Всичко живо е трева

3.

Ако не беше фасадата с колоните и плоският покрив, ограден с ослепително бели перила, къщата щеше да изглежда съвсем обикнобена. Вярно, че имаше един период, когато тя ми се виждаше най-прекрасната къща в света. Но вече шест години, ако не и повече, не бях стъпвал у Шъруудови.

Паркирах колата, слязох и застанах неподвижен, загледан в къщата. Не беше се смрачило напълно и четирите големи колони проблясваха меко в гаснещата светлина на деня. От тази страна не светеше нито един прозорец, но се виждаше, че някъде отзад лампите са запалени.

Изкачих се по ниските стъпала и прекосих верандата. Напипах звънеца и го натиснах.

По коридора се чуха бързи женски стъпки. Трябва да е госпожа Флеърти, помислих си. Тя водеше домакинството, откак жената на Шърууд напусна къщата, за да не се завърне никога вече.

Но не беше госпожа Флеърти.

Вратата се отвори и на прага застана тя — по-зряла, отколкото я помнех, по-самоуверена и по-красива.

— Нанси! — извиках аз. — Боже мой, Нанси, нима си ти!

Ако бях имал време да помисля, нямаше да кажа точно това.

— Да — каза тя, — аз съм. Защо си толкова учуден?

— Защото не знаех, че си тук. Кога се върна?

— Едва вчера.

Тя не ме позна, помислих си аз. Знае, че би трябвало да ме познава, и се мъчи да си спомни кой съм.

— Брад — каза тя. Разбрах, че не съм бил прав. — Глупаво е да стоим така. Защо не влезеш?

Влязох вътре. Нанси затвори вратата след мен и застанахме един срещу друг в полумрака на антрето. Вдигна ръка и докосна ревера на сакото ми.

— Отдавна не сме се виждали, Брад как живееш?

— Добре — казах аз. — Доста добре.

— Чувам, че съвсем малко са останали тук от нашата компания.

Поклатих глава.

— Говориш, сякаш се радваш, че си се върнала.

Тя се разсмя — лек като полъх смях.

— Разбира се, че се радвам.

Смехът й беше същият — познат изблик на спонтанна радост, част от самата нея.

Някой излезе от една стая в дъното.

— Нанси — чу се глас, — момчето на Картърови ли дойде?

— О! — каза Нанси. — Не знаех, че идваш при татко.

— Няма да се бавя. Нали ще те видя после?

— Разбира се. За толкова неща имаме да си говорим.

— Нанси!

— Да, татко.

— Идвам — обадих се аз.

Запътих се към човека в дъното на коридора. Той отбори една врата и запали лампата. Влязохме вътре и Шърууд затвори вратата след себе си.

Беше висок човек с широки рамене и аристократична глава, с малки, грижлиВо подстригани мустаци.

— Господин Шърууд — започнах сърдито. — Аз не съм „момчето на Картърови“. Аз съм Брадшо Картър. За приятелите съм Брад.

Гневът ме беше безпричинен и при това неуместен. Но той ме бе засегнал там, в антрето.

— Извинявай, Брад — каза той, — трудно ми е да свикна с мисълта, че вече сте големи хора: и ти, и Нанси, и всички хлапета, с които тя играеше.

Той прекоси стаята и отиде при бюрото до стената. Отбори едно чекмедже, извади оттам дебел плик и го сложи отгоре.

— Това е за теб — каза той.

— За мен?

— Ами да, аз мислех, че знаеш.

Поклатих глава. Нещо в атмосферата на стаята навяваше страх. Това бе мрачна стая, двете стени целите в библиотечни рафтове, а на третата, между прозорците с плътно спуснати завеси, имаше мраморна камина.

— Е — каза той, — защо не го вземаш?

Отидох до бюрото и взех плика. Не бе запечатан и го отворих. Вътре имаше дебела пачка банкноти.

— Хиляда и петстотин долара — рече Джерълд Шърууд. — Предполагам, че точно толкова трябва да бъдат.

