Имате предвид класификацията и систематизацията?

— Отчасти да. Но я кажете колко от това, което са знаели хората в древността и са били записали и запазили, както им се е струвало тогава, съвсем сигурно, е стигнало до ваши дни?

— Незначителна част. Повечето се е загубило или е било унищожено. А и времето е заличило доста неща.

— Обаче ние все още пазим знанията на онези същества. Оказахме се по-сигурни от всякакви писмени документи, въпреки че обитателите на онзи свят съвсем не мислеха да пишат.

— Вие сте запазили знанията на обитателите на онзи свят, а може би и на обитателите на още някой свят?

Но те не ми отговориха на този въпрос.

— Ако разполагахмес време, щяхме да ви обясним всичко. Има много фактори и съображения, които биха били непонятни за вас. Повярвайте, че решението на тези същества да ни използуват в качеството на хранилище на знания беше най-разумното и изпълнимото от многото разрешения на въпроса, с който те разполагаха.

— Но колко време им е отнело това! — възкликнах аз. — Само като си помисля колко време е необходимо, за да се направи едно растение разумно! И откъде се започва? Какво трябва да се направи, за да стане то такова?

— Те не се съобразяваха с времето. То не беше проблем за тях. Умееха да боравят с него както си искаха. Управляваха го така, както вие управлявате материята. Но то е само част от онова, което те умееха да правят с времето. Пресоваха много векове от нашето съществуване, така че да се равняват само на няколко секунди от техния живот. Времето беше на тяхно разположение. Те сами си правеха времето, което им беше нужно.

— Правеха време?

— Но да, какво толкова трудно има тук за разбиране?

— За мен има. Времето е река. То тече безспир само в една посока. И никой нищо не може да прави с него.

— Няма нищо общо с река — казаха Цветята. — Не тече и много неща могат да се правят с него. Освен това ние не се засягаме от обидите, които ни нанасяте.

— Обиди?

— Твърдението ви, че за едно растение ще бъде много трудно да стане разумно.

— Не съм искал да би оскърбя. Просто ви сравнявам с нашите земни растения. Не мога да си представя едно глухарче…

— Глухарче ли?

— Едно много често срещано растение.

— Може би сте прав. Не е изключено да се различаваме съществено от земните растения.

— Вие, разбира се, не си спомняте нищо.

— Родовата памет ли имате предвид?

— Изглежда, да.

— Това е било много отдавна. Но ние пазим сведенията. Не мита или легендата, а точните сведения за това как сме станали разумни.

— Което е много повече от онова, което човечеството е запазило за себе си.

— А сега — казаха Цветята — ще ви кажем довиждане. Нашият посредник се измори и не бива да злоупотребяваме с неговите сили. Той ни служи от дълго време вярно и предано и ние го обичаме. Друг път пак ще си поговорим.

— Уф! — каза Тъпър. Той си избърса брадата. — Така дълго не бях говорил вместо тях. За какво толкова приказвахте?

— Да не искаш да кажеш, че не знаеш за какво сме говорили?

— Разбира се, че не знам! — рязко каза Тъпър. — Аз никога не подслушвам.

Той пак заприлича на човек. Очите му станаха отново каквито си бяха и лицето му загуби замръзналия израз на каменен идол.

— Ами четците? Те сигурно четат по-дълго, отколкото ние говорихме.

— Аз нямам вземане-даване с тях — рече Тъпър. — С тях те не разговарят, а само им четат мислите.

— Ами телефоните?

— Телефоните служат само за да им предадат какво именно да четат.

— Нима четенето не става по телефоните?

— Ами по телефоните става. За да четат на глас. Цветята разбират по-лесно, когато им се чете на глас. Казват, че тогава мислите на четците били по-ясни.

Тъпър бавно се надигна.

— Ще отида да подремна. — И се запъти към колибата. Но на средата на пътя се спря и се обърна към мен. — Щях да забравя — каза той. — Благодаря ти за панталона и ризата.