Всичко живо е трева

22.

С понятието пресконференция Смит се справи много бързо. По пътя за преградата, където щяха да ни чакат журналистите, аз му обясних в какво се състои работата.

— Значи всички тези хора предавачи — каза той, за да се увери, че правилно е схванал. — Ние им казва нещо, те го казва на други хора. Превежда като мен.

— Горе-долу.

— Но ваш народ говори на един език. Механизмът учи мен само един език.

— Защото вие ще се нуждаете само от този език. Но хората на Земята говорят на много и различни езици. Впрочем журналистите не се занимават с това. Разбирате ли, всички хора не могат да чуят думите, които ще кажем ние. Затова журналистите разпространяват новината…

— Новината?

— Това, което ще кажем ние. Или което другите хора казват. Това, което се случва. Където стане и най-малкото събитие. Журналистите винаги са там и веднага съобщават. Информират целия свят за хода на събитията.

Смит едва не затанцува от възторг.

— Това прекрасно! — възкликна той.

— Какво толкова прекрасно виждате?

— Находчивост! — каза господин Смит. — Да се измисли всичко това! Така човек говори с всички хора. Всички знае за него. Всеки чува това, което той казва.

Ето я преградата; от другата страна на пътя се блъскаше доста внушителна група журналисти. Докато приближавахме, кинооператорите и фоторепортьорите снимаха без отдих.

Най-после стигнахме и веднага, от другата страна, десетки гласове започнаха да викат нещо, но един човек въдвори ред и ги накара да млъкнат. Тогава той се обърна към мен:

— Аз съм Джъдсън Барнс от Асошиейтед прес. А вие, предполагам, сте господин Картър.

— Да.

— А кой е господинът с вас?

— Казва се Смит — отговорих аз.

— Той май идва направо от карнавал? — заинтересува се някой.

— Не — отговорих, — той е хуманоид от един от съседните светове. Дошъл е да помага във воденето на преговорите.

— Здравей, господа — с безкрайно дружелюбие произнесе Смит.

От задните редове някой извика:

— Тук нищо не се чува.

— Ние имаме микрофон — каза Барнс, — ако нямате нищо против…

— Прехвърлете го — казах аз.

Той го прехвърли и аз го хванах във въздуха. Шнурът се проточи през преградата. От мястото си видях високоговорителите, поставени от едната страна на пътя.

— Сега вече можем да започнем — каза Барнс. — Ние, естествено, получихме информация от властите, така че няма нужда да повтаряте това, което сте казали на тях. Но има някои въпроси. И сигурно не са малко.

Веднага щръкнаха десетина ръце.

— Просто си избирайте един по един — предложи Барнс.

Кимнах към някакъв висок слаб субект.

— Благодаря ви, господине — каза той. — Кейлеб Ривърс от „Канзас сити стар“. Доколкото ни е известно, вие сега представлявате… Как да се изразя… народа, може би населението на този друг свят. Бихте ли ни обяснили малко по-точно вашето положение — вие официален представител ли сте, неофициален или само посредник? На нас все още никой не ни е разяснил това.

— Съвсем официално лице, бих казал. Знаете ли за баща ми?

— Да — отговори Ривърс. — казаха ни как се е грижил за цветята, които намерил. И все пак вярвам, че ще се съгласите, господин Картър, това е, тъй да се каже, съвсем недостатъчна квалификация за ролята, която изпълнявате сега.

— Аз нямам никаква квалификация и не съм подготвян за никаква роля. Откровено казано, чуждоземците едва ли са могли да си изберат по-неподходящ представител. Но тук има две неща, с които волю-неволю трябва да се съобразяваме. Първо, аз бях единственият човек, когото те са имали подръка, единствено аз съм посетил техния свят. Второ, и това е много важно, те не разсъждават като нас, те просто не могат да разсъждават като нас. Онова, което е разумно и логично от тяхна гледна точка, на нас може да ни изглежда напълно нелепо. И обратно, нашите най-блестящи разсъждения за тях може да са абсолютна глупост.