— Аз не знам нищо за тези хиляда и петстотин долара. Само ми казаха по телефона да дойда да поговоря с вас.

Той се намръщи и ме изгледа проницателно, като че ли не ми вярваше.

— Ей по такъв телефон. — казах аз и посочих единия от двата телефона върху бюрото му.

Той кимна уморено.

— Да. Откога имаш този телефон?

— От днес следобед. Ед Адлър дойде и взе другия телефон, обикновения, защото не мога да платя сметката. Излязох да се поразходя, да поразмисля за някои работи, а като се върнах, онзи, вторият телефон, вече звънеше.

Той махна с ръка.

— Вземи плика и го прибери в джоба си. Това не са мои пари. Те са си твои.

Върнах плика Върху бюрото. Имах страшна нужда от хиляда и петстотин долара. Имах нужда от каквито и да са пари, откъдето и да идват те. Но не можехда взема този плик. Защо, не знам.

— Добре — каза той, — седни.

Под ъгъл към бюрото имаше стол и аз седнах. Той отвори една кутия.

— Пура?

— Благодаря, не пуша — казах аз.

— Тогава може би ще пиеш нещо?

— С удоволствие.

— Уиски?

— Чудесно.

Той отиде до барчето в ъгъла и сложи лед в две чаши.

— Как го пиеш, Брад?

— Само с лед, ако може.

Той се засмя.

— Точно така се пие уиски.

Седях, загледан в полиците с книги, покрили стените отдолу догоре. Много от тях бяха многотомни издания в скъпа подвързия.

Трябва да е чудесно, мислех си аз, да си достатъчно богат, та като ти се прииска, да си купиш някоя дреболия, да не се чудиш дали можеш да си го позволиш. Да можеш да живееш в къща като тази, със стени, отрупани с книги, с тежки завеси по прозорците, да имаш повече от една-единствена бутилка уиски и специално барче, а не кухненска етажерка.

Шърууд ми подаде чашата, мина зад бюрото и седна. Вдигна своята чаша, отпи жадно няколко глътки и я остави на бюрото.

— Добре, Брад — каза той. — какво знаеш всъщност?

— Абсолютно нищо. Само това, което ви казах вече. Говорих с някого по телефона. Предложиха ми работа.

— И ти прие ли я?

— Не, не съм, обаче може да приема. Нямам работа и трябва да си намеря. Но това, което те или той ми казаха, не беше много смислено.

— Те?

— Ами или бяха трима души, или един човек, който си смени на три пъти гласа. Колкото и странно да ви звучи, но на мен ми се стори, че беше един човек с три различни гласа.

Той взе чашата и отпи от нея. После я вдигна към светлината и се учуди, като видя, че е почти празна. Надигна се от креслото си и отиде да вземе бутилката. Наля си и ми я подаде.

— Аз още не съм почнал.

Шърууд остави бутилката върху бюрото и пак седна.

— Добре направи, че дойде да си поговорим. Няма нищо нередно в това да приемеш работата. Взимай парите и да те няма. Нанси сигурно те чака навън. Заведи я на кино или някъде другаде.

— Това ли е Всичко? — попитах аз.

— Да.

— Значи променихте решението си?

— Кое решение?

— Смятахте да ми кажете нещо, но се отказахте.

Той ме погледна право в очите.

— Така е. Но това няма значение.

— Не и за мен — възразих аз. — Защото виждам, че сте изплашен.

Помислих, че ще се засегне както повечето мъже, като им кажеш, че се страхуват.

Но той не се обиди. Изразът на лицето му остана непроменен.

После рече:

— Защо не пиеш, за бога! Действуваш ми на нервите, като седиш така и само държиш чашата.

Аз съвсем я бях забравил. Отпих глътка.

— Кой знае — продължи той — какви глупости си си въобразил. Сигурно мислиш, че съм се забъркал в някоя тъмна афера. Не знам ще ми повярваш ли, но и аз нямам представа в какво именно съм се забъркал.

— Вярвам ви — отговорих. — Щом казвате.

— Много неприятности съм имал през живота си. Пък и кой ли е нямал. Но на мен всичко ми се струпа наведнъж. Което също често се случва.

Кимнах в знак на съгласие.

— Първо ме напусна жена ми. Сигурно си чувал за това. Предполагам, че в Милвил доста се е говорило за тази случка.

— Аз бях много малък тогава.

— Да, сигурно. Мога само да кажа, че и двамата се държахме напълно достойно. В съда нямаше крясъци и прочие неща. И двамата не сме такива хора. А после, като венец на всичките ми нещастия, се изправих пред фалит. Имаше криза в производството на селскостопански машини и се страхувах, че ще се наложи да затворят фабриката. Редица други дребни предприятия за производство на селскостопански машини бяха принудени да ликвидират. Някои от тях бяха носили добри печалби на собствениците си петдесет-шестдесет години, но се наложи да излязат от играта.

Той млъкна, като че ли очакваше да кажа нещо. Какво можех да кажа? Шърууд отпи още една глътка и продължи:

— В много отношения съм направо глупав. Мога да ръководя фабриката, докато има надежда тя да носи печалба. Смело бих заявил, че съм вещ в деловите въпроси. Но това е всичко. Цял живот не ми е хрумнала нито една голяма или поне по-нова идея.

Той се наведе напред, сключи ръце и ги опря на масата.

— Много съм мислил над това, което се случи с мен. Опитах се да намеря някаква логика, но напразно. Това е нещо, което не можеше да се случи, поне на човек като мен. И така аз бях изправен пред фалит и нищо не можеше да ме спаси. Всичко беше много просто. Поради редица икономически причини търсенето на селскостопански машини бе намаляло. Едрите предприятия с широк пазар и много средства за реклама ще се измъкнат благополучно от това положение. Те имат простор за действие и могат да вземат редица мерки, за да сведат лошите последствия до минимум. Но такива дребни предприятия като моето нямат нито възможности, нито резервен капитал и за тях няма изход. Аз водех бизнеса по стари, отдавна установени и изпитани от времето правила, така както баща ми и дядо ми са го водили навремето. И тези правила гласят: когато не можеш да продадеш стоката си, с теб е свършено. Сигурно някои хора ще са в състояние да се измъкнат благополучно от подобно положение, но аз не съм от тях. Аз съм добър бизнесмен, но ми липсва въображение. Не ми идваха идеи. И ето изведнъж идеите започнаха сами да се раждат в главата ми. Сякаш бяха чужди идеи, присадени в мозъка ми.

— Ти знаеш — продължи той, — че една идея хрумва на човек за някаква част от секундата. Колкото и да се мъчиш, не можеш да разбереш откъде е възникнала, дали от нещо прочетено или чуто. Може би, ако се поровиш достатъчно дълбоко в главата си, ще откриеш как се е породила, но малко са хората, които знаят как да се ровят. Повечето идеи се появяват само в зародиш и колкото и да са ценни, те трябва да бъдат развити. Но с моите идеи случаят беше друг. Те изникваха отнякъде оформени и готови веднага да бъдат приложени на практика. Събуждам се сутрин и идеята е в главата ми заедно с много нови знания. Изляза на разходка и се прибирам вкъщи с още една нова идея. Идваха една след друга, сякаш някои бе посял семена в ума ми и те вече даваха плод.

— И така се появиха вашите приспособления и машинки, нали?

Той ме погледна с любопитство.

— Да. Ти какво знаеш за тях?

— Нищо — отговорих аз. — Знам само, че след като производството на селскостопански машини западна, вие започнахте да произвеждате такива машинки. Точно какви — не знам.

Той не ми поясни какви са. Продължи да говори за странните си идеи.