— Разбирам — каза Ривърс. — Но въпреки вашите откровени признания, че сте негоден за ролята на посредник и дипломат, вие все пак я изпълнявате. Бихте ли ни обяснили защо?

— Просто нямам друг избор — отговорих. — Положението е такова, че трябва да се установи осъзнат, разумен контакт между чуждоземците и нас. В противен случай ще настъпи хаос и ще изтървем положението от ръцете си.

— Какво по-точно имате предвид?

— Сега целият свят е изплашен — казах аз — Трябва нещата, които стават, да се обяснят по някакъв начин. Няма нищо по-лошо от необяснимите явления, от безпричинния страх. А докато чуждоземците смятат, че се върши някаква работа за постигането на взаимно разбирателство, те може да оставят преградата както си е и да не предприемат нищо друго. Според мен за момента те ще се задоволят с това, което вече са направили, и известно време няма да действуват. Надявам се, че положението няма да стане по-лошо, а в това време ние можем да се споразумеем с тях.

Към мен размахваха ръце други репортьори и аз дадох знак на един от тях да пита.

— Франк Робъртс от „Уошингтън поуст“ — каза той. — Аз имам един въпрос относно тези преговори. Доколкото разбирам, чуждоземците искат да получат достъп до нашата планета, а в замяна предлагат да ни дадат богат запас от знания, които те са натрупали през вековете.

— Точно така — потвърдих.

— Защо искат да ги пуснем на нашата Земя?

— И на мен не ми е съвсем ясно. Изглежда, че трябва да минат през нашата Земя, за да могат да продължат към други светове. По всяка вероятност всички тези съседни светове са разположени в редица и до тях може да се достигне само по един определен ред, без прескачане или прекъсване. Честно признавам, че това не е лъжица за моята уста и нищо не разбирам. В този момент ние можем да направим само едно: да се съгласим да водим преговори с чуждоземците.

— Освен общото предложение, което изказахте преди малко, не са ли ви известни някакви други конкретни условия?

— Не. Може и да има някакви конкретни условия, но на мен те не са ми известни.

— Обаче сега вие имате… нека го наречем, съветник. Може ли да зададем някой и друг въпрос на този ваш господин Смит?

— Въпрос? — трепна Смит. — Приема ваш въпрос.

Той явно се зарадва, че най-после му обърнаха внимание. Подадох му микрофона не без безпокойство.

— Говорете право в това нещо — казах му аз.

— Знам. Наблюдавал вас — отговори той.

— Вие отлично владеете нашия език — каза кореспондентът на „Уошингтън поуст“.

— Не съвсем. Механизмът ме научил.

— Можете ли да добавите нещо относно конкретните условия?

— Не разбира — каза Смит.

— Съществуват ли някакви условия, на които вие и народите на всички останали светове особено да държите, преди да постигнем споразумение?

— Само едно — каза Смит.

— И какво е то?

— Ще ви обясни — каза Смит. — У вас има едно явление, което вие нарича война. Много лошо, разбира се, но може да се оправи. Рано или късно народи излиза от детство и престава играе на война.

Той замълча и огледа множеството; журналистите мълчаливо чакаха.

— Да — обади се някой, — войната е нещо много лошо, но какво?…

— Сега ще ви обясни — каза Смит. — Вие има много запаси от радиоактивен… не може да намери дума…

— Радиоактивни вещества — любезно подсказа някой.

— Правилно. Радиоактивни. Имате много от тях. Така било веднъж и в един друг свят. Когато ние пристигнали, нищо не останало. Нищо живо. Много тъжно. Всичко, което диша, изтрито от земята. Ние отново заселили живот там, но толкова печално, като помислиш. Така че ние настоява: всички радиоактивни материали да се разпръсне на много и далечни места и в малки количества.