— Отначало не разбирах какво става. Но после, когато идеите започнаха да ми идват накуп, разбрах, че има нещо гнило. Аз не бих се досетил дори за една от тях, камо ли за толкова много, защото съм лишен от въображение и никак не съм находчив. Опитвах се да си внуша, че евентуално една-две от тях биха могли да ми хрумнат, но дори това беше малко вероятно. В крайна сметка трябваше да призная пред себе си, че ми се оказва помощ отвън.

— Как така отвън?

— Не знам. Дори сега не знам.

— Но това не ви попречи да се възползувате от тези идеи.

— Аз съм изключително практичен човек — каза той. — Някои биха ме нарекли дори грубо практичен. Но ти помисли сам — предприятието ми беше изправено пред сигурен фалит. При това не мое собствено предприятие, забележи, а семейното, което дядо ми основа и което след баща ми премина в мои ръце. Бизнесът не беше мой — той ми бе поверен. Има голяма разлика. Когато се провали начинание, на което сам си положил началото, можеш да понесеш удара и да се успокоиш, че както си успял веднъж, така ще успееш и втори път. Но със семейния бизнес работите стоят иначе. На първо място идва срамът. Второ, не си сигурен, че ще се съвземеш от удара. Не си започнал ти и първият успех не е бил твой — бил ти е предаден като щафета и само си го понесъл по-нататък. Никога не си сигурен, че ще можеш да се съвземеш, дори си абсолютно убеден в противоположното.

Той млъкна и в настъпилата тишина долових слабо, далечно тиктакане на часовник. Но часовникът не се виждаше и аз се борех с изкушението да се обърна и да го потърся с поглед. Имах чувството, че ако обърна глава, ако се помръдна, ще счупя нещо невидимо, което се намираше в стаята. Сякаш стоях в препълнен със стока стъкларски магазин и ако само закачех един-единствен предмет, всичко щеше да се срути с трясък.

— Ти как би постъпил? — попита Шърууд.

— Бих се възползувал и от най-малката възможност.

— Същото направих и аз — каза той. — Бях в безизходица. Всичко, което имах, беше поставено на карта — бизнесът, този дом, Нанси, честното ми име. Хванах се за тези идеи, записах ги, повиках моите инженери, конструктори и чертожници и се заловихме за работа. Естествено, всички заслуги бяха приписани на мен. Нямаше как иначе. Можех ли да им кажа, че не съм аз този, който е измислил всичко това? Но колкото и да звучи странно, именно това ми тежи най-много — че ми се приписват заслуги за неща, които не съм извършил.

— Нали семейният бизнес е спасен и всичко е наред — казах аз. — На ваше място не бих се измъчвал от угризения на съвестта.

— Да, но с това не се свърши, иначе отдавна щях да съм забравил. Ако беше само колкото да спася фирмата, всичко щеше да е наред. Но за жалост не беше така. Като че ли имаше двама Шъруудовци — единият, който седи зад бюрото, и другият, който мисли вместо него. Идеите продължиха да ми идват, при това едни бяха много разумни, а други сякаш съвсем абсурдни. Някои от тях, казвам ти, не бяха от този свят, в буквалния смисъл не от този свят. Нито можех да разбера за какво се отнасят, нито за какво евентуално могат да послужат. Разбрах, че в тях има някакви потенциални възможности, че в същността им се крие нещо гениално, и същевременно бяха напълно безсмислени. И не само идеите, а и знанията. Откъслечни, сякаш на изблици, ако мога така да се изразя. Знания за неща, които нито ме интересуват, нито някога съм мислил за тях, за които съм сигурен, че нито един човек не е чувал. Като че ли някой е взел наслуки шепа откъслечни, безразборни знания и ги е натъпкал в главата ми.

Той посегна към бутилката и напълни чашата си. Направи ми знак с шишето и аз подадох моята чаша. Той я напълни до самия ръб.

— Пий — каза той. — Ти ме накара да си развържа езика и сега ще ме изслушаш докрай. Утре сутринта сигурно ще се питам защо ли ти разправих всичко това. Но сега ми е все едно.

— Ако не ви се иска да ми го кажете… Ако мислите, че си пъхам носа където не ми е работа…

Той махна с ръка.

— Може да не ти се слуша, тогава кажи. Вземай парите и си свободен.

Поклатих глава.

— Още не. Докато не разбера защо ми ги давате.

— Парите не са мои. Аз съм само посредник.

— Посредник на другия? На вашето второ „аз“?

Той кимна.

— Именно. Как се сети?

Посочих телефона без шайба. Шърууд се намръщи.

— Никога не съм го използувал. А преди ти да ми кажеш за твоя, не бях и чувал някой да си е служил с такъв телефон. Произвеждам ги със стотици, пък…

— Вие ги произвеждате?!

— Да, разбира се. Не за мен самия, а заради това мое второ „аз“. Макар че — той се наведе към мен през бюрото и понижи доверително гласа си — започвам да подозирам, че това не е никакво „аз“…

— А какво мислите, че представлява то?

Той се облегна бавно назад.

— Да пукна, ако знам. Едно време си блъсках главата над този въпрос, питах се какво може да бъде и се измъчвах, но нямаше начин да разбера. Сега вече не ме интересува. Казвам си, че може да има и други като мен. Може да не съм само аз — много ми се ще да е така.

— А телефонът?

— Аз го проектирах. Или може би този — другият човек, ако изобщо е човек. Открих го в ума си и записах откритието. И всичко това, не забравяй, без да знам нито какво е, нито за какво служи. Естествено, знаех, че е някакъв телефон. Но да ме убиеш, не можех да кажа как работи. Нито пък тези, които го произбеждаха във фабриката, разбраха. Според всички закони на логиката тази дяволия изобщо не би могла да работи.

— Но вие казахте, че са ви дошли идеи за още куп други неща, които не знаете за какво служат?

— Така е. Обаче нито ги начертах, нито ги произведох. А с телефоните работата стоеше по-иначе: знаех, че трябва да ги произвеждам, в какво количество и какво да правя с тях.

— И какво правехте с тях?

— Изпращах ги на една фирма в Ню Джърси.

Това ми прозвуча като абсолютна безсмислица.

— Един момент, не ми е съвсем ясно. Значи вие открихте плановете в главата си и знаехте, че трябва да произвеждате тези неща и да ги изпращате на фирмата в Ню Джърси. И всичко това, без да си зададете нито един въпрос?

— Как да не съм си задавал въпроси? Ако знаеш какъв глупак се чувствувах! Не забравяй, че това мое друго „аз“, този втори ум, нито веднъж не ме подведе. Той ми спаси фабриката, даваше ми полезни съвети и досега не ми е изневерил. Не можеш да обърнеш гръб на нещо, което е било за теб добрата фея от приказките.

— Май че разбирам — казах аз.

— Как няма да разбираш! Комарджията се осланя на късмета си. Борсовият играч вярва на своя нюх. А нито късметът, нито нюхът са по-постоянни и надеждни от това, което имам аз.

Той протегна ръка, вдигна странния телефон, огледа го и го върна пак на мястото му.

— Този го донесох вкъщи и го сложих тук. През всичките тези години все очаквам да ми се обади някой, но напразно.

— Изглежда, че във вашия случай няма нужда от телефон — казах аз.

— Мислиш ли, че това е причината? — попита той.

— Сигурен съм.

— И на мен така ми се струва. Понякога просто не знам какво да мисля.

— А с фирмата от Ню Джърси кореспондирате ли?

Шърууд поклати глава.

— Нито ред. Изпращам телефоните, и туйто.

— Поне не съобщават ли дали са ги получили?

— Не. Нито пък ми се плаща. Аз и не очаквам пари. Когато човек прави бизнес със самия себе си…

— Със самия себе си? Искате да кажете, че тази фирма се ръководи от вашето второ „аз“?

— Не знам — рече той. — Боже мой, нищичко не знам. През всичките тези години живея с това нещо и се опитвам да го разбера, но все не мога да намеря отговор.