— Един момент — извика някой от кореспондентите. — Вие искате да разпръснем радиоактивния материал. Доколкото разбирам, искате да кажета да разсредоточим запасите, да обезвредим бомбите и да пазим само нищожни количества на едно място. Така че да няма достатъчно за една бомба, нали?

— Отлично ме разбрал — каза Смит.

— А откъде ще разберете вие, че радиоактивните материали са действително разсредоточени? Може някое правителство да каже, че е изпълнило условията ви, а всъщност да не е. Как ще разберете? Как ще проверите дали е истина?

— Ние наблюдава — рече Смит.

— Притежавате способ да откривате запаси от радиоактивни вещества?

— Точно така — потвърди Смит.

— Добре тогава, а ако знаете… да речем, разберете, че са останали големи неразсредоточени количества радиоактивни материали… Как ще постъпите тогава?

— Ние ги хвърли във въздуха — отговори Смит. — Ние ги взриви.

— Но…

— Ние определим срок. До този и този ден всички количества вещества разпръснат. Ден идва, а някъде все още големи запаси, тогава те авто… авто…

— Автоматически.

— Благодаря ви, любезни човече. Точна тази дума се мъчил да произнесе. Те автоматически се взривяват.

Настъпи неловка тишина. Знаех, че журналистите се чудят дали не ги мамят. Дали не са се хванали на въдицата на някой ловък мошеник, облечен в тази идиотска жилетка.

— Ние вече притежава механизъм, който показва всички места на струпани запаси — небрежно отбеляза Смит.

— Дяволите да ме вземат! — силно извика някой с прегракнал от вълнение глас. — Летящата машина на времето!

И те се втурнаха презглава към колите си, паркирани на пътя. Без да ни кажат довиждане, без да ни кажат нито дума: бързаха да съобщят новината на света.

„И това е всичко“ — с горчивина си помислих аз.

Сега чуждоземците можеха да стъпят на Земята, когато и по какъвто начин поискат, с пълното одобрение и възторг на човечеството. Те не биха намерили по-сполучлив начин да постигнат своето — никакви доводи, никакви мотиви, никакви примамки не биха им донесли по-бърз и сигурен успех. Това единствено условие ще предизвика бурен възторг в целия свят. Милиони хора ще се вдигнат и ще искат от правителствата си незабавно да се съгласят, но някой няма дори за миг да се вслушат в трезви, разумни съвети.

Всяко истинско споразумение между чуждоземците и нас непременно трябва да се изгради на реална основа, да има някакво равновесие и възможност за контрол и проверка. Всяка страна трябва да даде своя принос и да знае, че ако по един или друг начин наруши някое от условията на споразумението, тя неминуемо ще понесе определено наказание. А сега край на всякакво равновесие, край на всякакъв контрол, пътят на чуждоземците е открит. Предложиха онова единствено нещо, което хората жадуват или поне вярват, че жадуват повече от всичко на света. И сега те ще го поискат и нищо не може да ги спре.

А всичко това е измама. С измама ме накараха да пренеса машината на времето, поставиха ме в такова положение, че бях принуден да им поискам помощ — и помощта пристигна, или поне част от нея, в лицето на този господин Смит. И неговото съобщение за единственото условия на чуждоземците е също почти сто на сто измама. Като всички измами по света. Хора или някакви други странни същества — все едно. Когато непременно трябва да постигнеш нещо, отиваш и си го вземаш независимо по какъв начин, с правда или неправда — няма значение, всички средства са добри.

Не можем да се мерим с тях, ще ни победят. През цялото време те ни надхитряха, а сега съвсем изтървахме положението от ръцете си и Земята е победена.

Смит учудено гледаше след бягащите журналисти.

— Какво става? — попита той.

Като че ли не знае! Ох, как бих му извил врата!

— Хайде — казах аз. — Ще ви заведа в общината. Вашият приятел е там и лекува хората.

— Но защо така бяга? Защо бяга? Каква причина?

— Какво ме питате — отговорих аз. — Нали току-що нанесохте големия удар!