Шърууд имаше много нещастен вид и го съжалих. Той, изглежда, разбра, че го съжалявам. Засмя се и каза:

— Не се огорчавай заради мен. Аз ще го понеса. Мога всичко да понеса. Не забравяй, че за тази работа добре ми се плаща. Я по-добре ми кажи нещо за себе си. Ти май си агент по недвижимите имоти.

— И по застраховките — добавих аз.

— И не си могъл да си платиш телефонната сметка.

— Излишно е да ми съчувствувате — казах аз. — Все някак ще се оправя.

— Какво стана с вас, младите? — каза той. — Почти никой не остана тук, в Милвил. Изглежда, няма за какво да оставате.

— Така си е.

— Нанси тъкмо се завърна от Европа. Много се радвам, че е при мен вкъщи. Иначе се чувствувам съвсем самотен тук, без никого. През последните години почти не я виждах. Отначало колежът, после се впусна в обществена дейност, след това пък замина за Европа. Сега обаче ми заяви, че възнамерява да си остане известно време вкъщи. Щяла да се занимава с писане.

— Сигурно ще я бива за това. В училище винаги имаше отлични бележки на съчиненията.

— Побъркала се е на тази тема. Вече има публикувани десетина статии в някои по-малки списания, от тези, които излизат веднъж на три месеца и нищо не плащат на авторите, а само им изпращат пет-шест броя. По-рано не бях и чувал за съществуването им. Прочетох статиите й, но нали нищо не разбирам. Не мога да кажа добри ли са, лоши ли са. Макар че сигурно си заслужават, щом са ги отпечатали. Ако писателството я задържи при мен, ще бъда много доволен.

Станах от стола.

— Аз ще тръгвам — казах. — Заседях се по-дълго, отколкото трябва.

Той поклати глава.

— Няма такова нещо. Много ми беше приятно да си поговоря с теб. Да не забравиш парите. Другото ми „аз“, или както щеш го наречи, ми нареди да ти ги дам. Предполагам, че е нещо като аванс.

— Това са празни приказки — казах почти сърдито. — Всъщност парите са ваши.

— Нищо подобно — възрази той. — Те са от един специален фонд, който основах преди години. Струваше ми се, че никак не е справедливо аз да обирам всичките облаги от идеите, които всъщност не са мои. Затова започнах да влагам десет на сто от печалбите в този специален фонд…

— Който най-вероятно ви е бил подсказан от онова ваше второ „аз“.

— Да — каза той, — струва ми се, че си прав, макар че всичко това беше толкова отдавна, щото не мога да кажа със сигурност дали е така. Но както и да е, фондът бе основан и през всички тези години изплащах най-различни суми по нареждане на онзи, който се разпорежда наравно с мен в главата ми.

Аз го зяпнах, колкото и неприлично да е това. Но съгласете се, че не е нормално човек най-спокойно да си седи и да разправя, че някой се разпорежда със собствения му ум. Колкото и да е свикнал той с това след толкова години, пак не е нормално.

— Фондът — продължи Шърууд спокойно — представлява доста солидна сума, въпреки че непрекъснато изплащам пари от него. Трябва да призная, че откак този приятел се всели в мен, всичко, което подхвана, се превръща в пари.

— Не рискувате ли, като ми доверявате всичко това?

— Искаш да кажеш, че можеш да го раздрънкаш ли?

Аз кимнах:

— Не че смятам да го направя…

— Как ще го направиш, когато всички ще те вземат на подбив. Никой няма да ти повярва.

— И аз така мисля.

— Брад — каза той почти ласкаво, — не ставай чак такъв глупак. Вземи този плик и го прибери в джоба си. Ела някой друг път и пак ще си поговорим. Ела, когато искаш. Предчувствам, че ще се случат много неща, за които ще искаме да си поговорим

Пресегнах се, взех плика и го натъпках в джоба си.

— Благодаря.

— Няма защо — каза той и ми махна с ръка. — Надявам се, че пак ще се видим.